Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (3)

Втора глава

Входът на ергените

Заранта ме събуди гръмко кукуригане, сетне отчаяно, прекъслечно квичене на прасе: сигурно го носеха в чувал.

— Не ща-а! Не ща-а! Пуснете ме-е! Пуснете ме-е!

Като на село. И всяка неделя се повтаря това удоволствие. Това е една от причините, поради които си обичам апартамента.

Приятно ми е да кажа: моят апартамент, моят вход, моят двор. Особено като си спомня войната, как се мъчехме после с тате по чуждите къщи, как след това живеехме в една стая в обща квартира с цял низ коридори. Сетне имах една стая. Сега две. Но тате замина да живее при сестра си в нашето градче — у леля ми.

— Не мога тук. Сякаш съм си свършил живота. На всичкото отгоре всяка неделя петли, крави, коне — влече ме нещо натам, и толкова. Поне да не бяхме в този проклет район. А тука гледам — прасенца, пиленца. Да речеш, гражданин съм, не зная да ора. Пък сега — поне лизгар да похвана… Люлякът се раззеленил, земята мирише, една тлъста пръст. Френското грозде като зелен облак… Ще ида при Марина. Тя си има градинка, ще я чоплим двамата. А ти сега да вземеш да се ожениш.

Той беше прав. Дори мен не ме свърта всяка неделя, когато зад шосето пред нашия блок се събира пазар за добитък: коне, крави, свине, златни рибки, овце, гълъби, зайци, горски животни, птици, кучета и всякакви живинки.

Преди да оградят място за пазара, селяните с каруците спираха до тротоара, а огромните свине майки, проснали бозки, лежаха, милите, направо по тревните площи.

Веднъж моят приятел Алес Гудас (той живее на първия етаж) в неделя седнал пред бюрото си, а точно под прозореца на кабинета му спряла каруца. Хората нещо продали и намислили да се почерпят по случай сделката. Гълтали направо от шишето. Видели го и завъртели пръст до челото си. Прави са: хората се веселят, неделя, а той седнал да работи. Алес също им завъртял пръст в отговор, донесъл една чаша и я подал през прозореца. Тогава му налели и на него. Жена му сетне едва не откачила: къде е пил? По домашни пантофи, нито е излизал, нито из къщи има нещо за пиене, а той я зяпнал и се хили завеяно.

Хубав квартал! Ще съжалявам, ако преместят пазара. Най-важното на две крачки от „наше село“, от това кътче върху паважа, има уличка, тя води към булеварда и към големия шумен град. Хем сме в града, хем на село.

Откак не ходя на работа и обърквам датите, кукуригането на петлите в неделя сутрин на събуждане ми е като допълнителен календар.

Наесен ще защищавам докторската си дисертация. Имам два месеца творчески отпуск и още три неизползувани от миналите години. Много работих: много, много усилено работих, затова ей така, веднъж на воля ще се поизлежавам и ще върша, каквото ми се иска. Книгата ми излезе. Почти до есента съм свободен. Боже мой, никакви библиотеки, никакви архиви, само ако пожелая, тогава!

Смятам, че краткият отпуск е глупост. Тъкмо пристигнеш, размотаеш въдиците, седнеш — и толкова, стягай се за връщане. Не си заслужава.

Ето сега вече ще си почина. За пръв път от дванайсет години. Хубаво е да станеш от дивана, да отвориш прозореца в студа, да направиш две-три небрежни упражнения, да размахаш ръце и крака (с нищо не се заменя истинският труд, от който ти изтръпват мускулите; гимнастиката е вятър работа, щуротия). Хубаво е когато водните струи те удрят по раменете и по гърба! Хубаво е да чукнеш яйце в ръба на тигана, да цвърчи шунка и да се чернее кафето в снежнобялото филджанче!

Хубаво е да отвориш вратата към площадката на нашия трети вход, към „входа на старите ергени“. Хайде, така да бъде, ще ви дотягам! Като ще описвам хора, да описвам. Защото почти всеки от входа играе някаква роля в нашата история.

В нашия блок има пет етажа и четири входа. Моят е третият. Неслучайно го наричат „входа на старите ергени“. По необяснима ирония на съдбата всички мъже в него (не говоря за неомъжените моми) или са неженени, или са вдовици, или… Но това е тъжна история и не ми се подхваща в такова утро, когато снегът се е стопил, въздухът е свеж, а небето е пролетно плахо и пронизващо синьо.

На всеки етаж има по два апартамента. Ще започна, разбира се, от моя етаж. Той е най-важният не само в това повествование, но и въобще. Земното кълбо се върти около егоцентризма.

Срещу мен живее Адам Пятрович Хилински, който понякога ме кани на шах и на чашка коняк. Прякорът му е „цивилният полковник“ (на мен, кой знае защо, ми викат „Тоха“, така ме наричат всички перковци по двора).

Какъв е той? Не зная. И зная, че не зная по-добре от другите, защото на няколко пъти, като му бяха попаднали моите „исторически детективи“, и дори може да ги бе чел, ми разказваше разни случаи, за да ги опиша, защото за такива неща пишели малко и безинтересно. А мен не ме бива за такива работи, затова си премълчавам.

Но не го възприемам като съседите. Той ми се струва някакъв „Абел в оставка“.

Може пък наистина да е такъв? Кой знае? Не го питам. И той няма да ми каже. Зная само, че е сменил някакъв по-голям апартамент за този: „за какво ми е, сам съм. И този ми е голям, да не бяха книгите и снимките“.

Той е единственият ми приятел във входа. В същност не ми е приятел, а компаньон за шах и за самотни мъжки почерпки. Само че нарядко. Защото начинът му на живот е странен. Случва се денем да спи, а нощем да се шляе кой знае къде. Понякога изчезва за месец-два. Прескочи за час до в къщи — и пак изчезне.

Не го разпитвам за работата му, щом нищо не споменава за нея. Първо, не зная дали е удобно да питам. Второ, не зная как ще ми отговори и не искам да поставям човека в неудобно положение. Трето, не обичам учрежденията, дори болниците. Кошмар! Лицата на болните, плювалниците, миризмата. Помня ги още от предвоенното си детство, от кървавочервения плакат в зъболекарския кабинет.

Само в блока мога да се запознавам с някого. На работа човек не прилича на себе си, не е личността, която единствено ме интересува.

Дори с шефа си се разговорих едва когато той ме покани на гости.

Същото е и тук. Може да съм мръднал нещо, но какво да сторя? Обаче той е с бистър ум. Би могъл да пише, вместо да кара мен.

Той е висок, побелял, някакъв неславянски тип — такива съм виждал само по чуждестранните филми. Англичанин ли е? Норвежец? Прилича на твърде удължен триъгълник — широки рамене, почти без бедра, за да не нарушава триъгълника, когато върви, движи краката си съвсем близо един до друг.

Винаги е облечен безупречно, винаги с дълга лула в уста: „Мистър Смит от Бобкинстрит“. Само на лов или на риболов (ходихме с него няколко пъти), или когато е у дома си, където няма чужди хора, всичко това се сменя с типично славянска, нещо повече — с белоруска небрежност. Спи, където му завърне; с ватенката край огъня, „сто пъти се подпалвал“: ботушите му охлузени — кръпка до кръпка. И въпреки това дори парцалив е наперен, не може да му се отрече. И е луда глава, проклетникът. Веднъж, когато глупавото куче диреше убития дивеч на друга посока, скочи с всичките си дрехи от лодката във водата. Заради една патица.

Запознанството ни почна от един разговор на двора. Ставаше дума за мъжките увлечения. Той мълчеше, аз реших да го запитам има ли хоби.

— По пеперудките съм — отвърна той не само сериозно, но дори мрачно.

— По кои?

— Говоря ви на белоруски. По жените съм.

Ама че шегобиец. В същност негово хоби му са гравюрите и книгите. Част от тях изчезнали по времето, когато една от неговите сестри му водела домакинството, но дори останалите са учудващи. Има огромна библиотека: книги по история на правото, по философия, особено много по биология. Откровено казано, така и не разбрах по какъв принцип са подбирани.

Библиотеката му постепенно се запълни цялата, освен това по стените се появиха разни египетски, индонезийски, африкански предмети.

Сестра му и сега идва, наглежда му домакинството, води и домашната си помощничка. Веднъж на две седмици. Иначе той сам се грижи за себе си. Повече го бива от мен. Настанил се е с максимален комфорт.

Не обича да говори за себе си. Веднъж само нещичко изплува на повърхността. Гледахме „Иваново детство“. Гениален филм. Както по всичко си личи, действието става в Белорусия. И момченцето е белорусче. Та това момче на едно място пита нещо от рода на „а какво е Тростянец, знаеш ли?“ Тогава усетих, че той трепна.

Е, засега стига за него. Ще започнем отгоре. На петия етаж има три ателиета на художници. Какви са у дома си — не е моя работа, но според мен в ателиетата си всички художници са ергени с изключение може би на прекалено съвестните и на глупаците, което е почти едно и също. Когато покрай вратата ми се развихря късна буря от спорове или рано сутринта в нечие куфарче тихо подрънква стъкло, зная, че това е алфата и омегата на моите художници.

На четвъртия етаж живее вдовецът Кяневич с момчето си, той не е твърде интересен, а срещу него живее с майка си Ростик Грибок, мъж на двайсет и една години.

Грибок работи заедно с приятеля на Хилински, с полковника от криминалната милиция Андрей Арсенцевич Шчука, който често навестява Хилински и двамата играят шах (онзи от нас, който закъснее, е принуден да се рови из библиотеката). Освен това заедно ходят на лов и риболов, понякога и аз се присъединявам към тях. Приличаме си по нещо. По любовта си към лова, към риболова, по това, че все ни избива на шеги.

Така че изпитваме пълно доверие един към друг и донякъде се познаваме.

Хилински пожелал да живее в този блок и уредил жилище и за Грибок (просто има симпатии към него). Пък може би просто така.

Грибок^[1] не е никаква гъбка, а е доста яка гъба, макар и съвсем млада, стегната, яка. Но все пак си е гъбка. Това му личи по коравите бузи (все ми се ще да го щипна), по тъмнокафявите очи, по общото усещане за чистота, за яснота и лекота, а може би… дори липса на мисли, кой го знае.

Хайде да слезем надолу от моята площадка. Стъпките ни леко прокънтяват.

Вторият етаж. Там живее един, лекар, когото слава богу още никога не съм посещавал и не бих желал, не бих съветвал и вас, дано остане изобщо без работа и да отглежда гладиоли. Защото е психиатър и май работи в лудница. Когато го срещам, все ми се иска да подхвана онази московска песничка:

Балалайката си драга

бързо свалям аз от шкафа,

на Канатчикова дача

тихо песнички редя.

Гледам — зад стобора скрит

диверсант, крадец, бандит.

Аз гранатата си грабвам —

той веднага е убит.

Комплекс ли е това, кой го знае.

На вратата му има шпионка, бе я сложила някоя от жените, които го навестяват от време на време. Все ми се струва, че той се страхува от масово посещение на пациентите си. Името му за ваше сведение е Витаут Шапо — Калаур — Лигановски. Ако имах такова име — щях да се оженя за Жаклин Кенеди. Не, нямаше да се оженя. Защото, както ми каза един познат, вече се била женила за „две стари балкански маймуни“. А аз по-добре да се оженя за… Мерлин Монро.

Един път вървяхме заедно до тролея и разговорът се завъртя някак около имената, кой откъде е и прочие.

„Дявол го знае откъде ми е името — рече той. — За прадядо си не зная нищо, освен името. Явно е бил интелигент. От сиромашката шляхта. Само фукня и нищо друго. Пари като няма, поне имената да са много.“ А ето го и него. Чудесно е сложен, с породисто бронзово лице като средновековен кондотиер^[2] от медал. Вълниста грива от сребърни коси, твърди устни, сиви очи с проницателен поглед. Рядко съм виждал по-красиво мъжко лице. И по-умно.

Той разговаря с един младеж, неговия съсед. Той пък е умерено благоприличен, умерено строен, умерено миловиден. Общо взето, за него може да се каже само това, че е понесъл кофата за боклук.

— Добър ден, съседе.

— Добър ден.

Първият етаж. Вляво на площадката е апартаментът, който наема киностудията или театралният институт, а може би балетната студия (не зная кой именно, а ми е неудобно да попитам), та там са настанени четири момичета. Отвътре често се чуват песни, веселби, китари. Вечер те стоят с някакви момчета във входа до радиатора, а на сутринта под него се търкалят фасове. Когато минавам, момичетата ме изпращат с погледи. Случва се. И аз като жребец бодро размятам крака покрай тях.

Значи, бива си ме още. Хо-хо!

Момичетата са хубавички, с пухкави устни, с глуповати още широко отворени зъркелчета като на котета, с буйни снопове коса. Панталонките им обрисуват форми, които след време обещават да станат много приятни.

Хубавици са. Ала не за мен. Гоня четирийсетака, а най-голямата от тях според мен е на двайсет, двайсет и една. Да се хвана с нея? Та подир десет години да ми слага рога? Отстъпвам ви удоволствието. Стар съм за тях. Понякога, спомня ли си бомбите, плена и всичко след това, ми се струва, че съм безкрайно стар.

Отдясно на първия етаж няма врата. Там е входът за мазетата. Ето ви кратък списък на обитателите, ако държите на точните сметки.

Апартамент 22 — моминско циганската бохема (не по врат, ами по шия).

Апартамент 23 — интересният младеж с кофата за боклук.

Апартамент 24 — Витаут Ксавера Инезиля Хосе Мария Шапо Калаур Лигановски, майстор по човешките мозъци с медното лице на Скалигер Кан-Гранде.

Апартамент 25 — полковникът лудетина.

Апартамент 26 — аз с всичките си комплекси.

Апартамент 27 — Кяневич с дългунестия си син.

Апартамент 28 — полянката с Гъбката. „Сред полянка се спотайва…“

Петият етаж е зает от три ателиета на неженени художници.

… Дворът ни е най-обикновен, с млади дръвчета, с пейки, с лехи, изпотъпкани като харман от махленските футболисти. От някогашните къщурки от предградието са останали само двуетажна къща, един дъб, ясенови филизи, две круши и няколко обречени ябълки и вишни.

Портиерът ни Кухарчик тъкмо се здрависва с мен. Той е грамада с изпечено лице и къса коса. Във всичко се набърква, раздава съвети, разправя. Всичко иска да знае, а мен ме смята, кой знае защо, за най-умния човек в околността. Това донякъде ме обижда: защо само в околността? Но той е непоклатим, изниква зад гърба ми (има свойството да изниква като изпод земята) и ми задава въпрос. Най-честото впечатление от въпросите му е, като че си глътнал въглен и освен това са те фраснали под лъжичката.

— А китайците различават ли се помежду си?

— Интересно ми е, Антон Глебавич, какъв смисъл има от кипарисите, дето растат на юг?

А днес:

— Не знаете ля случайно как е „портиер“ на латишки?

— Setnieks — „случайно зная“ аз.

— Виж ти, прилича на нашенското.

Той работи и размишлява.

Излизам вън от двора на улицата. Не на „селската“ й страна, а на „градската“. Автобуси, блокове, реклама, марсианската трикрака телевизионна кула в далечината. Шумът на градския поток, упорит и безмилостен.

И като последен акорд от това, което представлява моят блок и моят двор, е павилиончето за цигари, където е продавач старият ми познат, „бригадирът Жерар“, както го наричам аз, Герард Пахолчик, комуто активно помагам да си изпълнява плана.

Той наистина седи като герой в будката си. Обикновен е, среден на ръст, мустакат. Детинските му широко разтворени очи гледат наивно. Жълтеникавият пух на главата му усилва приликата с дете.

И той е любознателен като Кухарчик. Но първият е от суетливите любознателни, а този е „любознателен философ“. Първият се натрапва, съмнява се, подозира, а този си седи на трона и разпитва подробно и сериозно. Първият забелязва ненужното и незначителното, а този наднича в дълбините. Първият само слуша, а този дава съвети от висотата на опита си, събран от разговори с умни хора. А очите му наблюдават, следят, забелязват всичко.

Ала и двамата имат широк диапазон от интереси. Само че първият се интересува от смисъла на кипарисите, които не дават нито плодове, нито дървесина, а вторият се интересува от политиката в Непал, от космическите полети и от начините да се вари сладко от малини — та чак до теорията за плазмата и до летящите чинии, които той винаги нарича НЛО (неидентифицирани летящи обекти).

Купувам си кутия БТ. Гледа ме проницателно като наш разузнавач в щаба на Гудериан.

— Някак странно отваряте кутията. Другите дръпват лентичката и толкова… А вие с ножица. И то само крайчето отрязвате. От колко месеца ви гледам — винаги само дясното ъгълче. Защо не дръпнете лентичката и капачето да се отвори?

— Аз съм, любезни ми Герарде, такъв човек, който в старите романи бе наричан „стар ерген с постоянни навици“.

— С „неизменни привички“ — уточнява начетеният Герард. — Но защо отрязвате ъгълчето?

— Не обичам табакерите. Пък вдигна ли целия капак — тогава се рони тютюн в джоба ми.

— Но защо режете дясното крайче?

Наистина защо дясното? Защо винаги първо си обувам лявата обувка?

— Защото буквите са обърнати натам.

— А-а.