Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (12)

Единадесета глава

Белая Гара

Отмина празникът, обикновеният, познат на всички празник в малкото селище. Имаше трибуна, обвита с червен плат, знамена, слънце, показа се първата, още плаха зеленина, манифестация, която се състоеше предимно от ученици, едно любопитно прасенце, което се бе измъкнало на улицата, привлечено от всеобщото оживление, точно пред всички: хората да погледа и себе си да покаже.

А сетне тук-там засвириха хармоники, пред клуба затанцуваха двойки. В сърцето ми се промъкна тъга, защото всичко това вече не ме влечеше, защото моите празници бяха прошумели и отминали.

Минах в манифестацията заедно с учителя и учениците, просто за да не стоя сам, да погледам оживлението на другите хора, а вечерта избягах от седянката у Вячорка (наистина често си канеше гости) при Змагител в ергенската му къща (родителите му бяха починали), където скоро се появи и Шаблика, хубаво си прекарахме празника, макар че нямаше кой знае какви гозби.

На трети май забелязах отвъд реката на възвишението, възправило се косо от замъка, някакви човешки фигурки и разбрах, че са археолози.

Реших да отида при тях. Трябваше да се запозная с бъдещите си „колеги“ по работа. Пък и нали ще ме забележат, докато обикалям из замъка, тъй или иначе, ще се наложи да им обяснявам кой съм. Преминах през реката по несигурното мостче и веднага ми стана ясно: на възвишението имаше останки от старо поселище. Много старо, едно от ранните славянски поселища из този край. По-късно, някъде през XI — XII век, тук е имало и крепост. Изкатерих се горе и видях обичайната картина: неправилен правоъгълник със страни от сто и петдесет и двеста метра, по-високи в краищата и вдлъбнати по средата, пръснати дребни чирепчета колкото нокът на кутре, измити от дъждовете, огромен, още гол дъб в единия от ъглите на площадката и хора, насядали под него сред разхвърляно имущество — различни кутии, пакети, бъчви и бог знае още какво.

Там имаше три момичета на около двадесет години и един младеж, може би две години по-голям от тях, когото познах веднага, бяхме се срещали в някаква компания. Генка Седун там седеше с китара в ръце; усмихнатият слаб, с тъмни вълнисти коси и „даващ големи надежди“ бъдещ археолог. Зад гърба му стърчаха две четириместни палатки и още две за инструментите и тям подобни. На този фон Генка със своите ужасно изтъркани, но истински джинси с мустанг на задника, с червената си риза на черни квадрати изглеждаше ефектно. А момичетата бяха най-обикновени, мили в младостта си.

— О, срещи в джунглите и сред морето! — щом ме зърна, пропя Генка.

Той беше прочут между другото с песните, които сам си измисляше, макар че като повечето съвременни певци нямаше глас. Но какво от това, щом няма глас и слух, съвременният певец има всички шансове за блестяща кариера.

Странно, колкото по-глупава биваше песента на Генка, толкова по-голям бе успехът й сред връстниците му. А иначе той си беше момче като момче. Ето и сега… импровизираше.

О срещи в джунглите и сред морето…

бушуват бури, слънцето блести.

На Босфора сред кораби напети

за него ме не питай ти.

— Поздрав на Антон Глебавич Космич — скочи той, когато се приближих.

— Поздрав и на другаря Генадий.

— Запознайте се — обърна се веселякът Генка към момичетата, — доцент Космич. А това са Таня Салей, Тереза Гайдучик, Валянтина Болат^[1]. Нашата дебелана.

„Великанът“ бе най-дребничката от всички и затова най-много се засрами, но и останалите се изчервиха до уши: като „тесни“ специалисти бяха чували за мен. Трябваше да им помогна.

— Е, и с него се запознахте, момичета. Нашият заплес.

Момичетата се закискаха: напрежението бе премахнато, макар и с грубост.

— А кой ви е началникът?

— Защо да не съм аз? — възмути се Генка.

— Такива луди глави не стават началници.

— И още как стават — изкриви жално лице Генка. — Само че тогава престават да бъдат… луди глави. А мен ми е жал за лудориите.

— Ясно, ти отговаряш за студентите. Нали и те са пройдохи като теб.

— Ний ще преми-инем… „Ний двадесет ще бъдем тук на брой и трийсет ученика ще наемем — припяваше си той. — Разкопките на цялата Европа очакват нашия… лизгар.“ А тук се отнася до селище от ранното Средновековие.

— Стася Речиц ни е началничка — почти шепнешком продума „дебеланата“ Валя Волат. — Тя ей сега ще дойде.

Речиц ли? Познавах това име от някои публикации, но лично не бях я виждал. Била добра специалиста.

— Ето… идат — обади се русолявата, чипоноса, пъргава Таня Салей. — С кого ли е?

— С дядо Мултан — отвърна Тереза.

По някогашния път за селището вървяха двама души. Вероятно е бил висок някога, а сега бе малко приведен, така че ръцете му висяха. До него леко стъпваше жена със синя рокля и със същата синя забрадка на главата.

— Добър ви ден — каза старецът. — Казвам се Мултан.

— Станислава Речиц.

— Антон Космич.

— Същият ли?

— Оказва се, че съм същият. А вие същата ли сте?

— Е, ако сте забелязали някъде името ми — същата съм.

Сега можех да ги огледам по-добре. Старецът имаше ясносини, неизбелели очи, прошарена рошава коса, провиснали мустаци, доста небрежно обръсната брадичка, носът му бе дебел, а устните усмихнати иронично.

При това мечешко лице той говореше ту с тънко тенорче, ту с дрезгав бас и току променяше старешката си сериозност с някаква суетливост, като че все не можеше да забрави каква луда глава е бил на младини. Мъчеше се и понякога успяваше, но не можеше напълно.

Жената или в същност девойката — впечатлението беше двояко — изглеждаше двадесет и пет годишна. Бе с десет години и нещо по-млада от мен. Ръцете й бяха още тънки с остри лакътчета, но гърдите й развити и краката дълги, мускулести. Сигурно обичаше да върви пеш. Движенията й бяха точни, красиви. Лицето и гласът й — приятни, меки.

И бе червенокоса. Но не с онзи портокалов, безцветен червен цвят, който се среща най-често, а с цвят на тъмночервено дърво, което винаги прелива в златисто. Кожата й бе чиста, без лунички, млечнобяла, без синкав оттенък, толкова характерен за кожата на червенокосите. Никакъв грим, пък и нали е ненужен в полето, на вятъра и слънцето. Затова бяха учудващи естествено черните вежди и ресници в контраст с големите й, дълбоки синьозелени очи.

„Стига си зяпал, Космич. Тази лъжица не е за твоята уста. И по-хубави си виждал.“

— Влезте за малко при нас — посочи палатката тя.

В палатката бе много чисто и уютно. Четири застлани легла, четири спални чувала върху възглавницата, елхова клонка във вазичка, брезентът на пода посипан с пресен зелен саз.

— У вас да не е Връбница?

— У нас винаги е Връбница.

Почти веднага забелязах страстта й към реда, а по-късно, когато се опознахме по-добре, и слабостта й към оригинални ценни и красиви вещи. При това — евтини. Тя поръчваше например на местния грънчар точно копие на някоя стара кана, гърне, паница. С подобна глазура. Просто за красота.

— Какво има, Антон Глебавич?

Разказах й. Без подробности, без история на разшифровката. Просто й казах, че под изображението на кораб нейде във втората кула от ъгъла трябва да има подземие. Тя не се учуди — някакво си подземие може да заинтересува историка с какво ли не. Взе един търсач и каза:

— Хайде да идем да проверим.

Излязохме на площадката. Мултан, който, кой знае защо, се бе домъкнал тук — нямаше ли си друга работа? — тръгна след нас. От време на време се навеждаше и вдигаше нещо. Бе го обхванала търсаческата треска.

— Какъв е този ваш търсач?

— Вижте го.

Търсачът, прът с остър край, с който удобно се опипва песъчлива почва, беше изработен като фиба от северното крайбрежие. Имаше овален край, колкото човек да си промуши ръката и да го хване удобно. Овалът завършваше с изящна спирала.

На другия търсач краят на овала-дръжка се затваряше и като лента три пъти се увиваше около него.

— Аз ги поръчах. Ето, вземете този. И двата са дълги по метър. Стават за мерене дълбочината на изкопа. И по пясък се върви удобно — въздъхна усмихната тя. — Но най-вече служат за пъдене на кучетата.

Приближихме се до края на разкопките. Зад нас Генка запя с покъртителен, престорен глас по мелодията на „Степ и степ“:

Там в степта далеч

и-сто-рик умря.

И след кратка пауза (колкото да види каква ще е реакцията):

На жена ми дай

моята торба

и ключа предай

от квартирата…

А пред другата

просто премълчи.

За квартирата

тя да потъжи.

Наведох се и грабнах един камък, но Генка се шмугна зад палатката.

— Какво, наистина ли другата да си стои без квартира? — засмя се тя.

— Слава богу, не ме е спохождало семейно щастие нито втори, нито първи път.

— Защо „слава богу“?

— Просто така.

— Защо така?

— Защото тъй ми е по-спокойно. Пък и вече съм на години.

— Какви години — обади се отдалеч Мултан, дочул думите ми. — Какви години са вашите? Ето, вижте ме, защо, мислите, съм толкова обраснал? Небрежен ли съм? Или нямам бръснач? Имам си и два пъти в седмицата ходя на баня. А съм пуснал четина като глиган, защото жената ми заповяда да се бръсна веднъж в месеца. Ревнува ме, проклетницата.

Той се приближи до нас и тримата застанахме до края на разкопките, откъдето замъкът се виждаше като на длан. Оттук по-ясно личаха и разрушенията.

— Събарят го — тихо продума тя, — лека-полека.

— И паметната плоча са свалили — отвърнах аз. — Търкаля се някъде сред буренака.

— Че къде другаде? — измърмори Мултан.

— Ще вземе да изчезне.

— На кого е изтрябвала?

— На благодарните жители.

— Няма да позволя — каза Мултан. — Аз съм пазач на костьола. Покрай него и на замъка.

— Ехе, дядо, и вие сте един пазач! — обадих се аз.

— Охо — о, и още какъв! А плочата какво? Заковаха една плоча и си мислят, че всичко е наред. Пък то — днеска я има, утре я няма. Събар-ряй, Ванюша!

— Прав е — каза тя. — Ето имаше паметна плоча в Ружани, на белоруския Партенон, а из двора се търкаляха бъчви от мазут. Изгуби се плочата — бъчвите останаха. Та за коя кула казвате?

— „Втората от ъгъла.“

— Но от кой ъгъл? Къде е този ъгъл?

— Вярно, ъглите са четири. Така че фактически под всяка…

— Фактически на вятъра се блъскаш, момче — каза Мултан.

— А сетне стъпки под знака на кораб — безнадеждно промълвих аз.

— Осем стъпки под знака на кораб — повтори тя, като преброи на пръсти. — М-да, не са много данните.

Мултан зачопли пръстта с ботуш.

— Вижте какво — измърмори той по едно време. — Тая работа тъй няма да я бъде. Ето какво ще направя. Ще ти пратя малкия си внук. Стас. Истински представител е на рода ни Мултан. Та той с Василко Шубайла, с приятеля си са такива обесници, че са обиколили целия замък от покрива до подземията. Може да ти помогнат нещо.

— Благодаря, дядо. Наистина в този случай ползата от децата може да е по-голяма, отколкото от големите.

— Тъй, тъй.

— Вие май почвате да копаете вече? — запитах аз Сташка. — Но нали още е кално.

— Готвим се. Ще започнем истинска работа, когато настъпи ваканцията на учениците и когато позасъхне.

— Шаблика им помогна — каза дядото.

— Вярно. Струва си да поровим. Ако потрябва, ще помогнем и на вас. Обаждайте се.

— Благодаря, на драго сърце.

Ние стояхме над склона. Вятърът духаше откъм замъка, от реката. Отдясно и отляво се виждаха езера, на лявото личеше дребният силует на воденица. Кръгозорът бе широк, широк…

— Това селище тук се нарича Белая Гара — каза тя.

— Да, Белая Гара — потвърди дядото.

… До костьола с дядото ни бе по път. Вървяхме, приказвахме за едно друго. Пред къщата на ксьондза пред нас изскочи червеникаво куче, мелез между ирландски сетер и обикновено домашно. Присвило уши, то заскимтя.

— Рошльо, рошльо — потупа го дядото. — Виж го ти какъв е охранен. Като тулум. Нищо, ще идем на лов с тебе. Тогава ще си смъкнеш сланината. Ще идем ли на лов?

Кучето чак се разскача от радост.

— Вярвате ли, научи се, пущината, да ми е жив и здрав, риба да лови. Понякога дори доста едра мъкне. Не го зная дали се гмурка като водолаз, дали какво. Отбийте се при мен — рече Мултан. — Да огледате караулката. Тук съм всяка нощ. Жената, децата и внуците са в къщи, а аз тук. Затова бабата ми забрани да се бръсна често… Ревнува, и туйто.

Караулката му бе най-необикновената от всички, каквито бях виждал. Имаше цели две стаи. При това големи.

— Тук има отделен вход — каза дядото. — За какво ли са тези стаи! Енорията намаля, та ми ги дадоха за караулка. Пълни са с всякакви неща, кажи-речи, все вехтории, някои дори са от замъка, донесоха ги тук и ги захвърлиха.

Наистина бе така. В първата стая имаше печки, миндери, маса и табуретки, но освен това и повредена физхармоника, стол с висока „епископска“ облегалка, стар бюфет от черно дърво (нямаше стъкла по витринките, картофи и лук).

В другата стая в ъгъла бяха натрупани дървени икони и рула от иконописни платна, маса с „орлови“ крака (ноктите на орловия крак се бяха вкопчили в топки, на които се крепеше масата) и два куци стола.

И в двете стаи по стените висяха портрети. Някои бяха прокъсани, други бяха толкова потъмнели, че почти нищо не личеше. В средата на единия боята се бе разтопила: очевидно някой бе поставял върху него кофа с вряла вода.

Портретите може да нямаха кой знае каква художествена стойност, но бяха достойни за музей. На някои личаха латински надписи или старинни славянски букви.

— Ксьондзът ги домъкна тук. Едни изкупи по къщите, други насъбра по таваните.

— Нали замъкът е горял?

— Ехе-е, че то какво ли беше останало в него. Все пак измъкнаха това-онова.

— А къде го дянаха?

— Кой знае! Преди освобождението тук ставаха едни… Сетне пък, когато германците избягаха, а нашите още не бяха дошли, беше още по-лошо.

— Защо?

— Боубел-Кулеш вилнееше. Не можеше да се разбере кой кого коли.

— Хубаво е тук. Бих се преселил при вас.

— Какво, омръзнаха ли ви седенките у Вячорка?

— То и аз се позаседявам, ама тяхното е прекалено.

— Тъй си е, свестен човек, ама като го прихване — бягай, спасявай се.

Той въздъхна:

— Трябва да поговорим с ксьондза. Хем и на мен ще ми е по-приятно нощем. Нали не мога все да съм на крак, понякога трябва да поседна… Да си поприказвам с някого… Утре ще ви пратя Стасик да ви помогне. Той е истински Мултан, а аз на стари години замязах на прякора ни — Гнилаците. Гнилак стар съм вече, и това си е.

… Старецът ме изпрати през гробището.

— Дядо — казах аз, загледан към галерията на замъка, — какви са тези приказки за някаква жена и монах?

Старецът стана сериозен.

— Е-ех, де да бяха само приказки! Вярно е. Виждал съм ги.

— И в замъка ли сте ги виждали?

— В замъка нощем не влизам. Страх ме е. Всички се страхуват. Казват, и там се явявали. А аз оттук съм ги виждал, на галерията по стената. Движи се нещо също като светлина, а до него тъмна сянка като нощта.

— Не думай, дядо!

— Да не мислиш, че лъжа? Да пукна, заедно с бабата и внучето.

— Ще дойда специално да ги видя.

— Те не излизат всяка нощ. Веднъж събрах смелост, качих се на галерията (рекох си, ако се наложи, ще гръмна с пушката). Изгубиха се. Слязох в гробището — пак вървят.

В къщи заварих хазайката в тихо отчаяние. През този ден Заляпушчанай трябваше да изпроводи брат си, пристигнал от Донбас за празниците, и още преди да изляза, тръгнаха към автобусната спирка в Олшани.

Мария Сямьоновна, едра, добродушна, синеока, бе потънала в сълзи и кършеше ръце. Не можех да разбера дали от отчаяние, или защото всяка есен и пролет я боляха непоносимо. Тя беше в звено, което отглеждаше захарно цвекло. Все още не са измислени машини нито за сортиране на семето, нито за прореждане на растенията. „Ще трябва да й донеса глицерин от Минск — помислих си аз. — Ама че работа, как не е чувала нищо за глицерина!“ А ръцете й бяха черни, напукани, страшни.

— Какво, няма ли го още?

— Не. Антоска, мили, драги, иди да го посрещнеш, моля те, иди в Олшани да го потърсиш, синко.

— По кой път?

Олшани е дълго село, затова към Олшанка водят три пътя. Мария Сямьоновна ме погледна виновно и разбрах, че ще трябва да обиколя и трите.

— Добре. Само че ми дайте неговите гумени ботуши и фенерче.

— Чедо! Бог да те благослови. Наистина може да се е залутал из нивята, да се е търколил във Видров дол, да е паднал в някоя канавка. А по тях се стича вода от гората. Комай има още сняг из нея.

Въздъхнах и поех през мрака.

Светлинката на електрическото фенерче подскачаше по пътя. Огледах Видров дол — нищо. Досами Олшани започна гора с гъсти шубраци. В края й нещо се тъмнееше. Насочих фенерчето натам. До дърветата стоеше Ганчаронак, май току-що приключи с малката си нужда, затова отместих светлината. Не е приятно да те оглеждат в такъв момент.

Дали така ми се стори, но в същия миг като че ли нещо се раздвижи из шубрака.

А счетоводителят — чувах стъпките му — тръгна към мен, леко прескочи канавката и спря.

— А-а, Антон Глебавич — дружелюбно промълви той, сякаш нищо не бе се случило между нас. — Пък аз се чудя кой свети. Ще ме почерпите ли с една цигара?

— Ей сега, Тодар Игнатавич. Дръжте фенерчето, за да ми светнете. — Разрязах пакета цигари с джобното си ножче.

— Голямо ножче — рече той. — Всичко си има.

— Всичко. Както виждате, дори приспособления за вадене на гилзи. Ловджийски нож.

— И ножичка за нокти има. Е, добре, да вървим. Ще си правим компания до Олшани.

„За какво ли се беше сврял чак в гората? Не му ли стигала крайпътната канавка? Е, не е моя работа…“

— Какво ви води насам, Антон Глебавич?

— Ще изследвам замъка. Има една интересна история, свързана с него.

— Нова ли?

— А, не, много стара, случила се преди триста и повече години.

— Че кого интересува какво е ставало преди триста години? — засмя се той, явно учуден.

— Мен.

— Е, може би вас. Но тук има достатъчно и нови истории. По-добре попитайте Шаблика за нелегалната борба, за гестапо.

— Ще го питам и за това. Ако не на мен, на други ще потрябва. Има си специалисти и по нова история.

— Хм.

Връщах се по друг път. На едно място ми се стори, че из нивята оттатък канавката нещо се чернее, уж прескочих канавката, но не улучих края й и загребах вода с единия кончов.

Не, това бе само някакъв дънер.

— Ама че проклятия! — изругах високо аз.

… Вече наближавах Олшанка, вдясно от мен смътно се очертаваха дърветата и по-тъмният от нощта черен силует на замъка. Внезапно се спрях. Сякаш в гърдите ми се заби нещо остро.

В една от кулите на замъка гореше огън.

Светликът му бе малък, в тъмнината изглеждаше розово-син. Щом пристъпих няколко крачки напред, изчезна. А когато се върнах обратно, отново се провидя.

„Какво ли значи това? Кой е запалил огън в тази черна, мрачна като ковчег — не, по-мрачна от ковчег — постройка?“

… Сред мрака в изоставената, отдавна мъртва кула равномерно и зловещо светеше огън. Неволно се замислих откъде се е взел и защо.

… Мария Сямьоновна все още бе потънала в сълзи. Изпъшках, защото ми беше ясно, че пак ще трябва да обикалям из тъмницата по третия път. Изух ботушите.

— Намерете ми сухи чорапи, хазяйке.

Бог очевидно бе чул молбите ми. Едва се отбих отново, когато на двора забоботи мотор, по прозорците пробягна светлина на фарове, някой изтропа в пруста, вратата се отвори и на прага застанаха Ничипар Олшански и Ригор Шаблика, хванали подръка тленните останки на оногова, който само преди два часа беше Вячорка. Той бе мокър от глава до пети и едва си обръщаше езика. Подир тази троица вървеше учителят Михас Иванавич и, кажи-речи, местеше краката на „тялото“.

— Ето го — рече той. — Намерихме го в канавката.

Хазайката ахна, заплака този път от радост.

С общи усилия го вдигнахме на миндера, а Мария Семьоновна се завтече за някаква спиртна настройка, че да го разтрие.

— Жено, я дай да си го ливна вътре — изфъфли Вячорка.

— Сегинка, сегинка. Леле боже! Благодаря ви, добри хора, че го докарахте жив до в къщи.

Аз се подсмивах. Това добродушие ми напомни първата селска сватба, на която бях присъствувал. Тогава ме заведоха да спя в съседската къща. Бях си легнал, но в ушите ми все звучеше монотонно едно и също:

А на бързия кон,

на дорестия,

в двори Зосини

яха Ми-теч-ка.

На заранта, когато се събудих, печката бе запалена, домакинята нареждаше вътре гърнетата. Тогава вратата се отвори и двама младежи внесоха в стаята трети. Единият носеше краката, другият — главата (не за рамената, а го бе хванал за главата), средата на тялото си висеше самостоятелно и се поклащаше като хамак. Тогава домакинята плесна с ръце и без всякакъв яд, а само безкрайно учудено проточи:

— Ле-ле-е, синко! Пък ми каза, че сам ще си дойдеш!

Вариация на онова премеждие виждах пред себе си. Ех, че е търпелив нашият народ към такива неща! Помислих си само, че ако продължава така, ще трябва да сменям квартирата. Защо наистина да не се преместя при дядо Мултан.

Вячорка опипваше едрите цицини по главата си и жално фъфлеше:

— Набиха ме. Леле-мале, набиха ме!

Сетне узнахме, че никой не беше го бил, че те с брат си обърнали по чашка за „из път“ пред автогарата, брат му си заминал, а Вячорка решил да си ревизира клуба и там на няколко пъти си блъснал главата, но сетне, вместо да легне на дивана в клуба, поел към къщи.

— Вървях, вървях — бъбреше Вячорка, — много дълго вървях. И паднах в канавката… Проснах се напреко като бент… И от едната страна се насъбра много вода, току взе да си прели-ли-ва през мене, да шурти… А камионите покрай мен с-святкат фарове б-бу-у, б-бу-у. Дигам аз ръка… Пък те не спират.

— Аха — обади се Олшански. — Добре че колата малко занесе и светлината улучи канавката. Наистина се беше проснал като греда. И от време на време си вдигаше показалеца. Струвало му се е, че вдига ръка. Че е изправен край пътя и спира колите.

— Щете ли по чашка, мили хора?

— Днес комай не щем — каза Шаблика.

Тръгнах си. Вячорка се въртеше на миндера, целият червен от разтривката и си фъфлеше нещо несвързано.

— Б-бу-у… б-бу-у… Пък аз вдигам ръка… Сенки вървят… две… Спряха се… Приказват… Не виждат, че съм до тях… има бент… Каменни яйца, страшни… От северната кула, втората отдясно… Яйцата…

Бълнуването му беше необичайно, ала съвсем несвързано и знаех, че утре няма да си спомни за нощните премеждия. Затова обърнах една чашка у Мария Сямьоновна (все пак малко ме тресеше от измокрените крака) и излязох от къщи, за да отида в своята пристройка.

Черна нощ като гъсти сажди бе притиснала Олшанка и сякаш целия свят. Никъде нито светлинка. Само в далечината се издигаше като пресечена пирамида, осветена отгоре със слабото зарево на два огъня, Белая Гара.