Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (17)

Първа глава

Никой от „тримата мускетари“ не знае почти нищо, а който знае, не може да разкаже

Май беше толкова хубав, че ако нямаше такъв месец на земята, заслужаваше си да бъде измислен. Нощем на няколко пъти топли, пролетни дъждове си шепнеха нещо с покривите. На заранта земята добродушно димеше дори през многобройните гъсталаци, а по тревата висяха обеци от роса: сториш крачка — всичко блясва, сториш втора и на други места пламват мънички оранжевозелени слънца.

Май обещаваше спокойно лято, щедра есен, сита зима и всеки селянин го благославяше. С изключение на мен.

За мен той не означаваше разцъфнали градини, покрили с топъл сняг земята, дъждове, роса, предсказващи прекрасни животворни дни, а мрачни подземни сводове, преходи, безкрайни катакомби и нощни кошмари.

Аз живеех, както бе казал един стар неизвестен автор:

На предела между светлина и мрак,

на предела между живот и смърт.

А когато настъпиха онези събития, присъединили се към разните пролуки, трапове, бездни, подземни кладенци, си припомних и други редове (не зная от кого), които гласят:

В мрачния пъкъл, където с мрака

бори се огнений бог.

Затова настроението ми, както казват братята поляци, беше „на пси“, когато към двадесето число на месеца седях на пейката пред къщата на Шаблика заедно със стопанина и с Михас Змагител, занимавайки се с нещо твърде похвално (полека-лека си пийвахме „белоруски балсам“).

В златистия вечерен въздух бръмчаха земни пчели. Съвсем ниското слънце бе превърнало Олшанка в райска река от светлина. Гъстите кичести дървета неподвижно се готвеха за сън.

Разговорът течеше някак сънен и в началото за нищо особено.

— Ти винаги ли пушиш само „БТ“! — отпуснато запита Змагител.

— Да.

— А аз само „Неман“.

— И аз го обичам, но когато го пуша дълго, кашлям. Не си ли опитвал да се откажеш?

— Веднъж не пуших девет месеца, но сетне дойдоха избори. Докараха в село хубава бира, лидска. Намериха се и чирози. Случи се да карам урната при онези, дето боледуваха и не можеха сами да дойдат. Приятелите накупиха всичко и за мен, но забравили, проклетниците, че не пуша, и ми купили три кутии „Неман“. Щом преброиха гласовете — седнахме да се почерпим. Бях намръзнал през деня, откарах коня, та и аз седнах, пийнахме си. Запалих цигара и… хайде отново.

На Шаблика този разговор му беше толкова интересен, че направо издъхваше от скука. Затова разговорът се прехвърли на друга тема, от която, ако се съди по нашите литературни вестници, би издъхнал целият свят: за „книжовността“.

— Хайде, да речем, какво мислиш за Биков, Михас?

— Нищо. Не си измисля човекът. Личи си, че войната му е дошла до гуша. Не е като някои, дето пишат как Саня с метличка за баня разбил рота германци… заедно с танковете.

Предъвквахме кокалите на инженерите на човешки те души (де да можеха да чуят тези приказки от някоя трибуна) и приключихме разговора с още едно лице, към което се отнасям търпимо.

— Ами този… Караткевич? — запита Шаблика.

— Не е лош. Само е малко шантав, завеян. Все започва от Адам и Ева и дорде стигне до наши дни… Никога не знаеш какво да очакваш от него.

— Разправят, че бил женкар — обади се Змагител.

— Че за кого не разправят това? Я по-добре кажи, Антос, какво си бил разшифровал? — смени скучната тема Шаблика.

Разказах накратко за лентата. Обясних им, че съм сигурен само, че необходимата ми кула е от северната страна, там, където е била зазиданата сетне Слуцка порта. Казах и за ъгъла на увиването (вярвах на тези хора и много се надявах, че като някогашни борци от съпротивата и партизанския отряд знаят да пазят тайна), но казах, че (прости ми лъжата, боже) предмета, около който трябва да я увия, го няма и че определянето на ъгъла между осовата линия на лентата и посоката на изписването нищо не дава, краят пък съвсем не ми е ясен (виж, това беше истина). Не ми е ясно само коя кула ми трябва от ъгловата? Дали третата?

— Поблъскай си още главата — обади се Змагител, — може да измислиш нещо.

Внезапно зад стобора се вдигна дива врява. В различни гами лаеха десетки кучешки гърла и нечий глас разтърсваше улицата:

— Убийци! Убийци!

Приближихме се до оградата. Отдясно се задаваше познатият ми вече кортеж: Лапатуха с неговите десетки кучета. Насреща му вървяха председателят Олшански и счетоводителят Ганчаронак. Сигурно се чувствуваха като в небрано лозе.

— Убийци! — дереше се Лапатуха.

— Защо бе, Людвик? — запита Олшански.

— Ще ме убиете! Искам да се скрия!

— Защо да съм убиец? — запита Ганчаронак.

— Защото — и се обърна към Олшански. — Убиваш телетата! Бичетата! Овчиците! Ще се скрия!

— Хайде стига, Людвик — тъжно промълви Олшански.

Но лудият, щом ме зърна, се превключи на мен: — Аха, дириш истината? Ще си строшиш главата. Обкръжен си вече, обкръжен си. И съселът няма да ти помогне. Съселът с расото. Боубел, Боубел ще дойде. Дойде вече.

И ние, и онези двамата се дръпнахме от него, като че размахваше кофа вряла вода.

— Е, джентълмени — запитах аз, — как е самочувствието? Какво означава този сън?

— Не зная — каза Шаблика. — Може би наистина не е на себе си човекът. А може… това да е удобен начин за маскировка.

— Я остави — намеси се Змагител. — Тук са ставали такива работи, че и най-здравият човек би се побъркал.

— Все пак какво се е случило? — запитах аз.

— Е, през май четиридесет и четвърта по заповед на Химлер, както е известно, беше създадена „kommenda 1005“ — отвърна Шаблика. — Унищожаваха следите от всичко, което бяха сторили тук. „Санитарни акции“. Бяха осъдени на гибел всички села и махали, където имаше свидетели на делата им. На нас все пак ни провървя. Не успяха да ни унищожат, много бързаха да бягат. Но все пак изселиха хората в гората. Акциите за масови екзекуции обаче са били вече подписани. Шефът на Кладненското районно гестапо бе ги подписал като „председател на гестаповския съд“… Засноваха коли, камиони из околността. А в колите — нашите от гората ги следяха — оберщурмбанфюрерът на СС, доктор по право (като че може да има някакво право при онова безправие), той бе същият споменат шеф на районното гестапо в Кладно, на презиме Хешцьобер, и с него някакъв щандартенфюрер, полковник значи. Освен тях и оберщурмфюрер Зайц с помощника си унтерщурмфюрер Щофхен (в катрана да ври дано на онзи свят, голям мръсник беше). А в другите коли по-дребни началства, шарфюрер Линц (той командуваше охраната) и, кой знае защо, фон Айхорн, майор от тодтовските части — от военно строителната организация. Ясно, че нямаха намерение да строят нещо, а да крият. Може пък да диреха някое естествено дере, та по-лесно да го затрупат…

— Документи не останаха ли? — запитах аз.

— Търсихме преди няколко години. Някои от нашите все пак се промъкваха в село да си вземат нещо забранено или малко храна от скривалищата, та те бяха видели нещичко.

— Кой?

— Мултан. Органистът. И някои други… Та така. В средата на юли нашите настъпиха. Тогава пак се вдигна суматоха. Тази акция вече бе под ръководството на Олшанския комендант граф Адалберт фон Вартенбург.

— Не е ли роднина на Йорик фон Вартенбург Йохан Людвик, който е сключил конвенцията с генерал Дибич през 1812 година? — запитах аз. — Дето германците се били заедно с руските войски срещу Наполеон.

— Да. А преди това, през 1778 — 1789 година участвувал във войната за Баварското наследство. Не му е пряк потомък, а е май от рода на негов братовчед.

— Откъде знаеш?

— Между двата си партизанлъка бях в гестапо не само поради съмнения в „бандитизъм“ — преди това работих там като преводач.

— Как така?!

— Ами така.

— Сетне какво?

— Сетне нали виждаш. Не възпитавам бели мечки, а младото поколение. Значи, ясно е как съм работил за германците.

— М-да — за пръв път се обади каубоят, — твоето не е живот, а баница: гората — преводачеството в гестапо — в подземията на гестапо — откупът — после пак и гората.

— Добре де, стига. А с графа беше Франц Керн от айнзацщаба, от хората на Розенберг. Ограбване на ценности. Значи, не са успели да ги откарат, защото обръчът се бе затворил… А с него и щандантенфюрер Зигфрид (не му зная презимето) и — дръж се да не паднеш — последният Олшански стари, Юзеф Ксавера.

— Казват, че умрял наскоро след войната — казах аз.

— Аз пък мисля, че са му помогнали да умре — отвърна Змагител.

— Защо?

— А ти какво си мислиш, дали Вартенбург и Керн са имали нужда от излишни свидетели? Та нахлуват те в Олшани под охраната на няколко „Опела“, два „Даймлер бенца“, една „Монца“, с есесовци и три леки коли: синьо „Беемве“, „Опелкапитен“ и „Мерцедес“ с генерала. Почти във всички коли някакви сандъци, денкове, увити в брезент, и рула мушама. До едната се върти непрекъснато и размахва ръце, разпорежда се старият Олшански, а другите хич не го интересуват… Есесовците с „валтерите“ и пушките щъкат навред, местната охрана размахва бичове — дано им се размине разстрелът заради старанието. Предчувствували са какво ще стане, както кучето предчувствува земетресението. Хич не им се разминало, германците им отсъдили същата участ като на другите… Там имало и наши с полувоенна униформа — Мултан ги видял. Няколко души. Но били далеч, не могъл да запомни лицата им. С наша униформа били мръсниците.

— Каквато епохата, такива и талантите — с мрачен хумор произнесе Змагител.

— Можеше да си спомниш и за други таланти от нашата епоха, Миша — ядосано измърмори Ригор.

— Бих си спомнил, но онези не мога да забравя.

Вече доста плътен здрач бе легнал върху селото, върху Олшанка, върху горите и върху тежкия черен силует на далечния замък.

Шаблика въздъхна:

— Мултан беше в края на гората. Видял как разтоварват сандъците, как ги мъкнат нанякъде.

— Той дори ги търси след войната. Бърника с лизгар из езерото на замъка. „Тинята ги е покрила“ — викаше.

— А аз мисля, че е празна работа да ги дирим там — обади се Шаблика. Най-вероятно някъде из катакомбите. Там дори дяволът не може се ориентира, никой не ги познава докрай. Знаеше ги само старият Олшански, той имаше старинен план.

— Кой ли е виждал този план — въздъхнах аз.

— Лапатуха.

Безкрайно се учудих.

— До тридесет и седма е бил библиотекар в замъка.

— Той изобщо е видял много неща. Дори животът му е бил в опасност. Говори несвързано, но в думите му има някакъв смисъл. Само не зная дали и той е наблюдавал онази акция, или е бил в колоната на смъртниците. По отделни негови думи си направих този извод, макар че може и да греша.

— Какъв извод? — запитах аз.

— Че е видял, но не до края. Пленниците са мъкнали сандъците до могилата (дето от едната й страна е езерото, а реката-ров и замъкът са от другата). Сетне завързали очите на смъртниците, повели ги с багажите, а след два часа отново със завързани очи ги върнали обратно. В гората се дочули залпове. Живите трупали убитите на купчини. Може би по това време Лапатуха се уплашил (вероятно и тогава главата му не е била в ред…) и, напуснал наблюдателния си пункт или пък по чудо е успял да избяга. А другите били избити там, на могилата. Къде са погребани — ясно.

— А кой е знаел и знае къде са скрили всичко?

— Наши не били допуснати там. Вартенбург попаднал под бомбите в Дрезден, а „изкуствоведът“ Керн беше обесен от нашите в Белосток.

— Виж ти — въздъхнах аз. — Излиза, че никой не знае какво, къде и как са скрили.

— Косвено се досещаме, че в сандъците и денковете е имало архиви, награбени ценности и личното имущество на Олшански. Затова замъкът изглеждаше празен, когато влизахме в селото. А кой знае ли? Лапатуха знае. Но все едно че кучетата му знаят. Не казва… И никога не ще може да каже.

— Дали пък няма да настъпи просветление в ума му?

— Едва ли — рече Змагител. — Каква полза от несвързаните му приказки… като: „И вие… Ще ме убиете… Убийци… Онова е там.“ Ако там са завещанието на Олшански, княжеските му грамоти и документите за благородническия му произход — кому са нужни те сега? Последният, най-последният Олшански се спомина „по воля божия“.

Да, нищо приятно. Спомних си за обещанието пред Хилински и пръв наруших мълчанието:

— Момчета, ами кой е този Боубел? Един човек се интересува. Има някаква информация, но се интересува какво се знае, как се гледа на тези неща тук, на място?

— Хм — Змагител лапна една ягода. — Той, братко, е известен бандит. С бандата си тероризираше целия район от 1946 до 1947 година. Двама бяха, той и Кулеш. По време на окупацията бяха „партизани“. Докато все пак вредяха на германците — търпяхме ги. Но малко преди освобождението имаше вече и сблъсквания с нас. Почти като анархистите по време на Гражданската война — „Бий отдясно белите, отляво — червените“.

— Да — потвърди Шаблика, — чак до четирийсет и осма тук беше ад. И то само заради тях. Връщам се една нощ от събрание — гледам някой пуши цигара зад близкия храст. Ясно, причакват ме. Засада. Измъкнах „валтера“ от джоба, приведох се и вървя, мисля си: „Ще видим кой кого“. Кога наближих — тю да му се не види… Светулка! Обикновена светулка!

Посмяхме се. Шаблика продължи:

— Правеха засади. Дебнеха мнозина, а мен, кой знае защо, най-често.

— Може да са се страхували.

— И аз се чудя защо. Вероятно в бандата е имало някой от колаборационистите и аз случайно съм го познавал, нали „служих“ известно време на германците. Та съм могъл да го позная. Твърде възможно е именно по тая причина да са ме дебнали… Но слава богу. Сетне милицията и хората, на които им беше дошъл до гуша, го насвиха край блатото и му видяха сметката. Струва ми се, че Боубел е убит.

— Не сте ли сигурен?

— Никой от нашите не го познаваше по лице, а „неговите“ са избити до един.

— Наистина ли никой не го е познавал?

— Виждал го е на тъмно само някой си Шчука. Мисля, че сега е голяма клечка. Живее в Минск. А от онези, които са го виждали долу-горе на светло и все пак са оцелели, е останал комай само Ганчаронак.

— Ганчаронак ли?

— Ами да. Боубел пратил един сополанко да му свети маслото, очевидно съвсем неопитен. А Тодор имал тютюн в джоба си… Втора грешка, че не му завързали ръцете… Та когато се измъкнал, два дена се въртял из блатата, докато една нощ се прибрал в Олшани и разбрал от жена си, че предишния ден бандата на Боубел е избита до крак.

— Никога не бих си помислил, че е способен на такова мъжество — поклатих глава аз. — И то тоя пияница…

— Разправят, че оттогава започнал да пие. А изобщо мъжествен или не, гадина е този Тодар Игнатович — заяви Шаблика.

Разбрах, че не може да прости на счетоводителя, задето бе накарал Олшански да посегне на замъка.

Станах.

— Хайде да го изпратим — каза Змагител на Шаблика. — Толкова страхотии наприказвахме, че току-виж мишето детенце, преди да си легне да нанка, се начишка из пътя.

Посмяхме се и излязохме тримата от градината. Луната, току-що подала се над клоните, заливаше уличния прахоляк с колебливата си светлина, осветяваше утъпканите от минувачите „тротоари“, тъмните градинки. Вървяхме и дишахме с наслада.

— М-да — обадих се най-сетне аз, — големи номера са ставали из вашия край, при това страшнички. На всяка крачка животът тук е хвърлял къчове като необяздена кобила.

— А! — спомних си аз. — Не знаете ли защо германците в Кладно са разстреляли Уладак Висоцки, братовчеда на нашия кочияш?

— Много тъмна, съвсем заплетена работа — каза Ригор Шаблика. — Никой не знае. Очевидно германците са изгорили архивите си или са ги скрили.

— А каква е тази история с изпълнението на смъртната присъда на Крищоф Висоцки от поляците през 1939 година?

— И това е съвсем неясна история. Разправят, че убил провокатор. Но тогава малцина се интересували от това. Бе надвиснала война. Дали няма да се намери нещо в Минск? Или във Вилнюс? Защото в Кладно съдебните архиви изгоряха… Ох!… Знаеш ли какво ми хрумна? Трябва някак да се разплете тази работа. Да се намерят хора, свидетели, щом архиви няма. Може би ще помогнат да се избистрят нашите олшански тайни.

— Как?

— А ти знаеш ли кой е трябвало да изпълни присъдата на Крищоф и другите десетима?… Оберщурмфюрер Щофхен и подчиненият му шарфюрер Линц.

— Какво от това?

— Но нали тези два типа са участвували в акцията при избиването на онези смъртници в Олшанка. Щофхен бил един от ръководителите на разстрела до бента, а Линц ръководел охраната.

Тъкмо минавахме край къщата на Ганчаронак и съзряхме в отворения прозорец между две саксии с обечки неговата мутра, издълбана от ситни бръчки.

— Хей, приятели — обади се счетоводителят, — тъй и тъй минавате оттук, защо не влезете?

Без сам да зная защо, свърнах към вратата му. Другите без особено желание ме последваха.

Къщата бе най-обикновена. Голяма стая, едновременно гостна и столова, когато има гости. Диван, над него килимче с елени и замъци, бюфет, маса и столове. Ганчаронак ни въведе в кухнята.

От другите кухни се различаваше по газовата печка и по газовата бутилка, а също и по полицата, на която бяха наредени съвсем странни и ненужни в домакинството вещи. Така да се каже, полицата бе „за украса“. Там имаше стар чайник самовар за приготвяне на медовина с билки, очевидно отдавна не калайдисан и затова неизползваем, стари халби за бира (дръжката на едната изобразяваше дявол), разни гърненца, някои от тях двойни, делви и делвички за мляко.

И нещо съвсем странно — едно много, много старо чукало за хаванче. Може би дори за аптекарско хаванче. То не само бе разширено в двата края, но и в средата (за удобство при бъркане на гъста отвара от билки). Чукалото съвсем сигурно бе на повече от триста години.

— Колко старинна вещ — казах аз.

През това време Ганчаронак наля от една дамаджана някаква течност в едно гърне, сетне напълни чашите от него.

— Заповядайте. Медовината ми е пивка.

Сръбнах и едва не се задавих.

— О, Тодар Игнатавич — едва си пое дъх Шаблика. — Това всеки ден ли го пиете?…

— Да, викат ми попивкото — усмихна се счетоводителят, — но не вярвайте в това. Само си жабуркам устата за дезинфекция.

„Лъже“ — помислих си аз.

А Ганчаронак с обичайната си язвителна кротост (човек инстинктивно не вярва в подобно съчетание) добави:

— Водка не пиеше, бира не обичаше, затова не се издигна.

— Май има нещо вярно — обади се и Змагител. — Влизам веднъж в ресторанта в Навагрудка. По някое време влиза и Ганчаронак. Дошъл по работа като мен. Не ме забеляза. Седна на масата, даде си поръчката на сервитьорката, а накрая рече: „И десет грама водка.“ Тя се ококори: „Какво?“ А той? „Само колкото да намирисвам, пък глупостите си ги върша и без водка.“

Всички се засмяха. Ганчаронак, както ми се стори, доста престорено, неестествено.

Щом усетих, че темата на разговора, кой знае защо, му е неприятна, отново заговорих за чукалото:

— Защо не го дадете на музея?

Внезапно той за миг побесня, макар че много бързо се овладя:

— Стига вече с това чукало! Че еди-ин, че вто-ри. Може и да го дам на музея, но нито на вас, нито на него ще го дам.

— На кого? — Кой знае защо, реших да блъфирам. — На Олшански? Или на Висоцки?

Дали ми се стори само, или наистина бе така, но той се смути:

— Висоцки току ме яде…

„Пак Висоцки — помислих си аз, — навсякъде Висоцки.“

Но Ганчаронак само махна с ръка:

— Висоцки… Дай го, та дай го, нямаш хаванче, а аз имам.

— Какво е пък това хаванче?

— То е съвсем ново, може да има към осемдесет години. Как да му дам чукалото! „Добре де, викам му, защо ти не ми дадеш хаванчето, че да ги съчетая?“ „Не, вика, моето хаванче е съвсем ново, а твоето чукало е цялото зеленясало. Аз ще го изчистя. Тъй ще го лъсна, че ще стане като ново.“

Погледнах чукалото — цялото бе сякаш покрито с малахит. Тук-там по него дори имаше вдлъбнатинки като от шарка.

— Дай, та дай — измърмори Ганчаронак, — трябвало му, а на мен? Дадеш ли го на един — другите ще се обидят. Нека си стои тук.

— Както искате.

— Висоцки… Висоцки… Ами да, няма си друга работа, въвира си носа, където не му е работа. Само някой старец да заразправя какво ставало едно време — нашият веднага довтасва, не можеш го вдигна. Когато органистът ремонтираше часовника, механизма и циферблата, той през цялото време седя до него. Веднъж и мен завлече. Ще се пукне от любопитство. Зяпнал с четири очи: „Може, вика, и на мен да се наложи.“ Широко му около врата, дири си занимавка.

След няколко минути се сбогувахме и си тръгнахме, като се отказахме от втора чаша „медовина“.

… Но гръм да ме убие, ако нашите приключения свършиха с това. Приближавахме се до входа на замъка, когато изведнъж ми хрумна:

— Момчета, я да надникнем. Току-виж се появят онази „госпожа и монахът“.

Позагрети от „медовината“, те се съгласиха. Доста шумно нахлухме в пълния с боклуци двор. Луната го осветяваше до половината, светлината озаряваше кулите на костьола отвъд стената.

И внезапно, като погледнах към галерията вдясно, по-встрани от предишния път, забелязах сенките.

— Момчета, ето ги.

— Къде са! Нищо не виждам — рече Шаблика. — О, ето ги наистина.

По галерията, очевидно завършвайки нощното си шествие, се движеха една дълга тъмна сянка и една по-светла.

Секунда… втора… трета… Изчезнаха.

— Е, видяхте ги, какво може да е това? — запитах аз.

— Дявол да ме вземе, ако зная какво е — измърмори Змагител. — Някаква мистика, мамицата му.

— Така е — въздъхна Шаблика, — можем да бъдем спокойни за младото поколение. Преподавателят по белоруска литература е мистик и псува като хамалин.

Щом излязохме от двора на замъка, си стиснахме ръце и се разделихме. Аз се запътих покрай стената към караулката. Тук беше тъмно, лунната светлина падаше само върху Олшанка и върху парка зад нея, единствено кулите на замъка пресичаха лунния поток.

И тогава, като че ми бяха малко вълненията през този ден, дочух отдясно, сякаш от дълбините на стената, някакво неясно „ду-ду-ду“, а сетне още по-неразбираеми звуци.

Вдигнах глава — в една бойница за нисък бой смътно се очертаваше плоско бяло петно. Някакво лице. Върху това неясно петно се движеше нещо тъмно. Уста. Наканих се да драсна клечка кибрит, но думите станаха изведнъж по-ясни, макар и несвързани, и нямаше защо да светвам.

— Махни се! Махни се… Моят дом, моят замък, моята крепост. Над нея всичко е мое… Под нея също. Ще видите вие, убийци, ще ви дам аз един циклон… Людоеди… Проклети фашисти… Искам да живея!… Да живея!… Децата гледат, молят се… Пазя ги, пазя ги!… Пазя тайната… Махни се!…

Неволно ускорих крачка, само и само да не чувам лудешкия брътвеж, но чак докато изляза до осветения от луната край на езерото, подире ми се чуваше:

— Ду-ду-ду-ду…

Когато наближавах вече дома на ксьондза, си помислих, че наистина е луд, но някак доста смислено. Удобна за човека лудост. Не биваше засега да зачерквам Лапатуха от списъка на съмнителните. Все още го подозирах.