Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (5)

Четвърта глава

Жената от близкото минало. Абеловците в оставка, четенето на евангелието не ми донесе друга полза, освен морална

Когато Марян си тръгна, си спомних, че от три дена не съм довършил писмото до баща си. Съвсем се обърках с тази книга. Писмото отдавна да беше написано, обаче леля Марина винаги се сърдеше, ако не драснех поне няколко реда лично до нея. Тя беше възрастна вече, със свои капризи.

Реших най-сетне да се отърва от това задължение. Извадих още един лист и като се помолих богу да не я засегна с някоя небрежна дума, седнах да пиша.

„Леличко Марина! Ти знаеш колко мъчно пиша писма, какъв мързел съм. Много по-лесно ми е да се обадя по телефона, но звъних и никой не се обади. Чак по-късно научих за сватбата на Койдановски и че вие сте били там. Домъчня ми за тебе и за тате. Ако той не знае друго, освен «подивяхте из градищата» и «ела да половим риба», поне ти си грабни багажа и ми ела на гости. Щом получиш писмото, на другия ден да си тук. Ще си поприказваме, ще идем на някоя нова пиеса в театъра. Много добре ще бъде! Страхувам се, че току-виж ме пратят някъде и тогава до налято няма да се видим. Наистина хайде ела. Нали имаш време сега. Освен това съм намислил да ви купя това-онова. Ще те чакам например на дванайсети в 11 часа на гарата. Не му мислѝ много. Ще те чакам с кола. Наистина, какво ти пречи? Прати ми телеграма, ако тръгнеш по-късно. Нали и сутрин, и по обед, и вечер — все имате работа. Зная ви аз.

С новата книга ми потръгна. Изведнъж всичко се нареди! Помогнаха рецензиите, да са живи и здрави Пятровски и Клецкин. Така че позволи ми да ти кажа довиждане, целувам те нежно и оставам:

твой почтителен племенник Антон.“

Уф-ф! Ето на, обичам леля си, драго ми е да говоря с нея, но да пиша онези думи, които бих й казал устно, е жива мъка.

Оставих писмото, угасих настолната лампа. Отново запрелиствах „Книгата“ на Пташински и изведнъж ми мина през ума, че не бива да я оставям на видно място. Изглежда мнителността на Марян бе заразила и мен. Затова взех тежкия том и го скрих в секретера.

Аз имам малко старинни предмети, не като Марян, но дори Марян ми завижда заради секретера. А аз се гордея с него. От началото на XIX век е. Стил ампир, вариран от крепостен майстор до неузнаваемост. Тези вариации са направили амцира още по-благороден, ако въобще това е възможно. Строги форми, всяка подробност е обмислена, всеки детайл е удобен и красив. Черно дърво и чемшир, много пестеливо инкрустирано със седеф. Вдигнеш ли капака — пред очите ти блясва дъга: литват пеперуди над стилизирани полски цветя. Колко се мъчих, докато го реставрирам едва ли не от купчината трески.

Ала това не е най-важното, а друго — скривалището, което открих случайно в него само преди година. Натиснеш пластинката до ключалката, дръпнеш я напред, после наляво, и задната стена на отдела за хартия се отмества встрани. Ако при това натиснеш и средната пеперуда — се разтварят и странични скривалища, твърде обемни.

Там човек може да скрие писма, документи и други такива. Там ще сложа сега книгата на Марян. Не бива да я виждат много хора. Освен това ми отмъкнаха доста книги. От „Сатирата“ на Кохановски до „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри. Отмъкнаха ми дори белоруския том на „Живописна Русия“ въпреки гигантските му размери. Ако някой „вземе назаем“ и това — лошо ще стане. Как тогава ще погледна Пташински в очите, откъде ще взема кураж? А мераклии за такова „вземане назаем без връщане“ има, колкото щеш. Дори под съд не можеш да ги дадеш тези гадове.

Скрих книгата, затворих скривалището. И добре сторих. Защото веднага отекна звънецът на вратата и се появи „старата ми любов“, Зоя Пярервенка с цялото си величие. Появи се, след като два месеца не бе се мяркала и вече мислех, че никога няма да дойде.

Докато слагах на масата бутилка „Немеш кадар“, ябълки и това-онова, докато палех лампионите и гасях горните лампи, разменихме не повече от десетина банални изречения: как върви животът, какво ново, как си със здравето (при нейните двайсет и осем!). И чак след първата чаша продумах:

— Пък аз си мислех — край.

— То си е край. Защо да се измъчваме, щом толкова те гризе съвестта.

Съвест или не, но когато първата вечер цялата компания си тръгна, а тя остана до сутринта и сетне идваше почти всяка вечер цели четири месеца, бог ми е свидетел, че не знаех и дори през ум не ми минаваше тя да е омъжена. Дявол ги взел тези съпрузи, дето ходят на експедиции по седем месеца и то нанякъде, дето не е стъпвал човешки крак.

Всичко излезе на бял свят, чак когато й предложих да заминем на юг, а сетне да помислим за нещо „по-сериозно“. Тогава тя ми каза истината и най-хубавото бе, представете си, да съм се отбивал понякога у тях, дори когато се завърнел мъжът й. Само изпъшках. Дори може би щях да се съглася, защото вече се бях привързал към нея. Ала не биваше. Защото най-голямото безобразие от моя страна бе това, че чудесно познавах мъжа й, Костик Красовски. Чудесно момче, верен приятел, с широка душа, независим, компаньон, гуляйджия, съвестен палеонтолог и изключително добър човек. Как да оскърбя такъв човек — нали сетне трябва да се обеся.

И започнах да се отдръпвам от нея, бог ми е свидетел, скъпо ми струваше това.

Тя бе ярка блондинка с тъмносини и студени очи, устните й сочни и капризно извити, шията й стройна, ръцете — красиви, тяло, което просто ти говори — от едрите гърди до петите, а краката й, дори само те бяха истинска мечта за всеки мъж.

Дявол да ги вземе тези жени, които запазват моминското си презиме! Дявол да я вземе тази невъзможност веднага да разбереш омъжена ли е жената, или не! Дявол ги взел в това отношение всички, които не са литовци! Колко са си добре те. Запознаваш се. „Красаускайте“ — значи, напред, драги, стига тя да не възразява. „Красаускене“ — заден ход, драги. Парцелът е зает, давай заден ход, не е за твоята уста лъжица.

В цялата тази история ме утеши само това, че щом забеляза отдръпването ми, тя захвърли — сигурно от глупост — маската на добра, предана, покорна жена. Най-сетне съзрях неудържимото й желание да живее само от благата, без никак да се отплаща на живота и на хората, безумната й жажда за наслади, независимо от всичко, колкото и зле да се чувствуват хората около нея.

В крайна сметка само тя ли бе такава? Това още не е причина, заради това не престават да обичат. Понякога, напротив, обикват още по-силно такива жени. И се измъчват с тях. Както се измъчвам и аз.

По-късно приятелят ми Алес Гудас, онзи, дето селяните му бяха налели водка през прозореца, щом видя, че съм се поотърсил, ми каза, че не искал да ме предупреждава, докато съм бил заслепен, и че сега вече може:

— Не си ти първият, братко, с когото тя изменя на горкия Красовски. Такова момче, златно момче — а виж какво става.

— Защо не ми каза на времето?

— Нямаше да ми повярваш.

— Прав си.

— Нямаше да ми повярваш. „Влюбила се, жената“. „Какво от това, че е омъжена?“ „Случва се“. „Това не е безобразие, а нещастие“.

— О-ох, върви по дяволите, Алес!

— Само си пати Костик заради нея. Какво искаш от жена, която дружи само с маникюристки и продавачки?

— Какво имаш против продавачките?

— Нищо. Дори ги обичам. Само че избирам теми за разговор не само за блузи от мохер.

— Зная аз какви теми избираш.

Засмяхме се. И ето така полека-лека, много болезнено започна моето оздравяване. Все пак тя наминаваше понякога, но аз с всички сили се мъчех да я държа на разстояние. Както сега.

— А аз тогава бях намислила да се развеждам — внезапно се обади тя. — А после си помислих, че ти все едно няма да ми простиш лъжата. Тогава защо да страда Костик? Обича ме, прощава ми много неща. Ще остана при него и ще се помъча да изкупя вината си. Няма накъде! Виновна съм, трябва да понеса последствията. Но стига за това. И така ще ми мине животът, какво друго искаш. Разбира се, той не сваля звезди от небето, но е добър, съвестен, мил. Нищо. Време е да мирясаш, Зоечка.

Тя произнесе това някак кротко и тъжно, та душата ми се обърна.

— Недей така. Какво да се прави. Аз съм виновен повече от тебе.

— Какво си виновен? Не, не съм съгласна… И хубавото, и срамът са си мои.

Все пак въпреки неприятните й качества тя си имаше и вътрешно чувство за дълг, и разум, изпитваше болката на не особено щастлив човек. Мъчно ми беше за нея. Сигурно защото още я обичах.

— И ти не се измъчвай. Така да си остане. Лошо ли ни беше през тези месеци? — запита тя.

— Хубаво ни беше — като приемах всичко, отвърнах аз.

— Ето на, било ни писано да бъдем щастливи. Ще има какво да си спомняме. Малко ли е? Другите и толкова си нямат… Хайде, хайде… Какво сега?…

Тя ме погали по косата. Този допир на малката й ръка ме подлудяваше някога. Сега само събуди болката.

— Ето виждаш ли, значи, наистина е дошъл краят. Добре. Ще ми откажеш ли понякога да те навестявам?

— Защо ще ти отказвам?

— Не се плаши. Само така ще идвам. Да се постопля.

— О-ох, каква каша забъркахме!

Тя преметна единия си съвършен крак върху другия, отпи от виното. Лицето й в светлината на лампиона бе златисто, меко и много тъжно.

— Преди бях забравила, че нямам право на нищо. Защо тогава ще мислиш за моята репутация? Нали нищо не знаеше. Освен това нали нѐ ти дойде пръв при мен и остана. Като някакъв съблазнител. Аз сама пожелах. И мен ме влечеше към тебе. Сторих това, което желаех и можех.

Горди думи, те разкъсваха сърцето ми. Но какво можех да сторя?

— Е, добре — сподавено промълви тя, — стига за това… Къде си бил днес?

Тя очевидно диреше неутрални теми.

— Бях у Марян — отвърнах аз.

Зоя го познаваше: три-четири пъти се бяха срещали при мен.

— Още ли откача по онези дървени играчки?

— Недей така — възразих аз. — Той върши важна работа.

— Нима съм против? Как е жена му?

— Зле е. Но това си е тяхна работа. По-лошото е, че той страда. И сигурно заради това сърцето му пак не е добре. Изживява разни ужаси, както винаги се случва със сърдечно болните. Мнителен е. А не може да се откаже от кафето и цигарите…

— Трябва да постъпи в болница. Жал ми е, когато се случи нещо лошо на добър човек. Мръсниците си живеят, а ето Сярьожа Певен, горкият, толкова е млад, талантлив, тъкмо го повишиха, толкова добре се чувствуват хората с него, а ето ти сега — рак.

— Това е нещастие — казах аз, — голямо нещастие! Но какво да се прави, като нашето поколение преживя толкова беди.

Внезапно скочи решително.

— Хайде, няма защо да протакаме.

Поколеба се около минута — и отмести „Немеш кадара“. Било сладко вино.

— Нали обичаш полусладките.

— Тукашните обичам. А може би тези дни всичко ме дразни? Слушай, Антос, а какво пихме през първата ни вечер, помниш ли?

— Помня. Ти беше със синя рокля, с кехлибарена огърлица. И не бе сложила червило. Тогава пихме „Хванчкара“.

— Май че го няма това вино сега. А щеше да е хубаво… По последна чаша… Както някога ни бе първа. За раздялата. Антоша… За раздялата. Няма накъде. Ето го писалището ти с чистата хартия, с този свещник, с лампата. Може би никога вече няма да ги видя, щото не зная дали ще намеря сили просто да намина.

Не можех повече да слушам това, уплаших се като повечето мъже в такива случаи и за да отдалеча неминуемата последна минута, казах:

— Защо да няма? Вчера видях в нашия магазин „Хванчкара“. Чудеса. Светът нещо се обърна. Дали са го изкупили? Ще прескоча да видя.

— Прескочи — сподавено произнесе тя. — Да завършим с това, с което започнахме. Само не се бави много. Ужасно ще се чувствувам тук… сама.

Когато вече си обличах палтото, тя запита:

— Поне имаш ли пари? Вземи.

— Имам.

Хукнах към магазина, като се проклинах с всички сили.

… Когато се върнах, тя стоеше до прозореца и се взираше в мрака. Обърна се към мен и си избърса очите.

— Пратих те, глупачката аз, а не те попитах дали ти стигат парите.

— Стигат ми — казах аз.

— Налей тогава.

Седяхме и разменяхме незначителни фрази, сякаш бяхме на собственото си погребение, сякаш погребвахме нещо много важно. Никога през живота не ми е било тъй тежко и мъчително.

Едва когато си облякохме палтата в антрето, тя се притисна до гърдите ми.

— О-ох, Антоне… Защо сторих така?… Защо не ти казах истината още в самото начало… Защо те излъгах?

— Слушай — казах й аз. — Остани. Завинаги. Не мога повече.

Очите й бяха влажни, но не плачеше.

— Не — рече тя, — нямам право. Нищо не се връща. Но може би ще намина някога да се постопля при теб. И толкова.

В този миг я обичах отново, дори може би повече от преди. Цялата ми душа мъчително бе устремена към нея. Но разбирах: наистина е краят. Тя бе решила така.

… Мокрият сняг лепнеше по лицата ни, когато излязохме на булеварда и тя спря такси, сетне все стоеше до колата и ме гледаше в очите.

— Бъди здрав — най-сетне сякаш изтръгна думите от душата си тя. — Преди в такива случаи поне са се прекръствали. А сега…

Тя впи студените си мокри устни в моите и когато се стоплиха, с мъка се откъсна от мене.

— Бъди здрав. Господ да те пази. Прости ми.

Затръшна се вратата на таксито. За последен път ми махна ръката и с бяла ръкавичка. Сетне колата рязко потегли, като заля краката ми с мокър кафяв сняг.

… Всичко в душата ми плачеше не толкова от любов, колкото от болка поради загубата. Кой знае защо, се отбих в ресторантчето „Космос“, изпих до стойката чаша коняк, сетне тръгнах да скитам по улиците, напипах омачкания плик в джоба си и го пуснах в кутията, дълго седях на една мокра пейка и безсмислено зяпах пъстрите петна на уличните лампи сред черните заледени клони. Сетне отново пих пред стойката в ресторанта. Този път вино.

… По-страшно от смъртта бе завръщането ми в празния апартамент, където още се долавяше нейният аромат. Затова несъзнателно съм натиснал звънеца на Хилински.

Той отвори, огледа ме и сигурно нещо го стресна.

— Зашовядай — рече ми. — Ще пийнеш ли нещо? Разбира се, ще пийнеш. Събличай се. Ей сега.

Както статуите и иконите изтикваха Марян от жилището му, така книгите изтикваха „полковника“ (а може да не беше полковник, ами истински „Абел в оставка“, кой ли може да затвори хорските уста) от апартамента му. Само на две от стените нямаше книжни лавици. Пред едната бе поставен диаскоп (Хилински се увличаше от диапозитиви, по някакво чудо се сдобиваше с немски ленти „Орвоколор“ и използуваше тази стена, за да показва снетото на себе си). Сега до масата до диаскопа имаше пластмасови рамки, ножици, търкаляше се тънък диаскоп, гърчеха се като змии лентите. Всичко бе наслагано направо на пода, върху дивана.

На другата стена над дивана висеше портрет в овална рамка. Беше рисуван отдавна, бе от старата школа. Дори бе покрит с лак. Портретът бе прокъсан в долния край на рамката и грубо зашит, сетне криво-ляво изрисуван. На портрета — жена с черна рокля на червени цветя. Мургава, явно южен тип.

Винаги когато идвах у Хилински, този портрет ме учудваше. Никога не бях виждал толкова впечатляващо женско лице. И в същото време толкова красиво. Очи да не откъснеш от него. Тази полуотворена уста, този горд нос, челото, и цялата тази нежна и горда, съвършена стойка. О боже господи!

Хилински довлече масичка на колелца, прехвърли всичко на другата маса, обла и остъклена, сложи начената бутилка сръбски коняк, салам и грузински стафиди.

— Хайде, да не ни стига лошото.

Пийнахме.

— Какво става с теб, момче? Да не си напсувал ректора? А?

— Не. Макар че заслужава.

— Сакат човек ли си набил? Или се влюби в дъщерята на владиката?

— Че има ли дъщеря владиката?

— Какво друго? Да не си цитирал случайно Троцки на лекциите си?

Аз мълчах.

— Аха. По грешка си влязъл в апартамент като твоя, изпил си млякото и като си мислел, че си в къщи, си прекарал известно време с чуждата жена като с твоя. Не си искал да палиш лампата. А другото наоколо е било стандартно.

— Вярно — казах аз.

Тогава той разбра, че не се шегувам. А аз, без да си давам сметка защо, му разказах цялата тази история. Разбира се, без да споменавам имена. Разбира се, като промених всичко, което можеше.

— Жалко — промълви той. — Но какво да се прави? Друг път първо питай, преди да се юрваш надолу с главата. Тази наша глупава белоруска чувствителност! Но щом така се е случило, предложи ли й да остане с теб?

Отвърнах, както си беше:

— Няма вече връщане, Адам Пятрович. Тя се измъчва заради лъжата си. Какво да сторя?

— Мълчи си, момче — след пауза се обади той. — Може би там нещата ще потръгнат, ако премълчиш, ако никой не узнае. А ти — няма как, ще трябва да се мъчиш. Човек трябва да преспи с мъката си. И не една нощ. Тогава тя непременно ще ти измени с друг. Чак тогава ще ти олекне.

Не можех да го позная. Обикновено сипеше каламбури, много често солени, а сега седеше потънал в моята мъка и изглеждаше дори някак суров.

Сигурно съм изглеждал ужасно, защото Адам се намръщи, изпъшка и наля още по чашка.

— Хайде за нея. Сигурно все пак благородството преобладава в душата й. Та за благородството.

Той ме наблюдаваше.

— Не се коси толкова, главо глупава. Хайде, запали от моите цигари, макар че са силни за тебе. Гледам, все на вносни налиташ.

Дъхът ми секна.

— Хайде, зарежи. Е?… Стига! Не е голяма мъка това, Антоне.

И като очевидно се реши на нещо, въздъхна.

— Ех, да те!… Добре. Откровеност за откровеност. Виждаш ли този портрет?

— Да.

— Никога не си ме питал коя е жената на него. Деликатен си. Пък може би и аз нямаше да ти кажа. Сега ще узнаеш. Виждаш ми се много посърнал. Страдаш. А не знаеш колко страшно бива човешкото нещастие.

Той отпи.

— Жена ми е. Беше артистка.

Кожата върху скулите на слабото му лице сякаш се изопна и провисна долу, покрай устните. Очите му веднага се очертаха под тежко надвисналите клепачи.

— Как смяташ, каква е по народност?

— Не мога да позная, Адам Пятрович, не разбирам от южняци. Бих познал белорусина от верста, но тук не мога да съдя.

— И все пак…

— Грузинка? Арменка? Таджичка?

— Не.

— Молдованка? Еврейка?

— Още по-лошо — горчиво продума той. — Циганка, братко.

Засмука цигарата си.

— Това бе главната й вина. Понесе си и наказанието заради това. По-добре щеше да е, ако я бяха убили в първия трап край пътя. По-малко щеше да се мъчи… А през това време аз бях много далеч от нея… Не можех да я евакуирам, да й помогна… Не можех, нямах право дори да викна, че ето на, онези мръсници погубиха най-скъпия ми човек в концлагер. И синът ми се изгуби някъде… Имам само следа от вест: тогава прибирали децата от северен тип. Той беше светлорус. Не ме гледай, че сега съм побелял… Бях съвсем светъл някога.

Той се обърна към портрета.

— Каква Грушенка бе някога в „Очарования странник“, каква Маша в „Живия труп“. Когато пееше — хората плачеха. И за отплата — трап. За всичко — трап.

Той остави цигарата.

— Това… някак отмина ли, не отмина ли, но болката се притъпи… Ала за сина ми… Дали се е върнал, дали е попаднал в наш дом за сираци? Пък може и… да е там. Не е изключено някой наш… Грибок да се изправи срещу него… Такива ми ти работи.

Хилински вдигна чашата със златистата течност.

— Разказах ти, не за да ме съжаляваш. А за да пожалиш себе си. Твоята мъка не е от най-страшните. Не е най-лошото.

Благодарността ми към него бе тъй огромна, съчувствието ми толкова остро (наистина какво бе моята горчивина пред мъката му?), че разбрах: трябва да променя темата на разговора. Но нищо не ми идваше наум. Затова взех, че му разказах това-онова за страховете на Марян.

— Е, няма нищо тайнствено — рече Хилински. — Донейде са виновни онези мошеници, които все гледат да заобиколят някак закона. Основната причина е болното му сърце. От него е.

— И аз мисля същото.

В този миг телефонът иззвъня. Хилински влезе в спалнята, притвори вратата, но сигурно се чуваше слабо и бе принуден да говори високо, по-силно от обикновеното и аз дочух това-онова.

— Иконите? С тях ли е свързано? Дявол ги взел с тези авоари!

„Нарочно не казва «валута», а «авоари». Мисли си, че не мога да разбера. С бели конци шиеш, Адам Пятрович.“

— Проклетници. И оръжие ли?… Лошо се чува!… Ясно. В един и трийсет? Добре. Ще дойда.

Той се върна при мен:

— Случайно узна една тайна, момче. А аз се държах непедагогично. Виках като луд.

— Не съм бъбрив, Адам Пятрович. Не ме виждате за пръв път. Освен това не ме засягат вашите работи. Вие със своите, аз със своите грижи.

— Обиди ли се?

— Обидих се. Хич не ме интересуват такива, ако ще два живота да преживея. Нищо не съм ви питал. Просто не ми е интересно, извинете.

— Жалко. Всичко може да се случи. А дето не се интересуваш от такива — той ме разтърси за раменете — не се заричай, може да те заинтересуват. Хайде, стига се цупи, стига… Кажи нещо.

— Щом все пак случайно дочух нещо, да се върнем отново към Марян. Все пак и неговият случай е тревожен. Ето, говорите за икони, за валута — не ви питам какво се е случило, та трябва да отидете и вие. Може би и при Марян е нещо подобно? В крайна сметка човек трябва да вярва и на предчувствията си. Този материал не е за „абеловците в отставка“, нито за милицията, нито за съда, но понякога човек трябва да вярва на сърцето си, когато то боли…

Той ме гледаше внимателно.

— Може да си прав. Вярвай и внимавай.

Станах.

— Не биваше да те оставям сам в това състояние. Но нали чу… Имаш ли нещо за пиене?

— Вино.

— А по-силно?

— Нито капка.

— Вземи. Нали не си от онези, дето сетне тръгват да скитат из улиците? Хайде, пийни си яко. Днес ти разрешавам. И легни да спиш. Да тръгваме.

Хилински си знаеше работата.

… Никога през живота си, нито преди това, нито по-късно, не бях пил толкова. Изпълних докрай съвета на съседа си. Заспах като убит. Бях си съблякъл дрехите както винаги, но, кой знае защо, бях оставил връзката. Дали наистина съм имал намерение „да скитам“? Да търся Зоя? Сигурно…

 

 

През следващите пет дена изкупвах греховете на „пиянственото си глумление“. Работих, без да си давам дори минута почивка.

Не ми се вярваше само ценността на старата книга да е предизвикала тази обсада около Пташински, всичките тези обаждания, сенки под прозорците му и тям подобни. Бях почти сигурен, че разгадката е някъде в самия текст: че има нещо дописано в белите полета, някакъв надпис, умело скрит в плетеницата на орнаментите, нещо друго. Затова търсех. Слепешката, защото не знаех какво търся.

Много пъти през живота си бях чел евангелието, една от най-хубавите (ако не най-хубавата) истории, измислени от човечеството през цялото му съществуване. Беше ми приятно да го чета и сега, да размишлявам върху отделни пасажи, да си ги представям. И все пак не ми бе тъй приятно, както преди. Макар и да четях едва ли не сричка по сричка, търсех друго. Така човек, щом зърне първата гъба, веднага забравя за пеещата хубост на дивната лятна гора.

Така се движех по текста, забил нос в земята. Без всякаква друга полза, освен морална. Пък и тя бе от друг характер, защото проследявах текста, а не четях.

Понякога ми минаваше през ум, че е кощунство да се крие нещо в такъв текст, а за човек от средните векове (стига само скритото да е от него) — не е просто кощунство, а нещо, граничещо с ерес, с погубването на тялото и на безсмъртната душа. Ако е така, тайната ще е от изключителна важност или пък… този човек не е вярвал нито в бога, нито в дявола, нито в тогавашните закони.

Прочетох четирите евангелия и деянията на апостолите, а също и посланията им, започвайки от посланието на Яков и завършвайки с посланието до евреите. Оставаше само апокалипсисът на Йоан Богослов и неуместно лепнатия до него „Статут“, също с „послания“, но този път до светските властници.

Нищо!

Поне някаква следа, някаква догадка!

Накрая започнах да мисля, че грешим с този текст. Най-лошото е, че и Марян започваше да мисли така. През тези дни на два пъти се отби и ние се взирахме в текстовете, докато ни заболяваха очите, до затъпяване, прехвърляхме хипотези и още начаса ги изоставяхме. Единственото, в което „се придвижихме“ напред, беше актът за изчезването на княгиня Олшанска, отпечатан в „Актове, издадени от археографската комисия…“

— А какво ще ни даде това? — запитах аз.

— Може пък…

— По-хубаво риба да ловим, отколкото да се занимаваме с изследвания…

— Има време. Още малко. Дори по езерата ледът почти се е стопил.

И отново седяхме до посиняване над книгата и над копието, а Марян мърмореше:

— То пък сме едни Холмсове… Пинкертоновци… Поанкаре… Станкевичи^[1]… Мегре…

През онзи кишав, пронизващо студен мартенски петък — май беше двайсет и девети март — пак не можахме да стигнем до нищо.

— Дори пророк Наум нищо не би измислил — кипна най-сетне Пташински.

— Хайде, хайде. Нима ние двамата сме по-глупави от него.

Излязох да го изпратя. Беше ми криво заради собствената ми безпомощност.

— Като слепи кутрета сме — рече Марян.

Пред нас по стълбището слизаше интересният младеж, съседът на Лигановски. И този път изнасяше кофата с боклук. Откъде ли го събира толкова много?

— Ето такъв боклук ни пълни главите. Изхвърлим ли го — ще остане само празна кратуна.

— Може би наистина трябва да зарежем всичко и да почнем отначало — обадих се аз. — Може би работата да не е в текста? Може нещо да е изстъргано? Или същността да не е в смисъла, а в обвивката? В самото съществуване на книгата?

— Ще трябва да проверим. Още утре.

Спряхме се до павилиона за цигари. Купих си кутия БТ, Марян с виновна усмивка поиска пакет „Шипка“.

— Зарежи ги, Маряне — обадих се аз. — Право ти казвам, зарежи ги.

— Проклета слабост! Е, само по една-две на ден.

— На ваше място нямаше да пуша — поучително заяви „бригадирът Жерар“. — Ето вашият приятел колко е як, не искам да ви сравнявам с унгароки кон, другарю Космич. Но и него бих го посъветвал да не пуши. Капка никотин убива кон за ваше сведение.

— Аз не съм кон — отвърна Пташински.

— Виждам. Погледнете си ноктите. Синеят се.

И внезапно се развихри… Извади металическа кутийка от джоба.

— Искате ли да ви намеря емфие вместо тези боклуци? Ще го миришете. Аз самият го стривам.

Той зареди всяка от ноздрите си с по една голяма порция зеленикав прах. След секунда оръдието гръмна и Пахолчик си затърка носа.

— Чак ми просветна пред очите… Имайте пред вид, вредя си на търговията. Така е. Но здравето на човека е по-скъпо от всичко, както бе казал средновековният римлянин Хипократ. А дето ще ви кажат, че изсушавало лигавицата, че ще ви се появи катар — това са дивотии, господ да ме прости… Е, какво?

— Без мене — отвърна Марян.

— Помислете си — рече Пахолчик, като му подаваше пакет „Шипка“. — Щом решите — заповядайте. Ще ви намеря, и то не марка „Пчела“, мътните го взели, а истинско емфие.

На ъгъла се сбогувахме.

— Ако не замина за Вилнюс за ден-два, утре ще ти се обадя — продума Марян.

— Заповядай.

— Жалко, че не можем да разкъсаме книгата. Дали не е залепено нещо в корицата?

— Не. Корицата е от онова време.

— Дяволска работа! Умът ми не го побира какво може да бъде.

Щом прекоси улицата, той се обърна и ми махна.

— Хайде, със здраве!

Запалих цигара, а когато погледнах след него, вече не го видях от внезапния снежен вихър, връхлетял града.