Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (10)

Девета глава

Кладно. Пътят. Усамотението

Обичам Кладно повече от другите градове. Обичам го за уюта на заплетените му като паяжина улички, облени от утринното слънце, за широкото течение на реката с лъкатушни като змии водорасли, за недокоснатите стени и за оранжевите люспи на керемидите по покривите на костьолите, за всичко, което войната не бе съсипала.

За дивите лози, накатерени по кремавите зидове, заради зеленината. И макар че още нямаше зеленина, а над града просто горещо и синьо светеше небето в края на април — аз все пак малко се посъвзех от вцепенението си. Във всеки случай не действувах по инерция.

Автобус за Олшани имаше чак привечер, но не се отбих дори в чудесния местен музей: не ми се гледаха вещи, копнеех за хора. Исках малко да се съвзема, сгряван от топлината им. Първото ми приключение обаче не беше от този характер. Отбих се в една гостилничка, една от онези, които сутрин са закусвални, а следобед стават ресторанти. Но още начаса налетях на нещо, което не обичам, пред мен малкият оркестър репетираше своята прекалено гръмка музика. Поръчах си бифтек, още това-онова и бутилка бира.

„Ресторантът“ беше съвременен, без копия от картини на Хруцки (горският художник!), но пък със стенописи, по които плаваха разни „царкини-лебеди“ и „ладии“ (мътните да ги вземат!). Обстановката никак не хармонираше с тях: шкафчетата за съдове, масите, столовете и тежкият стар шубер. Още отсега тук миришеше на вино и бе много задимено.

Сервитьорката с бяло боне донесе поръчката и се подпря на прозоречния перваз близо до мен.

Бифтекът бе гумен със стоманена конструкция. Но както казваше някога комисарят на нашия отряд, „изчерпи всички сили при изпълнението на задачата, мобилизирай се — и я изпълни“.

Аз се мобилизирах.

През това време оркестърът очевидно по поръчка гръмна аранжирани в съвременен суперджазов дух белоруски песни. Това вече бе прекалено. Двамина сополанковци на съседната маса припяваха на оркестъра и ридаеха върху гърдите си един на друг.

Сервитьорката закри устата си с розова ръчица, очевидно прикриваше прозявка.

— Какво, при вас винаги ли е така отвратително? — запитах аз.

— Почти винаги — тъжно ми отвърна тя. — Освен късно през нощта и през почивните дни. Нещо престанаха да ходят из големите ресторанти.

— Хм — казах аз. — Наистина престанаха. Понякога управителят си рекламира заведението, търчи из учрежденията и организира колективни посещения: „Моля, напийте се в нашия ресторант.“ Никой не ще.

— Тогава хокат управителя — каза тя, — и то здравата.

За пръв път през последните дни се засмях.

… Автобусът заминаваше около седем. Оставаше ми почти час. Колата бе пълна с хора, каквито тъй рядко се срещат в Минск. Лицата им имаха червеникавокафяв загар; ето забрадки, глава на патица, щръкнала от кошницата. Седнах на последната седалка: там друса, но е по-високо и всичко се вижда, и полетях срещу меките, порозовели от ниското слънце хълми, сред горите, грейнали от добра светлооранжева светлина, слушах музиката на родния език, пиех я и не можех да й се наситя.

Боже, из целия свят — от Аляска до Австралия — такива разговори с такива ругатни могат да се чуят само из белоруските автобуси и по нашенските пазари, особено на Могильовския, Рагачовския и донейде на Слуцкия. Случваше се някога и на Камаровка в Минск, но сега там се срамуват от цивилизацията и от милиционерите. Наистина разправя се нещо подобно за одеския „Привоз“, но съм ходил там и ще ви кажа не е същото, не е.

С какво украсяваха те говора си, няма да ви кажа от уважение към вас. Но автобусът бръмчеше от говор и никой никому не се сърдеше.

— У тях винаги е като в кръчма.

— Е, пак по-добре, отколкото кръчмата да му стане като родна къща.

Младежи с градски куфарчета. Смъкнали са стъклото и викат на някакъв дядо, който се задава от гъста селска градина, закривана от короните на дърветата:

— Ей, чичка, седи си в къщи, не излизай навън, че ще те прегази някой тролей.

— Или метрото.

— Хи-хи-хи — и вдигат прозореца.

— Е, ти вече прекали. Увлече се. Фантазията ти е нереална и поради това глупава. Откъде метро в този джендем?

Кикотят се. Отиват си в къщи за празника. А аз пътувам към здрача. Разнежен съм, дори сълзи напират на очите ми.

— А ти, момче, ходил ли си някога в Навинки?

— Не съм.

— Ще идеш.

— С теб може.

Намесва се някакъв интелигент:

— Защото го халосаха с бакърена тенджера по главата. Оттогава понякога прещраква… дрънка за медните рудници на Балхаш.

— А този май е служил някога у Булак-Балахович. Разчесвал опашките на конете. Затова и досега се плаши от звънеца на вратата.

Тъмнината тичаше насреща ни, подскачаше и се смъкваше надолу ивицата светлина, автобусът задрямваше, а аз си седях и кротко се усмихвах на нещо си.

… В Олшани стигнах след десет вечерта. Виждаха се само светещите прозорци, неясните метли на още голите дървета, петното светлина пред клуба и тълпата пред него, предимно от младежи.

— Къде мога да пренощувам? Някак да е по-близо до замъка?

— Ох, чичко! — плесна с ръце някакво момиче. — Че то трябва да идете в Олшанка. Това е предградие (точно така каза „предградие“ и аз едва не прихнах). По-малко от километър има. Ей натам, все напра-аво, напра-аво.

Изругах. Грешка. И то не първата. Грешки дори в историческите трудове. Дявол ги взел! Не познават родната страна. Както прославената Маломожейковска черква, която е в същност в село Мурованое. Не се знае кой пръв я бе нарекъл Маломожейковска, а стотици диванета повтаряха подир него, без дори да отидат да я видят на място. Уж изкуствоведи, художници, историци, архитекти. Все големи капацитети!

Наканих се да тръгвам, когато някой ми рече:

— Почакайте. Ето, завеждащият клуба отива натам. Вячорка.

Приближаваше се дребен на ръст човечец.

— Зеляпушчанак… Микола Чесевич.

— Антон Глебавич Космич.

— Към махалата ли сте? Ще вървим заедно.

— Вячорка, до утре — подвикна някой подир нас.

— Защо ви викат така? — запитах аз, когато навлязохме в мрака.

— Ех! Прякорът ми е такъв. Уважават ме, но не могат да отвикнат. Макар че за какво ли да ме уважават! Шест класа съм завършил само. Но в клуба стават не само танци и въртим филми, а каним лектори и даваме по две представления в месец. Разбира се, със суфльор.

Много се радвах, че имам спътник. Из тая тъмница дори рис би си изпотрошил и четирите лапи, аз до заранта щях да се въртя, въртя и да се върна в Кладно, но сега спокойно вървях до човечеца, който уверено стъпваше до мен. И никак не беше лошо, защото миришеше на пролет и още не изпръхналата пръст пружинираше под краката.

— Че защо не учите по-нататък?

— Е-е, къде ти. Въртя къщата, клуба. Пък и на моето място никой не ще да дойде, ако ще да го вържеш.

— Че защо?

— Затънтено е. Пък и някаква нечиста сила се въди наоколо. И аз бих се махнал оттук, но къде да ида. Тъй си е, ама нищо.

— Каква нечиста сила?

— Ще видите… Ама не мислете, че е чак толкова лошо у нас. Имаме си замък, костьол, извинете — и със седалище на ксьондз, воденица, складове, филиал на клуба. Щом почне работата на полето, ще надойдат повече хора — и го отварям три дена в седмицата. Тогава направо се разкъсвам. Не, мястото ни е хубаво, но все си е предградие…

Казах, че ще изследвам замъка.

— Замъкът ни е чудо. Само че е запуснат. Почнаха от две седмици да го проучват. Дойдоха археолози. Едно момиче ги ръководи. Гиздава мома, само дето е слабичка. Нищо, нали се казва, момата пълни улицата с ергени, а жената — печката с ястия.

— Къде може да отседне човек при вас?

— В началото, ако щете, дори при мен. За ден-два.

— Че защо?

— Сетне сам няма да останете. Защото съм… Вячорка^[1]. Какво да ви кажа, обичам компаниите. Не, да речеш, побоища и кавги — на такъв човек бърже му давам пътя. Обичам компаниите и общуването с хора.

Да, все пак е хубаво „да общуваш с хора“. Вървях и се подсмивах на себе си. Добре ми стана и сетне, когато разбрах, че светлините на Олшанка не се виждаха просто защото паркът бе толкова гъст, че дори без листата ги закриваше, че светлинките са много, че се чуваше разногласият лай на кучетата и че къщата на Вячорка е тъй уютна вътре, белосана, с везани пешкири, със зидана печка; и друга газова за готвене, с три стаи и малка стаичка с отделен вход, където ме заведоха стопанинът и жена му, засмяната Мария Сямьонавна, едра, напета жена.