Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (20)

Четвърта глава

Загадки и отгатки. Полковникът, лейбмедикът и прокураторът

С една дума, всичко тръгна надолу с главата в този най-хубав от световете. Дали в същност той бе най-хубавият от най-хубавите? Напоследък доста сериозно почнах да се съмнявам в това. Дяволски тайни, дяволски катакомби, дяволски нощни кошмари, да пукнат дано!

Вече се свечеряваше, когато наближих своя многоетажен дом. Старият ми приятел Герард Пахолчик ми се ухили дружелюбно от павильона за цигари.

— Нещо отдавна не ви виждам — наивните му очи се впериха в мен. — Още ли сте по разкопки? Върви ли?

— Все същото…

— За какво са ви тези средни векове?

— Ще ви отговоря с думите на друг: „Който не помни миналото, който забравя миналото, е осъден отново да го преживее. Безброй пъти.“

— И най-страшното ли?

— И него.

— Уф.

— Дайте ми две кашончета „БТ“. А-а, май нямате, не виждам на витринката.

— Че кога сте ги виждали на витрината? — Той измъкна две кашончета отдолу, аз ги сложих в чантата си.

— Ще ти дърпат ушите, Герарде — прозвуча неочаквано зад гърба ми мек, дълбок глас.

Зад мен, скриван от витрината от очите на продавача, бе застанал Витаут Инезиля Хосе Мария Лигановски и ровеше в чантата си.

Пахолчик сякаш се смути за миг. Сякаш нещо се мярна в очите му. Сетне махна с ръка. Присви очи:

— Ето ви още едно „БТ“, Антоне. Беше паднала встрани. Повече няма.

И той ми подаде кутията.

— А за мен няма ли да се намери? — запита психиатърът.

— За съжаление вече ги свърших. Но утре ще получа.

— Гледай да ми запазиш. А сега вечерния вестник и две кутии „Кладно“.

— „Кладно“ ли? Аха. Къде се е дянало? А, ето го.

Тръгнахме към къщи и тогава неочаквано продумах:

— Не биваше да се заричам. Май дойде ред да ви навестя.

— Какво, нервите ли?

— Че за какво друго идват при вас?

— Е… Добре… Елате, ако щете и сега. Защо да губим време? Ще ви преслушам, ще ви прегледам.

… Не бях влизал друг път в дома му и бях истински изненадан. Сякаш всичко тук имаше за цел не да успокои човека, а да изопне нервите му до крайност. Спокойният човек би получил тикове и гърчове като епилептик или би завил като вълк в глутница, а нервният би излязъл оттук готов психопат. Не помагаха дори обичайните мебели, различните дивани и масички, фотьойли и шкафове, гравюрите и телевизорът.

Онези масайски копие и щит бяха мила подробност. Стените бяха покрити почти от край до край с чукотски и тунгуски шамански маски, монголски маски за „тама“, от които човек може да побелее, тибетски ритуални маски, толкова ужасни, че ако срещнеш в тъмен коридор човек с подобно лице — би изгубил ума и дума до края на живота си. Имаше и отвратителни бенински идоли, китайски статуетки с израз на безумна жестокост и злоба. Висяха щитове от Куазиленд и от остров Съндей, австралийски бумеранги, фетиши на африкански жреци, зловещи украшения на членовете в мъжките съюзи на Нова Гвинея.

Отвратителни ритуални маски от Соломоновите острови (чер гущер, надянал старогръцки шлем), тъпо мутрести идоли от Адмиралтейските острови, ками от раковини и от кости на казуар, рогозки и платнища, индийски анки и авянски ятагани.

Навред мутри, озъбени, облещени, изкривени. Филиал на карцера в ада.

— Не ви ли е страх тук?

— В работата ми понякога е по-страшно — малко жлъчно и заядливо рече той, като оглеждаше внимателно колекцията си. — Това са все моите скитничества. За мен не са вещи, а късчета от живота ми. Хайде, говорете.

Започнах да му разказвам за своите нощни кошмари. Той ставаше все по-сериозен.

— Не мога да разбера симптомите ви. Напомнят ми средновековната белоруска пана, бълнуването наяве. Но не е същото. Виждах нещо подобно през трийсет и пета година, в северозападна Индия. Сигурно сте чували за всичките полюси на земята: географските, магнитните, на студа и на горещината. А за полюса на биологичната недостъпност сигурно не сте чували?

— Не.

— Малцина в цивилизования свят са чували за него. Отделни хора. Освен местните жители.

— Какво означава той?

— Това е огромен район, скали и непроходими тропически гори по бреговете на река Нарбада. Джунглите са подстригана английска ливадка в сравнение с онзи зелен ад. Още от началото на своята история хомо сапиенс не е стъпил там. Представяте ли си още от времето на австралопитека.

— Как така? Защо?

— Както се говори, там е най-голямата колония от диви пчели на земята, разположена на десетки километри дължина и ширина. Пчелен мегалополис, равен почти на мегалополиса между Ню Йорк и Вашингтон. И пчелите са от някаква странна порода. Облаци пчели, несметни пълчища, легиони. И то грамадни. Ужилването на една пчела е твърде болезнено, понякога не заздравява със седмици; пет ако те ужилят — паралич, понякога временен, понякога, не. А ако те ужилят повече краят е неминуем.

— Случва се — казах аз. — Какво знаем ние за отровите? Ето, учените изнамериха универсална ваксина срещу змийска отрова. Каквото и да те ухапе, кобра било, гюрза било — нищо ти няма.

— Тъй, тъй. А защо не я употребяват? Ето на, такова спасение за хората. Обаче не. Защото такъв човек, защитен от ухапването на всички възможни змии, умира от ужилването на първата попаднала му пчела. Върви разбери кое е по-доброто. Странното е, че тези пчели изобщо не закачат животните, а дивечът там е в изобилие. Сред тях се срещат малко изучени, а може би и напълно неизвестни на науката. Някои от тях излизат из околните равнини и джунгли, но веднага се прибират обратно. Знаят къде са в пълна безопасност. Но оттам излизат не само животни, а и семена на невиждани растения. Едно от тях, ако веднъж за много години поникне вън от района на пчелите, е много търсено от всички околни обитатели. Сушат го, варят го, и тогава те също имат… различни видения и бълнувания. Но къде е Нарбада и къде е Олшанка? Не разбирам какво ви е. Затова особено ме е страх… Вижте какво, защо не се полекувате? При мен. Бих ви наблюдавал лично. Имам един приятел в клиниката, млад, талантлив. За два месеца ще ви възстановим.

— Не.

— Тогава поне си починете. — „Боже, на кого от кондотиерите ми прилича той?“ — Два месеца море. Вода, слънце, сол. И никакви мисли. Просто сте преуморен от тези ваши исторически издирвания, от вашата работа… Вижте какво, на вас ви се струва, че това са глупости…

Той се вгледа проницателно в мен:

— Но внимавайте, това е страшно. Трябва да го знаете, за да не пренебрегвате здравето си, а да се лекувате — затова утре ще дойдете с мен. Ще видите какво значи това. И ще ви направим някои изследвания. Твърде важно нещо е здравето, единственото, което си заслужава грижите, е нашият разум. А ние не го ценим.

— Добре — отговорих аз, колкото да се отърва.

… Като си починах малко, най-сетне се реших да навестя Хилински и почти не се учудих, че двамина съвсем зрели мъже (той и Шчука) седят на тъмно и разглеждат диапозитиви.

— Сядай, ей сега ще свършим — рече ми Адам.

Диапозитивите бяха от „моя“ район. Кладно. Пътят за Олшани. Замъкът. Костьолът.

— Кога ги направихте? — запитах аз, когато светнаха лампите.

— Отдавна, още преди две години ги заснех — каза Хилински, но аз, кой знае защо, не му повярвах. Особено защото до входа на замъка не се виждаше паметната плоча.

„Аха, мамиш нещо, Адам Пятрович“ — само си помислих аз.

Когато на масата се появи кафе и още нещо течно, което понякога употребявахме доста, а понякога не, този път употребихме и тего, и другего (или овего?), както казват братята поляци, Шчука се облегна на фотьойла:

— Разправяй.

Разказах им последните събития. Този път не скрих нищо. Очевидно в гласа ми се е долавяло раздразнение, защото Шчука неочаквано каза:

— Ти какво, сигурно смяташ, че ние тук блеем? Даа, почва да става горещо. А засега нямаме цялостна концепция. Я вземи да си дойдеш, момче.

— Как ли не! — възмутих се аз. — Други са виновните, а аз да се махна. Вие нямате концепция, а аз да си патя.

— Нямаме концепция. Но за сметка на това, както ми се струва, има доста съмнителни.

— Защо не опитате да ограничите действията на най-съмнителните. Да ги пратите някъде. Че стигне ли се до онези с пистолети, револвери — ще бъде късно.

— Вярно, стига се и до пистолети.

Шчука ме дразнеше. С това негово двойно хоби: да чете криминални романи и да им се подиграва, да познава всичкото оръжие, каквото е имало някога на земята. Чак до шестзарядния револвер (в който са се въртели рола, а не барабанът) белгийско производство „Мариет“, произвеждан през 1837 г. Затова бях несправедлив:

— Револвери… Слушайте, а знаете ли как се действува с тях?

Той ме погледна накриво:

— Не се съмнявайте в това.

— Добре тогава, защото току-виж някой гръмне, без много да му мисли.

— За сметка на това вие мислите прекалено много. И вечно се вайкате: „Ах, заклаха кокошката“ — неочаквано сухо процеди Хилински. — А аз не окайвам никого. Може би засега кокошката трябва да бъде опечена, а що се отнася до предлаганото от теб „ограничаване на действията“ — зная добре, че не бива да ограничаваме никого, човек не бива да лежи в затвора току-така, дори няколко дена.

— Дори и такива ли?

— Ако си го затворил — това вече е нещастие. И общ позор за нас — той, кой знае защо, употреби руското „позор“ вместо нашенското „срам“. Сигурно му се стори по-силно така.

— Добре де, стига вече — каза Шчука. В същност ето за какво те чаках.

Той извади от бележника си малко квадратно листче.

— Ето ти адреса и телефона на Яраслав Мирашевски. Стар юрист. Някогашен прокуратор (прокурор — на полски) в Кладно. Най-важното е, че не помня вече дали тогава като окръжен прокурор е бил обвинител в процеса на Крищоф Висоцки, или е отстъпил мястото на своя заместник-прокурор… Но все ще помни нещо и без архивите.

— Добре.

— Кога заминаваш?

— Ами-и… утре имам още малко… работа. Сигурно в другиден.

— Е, братко, тогава имаш късмет. И ние в другиден ще пътуваме натам с нашата кола. Ще те оставим в Кладно, а ако не се забавиш много и хубаво ни се помолиш, ще те откараме почти до Олшани. Завоят е близо до селото.

— Кои ще пътуват?

— Аз, Клепча — очевидно забеляза гримасата ми и затова добави: — И Адам май се канеше да лови риба в твоето село.

— Риба има, колкото щеш.

— Вижте какво — обади се Адам, — ще пътувам с вас до Кладно, ще оставите Антон, пък на другия ден и аз ще дойда в Олшанка. Така ще е по-добре, повярвайте. Дори и мен, стария отписан кон с двойната дажба овес, ме примами тази ваша история с ножове, дама и монах. Може пък да забележа нещо като външен човек.

— Може и да е по-добре — съгласи се Шчука. — Ти не си забъркан. Можеш да си поприказваш вечер с хората, да помяташ въдицата. Без много-много клюки.

Отново направихме кафе, но си помислихме, че може да си предизвикаме безсъница, ако не му добавим по-малко коняк, и се настанихме до малката масичка като трима пенсионери, заслужили с достоен труд достойна пенсия и сега го ударили на живот, но не забравящи „отдавна миналите дни“ и „битките, където сабя са въртели“, макар че никой вече не ги вика за новите битки.

— М-да — рече Хилински, — както сме седнали така, си припомних как веднъж отмъкнахме един германски летец и от радост, че ни даде изчерпателни сведения, му наляхме чаша и половина местна ракия.

— Какво стана сетне? — запита Шчука.

— Ами напи се и от радост, че няма да го разстрелят, а ще го прехвърлят през фронта при военнопленниците, съвсем се разкапа и си въобрази, че е „щукас“. Хей, Космич, какво е това „щукас“?

— „Юнкерс-88“ — машинално отвърнах аз. — Пикиращ бомбардировач, има криле като чайка.

— Вярно, знаеш — похвали ме Шчука.

— Не е забравил още — каза Адам. — Та германецът бе разперил ръце и все това си повтаряше: „бу-у-у, бу-у-у“ и все се мъчеше да забие глава в паважа.

— В какъв паваж?

— Ами това стана в Ашмяни. Бяхме и ние с германска униформа, а той, както се беше натряскал, бе по-сигурен от всякакъв аусвайс.

— Много весела история. Само ти беше майстор на такива номера, авантюрист проклет.

— Какво е станало в същност с Крищоф Висоцки?

— Разваляш ни почивката — възмути се Шчука. — Слизай от покрива и не чупи циглите. Нали ти казаха, че е сторил убийство. Че архивът е изгорял или частично е бил разграбен. Обесили го — и толкова.

— Не им върви на хората от този род — казах аз. — Ами Уладак?

— И неговата не е ясна — продума Хилински. — Там пък изобщо нямало архиви. Нелегална борба, какви ти архиви? Този Уладак ту изчезвал от Кладно, ту отново се появявал. Както разправят жителите, занимавал се с черна борса.

— Е, това не се преследваше особено — рече Шчука, — особено пък така: да го разстрелят заедно с патриоти в двор, през който се минава, почти на улицата, пред очите на хората. И то толкова „лоялен“ човек. Той тогава работел в паспортния отдел.

— И се занимавал с черна борса? — запитах аз.

— Че кой би преживял само с германската заплата без черна борса.

— Откъде знаете?

— Ами… опитвал съм. Случи ми се веднъж. И той така. Защо е стоял в Кладно? Можел е да иде при брат си на село, той имал все пак имот. Може наистина да е бил нелегално свързан с партизаните и да са го разкрили непосредствено преди освобождението.

— Добре де, никой ли не помни лицето му? — почудих се аз.

— Че кой да го помни? Може би костите на онези, които са били свързани с него, които са го познавали добре, отдавна са в земята. Да речем, двама души са го познавали (повече не бива, конспирация). И ето — едно сражение, нападение или блокада — свидетелите загиват и хоп, не си вече разузнавач, ами си предател. Малко ли такива наши хора, чиито свидетели бяха загинали, лежаха по затворите след освобождението?

— Случваше се — измърмори Хилински, — че водени от някакви свои сметки, живите свидетели се отричаха от тях.

— Как така?

— Ти, момче, вчера ли си се родил? — и продума след мрачна пауза: — И там имаше не само герои. Различни хора се срещаха. И случайни… Усетят, че ако останат по домовете си, ще загинат, а в гората може и да се спасят.

Той духна облак цигарен дим.

— Пращат някого с най-страшната задача — да служи на германците „честно и почтено“. „Върви — рекат му, драги, иди там и там, стани кмет, влез в управата, бъди преводач, такъв, онакъв“… Представи си, че оцелее единствен свидетел, някое такова мекотело. Единствен свидетел, единствена надежда на оногова, дето „служил“ на германците, дето „ръководил“ разни служби и дето сега плаща с кожата си.

— Какво сетне? — почти ядосан, запитах аз.

— Ами такова. Случва се такава „единствена надежда“ да се отрече от него. „Не съм го чувал, не съм го виждал, може да съм забравил, но ми се струва, че не го познавам.“ Отрича се напълно. Да не би, боже опази, да падне съмнение и върху него, да не си увреди на кариерата, та някак да изплува отгоре… Страхува се, трепери: ами ако не повярват, че е наш, и ме сметнат за негов съучастник. Да не мислите, че този нагаждач ще свидетелствува в полза на другия? В полза на доброто му име? За какво? Той смята, че тепърва ще прави кариера, тепърва ще се катери нагоре. А мъртвият какво, на мъртвия му е лесно. Нищо не го боли.

— Може и така да е — каза Шчука. — Какво ли не се случва!

Отново кръстопът. Кой път да хвана в края на краищата, за да стигна до истината?

… С Лигановски се връщахме в града със синия му „Москвич“. Идвахме от психиатричната клиника. Хубавите му силни ръце здраво държаха волана, струваше ми се, че нищо не го засяга, сякаш не гледаше пътя, не чувствуваше колата, а се бе слял с нея в едно като всеки голям автомобилист.

А мен почти ме тресеше след посещението в лудницата, след завоя от шосето по дългата възтъмна алея с високи туи и хвойни, след двора, по който като насън се разхождаха някакви неясни фигури, които той повикваше и на всекиго от тях ме представяше не като външен човек (може би — това ме плашеше — като техен бъдеш съсед), а като лекар, който ще ги прегледа, а сетне непременно ще им помогне.

Само отчасти чувах коментарите му, когато отвеждаха поредния болен. Пред мен все още стояха лицето, очите, фигурата на нещастника, неговият говор, понякога уж смислен, а понякога като прогнила тъкан от гробница, по чиито останки трудно може да се различи някогашната шарка.

— Казвах… самичък… не защото ракетата взриви… Космоса не го боли… заповед… можеше там… Аелита.

Една от десетките разгадки на тази главоблъсканица би могла да изглежда така:

— Нали им казвах да ме пратят самичък. Не защото ракетата може да се взриви, ако има повече хора в екипажа. На земята няма да се взриви. Какво го засяга Космосът. И имаше такава заповед, но не я изпълниха. Най-лошото е, че можеше там да се взриви, а там е Аелита.

Повикваха друг, сигурен, че жена му настоява да го види (а преди време тя не само му изменила, а дори го предала), че тя от десет години го очаква зад ъгъла, а него не го пускат при нея.

— Тя се омъжи за друг преди десет години — измърмори Лигановски, когато отведоха човека, задавян от ридания.

И друг. И друг. А с тях и гласът на човека, свикнал с такива неща, макар че може би изпитва болка. Той коментираше:

— Психоза на Корсаков — особена форма на психическо разстройство, причинено от алкохолна интоксикация. Характеризира се с промени в паметта и с многобройни увреждания на нервите. Или с различия в зрителните полета. Но е направено измерване на мозъчните вълни и няма разлика между двете форми.

Или:

— Очевидно не можем да го смятаме нито за луд, нито за епилептик. Нямаме причини да говорим за органични изменения на мозъка. Трябва да смятаме, че причините са най-вероятно психически, че са възникнали от тежко душевно преживяване.

Той внимателно изви очи към мен:

— Като на онзи ваш тип от Олшанка. Бих искал някак да поговоря с него.

— Кой ви пречи? Наканете се и елате там за ден-два. Ще го понаблюдавате.

— Може дори да се наложи. И то не само него — многозначително промълви той. — Може и у вас да възниква нещо такова.

— Ваша работа. Но каква полза?

— За опитния човек има полза. Макар, разбира се, по-добре да се направи проверка с тестове за състоянието на паметта, за елементарни умствени способности и… да проверя реакцията ви към наркотиците.

— Помня отлично умствените ми възможности — какви да са, най-обикновени. Не употребявам наркотици. Пък и у нас очевидно малцина ги използуват. Да не сме в Хонгконг.

— И би трябвало да ви направя — настояваше той — по-обширна проверка на умствените способности и анализ на характера по метода на Роршах.^[1]

А пред нас преминаваха нови и нови сенки. Един бе дегустатор от винзавод.

— До 1878 година — до филоксерата. Сетне вината вече не са същите… Тапите променихме, пък то трябвало да се счупи шийката… Под шийката слагаха свещ, за да бъдат сигурни, че никаква прашинка не е попаднала във виното. Нямаше капчица утайка. Вече такива вина никой не може да пие.

— За нищо друго не може да разговаря.

А след него някакъв актьор, който разобличаваше неизвестен свой враг с откъс от пиеса и когото никой няма да види вече на сцената. Жестове на оратор пред форума.

— Не ми дадоха роля в нея… Английска… Езикът на Шекспир — това е ясно. А това, което наричате просто английски, са наниз от мъки и вариации на една-единствена гласна, с която влизат в отношения девет девети от обитателите на острова. — Той се завтече към прозореца, сякаш щеше да го отвори. — Слушайте! Камбаните бият! Бият за нас! Слушайте всички. Бог да помага на този стар дом.

Не издържах вече.

— Какво, чувствувате се не на себе си ли? — запита ме психиатърът.

— Щастлив е, който умре навреме. Срамувам се.

— Какво да се прави. Мнозина от тях са безнадеждно болни. Няма от какво да се срамуваме. Ще мине време и от тези, безнадеждните, ще съберем материал, който ще помогне на други. Тогава единственото неподдаващо се отклонение в психиката ще остане онова, за което казваме: „Ненадминат глупак.“

— Стига да не е на ръководно място.

— Е, това вече не е работа на психиатрите.

— Да се махаме, да се махаме оттук.

Той говореше с усмивка, макар и тъжна. Мен ме заливаха вълните на човешката мъка. Огромни планини черна вода. Това бяха нашите несполуки и бавене, нашата тежка участ и злощастия. Всичките страни на тежката ни участ: атомната, милитаристическата, сексуалната. Заплашителната. Какво би могъл да помогне срещу тези неспирни тегоби старият изпитан бром? Екипажът на Флинт сега би пял по съвсем друг начин старата си прочута песен:

Йо-хо-хо и бутилка бром.

Не можех повече да гледам тези хора в очите и поисках милост от Лигановски.

Пътувахме обратно, потапяхме се в късния есенен здрач.

— Ето на — продума лекарят, — сега сам видяхте колко е ужасно. И за да не стигнете до такова нещо, зарежете всичките си занимания, не мислете за нищо и — да ви няма тук, заминете, където си искате. На море, на планина, в степта. Пазете се от илюзии.

— Каква ти илюзия, като с очите си видях сенките на галерията и разни други работи… Нима това е необективно впечатление?

Хубавата му уста се усмихна.

— Средновековните вещици, за да „полетят“, са се мазали с някакъв мехлем. В състава му влизал аконит. Той давал напълно „обективно“ усещане за полет. Но вие не можете да отречете, че това е била чисто субективна илюзия.

— Ами това, че книжата ми на два пъти бяха разхвърляни, също ли е субективна илюзия?

— А не сте ли могли да го сторите вие… хм… в състояние на възбуда?

— Кълна ви се, че по време на тези „илюзии“ не можех да се помръдна. Бях като прикован. Всичките ми мускули се бяха вдървили. Вместо да разсъждавате, по-добре ме посъветвайте нещо.

Произнесох това май твърде разпалено. Чудно ли е: доста се изплаших от тези Дантеви кръгове на ада, през които ме прекара той днес.

— Какво? Например да не пиете. Пиете ли много?

— Случайно и доста рядко.

— Да не пушите. Най-добре… Непременно да откажете пушенето.

— Е, твърде много искате от мен.

— Може би. Но във вашия случай е възможно да не ви вреди много. Разбира се, най-добре е изобщо да не пушите, ако ви стигне воля. Просто би било чудесно, ако се откажете. Но в това отношение съм лош съветник, какво право имам да изисквам. Нали и аз пуша като локомотив. От войната ми остана. От фронта. Нали разбирате… Е, може би просто да намалите цигарите… В края на краищата това не е най-лошото. Трябва да оставите работата си настрани, да излезете на слънце, сред зеленината, на чист въздух, на спокойствие — тогава си пушете на воля. Но по-малко.

Той паркира колата и ние се запътихме по домовете си.

— Какво, Герарде? — запита лекарят Пахолчик. — Какво става с уговорката ни?

— Трябва да се извиня. Не намерих „БТ“ и май известно време няма да ми карат. Нямало в склада.

— Е, нищо — махна с ръка Лигановски. — Ще пушим известно време какво да е.

Тръгнахме по стълбището. На площадката, където бе апартаментът на лекаря, видяхме Хилински, който слизаше надолу.

— Добър ви ден. Къде се губите цял ден, Космич? По компании? По жени?

— Компанията ми бе малка, но много порядъчна — цитирах аз един не особено приличен полски виц.

— Ксьондз? Органист?

— Не, те останаха в Олшанка…

— Нима онези от вица?

— А, не…

Бях готов да изтърся истината за този ден, но Лигановски, господ здраве да му дава, ме прекъсна. Наистина, когато пациентът не иска да пази лекарската тайна, лекарят, ще не ще, трябва да се намеси. Дори да сръга подобен глупак.

— Няма да ви каже. Има такива неща, за които човек трябва да си мълчи. Според мен днес е докопал някъде чужда жена.

— Боже мой! — въздъхна Хилински. — Какви работи стават в една уж правова държава.

Сетне помълча.

— Макар че сега се навъдиха съпрузи като в онзи виц: „Какво желаете? Да целунете жена ми? Ами свършете си тогава работата, аз ще ви почакам…“

— Е, Антоне, щом казваш, че рибата кълве, може тези дни да прескоча при теб. Ще може ли да намеря квартира?

— Много лесно.

— Знаете ли — намеси се Лигановски, — може и аз да дойда за ден-два. Събират ми се няколко свободни дни. Дотегна ми градът.

— Дори покрай закъснялата пролет тук-там из гъсталака се намират гъби пумпалки. Е, кошница не може да се напълни, но колкото за един тиган — има.

— Кога потегляте, Адам Пятрович?

— Там е работата, че не зная точно кога. Но може пък да се срещнем в Олшанка. Още по-добре ще бъде.

— Разбира се.

Разделихме се.

… Най-много обичам такива пътешествия, които предприемам изненадващо, сякаш скачам с главата надолу. Да се стягам набързо, да не завися нито от автобуси, нито от билети, а само от умението на шофьора и от изправността на колата, когато спираш, където си поискаш. И край речен бряг, и край гора, или се просваш сред някоя сочна детелина, или сред ароматни конопища.

Когато излизаш в пет сутринта, още се прозяваш от сънни тръпки, бавно се отърсваш от съня, палиш първа цигара и тя е особено приятна в утринния, още чист въздух.

Когато тръгваш по предварително уговорен маршрут и из пътя те взема джипката на Шчука (любимия ми вид кола, особено лете, когато брезентовият покрив и „стените“ са вдигнати, когато вятърът си играе на воля с хората, с техните коси, яки и тъй нататък). Особено когато, освен шофьора с теб са Шчука и Хилински. Вярно, малко ми разваляше настроението присъствието на моя мил приятел, на „непреклонния“ Якуб Клепча, седнал до шофьора. Но какво да се прави, щастието никога не е пълно. Ще се примирим и с осемдесет процента.

Мяркаха се рекички, селски коли пред бариерите, гори, полянки сред ръжта (и на някои — огромни диви круши като свещените дъбове на прадедите ни). Прелитаха пустоши, обрасли в зимзелен, като белоруски кипариси по тях стърчаха мрачни хвойни.

Сетне на хълма се мярнаха развалини на замък или на стар костьол крепост. Къщурките се бяха долепили по оранжевия висок речен бряг, а малко по-натам, в залива, шаваха цели камшици жабуняк и цъфтеше водна леща.

Край мой! Моя родна земя! Как ще живея, когато си отида от теб? Какво да правя, когато умра и може би моето битие няма да свърши още известно време — и това в същност е обещаният ни пъкъл? Без тебе.

Кого да попитам за това? Разбира се, не Клепча, който говори с готови шаблони и прекалено патетично там, където не трябва. Все едно му е къде се е родил, защото навсякъде би си „изпълнявал задълженията“. Никога не биха му дошли наум думите на онази словашка песен, измислена от незнаен словашки овчар, планински „бачо“:

Кто тя буде, винко, пити,

кед я будем в хробе гнити.^[2]

Ясно, че попитах другите двама, които бяха плащали за това „винко“, за хвойните из пустошта, за този белоруски въздух с живота си. Но дори и тях няма да попитам. Просто ще ги гледам и понякога подсъзнателно ще си правя изводи.

Отляво се проточи бърза бистра река, а на хоризонта изникнаха къщи, камбанарии.

Кладно, може би най-обичният ми град на обичната ми земя. Новопостроени райони, сетне стари с криви улици, с къщи, чиито прозорци едва се провиждат през буйната зеленина — толкова са се разраснали дивите лози. Недостъпният комплекс на женския католически манастир, а по-нататък вече триста години се издига в небето костьолът и домът на ксьондза.

Град мой прекрасен, със свои лица, аромати, с полифония от звуци, със свое неописуемо дивно лице!

… В Кладно джипката спря до градинката на площада. Слязох.

— Ние ще свърнем по „Аптечна“, а ти, момче, давай напред по „Замкова“ и сетне вдясно. Няма защо да те караме чак до къщата. Близо е. Даваме ти най-много пет часа. Сетне ще те чакаме до манастира на Бернардинците. Ако решиш да останеш — ела да ни предупредиш. Ако не — ще те откараме до Олшани.

— Аз пък ще отседна тук в хана — каза Адам. — Ще пристигна при теб утре или в другиден.

… Къщата на необходимия ми адрес бе на една от онези зелени улици или може би пресечки, които се спускаха в крайречния дол. Там лъкатушеше една от многобройните рекички (дали не беше Кладничанка) и всяка улица завършваше с мостче през нея, на другия бряг отново се катереше по склона нагоре.

„Моята“ къща бе типична чифликчийско — благородническа, каквито някога имаше хиляди, пръснати из Белорусия, а сега се срещат все по-рядко и по-рядко и които толкова обичаше да рисува Генрик Вайсенхоф. Дълга, едноетажна, с висок покрив и белосани дървени колони пред входа, със сини прозоречни рамки и пъстри от старост стъкла, вторачени в запуснатата градина, в стария люляк, дебел като дърво.

Толкова невзрачни, скромни, мили, сякаш дори недодялани, те обаче са сърцето на нашата страна. Точно в такива къщи са се родили, порасли, укрепнали и възмъжали хората, които са не само белоруска, но и полска чест и слава. От такива къщи излетяха Багушевич и Чачот, Купала и Калиновски. В такива за пръв път блесна искрата на Мицкевич, на Мошошко и Костюшко.

Разбира се, не се надявах по чудо да ме посрещне на вратата някой от гореспоменатите личности. Блъснах скърцащото вратниче, преминах по пътечката между люляците, дръпнах езичето на медния змей (някъде в къщата се дочу звънче) и след минута долових отвътре още доста уверени стъпки. Вратата се отвори, нечия ръка стори любезен жест, затвори вратата след мен (върху пода легнаха разноцветните петна от двата прозореца, нагласени отстрани на вратата) и едва тогава щракна лампата.

Някакъв старец по анцуг и с платнена риза с къси ръкави ме оглеждаше не със старешки, а с ясни сиви очи.

— Антон Космич — казах аз.

— Обадиха ми се, очаквам ви. Яраслав Мирашевски, някогашен окръжен прокурор, а сега… хм… пенсионер. Заповядайте.

Къщата бе обзавеждана очевидно по времето на сецесионния символизъм, в стила, който в източните белоруски земи и в Москва бе наричан на границата между двата века „търговски модерн“. Това никак не отговаряше на външния вид на къщата, добре че „модерна“ от онова време се съпровождаше с така наречената „селяшка мания“. До витражите на някои прозорци, докрай окачените две-три картини, които биха подхождали напълно за стените на „Яма Михалкова“^[3], до разни други такива претенциозни неща по стената, на пода и по дивана имаше тъкани селски черги, бяха накачени дъбови резбосани полици за книги и за прибори. Висеше грубо нарисуваната на стъкло картина „Бягството от Египет“ и белостоцки килимчета с елени, имаше и няколко стари мебели. Всичко взето заедно създаваше нещо като хармония.

Той ме заведе в кабинета си (грубо рендосани полици с книги, писалище, голямо колкото бойното поле край Орша, дървено кресло ръчна работа с бродирана възглавница на него).

— Жена ми отиде да навести внуците, та съм сам. Сетне, значи, ще прескочим до гостилницата. А сега ще пийнем чай. Обичате ли ягодово сладко?

— И още как.

— И аз го обичам.

Когато се появи тумбестият чайник, сребърните, макар и малко поизкривени съдинки — чайниче за запарване на чая, захарница и съдче за сметана или каймак, чинийка (обикновена чинийка) с ягодовото сладко и две още по-малки с лъжички, той ме настани на старото дървено шляхетско кресло, наля ми чай, сложи ми сладко и се захвана да ме оглежда.

През това време и аз го оглеждах.

Бе висок и въпреки старостта слаб, но не съсипан. Бе слаб не „от лош живот“, а имаше спортен вид. Лицето му бе жълтеникаво, стегнато, твърде класическо, на него светеха небесносини очи. Не бих искал да се сблъскам с такъв прокурор, ако бъда подсъдим.

Не, не приличаше той на старец. Носът му не бе провиснал, побелелите, чак сребърни коси бяха съвсем леко проредели над челото, устните му бяха твърди и макар изгубили цвета си, бяха с красива форма. Движенията му бяха леко забавени, но точни и изразителни. Веднага си личеше характерът и добрата порода.

В очите му заедно с чувството за хумор личеше проницателно внимание, дълбок ум. Не, не бих искал да бъда подсъдим при такъв прокурор.

— Значи, интересува ви делото „Роднините на Юлян Сай срещу Крищоф Висоцки“? Е, щом са ви потрябвали живи архиви, на вашите услуги съм. Разбира се, доколкото мога да разчитам на паметта си. При това не водих аз това дело, а го отстъпих на помощник-прокурора Ришард Мисловски.

— Защо?

— Е, защото беше млад. Изпитваше младежки порив към почести и слава. А аз тогава наближавах четиридесетте. Исках да му дам възможност да се изяви. Ценях го…

— А освен това?…

— Проницателен сте! Добре е, че предполагате и други причини. Почти никога не се ангажирах с дела, които дори малко намирисваха на политика. Когато виждах, че обвиняемият с дълбока убеденост е бранил своите идеи — оставях адвоката почти винаги да спечели делото.

— Това беше ли възможно?

— Така че никой не се усъмни в мен — бе трудно, ала възможно… Не вярвате ли, мислите, че дрънкам празни приказки? Ако бе така, ако бях прокурор-инсинуатор, прокурор-колонизатор, нямаше да видя пенсия от новата власт, а щях да гледам дранголника отвътре.

— Нима убийството беше политическо?

— В началото изглеждаше сто процента политическо. Само че бе някак… отвратително, мръснишко. Сякаш не бе извършено от „политически“, а от криминален престъпник. Говореше се, че убиецът бил член на някаква нелегална студентска групировка. Но двама свидетели бяха свързани с полицията. Тези две дела, в които не се знаеше дали Крищоф е участвувал, му навредиха повече от убийството. А сетне се разкриха такива неща, че се хванах за главата и единствената ми утеха бе, че и Ришард Мисловски ще успее да настои за осъждането му на смърт.

Ето как беше:

Разказ на бившия окръжен прокурор Ярослав Мирошевски за процеса през 1939 година, на който бил обвинен в убийство гражданинът Крищоф Висоцки.

— Отново ви предупреждавам: разказвам ви това, което си спомням. Не гарантирам достоверността на всяка подробност, на всяка дреболия и всеки нюанс. Записвайте, но с малки резерви. Възможно е някъде да греша.

Ако не се лъжа, това бе пролетта на 1939 година. През този ден подписвах документи. Едно от най-неприятните задължения на прокурора. Това значи, че приключвах с кратко решение делата, подготвени от заместник-прокурора: „Не съдържа престъпление“, „Самоубийство“, „Извършителят не е открит“, „Нещастен случай“. Няма време да се разплетат докрай, а когато заместникът ти е некадърник, напълно е възможно да са били пренебрегнати цял куп улики, а убиецът през това време да си пуши цигарата отсреща в градинката.

Настроението ми по тази причина бе отвратително. И сред делата една папка, в нея книжа. И тях трябваше да „приключа“, защото нямало престъпление и не била наша работа да го съдим на земята, а да го съди бог, защото самоубийството е нарушение на божия закон и престъпление спрямо бога и спрямо безсмъртната душа.

Рапорт на участъковия, показания на свидетеля, някой си Язеп Швец, който берял боровинки и се натъкнал на мъртвец, протокол на съдебния лекар, очевидно написан с левия крак, една пистолетна гилза от пистолет калибър 7,65. И едно зацапано листче, на което пишеше черно на бяло:

„Сбогом, хора. Сбогом, мили роднини, които не повярвахте в тежкото ми положение, бавехте помощта. Името ми е Крищоф, син съм на Леан Висоцки. Поради неумолимо фатално съвпадение на събития извърших измама в Кладно, злоупотребих с пари. Не се страхувам, че полицията ми е по петите. Бих се измъкнал от нея. Но как да избягам от съвестта си? Не искам да живея опетнен и затова се разделям с живота.“

И един засукан подпис. И никакви документи за проклетия.

Тъкмо да подпиша, че и това дело е приключено, нещо ме зачопли. „Не — помислих си, кой знае защо, — рано е още да слагаме това дело в архива.“

Защо? Ами защото раните са две (във вдлъбнатинката между шията и гърдите и в лявото слепоочие). Първото място е смятано за смъртоносно от селяните, а от гражданите с претенции за култура — по-рядко. А лявото слепоочие? Левак ли е бил? Или може би е така още по спомен за царското време. Тогава, струва ми се, в царската армия не вземали леваците, хората с плоскостъпие и импотентните. Толкова такива мъже се развъдили из нашия край, че Нароч да напълниш с тях. А сетне, като погледнеш онзи с „плоскостъпието“ тъй бяга от горския, че храстите пукат. А у такъв „импотентен“ пълна къща с деца. И така се провалила задачата да се организира армия само от пълноценни мъже.

На всичкото отгоре гилзата е една. Никъде в делото не става дума за намерен пистолет.

Заповядах на дежурния чиновник да се изясни положението с оръжието, да се направи аутопсия на трупа. Позвъних в полицията да разбера дали търсят този и този за мошеничество и злоупотреба с пари.

Преди да си изпия чашката кафе, ми отговориха, че при трупа не е намерено оръжие (разбира се, мъртвецът не е могъл да го отнесе нанякъде, значи, взел го е някой и сега са възможни нови престъпления, ако попадне в лоши ръце).

Нямаше време за губене. Повиках кола (както сега си спомням, че беше германски „мерцедес-бенц“) и поех от районното отделение на полицията в компанията на съдия-следователя (имаше такава длъжност), на началника на следствената бригада, и на двамина полицаи.

Отидохме на местопрестъплението.

Спряхме, както си спомням, в края на гората и се запътихме към мястото на събитието. Полицаят посочи мястото, на което, както му „се струвало“, онзи селянин намерил трупа.

— Как е лежал?

— С главата насам, към това малко дере. И китката на едната му ръка висяла надолу.

Погледнах надолу — на два метра от нас имаше блато. И не такова, на което расте картъл, и ако човек е внимателен, може да го прекоси, а покрито с едно такова зелено килимче, в пролуките между което тъмнееше неподвижна вода. Ако е отметнал ръка след изстрела, никой не може намери пистолета до второ пришествие.

— Лявата ръка ли беше отметната?

— Хм… Само да си припомня… Не, дясната. Дясната беше.

„Как така — помислих си аз, — с извита зад главата си ръка ли е стрелял? Или си е пробил слепоочието, сетне е хванал пистолета с дясната ръка, вече практически мъртъв, и тогава си е отметнал ръката? Нещо не се връзва.“

Явно бяха избързали. Бяха повярвали на бележката. Не е като сега (макар че и сега се случват подобни неща понякога), сега в такъв случай се вдига не само целият криминален отдел, ами и дяволите в пъкъла нямат мира.

На всичкото отгоре бяха затъпкали всякакви следи, като че ли пред всички околни жители бе демонстрирана гола Мери Пикфорд. И то в компания с Дъглас Фербанкс, тъй като имаше и женски стъпки. Освен тях са показвали и някаква свинска кинозвезда, понеже бе преминало голямо стадо диви свине, затъпкали може би нечия необходима за нас диря.

С една дума, нито пистолет, нито втора гилза (в края на краищата подобно нещо лесно може да се търкулне някъде из боровите иглички или из окапалите листа от есента, а тогава бе почнал да капе и зимният дъб — той е много кичест и листата му образуват дебел килим върху земята).

Та така, върнахме се ние с пръст в устата.

По-късно стана известен и резултатът от аутопсията. Имаше две огнестрелни рани: една в гръдния кош малко от горе на долу, отдясно наляво (ама че левак!) и в главата — в лявото слепоочие нагоре, а куршумът бе заседнал в черепа. При първата рана е можел да живее около двадесет минути, при втората — веднага би изгубил съзнание. Но ето каква нещо е предубеждението, всеобщото убеждение, всеобщата грешка, дявол го взел — докторът правеше извод, че „не изключва самоубийство“.

Е, първият изстрел, ясно, дори е типичен за самоубиец по посоката на куршума. Но пък след това някак да премести пистолета в лявата ръка и втори път да се гръмне — това е толкова рядко, както у самураите, които си правят харикири. Има два или три случая в цялата история на Япония, когато са си разпаряли корема не само отляво надясно (или нещо подобно), но и от горе на долу.

Не, имаше нещо нередно. Неочаквано се получи телеграма, че служителят на еди-коя си фирма на два пъти извършил измами при доставките на стока (сложил около пет хиляди злоти в джоба си) и от началото на юли предишната година присвоил още три хиляди. Ако се пресметне по селски, това са около 65 — 66 тона ръж или сто загладени (осемдесет породисти) крави, четиридесет хубави коня. Към осемдесет охранени прасета или петстотин и нещо едномесечни телета. Къщи в градче като Слоним — четири-пет. Ако крадецът се носи по модата — четиристотин чифта прекрасни обувки от най-скъпите, дори и от крокодилска кожа.

А ако човек е по-съобразителен, по време на кризата и след нея, като подпалеше застрахованата си къща (а застраховката преди кризата бе само сто злоти), можеше за парите от застраховката да си вдигне две къщи, дори тухлени.

„Как така, бе момче — помислих си аз, — не си страдал особено, когато си вършил мошеничествата, а сега тъкмо да го удариш на живот, да ти падат печени гъски в устата, изведнъж съвестта ти се обади?“ Пък и от какво е трябвало да се плаши, след като роднините му са платили цялата сума, за което той не е знаел, понеже се е криел (защо ще ги упреква в коравосърдечие?).

Разпратихме снимки. Лелята на Висоцки каза, че не можела да твърди със сигурност дали това е нейният племенник, отдавна не го била виждала, но напълно възможно било да е той, защото лицето от снимката и нейният племенник имали нещо общо — и двамата щърби, без двата предни зъба. Също като в онази приказка, дето мечка откъснала главата на един наш съотечественик, а съседите се замислили дали е имал изобщо глава, или не, като най-сетне решили да попитат жена му. Нейният отговор бил също като на лелята: „На заранта, когато сърбаше зелева чорба, брадичката му се люшкаше, ама дали имаше глава, не мога да си спомня.“ Тази мъдра жена позна лесничейската куртка, която племенникът й по някакъв каприз носел напоследък.

Повикахме я на разпит — пак същото: „Може да е той, но много се е променил.“

— Имаше ли особени белези?

— Ами да — зарадва се тя, — беше опериран от апандисит.

Погледнахме — има белег, дълъг дванайсет сантиметра. Тъкмо се бе наканила да си ходи, когато нещо ми хрумна:

— А преди колко време го оперираха?

— Не си спомням добре, но май преди седем-осем години.

— Този белег от колко време е? — запитах лекаря.

— Е, трупът дори върху леда почна… хм… трудно ми е да кажа със сигурност. Но ми се струва, че белегът е от година. Не повече от две.

— Не е вярно, отдавна беше — възмути се лелята. — Още беше в лесничейското училище.

„Ще трябва да потършуваме из лесничействата и горските стопанства от Кладно до Олшани“ — помислих си аз, но за известно време забравих това.

Междувременно графологическата експертиза категорично заключи: бележката е написана от Крищоф Висоцки.

Никой от нас не си помисли, че в същност това няма никакво значение. Освен това и годеницата на Висоцки, някоя си Антасевич, опозна годеника си на снимката.

Точно тогава предадох делото в ръцете на заместник-прокурора Ришард Мисловски. Не защото се страхувах от трудности, а защото желаех неговата победа, исках той твърдо да се изправи на краката си. Двамата бяхме убедени вътрешно, че се касае не за Юда, а за Каин, че не е самоубийство, а убийство, и че убиецът е самият Висоцки. Наречете това интуиция, резултат от голям опит и наблюдения. Аз обаче бях сигурен, той също. Не е необходимо да ви обяснявам защо. Останаха въпроси, на които не можехме да отговорим.

Кой беше убитият? Защо беше облякъл дрехите на Висоцки? Как е бил подмамен в тези дебри?

На всичко отгоре плъзнаха слухове, че убийството било на политическа основа. Трябваше да побързаме. Всяко следващо събитие, наистина извършено на политическа основа, щеше да повлече лавина. Не знаехме, че само след половин година Полша ще забрави всякакъв политически лов на вещици, единственото важно за нея ще остане — ни повече, ни по-малко — как да запази правото си да диша и изобщо да живее.

Антасевич наистина призна още, че се била скарала с годеника си два дена преди смъртта му (разказал й за парите, тя настояла да ги върне на фирмата, но той отказал) и повече не го видяла. Но тъй като „свято място празно не остава“, тя вече се сдобила с нов „рицар“.

И ето какво значи да пресолиш, да натрупаш повече явни и косвени доказателства, отколкото са необходими. Повече, отколкото можеше да има.

След известно време дотича същата госпожица Антасевич в участъка и каза: „Имам писмо от Крищоф. В писмото пишеше, че когато го получи, той вече няма да бъде жив. Не му било мъчно да напусне този свят и нея. Желаел й щастие.“

А печатът бе на нашата поща… с пет дена по-късен от деня на самоубийството. Печатът от мястото на изпращането бе толкова размазан, че не можеше да се разбере откъде е.

А снимката бе правена на улицата. И някъде бях виждал тази улица. Струва ми се, във Варшава. Дали не е Краковското предградие? Дали не беше ъгълът до костьола „Свети Кръст“? Дали да не потърсим тази улица нейде в района на „Свети Кръст“, нейде из „Нови свят“ или на „Крулевска“, а също и фотоателието, където е направена снимката?

Изпратихме запитване. Получихме отговор. Имало такъв фотограф. Имало фотоателие, което работи в този район на града. Намирало се точно на „Крулевска“. Снимката била направена два дена след самоубийството, а след още един ден той лично отишъл да си я получи. Както се казва, в цветущо здраве.

Ясно бе, че е жив, почти напълно бяхме сигурни, че той е извършил онова жестоко убийство в гората.

И тогава веригата от събития, толкова бавни дотогава, изведнъж главоломно се завъртя. Дотърча в Кладненския участък госпожица Антасевич и каза, че вървяла с „новия“ си годеник по Замкова улица и май видяла Крищоф, но той се шмугнал в навалицата и сега сигурно щял да я „прободе“ с кама или с нещо друго, както се пее в известната песен „Четири мили от Варшава“, дето сега е в златния фонд на певеца Ярема Стемиковски.

Е, поставихме по наблюдение нейната къща, следяхме целия район. Още на третия ден полицейски агенти го пресрещнаха пред входа на къщата на „Кладница“, където живееше някогашната му любов. Не се знаеше само дали тя наистина „не хващаше ръжда“, или трябваше да замлъкне навеки.

Запитахме го Висоцки ли е. Отговори, че се казвал Юлян Сай. И показа съответното кръщелно. Тогава си помислих, че кръщелното се използува като документ предимно по селата и че очевидно трябва да търсим такъв човек из горските стопанства. В седмото, в което попитахме, живееше семейство Сай, което не бе чуло нищо за убийството, а техният син Юлян заминал да постъпи в лесничейско училище.

Тогава колелото се завъртя.

Показанията на семейство Сай — на бащата и двете дъщери, показанията на роднините на Висоцки, очни ставки — всичко влезе в работа. Картината на престъплението стана толкова ясна, сякаш го бях наблюдавал от началото до края.

Изслушахме най-напред биографията му. Най-обикновена беше. Чухме я със съдията следовател и със заместник-прокурора и не се учудихме.

Незаконно дете, не помнеше баща си, пък очевидно и майка му не е знаела от кого е. Затова презимето му беше по майка. Сетне и майката си намерила работа нейде в Бавария (тогава търсеха хора за там), оставила двегодишния си син на майка си. След десет години бабата умряла, момчето се преместило при леля си, по-малката сестра на майка му. Тя била учителка, мъжът й — също. Била само десет години по-голяма от момчето и, с една дума, от онези, дето за тях казват „мъж не пропуска“… Момчето се учело добре, дори проявявало сериозни дарби и ум, но било непостоянно. На всичко отгоре се намесила и родната му леля. Разкрила на петнадесетгодишното момче всички „тайни на Амур“, каквито знаела. В същност превърнала лабилната личност, при това още не личност, в материал за закоренял негодник.

Чичо му нещо се усъмнил. Изпроводил своя племенник и съперник в лесничейското училище в Бяла Падлеска. Завършил го дори много успешно. Започнал служба в Държавните гори. Сетне се завъртял истински калейдоскоп. Оженил се за вдовица, продали имота й, преместили се във Варшава. Обрал жена си до шушка и избягал. Осъдили го на осем месеца. Добрите хора чакат късмета си от години, а на този мръсник веднага му провървяло. Не е приятна нашата поговорка, но „на богатия дяволът сипва още масло в кашата, а на бедния и голата чорба разрежда“. Работел му късметът, няма що.

Щом излязъл от затвора, постъпил като практикант при лесничея Хмялевич. Почти веднага забегнал с всичките му пари, с пистолета и с личната му карта (ето откъде започва нашата замшанска трагедия).

Отново в Кладно. Тук се запознал с Антасевич. Защо не, той на двадесет и осем, тя на деветнадесет, спретнат момък, разбира се, „неженен“. Търговски пътник, не било трудно да пусне котва във фирмата за дървен материал „Ян Плицка и син“. Той бил истинска находка за тях. Има специално образование, познанства в Държавните гори, свой човек бил на улица „Вавелска“ 54, където е главната дирекция (поне така твърдял). Специалист по дървообработването, по добива на терпентин, по дестилацията на смолата. Документацията водел, бил инкасатор — абсолютна находка. Растяло доверието — растели мошеничествата му, измамите. Мисля, че няма нужда от подробности. Изтънко пипал. Така натрупал осем хиляди злоти. Тогава, кой знае защо, споделил тайната си с госпожица Антасевич. Тя настоявала да ги върне. Той — в никакъв случай. Скарали се. Тогава решил да действува сам.

Интересувал се къде може да вложи капитала си. През това време пътувал с велосипед в униформата на лесничей приблизително по многоъгълника Августов — Беласток — Навагрудок — Олшани — Лида. Разбира се, заобикалял Кладно.

И ето попаднал в Замшани, в къщата на горския. Там живеели старият Андрон Сай, по-голямата му дъщеря Агата, синът му Юлян и малката — Гана. Отбил се да пийне вода и останал да пренощува. Намерила се и почерпка. Завързал се разговор… Тази наша доверчивост, това простодушие — по-лоши са от всичко криминално, дори от държавно престъпление.

Горският бил от старата школа, когато се искало да познава гората в района си и да бъде честен човек. Новото време изисквало обаче и известни познания. Завършилият лесничейско училище им се струвал нещо като доктор хонорис кауза от Сорбоната в нашите среди или лауреат на Нобелова награда от областта на електрониката.

Разговорили се. Андрон се оплакал, че неговият принц престолонаследник не ще наследи след него Замшанското горско царство, че единственият начин сега човек да си осигури децата, да ги измъкне от немотията — е да им даде образование или поне специалност. Юлян би искал да стане лесничей, но отде да вземат пари, как да си осигурят препоръка? Разбира се, всеки гражданин има предимства пред селянина, особено пред човека, живял в гората. Чувал е за много неща, много е чел, дори ще — не ще, е видял много. Дори и да е по-глупав от селянина, както всяко породисто куче почти винаги е по-глупаво от помияра. При това е доста по-неприспособен към живота.

— Може и аз да ви помогна — рекъл Крищоф. — Аз съм завършил Висшето лесничейско училище в Целиш. Останаха ми някои познанства в тези среди.

Не зная, може би от това самохвалство, вероятно съвсем безцелно — просто хлестаковско самохвалство! — започнало всичко.

Влязъл и Юлян. Бил към шест години по-млад, но по фигура, по цвят на косата и черти на лицето приличал малко на Крищоф. Когато се усмихнал, се видяло, че няма два предни зъба.

Разприказвали се с него. Какво, що, как е живял, дали нямал приятели нейде из Краковско или из Белская Бяла, Цешин, Рибник или Живец. Нямал си нийде никого, пък и тук — малко.

— Там предпочитат напълно здрави младежи. Дори най-добре без сливици и без апендикси.

— Апендикса ми отрязаха наскоро.

— Там държат на здравето не по-малко, отколкото и армията. Имат сериозни изисквания.

— Разбира се, че ще държат — намесил се и старият. — Нали имаме право само на триста и шестдесет хиляди войска.

— По Версайския договор — заявил Крищоф, „просветил“ невежите. — Макар и толкова да не е малко, но ги отбират внимателно.

По-късно, когато се разприказва този мръсник, той си призна, че още тогава намислил „подмяната“, защото полицията рано или късно щяла да го спипа.

На заранта казал, че скоро ще се върне, само да направи справки и да натисне тук-там. А тъй като паспортите тогава не бяха задължителни и мнозина, особено по селата, нямаха такива, било достатъчно кръщелното и свидетелството за завършен четвърт клас. Разбира се, трябвало и малко пари за дрехи и разноски на първо време.

И хоп — показал удостоверението на лесничея Хмялевич. Къде ли ще ти забележат простодушните, обикновени хорица, че Хмялевич бил петнадесет години по-възрастен и че Висоцки нямал на униформата си знак за заемания пост.

Разбира се, не ходил в никакъв Цешин. Върнал се след няколко дена, продиктувал им заявление до дирекцията на училището, уверил ги, че Юлян ще бъде приет. Само трябвало да платят триста злоти за пансион (с пълна издръжка, макар че не пречело да вземе домашна наденица и пушено филе). И още десет злоти за държавни такси.

Уговорили се да се срещнат след два дена на най-близката гара и да заминат към Беласток, където в лесничейството набирали кандидатите.

Как мислите, кое ми беше най-отвратително в тази история? Не знаете ли? Ами това, че този гад се изхитрил дори да се целува с голямата дъщеря зад сеновала. Вече когато бил планирал всичко.

Та така. Отишъл на гаричката. Появил се Юлян. Крищоф направил недоволна гримаса, когато младежът му казал, че успели да съберат само двеста и петдесет злоти. Возили се няколко спирки с влака. Сетне изминали няколко километра на такси. Когато го освободили, се оказало, че слезли рано и имало към двеста метра до необходимата им пътека (сетне намерихме шофьора на таксито, той посочи на кой завой са слезли, каза, че „лесничеят“ му дал три злоти бакшиш, а останалите пари и документи на младежа прибрал в джоба си).

По някое време свърнали наляво. Здрачавало се. Пътечката вече едва се забелязвала. Тогава вероятно за пръв път Сай нещо се усъмнил:

— Къде отиваме?

— Близо е вече.

И тогава като в бездарна мелодрама забухал бухал (Крищоф отбеляза тази подробност по-късно, когато нямаше смисъл вече да мълчи). И това било зловещо.

— Не отивам по-нататък — заявил Юлян.

И видял, както беше казал някой, „най-тъжното зрелище на този свят“, цевта на пистолет, насочен срещу него.

— Събличай си дрехите.

— Какво съм ви сторил? — разтреперан се замолил нещастникът.

Сред селските момчета из затънтените места има доста такива, дето на мравката път не минават. И това според мен бе единственото оправдание на „идиотизма на селския живот“, когато още не бе отминал в небитието.

— Не ме убивайте! Смилете се! Вземете парите. Аз ще мълча. Няма да се върна в Замшани. Ще замина далеч, далеч.

— Стига си хленчил. Ще си разменим дрехите и върви, където щеш.

Младежът дори не попитал защо трябва да си разменят дрехите. Съблякъл всичко и изчакал, докато Крищоф с пистолета в ръка бавно облече панталоните, сакото му, а своите дрехи хвърли в краката му. Точно тогава е трябвало да хукне през гъсталака: онзи не може го стигна с един обут крачол. Но той бил наплашен и… повярвал. Искало му се да вярва. Кой няма да повярва, щом му се живее?

Затова, щом се преоблякъл, веднага бил застрелян в слепоочието. Онзи стрелял с дясната ръка, затова в лявото слепоочие. Младежът паднал. Още мърдал, затова престъпникът стрелял втори път в шията му и засегнал сърцето.

Сетне убиецът завлякъл Сай до малката стръмнина, отметнал едната му ръка така, че да виси над блатото. В бързината не забелязал, че отметнал дясната, с която младежът не би могъл да си нанесе рана в лявото слепоочие.

Мушнал зад ревера на сакото на убития предварително написаната бележка и си тръгнал. И третата грешка — из пътя захвърлил пистолета в някакъв поток.

Да не мислите, че това е краят? А, не. Какво са двеста и четиридесет злоти, когато покрай това похарчил сто злоти от своите осем хиляди. Щом е сторена първата крачка по пътя, по който човек се превръща в брутален звяр без всякакъв морал, следващите прави по-лесно. Тогава още не осъзнавал грешките си, не знаел, че сме се усъмнили в самоубийството, вярвал, че в кожата на Сай е в безопасност. Освен това знаел, че простодушните горски жители нямат представа за цялата бездна от цинизъм, присъщ на такива като него.

Затова от Варшава написал писмо на Антасевич и й пратил снимка. Сетне от Цешин, като си изменил почерка (имал за образец заявлението на Сай), писал до бащата на убития, че го приели в училището благодарение на господин Хмялевич, че всичко е наред, само се нуждае от нов костюм, от часовник и от още сто злоти за разни разходи.

Този убиец така си останал в душата си дребнав сметкаджия, способен да изяде и собствените си л…

Отново дошъл у Сай. Разказал му за плановете на Юлян, за неговите приятели. Получил всичко, каквото поискал. И от голямата дъщеря — също. Това е най-ужасното!

— Малката сега е женена за Салвес Цяцерич — казах аз.

— А по-голямата — за черната земя. След съда се опитвала да се обеси (и тя, и старият даваха показания при затворени врати, но представете си нейните чувства: да прегръща убиеца на брата си). Спасили я. Но сетне не доближавала момък, по-късно станала партизанка и сякаш нарочно участвувала в най-опасните акции. Смъртта дълго я отбягвала, но най-сетне се смилила над нея.

Знаете ли какво? По никакъв начин не съм привърженик на господин Мациевски^[4], но откак узнах тази история на Крищоф с Агата, с удоволствие за малко бих останал в компанията на господин Мациевски и Крищоф. Сетне дори бих поканил палача у дома си на чай и бих го запознал със семейството си.

Състоя се окръжен съд. Убиецът бе придружаван от усилена стража, народът се възмущаваше.

Призна всичко, адвокатът нищо не можеше да му помогне (психиатърът призна Висоцки годен да отговаря за постъпките си) с концепцията си за „придобита психопатология“, резултат от липса на нежност и топлина през детските години.

Съдът реши, (съвещанието продължи два часа) да го осъди на смърт. А той, макар да твърдеше, че „не иска и не може да живее“, подаде молба за помилване.

Изведоха го от съда през задния вход. Иначе щяха да го линчуват.

Апелационният съд потвърди присъдата на окръжния съд в средата на август. Нима имаше нещо, което да събуди снизхождение? Изключителна жестокост, зверство, безчовечност, никакъв морал, никакво разкаяние. Опасен див звяр, палач и изрод.

Уважаемият господин Мациевски бе потеглил насам, дано му прости господ няколко дребни гряха само заради това пътуване.

Не присъствувах на апелационния съд, не бях и при изпълнението на присъдата. Бях в чужбина и останах още година, защото на първи септември избухна войната.

— И все пак какво се случи сетне?

— Нали ви казвам, господин Мациевски потегли насам. Пак добре, че очистихме поне един изрод.

 

 

… Явих се в уреченото време пред костьола и пред манастира на Бернардинците, уговорката си оставаше в сила. Значи, щяха да ме закарат от Кладно до Олшани. Дори Хилински бе там, искаше да чуе разговора ми с бившия прокурор, сетне да се върне в Кладно и на другия ден заранта да дойде при мен.

В минутата, когато се качих в джипката, те тъкмо приключваха някакъв спор, подхванат доста по-рано.

— Фукате се с разни присъди, които били дадени на този-онзи — рязко заяви Хилински. — Според мен най-отвратителното във всяка професия, когато имаш власт — е да принуждаваш хората тихо, кротко и покорно, без съпротива да търпят несправедливостта. Виждал съм това… на различни места.

— Отживелици — измърмори Клепча.

— Тъй, тъй — обади са Шчука. — Де го чукаш, де се пука. Навсякъде капиталистически отживелици, щом нещо не му е по вкуса. А не е помирисвал дори капитализма. Ами какво, ако дядото на някой другар е бил например… губернски казначей, та да обвиним за нашите бели първия попаднал ни завеждащ в областните финанси? Да знаеш, че твоят „съмнителен“ е човек добър, човек на мястото си — какво повече искаш? Запомни, занапред не си позволявай такива фокуси. Щом не е виновен — оставяш го на мира. Не се плаши, няма да отмъкне самолет. Няма автомат. И друга родина също.

— Абстрактен хуманизъм!

Странни чувства предизвикваше у мен този човек.

— Абстрактен хуманизъм е — намеси се отново Хилински, — ако бих погалил по главата онзи, който е предизвикал инфаркт у събрата си на петдесет години. При това не у едного. Внимавайте, Клепча, няма да свършите добре така. Ако не днес, утре… Я по-добре ни разкажи, Антос, какво стана там.

Разказах им подробно всичко и затова, когато привършвах, бяхме вече пред клуба в Олшанка, днес безмълвен, заключен с катинар.

— М-да, история, както казват, по-страшна от всякаква измислица — каза Шчука. — Това ли е клубът?

— Да.

— Хайде да идем до мястото, където са те нападнали.

След две минути всички се пръснаха из долчинката, а аз им показах какво бе станало.

— Браво — внезапно се обади Шчука.

— Точно това ме съмнява — говореше, като че сечеше, неумолимият Клепча. — Четирима да не надделеят на един. И онова завещание във ваша полза. И бележката. Кой я знае тая графологична експертиза. — Той говореше доста заядливо, но толкова любезно, сякаш всеки миг щеше да направи реверанс.

— Стига вече с вашите досадни бележки — отряза тихо и студено полковникът. Очевидно не се стесняваше от мен и бе обзет от тих бяс. — Не сте в Несвижния дворец, а в оперативна група. Пък дори Радзивиловци не са давали пет пари за условностите. Нямало защо да доказват благородния си произход.

Сбогувах се с тях по пътя за селото. Те тръгнаха към колата, като още разговаряха. Сигурно биха мълчали, ако знаеха колко остър слух имам.

Клепча избърза пред тях, а те ми махнаха с ръка и поеха по пътя си. Отново дочувах за какво си говорят.

— Какво става, ще го преместят ли? — запита Хилински.

— Направо бих го уволнил — отвърна Шчука.

— Да-а, голяма загуба — неочаквано се намеси шофьорът. — Такъв момък… Другите двама премълчаха.

Колата потегли и бързо се изгуби зад завоите. Аз вървях към квартирата си, тресеше ме.

През всичките тези дни нервите ми едва издържаха.