Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (6)

Пета глава

Изчезнал е човек

Отминаха още четири дни. Настъпи април. Купчините сняг, нахвърляни от колите под дърветата, съвсем се смалиха, станаха мръсносиви и шуплести. Още на два пъти валя сняг и всеки път се редуваше с дъжд, който го изяждаше пред очите ни. Все по-често небето се синееше прозрачно, пролетно. На завет, по припеците из двора бе съвсем сухо. И все пак пролетта настъпваше предпазливо, сякаш се озърташе, като често отстъпваше на кишата, студа, на хлъзгавицата.

През тези дни на няколко пъти търсих Марян по телефона. Никой не отговаряше. На четвъртия ден не се стърпях и отидох у дома му.

Дори кучетата не залаяха при позвъняването ми. Жилището мълчеше и в това нямаше нищо чудно. Когато заминаваше нанякъде, Марян винаги отвеждаше кучетата при някакви свои съседи, макар че можеше да ги оставя и при мен. Не искаше да пречи на работата ми.

Общата ни подозрителност през последните дни ме накара дори да огледам ключалката. Стори ми се, че боята около нея е издраскана. Но това се случва, когато човек се мъчи на тъмно да улучи ключалката с ключа.

Сприхавата възрастна портиерка, която ние — дано ни прости господ — наричахме понякога „Цербера“, понякога „Цензор Феоктистов“ — отвърна доста троснато на въпроса ми:

— Не съм му бавачка, драги. Не съм го виждала. Трябва да е заминал нанякъде. Заран чистя. Забърсвам изхода, първата площадка, че да не живеем в свинарник. Вечер идва Саня. И той не го е виждал. Кучетата ли? Завел ги е сигурно у комшиите както винаги… Какво от това, че не сме видели. Ей там има заден вход към двора. Понякога и аз може да не видя кой влиза и излиза оттам. Но той рядко минава през него. Дворът ни не е много удобен.

Дворът наистина не беше много удобен. Бе задръстен със сайвантчета и гаражи, прилични на гълъбарници. Тук бе и неговият гараж, сега заключен. Не се знаеше дали е празен, или колата е вътре. А зад сайвантчетата се простираше същият пущинак с онези дървета до оранжериите. О боже мой!

Поех към къщи, като не знаех вече какво да мисля. Какъв дявол е могъл да го забави във Вилнюс? Дали е открил нещо из архивите? Поне да беше позвънил.

С не особено добро настроение влязох в нашия двор и видях Хосе Мария Лигановски, който чоплеше цветната леха под прозорците. Живият плет около лехата бе проредял на едно място, лекарят садеше там някакви храстчета. Медното му лице бе поруменяло силно от чистия въздух и работата. Шапката му бе на пейката, вятърът развяваше бялата му вълниста грива от сребърни коси.

— Привет на историка-криминалист! — рече ми той.

— Поздрав на кондотиера психолог — измърморих аз.

Той утъпка пръстта до посадените стъбла, пусна чешмата, изплакна си ръцете и като се бършеше с носната си кърпа по докторски — пръст по пръст — бодро произнесе:

— Хайде по цигара, съседе.

Тук, на завет, дори припичаше. Седнахме на пейката, аз отворих пакета си и го почерпих. Той следеше този процес с внимателните си сиви очи.

— Чуйте — внезапно се обади той, — във вашия род не е ли имало хора… с известни психически отклонения?

По-късно, когато за свой ужас усетих, че с мен наистина нещо не е в ред, често си припомнях този първи разговор и че признатият от всички психолог бе забелязал нещо с опитното си око. Бе забелязал още тогава, когато дори аз нищо не подозирах. Но тогава само се засмях.

— Нищо подобно! Всички са яки като бикове.

— Толкоз по-добре — той с явно облекчение дръпна от цигарата, — значи, просто притежавате странностите на стар самотник. Също като мен. И като Хилински. И като всички подобни.

— За какво се отнася?

— Педантичен сте в дребните неща. Ето, идвал съм у вас. Всичко е на мястото си. Тук е хартията, там е пепелникът, там на мястото си е едно, тук — завинаги — друго. Пакетът с цигари се отваря по този начин. Млякото се купува само в един магазин. Цветята — само от павилиона на „Варски“, макар че отсреща има цветарски магазини. Сигурно ви бръсне само един бръснар.

— Вярно — засмях се аз. — Ако не е на работа, или така си ходя небръснат, или се бръсна в къщи…

— И телякът ви е само един. Освен това не разтваряте книга, преди да си измиете ръцете. Ако книгата е стара, непременно ги измивате и след четенето. Веднъж на месец си изтупвате килима, а два пъти седмично го почиствате с прахосмукачката.

— Слушайте — почудих се аз, — откъде знаете това?

— Нищо не зная. Просто „умозаключавам“, правя си изводи.

— Но за какво?

— Професионален навик. Както всеки на мое място.

— Е, какви са изводите?

— Те не засягат вас. Просто сте педантичен като стар ерген. Такива хора или са ужасно разпилени, държат в къщи обувките си на масата, или са като вас… Но понякога подобно нещо е признак на някои отклонения в психиката. При епилепсия, при първия стадий на някои други заболявания.

— Ако разсъждаваме така, значи, повечето германци са епилептици. Но нали всеки си организира живота, колкото може по-удобно.

— Не се шегувайте. Ето ви един пример, доста тежък — Достоевски.

— Много съм поласкан — продумах аз.

Засмяхме се. Можех ли да предполагам, че наистина ще трябва да търся помощ от него? И то доста скоро след това.

На площадката зърнах Хилински, който тъкмо си влизаше в къщи.

— Пак ли има нещо? — Той ме огледа внимателно.

Разказах му.

— Заминал е нанякъде — Адам бе страшно уморен. — Може да е заседнал във Вилнюс. А дето не те е предупредил, че ще се забави — може да има какви ли не причини. Не е малък. Пък и не сте чак такива неразделни приятели.

— Все пак аз съм му единственият приятел. Не би се забавил толкова, нали е болна бившата му жена. Всеки ден очакваше тя да му се обади. Ужасно се безпокоя, Адаме.

— Добре, щом е така, ей сега ще позвъня на Шчука — приятели сме с него. Да направи справка дали не са намерили някой… не опознат. И ще дам твоя телефон. Та ти да се срамуваш, ако този… твой… ти подари някой свещник от Вилнюс. Хайде, довиждане, мили ми фантазьоре. Ще звънна, ще се помоля богу и ще се тръшна да спя.

… Минаха още два дена. В четвъртък или в петък, някъде към четири сутринта, телефонът ми иззвъня. Стреснат в съня си, грабнах слушалката.

— Ало! Хилински ни се беше обадил от ваше име — дочух нечий плътен глас.

— Да — като си припомнях с усилие за какво става дума, отвърнах аз. — Космич е на телефона.

— Нуждаем се от вашите услуги. Бихте ли дошли за опознаване на един труп?

— Разбира се — гласът ми пресекна.

— Колата ще ви чака след десет минути пред входа.

— Добре. Обличам се и веднага слизам.

Тръпнещ от недоспиване, от вълнение и студ, изпълнен от недоумение какво може да означава това, слязох по стълбището и попаднах сред проникваща до костите мъгла сякаш на дъното на млечно езеро. След минута от мъглата се подадоха пъстри като дъга, размити петна на фарове.

В джипката беше горещо от мотора и някак особено приспиващо. Тримата мъже, които пътуваха с мен — по-скоро ме съпровождаха — през цялото време си разчекваха устата от прозевки. Миришеше на бензин, на мокър вълнен плат и на още нещо. Един мъж на около петдесет години, седнал до якия шофьор, ми подаде топлата си и силна ръка. Той беше Андрей Шчука. Лицето му бе обикновено, от онези, за които се казва, че нямат „особени белези“, ако не бяха петте или шестте белега по врата и по ръцете му. В същност и те не бяха твърде забележими. А винаги ми бе харесвало как ми стиска ръката: за много качества съдя по ръкостискането.

Лейтенантът, който седна до мен, приятно поруменя и ми подаде малката си хладна длан.

— Якуб… Иванович Клепча… много ми е приятно.

Е, поне този изглеждаше уравновесен. Слава богу!

Колата потегли устремно, едва тогава забелязах, че след нея ослепително блеснаха други фарове. Косо, с края на окото си забелязах как към кортежа се присъединява един мотоциклет… втори.

Изпитвах учудващо неприятно усещане. Едва не почнах да си мисля, че все пак през живота си съм сторил нещо такова… за което не съм предполагал, че е кой знае какво, но от гледна точка на криминалния кодекс… По-късно, ядосан на себе си, неволно си представих още по-голяма глупост: че съм резидент и пътувам за тайна среща с шефа си (боже мой колко глупави филми бях гледал!) в някаква горска хижа. Това обаче не приличаше на прием на посланик: липсваше дневната светлина и почетният караул.

— Та той казва на продавача — Клепча очевидно продължаваше някакъв виц. — „А имате ли филе от елен?“ Нали магазинът ви се нарича „Дарове на природата“. — „Не — отговаря продавачът. — Имаме скумрия.“ — Общо взето, риба. — „А месо от лос имате ли?“ — „Скумрия имаме.“ — „Хм, а домашна наденица да имате?“ — „Купете си скумрия, съдържа много фосфор.“ — „Знаете ли какво — троснал се купувачът, — не искам… да ми свети…“

Шофьорът изхъмка. Шчука само поклати глава.

— За такива стари вицове знаеш ли какво са правели по времето на негово величество цар Николай?

— Кажи де!

— Пращали са там, откъдето никой не се е връщал… В Аляска.

— По онова време Аляска е била вече продадена, другарю полковник — каза Клепча.

Полковникът за миг се смути.

— Не говоря за този Николай, а за първия. Толкова по-зле за твоя виц.

— Че тогава кой е продавал скумрия навред, Андрей Андреевич?

— Така е, за съжаление — прав си. Проницателен човек си ти, Клепча, скрупульозен. С познания!

— Трябва да зная, Андрей Арсентиевич. Иначе такива грешки мога да допусна, че…

— Много хубаво. — Шчука се обърна към мен, но, кой знае защо, само в профил.

— Хайде, разказвайте.

Разказвах му всичко. Седях като на тръни. Нямах представа ни какво се бе случило, ни за какво говорят, както по-късно не можах да разбера в какво се състоеше опознаването и кой беше следовател в областната прокуратура, а кой — ръководител на оперативната група. Криво-ляво бих могъл да кажа, че ей този е „водач на служебно куче“ — струва ми се, че така се нарича — и то само защото кучето бе с него. Да поиграя домино с тях, да си пийна — бива, но цял живот в същност съм се стремил да бъда по-далеч от хора с тяхната професия. Защото само в лошите романи човек пляска с ръце и скача от радост, че в дома му час по час довтасва милицията. На мястото на следователя в такъв случай бих се поинтересувал на какво толкова се радва. Но тогава нямаше да стане роман! Защото сандъкът с доларите още начаса щеше да се намери веднага, в лехата на този веселяк, и не би трябвало с подозрение да се наблюдава поведението на момчето Петя и да се размишлява откъде пенсионерът Синичка взема пари за всекидневните си оргии с „мацета“.

Зад стъклата на джипката като на снимка постепенно започнаха да изникват през мъглата черните дървета. Мъглата плуваше на кълба отнякъде, сигурно от някаква низина. Колата заподскача по коренищата на някакви дървета. Сетне джипката спря, дърветата свършиха и пред очите ни се откри голяма поляна сред мъгливия хаос, който шаваше над нея.

Слязохме от колата, едва тогава Шчука запита:

— Кое ви разтревожи най-много?

— Стори ми се, че има драскотини около ключалката.

— Витя — обърна се Шчука към единия мотоциклетист. — Откарай Степанец на пост пред жилището… Адреса ли?… Ето на този адрес. Откарай го и веднага се връщай.

Громолът на мотоциклета заглъхна в гъстата като памук мъгла и отново настъпи тишина. Вървяхме по пластове спарени графитно черни листа. Погледнах си часовника, но не видях колко е часът, а само как над тъканта на палтото ми мърдаха микроскопични капчици мъгла.

Поляната свърши. Внезапно зърнах до краката си дребен, беззвучен прибой, който нарядко близваше пясъка, и разбрах, че пред мен се простира не поляна, а езеро, обвито в гъста мъгла. Веднага всичко дойде на мястото си, дори разбрах къде съм. Познах кривата бреза с топчест израстък, малко по-нататък смътните очертания на вързана лодка и дънера на черен дъб до водата. Познах езерото Роман, където тъй често ходехме с Марян да ловим риба.

И тогава предчувствие за огромно нещастие, дори увереност в него сви сърцето ми.

Откъм поляната до брега достигаха сподавени гласове, изплуваха някакви сенки. Няколко човешки, една — кучешка. До кучето стоеше мълчалив човечец със смешна физиономия. Тъй като засега никой не ми обръщаше внимание, аз се изправих до него.

— Космич.

— Старшина Велинец — дрезгаво продума той.

— А кучето? У — ух, какво куче.

— Рам — и тихо ме предупреди: — Не ви съветвам.

— Хапе ли?

— Безполезно е.

Полковникът мина покрай нас, едва сега разбрах защо ми показваше лявата си страна и то само в профил: дясното му ухо почти напълно липсваше. Знаех от какво. През четиридесет и пета или през четиридесет и седма нейде край Ошмяна попаднал сред бандата на Боубел. Не особено весела история. Разпитвал го заместникът, затова все пак Шчука успял да избяга през нощта. Боубел не би го изпуснал.

Клепча би казал за Шчука: „Стар, изпохапан, кален в битките вълк.“

— С нас е свикнал. А вие сте нов за него. Но такова нещо не е срамно. Ще свикнете и вие.

Учудих се, че старшината бе отгатнал мислите ми. От групата хора се дочуха гласове, познах ги: глухия глас на горския и звънките дисканти на две деца.

— Къщата ми е тук… на брега… Пристигна той…

— Често идваше да лови риба тук, чичко.

— Какво ми пречи? Децата ходят на училище… — Гласът долиташе, заглушаван от мъглата.

— Ние, чичко, минаваме направо, през гъсталака. Гледаме кола — едно от децата.

— Запорожец беше, чичко полковник.

— Цял ден колата стоя празна, таквоз… И на другия ден също… А на третия вече вдигнах тревога. Гледам, и лодката в езерото… Посред вира, чумата да я тръшне.

Вятърът с бавни въздишки погна полека-лека мъглата от езерото.

По-ясно се очертаха силуетите на хората и нещо тъмно, продълговато, проснато на тревата до краката им.

Над залива се люшкаше воал, ту се привдигаше, ту отново се спускаше към водата. Все пак, макар и бавно, се издигаше, все по-често върху водата се появяваше силуетът на лодката, фигурите на хората, които, застанали в нея, ровеха по дъното, и петното на шамандурата отгоре. Досетих се, че това е мястото на събитието.

— Елате насам, Космич — чу се гласът на полковника.

Приближих се. Отметнаха брезента от продълговатия тъмен предмет. Видях какво лежи върху пожълтялата лятошна трева и ми прилоша. Дрехите ми се сториха познати, но лицето… Лице нямаше. „Да не би раците?“ — неуместно си помислих аз.

Засвяткаха лампите на фотографите. Извърнах се и Шчука вероятно разбра състоянието ми: бях видял хиляди трупове през войната, но бях отвикнал вече, пък и този — направо не беше труп.

— Той ли е? — запита Шчука.

— Лицето — нали виждате какво е. Дрехите много приличат на неговите. И фигурата също. Извинете, трябва да се отдръпна.

Седнах на един пън. Опитвах се да преглътна някаква буца, заседнала в гърлото ми. Нищо хубаво нямаше в последните събития. Напуска ви оскърбена жена. Загива най-добрият ви приятел. А неговите думи, неговата тревога…

— Бива ли така, не сте госпожица — обади се лейтенант Клепча.

Ядосвах се и странно, веднага ми олекна.

— Вижте какво, лейтенанте — казах аз. — Ако след подобна ситуация ви запитам, да речем, какво е мнението ви за творчеството на Первенцев или ви обясня остроумно състоянието на икономиката ни — би трябвало веднага да ме хванете подръка и да ме откарате в лудницата.

— Млъкнете, Клепча — възпря го Шчука. — Елате до колата, Космич.

Той искаше да отвлече вниманието ми, бях му благодарен.

— Какво имаше в джобовете? — запитах аз.

— Каша от тютюн, трохи, книжа и друго. Пушите ли?

— Напоследък твърде рядко. Какво друго?

— Бурканче с ларви за стръв. И в лодката две едри щуки.

— Негово е — казах аз. — Но как би могъл да хване едра щука… Как ще лови щуки с ларви? Вятър работа!

— Намерихме спининг — дочу се глас от лодката. — Сигурно някоя щука го завлякла под коренищата — потънал е.

— Виждате ли? — рече Шчука.

— Какво е станало? — запитах аз.

— Паднал е от лодката и потънал. Как беше със здравето?

— Той беше сериозно болен.

— Видяхте ли. Може да е получил криза.

Приближихме се до колата.

— Неговият Запорожец — след огледа заявих аз. — И все пак не вярвам, че е той. Да, колата и дрехите са негови. Но нали… му няма лицето. Пък и този май е по-висок. При това защо е тръгнал сам?

Откъм гората от мъглата изплува Велинец с кучето.

— Рам не можа да намери следите от колата — дрезгаво продума той. — Никак не е чудно. Колко дни оттогава! При това имаше сняг. Дъждът го отнесе. Отново валя сняг. Отново се стопи… Май наистина вече се запролетява.

— Нима някои си остават не опознати? — запитах аз.

Полковникът не ми отговори.

… След час тръгнахме към колите. Тялото вече бе откарано. Пред нас вървяха Велинец и Клепча и разговаряха за нещо друго.

— Разбери — горещеше се Клепча, — ами платът от костюма му!

— Добре де — иронично цедеше думите Велинец, — костюмът е ушит от откраднатия плат. Какво доказателство е това! Представи си някой бивш полицай, който очаква „избухването на народния гняв“ и по този случай пази на тавана си цял склад оръжие — та би ли тръгнал той по улиците и площадите с картечница в ръце? Глупости! Точно този плат го оправдава. И неговият характер. Сигурно най-голямото престъпление през живота му е, че е отмъкнал някога от портмонето на жена си три рубли за водка.

Тресеше ме. От внезапното осъзнаване на непоправимото, от мъка, от някаква смътна надежда, от яд към тези, на които им е вече все едно, които толкова бързо забравиха всичко, превключиха се от смъртта на човека към някакъв откраднат плат и дори се шегуват.

… Спряхме да похапнем в малкото градче Чурси. Гледах петдесетината къщи, гиздавата гостилничка, ветропоказателя на разрушения през войната замък, огромните, мъгливо мокри, черни дървета на старинния парк и си спомнях как лятос обикаляхме тук с Марян и събирахме охлюви за стръв. Те бяха безчет по бреговете на многобройните зелени езерца, сред росната прохладна трева. Никъде не бях виждал толкова много, при това тъй големи, колкото ябълки. „Някой французин би откачил от радост“ — каза тогава Марян. А сега гледах натам и на очите и в гърдите ми нещо пареше.

— Има печено от лос — довтаса Клепча, — сигурно някой го е убил с разрешително и го е предал в гостилницата. Провървя ни. В Минск не се намира такова нещо.

— Като в най-добрите лондонски къщи — обади се Велинец.

В гостилницата всички се настаниха под лошото копие на картината „Томаш Зан и Адам Мицкевич край брега на Свитяз“.

— Обожавам елените — избъбри Клепча, като нагъваше яденето.

— Тъй, тъй — каза Шчука, — още от времето на Диснеевия Бемби от филма. Изключително красиво и благородно създание. Нежно, кротко.

Не можех да хапна нищо. Поръчах си двеста грама „Беловежка водка“, гаврътнах я набързо като някой отчаян пияница и усетих как бавно ме обгори отвътре.

Чувствувах, че съм несправедлив, че такава е всекидневната им работа и не могат да умрат от глад заради това, но въпреки всичко ги презирах. Затова много се учудих, когато полковникът стана, донесе за себе си и за мен по сто и петдесет грама, седна и внезапно си блъсна чинията.

— Не мога. Толкова години вече, а не мога да свикна. Да пийнем, Антон Глебавич. — И след пауза: — Мразя мръсниците… Докато съм жив…

В този миг Клепча съзря на картината бакенбардите на Зан и неочаквано се обади:

— Що ще тук Пушкин? Нима е идвал край Свитяз?

— Това е Зан — може би твърде рязко отвърнах аз.

— Ами този… Зан… нима той…

— Млъкнете, моля ви — прекъсна го Шчука и едва сега отвърна на въпроса, който му зададох край Роман. — Случва се да не опознаят някого. Рядко, но се случва. Не мога да си спомня точно, през 63-а или 64-а, някакъв писател — от онези, ранозрейните, пишеше май исторически романи, тръгнал със свои близки по Днепър край Рогачов. Гледа, нещо розово. Помислил си, че е някоя замаяна риба, необичайно голяма. Рекъл си, трябва да ги стегнат онези „миньори“ от Бобруйск, дето трепят рибата с динамит. Застанал на носа и извикал неочаквано на другите: „Връщайте!…“ Пък то да бъде труп на жена по розов комбинезон. Е, съобщиха ни, отидоха нашите за трупа… Но и досега не се знае коя е, откъде е, какво се е случило. Може да е пристигнала някъде от Урал с неизвестна компания, може нейде от другаде. Или сама се е удавила, или… Но ще се разбере. Тъй или иначе, рано или късно истината ще излезе на бял свят. Затова и ти, момче, не се вкисвай. Мъчно ти, е, разбира се. Но се утеши поне с това, че ако е убийство, убийците ще бъдат наказани достойно. Ние ще се погрижим, ще разнищим всичко.

— Ти какво — намеси се Клепча, — да не обърнеш наопаки цяла Белорусия? А те пък може да са от Естония?

— Ще преобърнем и Естония каза Шчука. — Впрочем вземи някоя негова снимка приживе и обиколи околностите. Може някой да го е виждал в компанията на свой познайник… преди това.

— А по онази снимка? От брега?

— По онази снимка хората ще си помислят, че показваш артиста Овсяников в ролята на Хамлетовия баща. Съобразявай малко, момче.

Когато джипката отново пое по плочника на алеята с тристагодишни огромни ясени и брястове, Шчука внезапно ме запита:

— Каква е тази книга?

Разказах му.

— Можеш ли да ми я покажеш? Добре, тогава ще те закарам до в къщи. А после… може би ще дойдеш с нас в неговото жилище?

— Добре… Слушай, но той се безпокоеше от нещо! Разправяше и за някаква връзка с онова, старото престъпление?

— Може да му се е струвало така на нервна почва. Освен това ако се занимавахме с всички престъпления, извършени в продължение на милион години, откакто маймуната се е превърнала в човек, кой ще открие например къде е писалката на приятеля на Раткевич.

Странно, неговият малко груб тон ме успокояваше.

— Затова ти се занимавай със старинното престъпление. Ти си специалист, историк, тъкмо работа за тебе. Ако откриеш нещо интересно за съвременността — винаги сме на твое разположение.

Отбихме се у нас, сложихме книгата в една чанта и потеглихме към оранжериите.

И отново зърнах алеята с половината изсечени липи, старата къща, бароковата порта на гробищата. Само на дъното на пресушените езера се бе насъбрала мътна пролетна вода. А у мен все още мъждукаше несигурната надежда, че ето, ще позвъним, далеч в жилището ще отекнат стъпки, ще тракне ключалката и съненият Марян ще ми каже:

— Знаеш ли нашите прадеди какво са смятали за лоши обноски?

Никой не отвърна на позвъняването ни. Стояхме и дълго чакахме, чувах как „Цензор Феоктистов“, сприхавата портиерка, отговаря на Клепча:

— Преди два дена май чух, че ключалката щракна. Гледам — някакъв мъж. Но вратата беше затворена. Попита ме: „Никого ли няма, бабо?“

— Как изглеждаше този мъж?

— Нищо особено… Уж като гражданин, пък и не съвсем като гражданин.

Най-сетне доведоха свидетели и отключиха апартамента. Надеждата ми веднага се изпари, а предчувствието за нещастие се превърна в увереност.

Елма лежеше неподвижно на пода. Огромният тигров Едгар, щом ме съзря, неуверено раздвижи задник. Очите му гледаха жално и сълзяха и той веднага ги затвори. Дори не стана да ни посрещне.

В антрето се долавяше някаква остра миризма.

— Не е пътувал до никакъв Вилнюс — уверено заявих аз на Шчука, — иначе щеше да остави кучетата у съседите. Не е имал намерение да отсъствува повече от един ден.

— Кучетата са били замаяни с нещо — каза Шчука.

— Още същия ден са ги приспали с нещо. Нали виждате, яденето си стои, водата не е изпита. Но как са могли да ги приспят за толкова време?

— Може би са търсили нещо? Щом единия ден не са го намерили, вероятно са повторили дозата.

— Но как? Тези кучета са дресирани. Няма да вземат храна от чужд човек. Само от Марян… и от мене.

— А въздухът, който няма защо да се взема от нечии ръце? — Шчука посочи отвора на ключалката.

— Зная какво са търсили — извадих аз книгата от чантата.

— Добре, хайде да седнем тук — Шчука посочи дългото шкафче за обувки, — за да не пречим. Заемете се с апартамента, лейтенанте.

Седнахме върху шкафчето и внимателно заразгръщахме стария том. Всичко бе напразно. Какво можехме да открием за един час, когато аз по цели дни го бях оглеждал?

— Прибери го — каза накрая Шчука — и мисли отново върху това. Виждам, че не е работа за нас. Може да е някаква сложна главоблъсканица. А може и да е нещо по-просто. Скъпа ли е тази книга?

— Да.

— Тогава може да няма никаква загадка.

— Искате да кажете, че цената на човешкия живот не е по-голяма от цената на този боклук?

— Има такива типове, с ваше позволение, за които човешкият живот не струва пукнат грош.

— Елате — подаде се отвътре Клепча, — вижте дали не липсва нещо в апартамента?

Влязох. Очевидно огледът бе свършил. Само един от групата още преглеждаше книжата в чекмеджето на писалището. Както преди летяха ангелите, както преди свети Георги убиваше змея. Само Марян го нямаше. И вече нямаше да го има.

— Липсват две картини — сподавено промълвих аз.

— Тогава, значи, не става дума за книгата — заяви Клепча. — Може наистина да са някакви спекуланти. Не е станала сделката. Както разправяха, наскоро станала такава история в Москва, на улица „Качалов“. Предумвали, предумвали собственика да им продаде картината — и всичко свършило по този начин, от яд му звънили, тормозили го, заедно изпуснали скъпата вещ… С картините вече става по-ясно.

— Другарю полковник — мъжът в цивилно облекло, който ровеше в чекмеджето, подаде лист хартия на Шчука. — Това май е по-интересно от картините.

Шчука го прочете и го подаде на Клепча. Той го прегледа, подсвирна и ме погледна. Полковникът взе листа и ми го подаде. А когато аз на свой ред прочетох написаното, дъхът ми пресекна.

Листът представляваше съставено по съответната форма и заверено при нотариус завещание, според което гражданинът Марян Пташински в случай на внезапна смърт завещаваше цялото си имущество на своя приятел Антон Космич с условието посоченият Космич да издържа бившата жена на гореспоменатия Пташински по време на нейното боледуване.

— От какво е болна? — запита ме Шчука.

— От рак — казах аз, — тя е в болницата в Гомел.

— Значи, смисълът на това „по време на нейното боледуване“ означава до нейната смърт — каза Клепча.

— Е, не бива така — обади се Шчука. — Звъннете в службата, Клепча, да се обадят в Гомел и да узнаят какво е състоянието на… как й беше името?… На Юлия Пташинска.

Едва лейтенантът остави слушалката и на вратата се позвъни. Сърцето ми отново трепна от внезапна невероятна надежда. Сетне тъпо ме заболя, защото влезе човекът, когото бях видял с куфарче край брега на Роман. Досетих се, че е медицинският експерт.

— Какво има, Ягор Апанасавич? — запита го Шчука.

— Исках да ви докладвам час по-скоро за резултатите от аутопсията, освен това ми беше на път…

— Какво се оказа?

— Няма следи от насилствена смърт — промълви нисичкият руменобуз лекар.

— Какво, да не са му взели душата архангелите?

— Може би. Имал е два микроинфаркта и сега е получил инфаркт. Сърцето му е спряло, това е причината. Сигурно е стоял прав в лодката по това време. Паднал е във водата и се е удавил.

— Защо е отишъл на езерото? — отчаяно извиках аз.

— Негова си работа — каза Клепча.

— Разбира се, че е негова. Никога, никога не се пазеше! Никога!

— Кои картини са изчезнали? — запита ме Шчука.

— Точно това е съмнителното — отвърнах аз. — Ако е за кражба, щяха да откраднат други. Тази. Тази. Тази. Цена нямат. А онези двете са празна работа, само дето са стари. „Христос в Емаус“, немската школа от края на миналия век и английската — „Кромуел край гроба на Карл I“. Втората бе купил в Киев в ЦУМ веднага след войната.

— Зная я тази картина — внезапно се обади Шчука, — тя дълго вися в онзи магазин на стената. Беше малко повредена в долния край. Кромуел седи в паланкин.

Аз се ококорих:

— Ама че памет имате!

— Професионална памет.

— Точно така. Беше разкъсана. Той я реставрира. Бе с едри мазки, ярки. Този „Кромуел“ имитираше Рембранд. Той не го ценеше.

— Може пък да не са били познавачи? — запита лекарят. — Видели са, че са големи, че бият на очи — и са ги взели.

— А защо тогава не са взели нищо друго? — изведнъж се обади „цивилният“. Ето, има пари. При това доста пари.

Парите бяха осемстотин и двадесет рубли.

— Може да са бързали? Да не са знаели за тях? — запита Клепча.

— Това са спекуланти с произведения на изкуството — казах аз. — Все ще разбират нещо. Не биха взели такива картини. А вероятно нещо друго. Може пък той да ги е продал, защото не ги ценеше. Трябваха му пари заради жена му.

— И това е възможно — съгласи се Шчука. — Нашите трябва да проверят по антикварните магазини.

… Навън вече се здрачаваше, канехме се да тръгваме, когато телефонът иззвъня. Клепча вдигна слушалката.

— Да… Да… Благодаря.

— Кой беше? — запита Шчука.

— От службата. Юлия Пташинска починала преди пет дни…

Видът му беше твърде многозначителен. Бе вперил очи в мен.

— … точно в предполагаемия ден на смъртта на мъжа й. Ин-те-рес-но. Може би картините… са изчезнали оттук за заблуда.

Червенина покри страните ми. Едва сега разбрах как можеше да се изтълкува това странно, дори страшно съвпадение на събитията.

— Слушайте, Клепча, не ставайте идиот!

— Е де, е де.

— Той има право, Якубе — обади се Шчука. — Марян е бил най-добрият му приятел.

— Единственият и последният — сподавено промълвих аз. — Готов бях до края на живота си да живея с хляб и вода, само и само да можех да му осигуря поне още година живот. А ако смятате, че съм такова чудовище, което може да убие брата си за един гологан, знайте: тук всичко след смъртта на Марян трябваше да отиде в музея в родния му град.

— Кой знаеше това? — вече по-кротко запита Клепча.

— Аз. Така че единственото, което ще ми остане оттук, са двете кучета. При моите пътешествия те никак не ми трябват, но не мога да ги изоставя, ще се грижа за тях, докато умрат… в… памет на…

Задушавах се от мъка и от неприязън към този човек. Помогна ми Шчука, иначе дявол знае какво щеше да се случи.

— Вземете кучетата и ги отнесете в джипа — измърмори той. — Помогни му, Клепча. И млъкни най-сетне, мътните да те вземат… Извинявай, Космич, ей сега ще те откарам у вас. Този апартамент ще остане още няколко дни запечатан. После ще ти предадем ключа, за да се разпоредиш, както трябва. Ще ти намеря кола, за да откараш всичко, както е завещал покойният.

— Покойният — промълвих аз, — значи, няма надежда да е друг.

— Няма — каза Шчука. — За съжаление няма…

Когато откарвахме с него кучетата при мен — Елма не можа да се събуди и трябваше да я мъкна на ръце, а тя бе тежка като теле — той освободи джипката и неочаквано ми каза:

— Онова там до ресторанта кафене ли е? Може ли прави?

— Може. Освен това съм ти задължен.

Той мълком ме прихвана подръка. Едва когато се изправихме до стойката и засърбахме кафето с коняка, той неочаквано меко се обади:

— Душата ти плаче, а? Така е, зная. И аз на два пъти преживях подобно нещо… Та така, Антоне, ако си спомниш нещо, ако откриеш нещо — кажи на Хилински. Ние сме приятели, той ще ми каже. — Шчука въздъхна. — Зная, никак не е приятно за чувствителен човек да се мъкне из нашите учреждения.

Той отпусна ръка на рамото ми.

— И не се сърди на Клепча, момче. Млад е още, глупав, коравосърдечен поради младостта си. Увлича се като кутре. Животът още не го е удрял, не го е превивал. Ако го халоса като нас с Адам, ще знае колко струва добротата и доверието. Ще се убеди какво облекчение е никой да не те налага с цепеница по главата.