Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (25)

Девета глава

Цинизъм, смъртна присъда заради смъртта на една душа от три и свещеното величие на един осквернител на останки

Най-сетне вдигнахме една от плочите „под кораба“. Това беше на следния ден след покушението.

Всички мои вчерашни приятели дойдоха да помагат, довтаса и ксьондзът: Беше с обикновени износени дрехи, носеше кирка; колкото и да е чудно, това му отиваше.

И тогава възникна първата разлика с моите нощни кошмари. Под плочата нямаше отвор, той беше засипан, дори затрупан с натрошени тухли, с камъни, с мазилка и… с бетонни късове, от които стърчеше арматура.

Шчука се захласна от радост, като ги видя.

— Какво толкова се радваш? — запитах го аз.

— Ами защото пътят е верен. Впрочем пътят бе посочен от теб.

С него дойдоха още някакви двама цивилни мъже.

— Е, какво сега? — запита той едного от тях.

— Ами какво. Нека копае — отвърна той.

— Наистина. Това е като венец на неговите догадки, на всичко преживяно от него.

Изгребвахме, по-точно изтръгвахме тази по-късна кора, затъкнала гърлото на стария отвор.

Най-сетне зейна черна, малко наклонена бездна.

Взех фенерчето и се заспусках по проядените от времето стъпала. С мен тръгнаха Сташка (след онзи случай със затрупването вече знаех, че е празна работа да я раздумвам), Шчука, Генка Седун, Шаблика, единият от непознатите и ксьондзът.

Сенките от главите ни подскачаха по зидовете, по ниските полукръгли сводове. Стъпалата бяха стръмни, направо човек да си строши врата.

На пет метра под входа се спрях и посочих наляво.

— Ето, вижте, зидали са. При това сравнително наскоро. Ние няма да рушим този зид. Мисля, че това не е вече наша работа. А ваша.

— Прав сте — отвърна непознатият, — наистина е наша. А защо мислите, че е зидано сравнително наскоро?

— По начина, по който са редени тухлите — казах аз. — Освен това е използуван цимент. Да вървим по-нататък.

И отново стъпала, стъпала, стъпала. Отново смяна на жълта светлина и тъма. Отново мечове светлина прерязваха зидовете, а тук от толкова години, от толкова непоносимо дълги, смъртно продължителни години, безброй години, тези камъни не бяха виждали светлина.

Слизахме неизмеримо дълго, чак докато таванът се издигна високо горе и там потъна някъде в непроницаемата тъма.

— Край. Само плочи — кой знае защо, шепнешком продумах аз.

Лъчите се устремиха нагоре и осветиха яйцеподобен свод.

— Точно както го описва лентата.

Наистина кръгъл затвор с окръжност около петнадесет метра. Ето петно от по-късна зидария, но този път подредена по старинен начин: затворен е входът към другото подземие. Зазидан е преди триста години.

И отново сякаш виждам гъстия мрак. Отново сякаш чувам глас отгоре:

— Ето ви ложе, ето къде ще живеете… И съкровището ви е тук. Ще останете да го вардите и живите не ще могат да ви намерят…

Отново, отново чувам звъна на последната плоча от удара в другата и съсъка на мистрията върху камъка.

— Ще ги вардите вовеки веков — дочувам аз.

Сташка освети лицето ми и продума:

— Гледай!

До стената забелязах купчинка прах. Остатъци от дрехи, отдавна изтлели. Намерихме онези, които търсехме. Все пак ни дочакаха. До самата стена, съвсем близо един до друг и може би прегърнати като живи, а сега просто един до друг, лежаха два скелета. Целият им ужас един за друг и за себе си, безнадеждността на последните им мигове внезапно плисна и заля цялото ми клето същество.

Ужасяващият старовремски цинизъм сякаш се сля с бездната от съвременен цинизъм, онзи безмилостен цинизъм, в чието менгеме се блъскахме аз и тези хора през всичките тези месеци неизвестност.

Двамина. Прегърнати.

Зная как ще възприемете сега моето повествование. Мелодрама, нали? Хамлет с черепа?

Напразно, не ви пожелавам никога да видите това, което видях аз и останалите.

Защото там имаше една подробност, от която дълго време не можех да дойда на себе си. От която и досега, щом си спомня, ме побиват тръпки от отвращение към някои хора. Под тазовите кости на жената имаше тънки костици като на пиле.

… На детето, което не беше се родило.

… Валюжинич полага в мрака ръката си върху рамото на жената.

— Нищо. Ние ще се срещнем. Ние сме вечни. Няма предел нашият напредък на земята.

„Не, ние ще излезем оттук, Ганна, Гордислава. Ние ще излезем оттук, Сташка.“

Олюлявайки се, излязох навън, отидох колкото може по-далеч и седнах на тревата, краката ми се подкосиха.

Като през пелена съзирах Сташка, Хилински, ксьондза.

Въздържах се да изпсувам само поради присъствието на тримата. Вече нищо не можеше да ми помогне — знаех, че долу е отворът под кулата, а там, в подземието, са тримата. И вече с нищо не мога да им помогна. Нито на тях, които през живота си бяха узнали най-горкото и най-възвишеното на земята. Нито на него, което никога не бе видяло нито земята, нито нейната светлина.

Макар че всяка душа е създадена, за да вижда тази светлина. И този, който я лишава от това, завинаги я погубва. Още повече своята душа, дано вдън земя потъне заедно с нея.

Псувнята според мен е създадена именно за такива случаи. Когато не може да стори повече нищо. Когато сякаш са надделели издевателствата, мъките, разстрелите, добре обмислените изтезания.

Когато няма друг изход. Иначе ядът засяда в гърлото и сякаш ще те задуши.

— Да се махаме — уплашено промълви Сташка. — Да се махаме оттук. Ей там да идем.

Излязоха от замъка, минахме мостчето и седнахме така, че да не виждаме нито зидовете, нито кулите.

— Онова създание е некръстено — беззвучно промълви ксьондзът. — Погубена душа.

— Погубена. За земята и слънцето.

— И няма според мен по-страшен грях от този — оборил глава, изрече ксьондзът.

— Да. И мъст за него няма.

— Как да няма? — Главата му внезапно се вдигна.

Очите му бяха някак странни. Изглеждаха неспокойни, почти безумни.

— Станете… Елате с мен… Вие, Станислава, идете на разкопките.

Той вървеше пред мен така, че аз, макар да имам широка крачка, едва насмогвах подир него.

— Ех, по-рано да беше, по-рано — мърмореше си той. — Истина ли е, че онзи, Висоцки, ни е издал тогава в Кладно?

— Да.

— Тъй, тъй, все ми се струваше, че прилича на някого… Не можех да повярвам… Не мога да му отмъстя вече.

И отново замърмори:

— Сега вече нищо не може да се промени. Животът ми е преминал.

— Никога не е късно.

— Освен това човек може да бъде добър навсякъде. Нима мислите, че такъв ксьондз като мен е по-лош от онзи звяр, княз Олшански, с всичките му титли, с цялото му богатство? Не… не…

Почти тичаше към костьола:

— Аз го мислех за ктитор. Мислех го почти за светец. А той бил два пъти предател. Убиец на толкова хора. Убиец на тези двама. Убиец на онази безсмъртна душа.

Той ме изгледа яростно.

— Нямало отплата, а? Елате с мен. Ще видиш ти, мръснико!

Той влезе в преддверието на караулката и излезе с някакъв лост, който ми подаде. Както и преди държеше в ръце кирка и мръсен чувал или чердже, сгънато как да е.

… Зелен полумрак се лееше през листата в долните прозорци на костьола. От горните проникваше чиста светлина, незасенчена от нищо. Сред сноповете лъчи се рееха редки прашинки. Вляво бе иконата на богородица, очевидно работа на Ромер; ликът й плаваше между облаците, бе вдигнала очи от грешната земя, от всичко, каквото й бяха сторили хората, от надгробния барелеф на княз Олшански.

Един-единствен лъч от горен прозорец падаше върху лицето от зеленикав мрамор и сякаш го оживяваше. Широко мъжествено лице, събрани гъсти вежди, разпиляна грива от коси.

До твърдо стиснатите устни бе очертана жестока бръчка. Сега разбирах защо по време на първото ми виждане не бих искал да си имам работа с този човек, когато е бил жив. Защото съм знаел какво е сторил той през живота си.

В стиснатите устни нямаше твърдост, а нечовешка жестокост и непоколебимо коварство.

Лъжеше ръката, отпусната върху дръжката на меча.

— Тази ръка е лежала на евангелието — сякаш в отговор на мислите ми, продума ксьондзът.

Преди да се опомня, Жихович светкавично замахна. И нанесе съкрушителен удар по мраморната, мъртвешки зелена ръка.

Мраморът се пръсна на късчета. Едва успях да удържа ръката на отец Леанард. Бе замахнал срещу лицето, което ми приличаше на някого. Коравосърдечно, безмилостно, змийско лице.

Едва можах да възпра ксьондза. Във възбудата и яростта си той сякаш бе силен за десетима. И сигурно би могъл да се пребори с десетима. Забравих как медиците наричат такова състояние. На афект? Не, май имаше друга дума.

Но все пак смогнах да удържа този взрив от бясна сила.

Помислих си как ли биха работили тези негови селски ръце, свикнали с труда, жилави. Помислих си това напълно в духа на един от нашите поети.

— Побойте се от бога! — възкликнах аз, като се борех с ксьондза.

Но той вече бе оклюмал. Вулканичният взрив бе отстъпил мястото си на успокоението. Както винаги в такива случаи.

— Какво правите? — вече по-тихо му рекох аз. — Това е ценност.

— Ценността няма да пострада кой знае колко… Дори за зяпачите ще е по-интересно с това отчупено късче.

Той се приближи до ъгъла вляво и спря пред обкована с желязо врата. Измъкна от джоба си голям ключ. Отключи вратата, която се разтвори с леко скърцане и разкри пред очите ни стъпала, спускащи се надолу.

Не ме повика със себе си, но и не ме върна. Затова и аз се заспусках на известно разстояние след него. Крачеше, сякаш някой го теглеше напред, и все си мърмореше:

— Да се маха оттук… Вън… Вън.

От всичките саркофази един бе от същия мрамор, на цвят като зеленикав нефрит. Капакът му бе с дебелина две длани. Ксьондзът промуши под него острия, сякаш наточен край на лоста.

— Помогнете ми.

Натиснахме с все сила. Най-сетне капакът се отмести на тридесет-четиридесет сантиметра.

Все още не разбирах какво смята да прави.

Светлината от четирите малки прозорчета, падаща косо в този сутерен, озаряваше строгото му, сякаш внезапно измършавяло лице.

— Ще трябва да го изхвърлят оттук, този мръсник — той отново приличаше на луд. — И без това от колко века разваля въздуха.

— Недейте — едва сега се досетих аз. — Не бива. Това е оскверняване на останки.

— Да — застиналите му очи гледаха втренчено, — смъртно наказание заради смъртта им… заради убийството на онази душа… от трите. Да, ще оскверня тези останки. Но ми се струва, че това ще е от редките случаи, когато осквернител ще е този, който не би осквернил тези останки. Такива останки! Няма място за това лайно. О, господи Исусе!

Той разстла черджето на пода.

— Досега познавах само един случай на подобно възмездие. Останките на Мартинов^[1]… Божие възмездие… Божи закон… Не съм помислял, че вторият случай ще бъде тук, че аз ще трябва да мъстя.

Той обори глава:

— Но вашето присъствие… То е излишно тук.

Излязох и тръгнах към оградата на костьола.

Отдалече се виждаше езерото, където се купчеха клонестите дървета покрай замъка. Още по-близо бе пътят и вляво от него заблатената долчинка. Или може би това бе обрасло блато? Не можех да определя. Тя приличаше на голям трап под равнището на реката. Сега, когато не бе валяло от няколко дена, на дъното й се оцеждаха бавно и лениво капки червеникава вода или кал.

Но въпреки това околността бе весела и успокояваща. До гуша ми дойде през тези дни от подземия, от всички тези катакомби, сутерени, тъмници, скелети.

Влязох в парка и седнах на една пейка под липите. Мислите ми все клоняха към нещо потискащо. Ето, свърши вече моето търсене, но въпреки това бе останало чувството за нещо недовършено, сякаш бях прекъснал азбуката нейде на двете й третини. Мислех си, че ето, скоро ще цъфнат липите. Спомних си за героя на някакво произведение, кабинетен интелигент, който по цял ден се разхождаше из квартирата си и се възмущаваше, че котките са омърсили някъде, а той не може да разбере къде. Чак вечерта се досети, че не са омърсили котките, а са цъфнали липите навън.

Жихович се яви след четиридесетина минути, пусна до краката си черджето и седна до мен. Очевидно не толкова да си отпочине, колкото да стори още един — и то настъпателен опит да се оправдае, по-скоро — да ме убеди в правотата си.

Знаех какво има във вързопчето. Кости и череп. И сякаш размишлявайки на глас, той промълви:

— Мисля си и се страхувам, че са били безполезни молитвите, отправяни от това място от толкова векове. Само защото тази мърша е лежала тук. Все едно че са били молитви в кръчма, молитви на бунището, да ми прости света богородица Остробрамска.

— Защо говорите така? — отпуснато му възразих аз. — Не му ли е все едно?

— За вас е все едно. За него не е. И за мен не е. Защото вярвам в бога, за разлика от вас. Вярвам, че този престъпник нейде в ада скърца със зъби. Дори и когато с пожертвования, със строежи на костьоли си е купил място в чистилището вместо в пъкъла, където му прилича да бъде.

Няколко деца, на които очевидно им бе втръснало да се въртят около възрастните из подземията на замъка, се появиха на сочната полянка до блатцето и заритаха топка.

Жихович гледаше и не ги виждаше:

— Скърца със зъби, защото няма и не ще има покой за неговите отвратителни кости. Мислите ли, че си е купил спокойствието? Не го е купил и няма да го купи.

Надигна се и понесе вързопчето към мочурището… Застана над него, единият му крак затъна, той изтърси нещо в калта.

Сетне хвърли във въздуха нещо кръгло и като истински център-нападател го ритна в краката на децата. При това изглеждаше доста страшен:

— Ей, ето ви още една топка.

Любопитните хлапета се приближиха до „топката“, струпаха се около нея.

— Дано всеки ритник, змийска мутро, усетиш там, където си. Хилядократно, хиляда пъти.

Понечих да стана и да спра всичко това. То започваше да става невероятно отвратително. Но тогава отнякъде се появиха, забързани към замъка, Стасик Мултан и Василко Шубайла.

Стас спря с крак ритнатият вече от някого череп.

— Стига. Какво правите, хаймани? Не бива така.

Той огледа ксьондза и погледът му под изрусения кичур бе неодобрителен.

— Вие ли им го хвърлихте?

— Да!

— Да-а — беззвучно проточи Василко, — хвъ-ърлил им го.

— А защо? — запита Стасик.

И тогава аз се учудих. Ксьондзът сякаш се оправдаваше пред малчуганите:

— Не е имало по-лош от този човек.

— Но защо трябва да го ритат?

— А какво да му сторят? — запитах аз.

— Глупав въпрос — Стасик заяви това сериозно като възрастен. — Неговото вече е свършило. Ами ей тези тук, на какво се учат те?

Ксьондзът оклюма, сякаш ядът му угасна. Тогава Стах откъсна стиска трева и хвана с нея черепа.

— По-добре да го хвърля ей там, в тресавището, щом там му е мястото — рече той.

Понесе го и наистина го захвърли посред ръждивата вода. Сетне той и Василко се отдалечиха със спокойна крачка към реката.

Децата поеха след тях като почетна стража. До най-далечните липи край замъка те заобиколиха дребната фигурка на Сташка, пъстри сред пъстрата поляна, синеоки под синеокото небе.

— Ето на — въздъхна ксьондзът, като отново сядаше до мен. — А онази жена не е видяла усмивката на детето си, моята мила — също. Не зная дори къде да поплача на гроба й.

Сташка се приближаваше. Жихович потри слепоочията си с длани.

— Сега ще трябва да отговарям пред началството си. За безчинства в храма. Но не можех да допусна костьолът да бъде превърнат в бунище, в разбойническа бърлога. Знаете ли какво е казал Шоу за Ленин? Нейде в края на двадесетте години.

— Не. Май не си спомням.

— Той казал: „… ако този експеримент в областта на обществения строй не сполучи, цивилизацията ще претърпи крах, както са претърпели крах многобройните цивилизации, предхождащи нашата.“

— Но…

— Усещате ли каква отговорност е това? Рано е да се самоуспокояваме, докато възникват Майданеци, докато загиват хора, докато по света се скитат и причиняват злини преките потомци на ей това чудовище. Ако се примиряваме, ако им позволим да мърсят земята и небето — пет пари не струва тогава цивилизацията ни и ние. Ние също, ако поне за миг позволим ужасът на смъртта да диктува начина ни на живот. Затова аз…

— Бих изразил вашата постъпка с други думи: „Свето величие, света нетърпимост на един осквернител на останки.“

Той отново подхвана несвързано и много тихо:

— Хората се нуждаят от чист въздух. Трябва да дишат леко. Много е необходим чист въздух. Много чист въздух.

Наближи Сташка.

— Защо не дойдете при нас?

— Не ми се гледа вече това. Не е моя работа.

— Отвориха… долното подземие — каза тя. — Никога не бях виждала такова нещо. Може би само в „златните съкровища“ на Ермитажа. Какво ли нямаше там! Чаши, блюда от злато и сребро, цели сандъци с монети, пръстени, гривни, огърлици, кюлчета злато и сребро, книги със злато и скъпоценни камъни, чаши за причастие, дискоси, свещници, ковчежета, дивни икони и украшения… И десетки позлатени ракли: в тях пълно с документи и очевидно сред тях са документите, удостоверяващи княжеския произход и завещанията на Олшански.

— Изтрябвали са ми — процедих аз.

— И на мен. Като си спомня техните „стражи“ — доплаква ми се. Струва ли колкото техния живот онова, което са пазили?

— А какво има зад новата зидария?

— Не знам. Сигурно е награбеното от хората на Розенберг. И очевидно онова, което последният Олшански е заровил заедно с германците и повече не се е върнал да го подири.

— Да не би и документите му да са там? — запита ксьондзът.

— Може и да са там. Вероятно и архивите.

— Е, с това ще се занимават други — казах аз. — Може би дори не Шчука.

Ксьондзът се надигна пъргаво, като че в тялото му нямаше нито една кост:

— Довиждане — рече той. — Утре ли си заминаваш, Космич?

— Вероятно утре.

— А вие, Станислава?

— Аз имам още много работа тук.

— Да-а… Не се разделяйте. Изгубеното не се намира. Зная добре това. До утре, Антоне.

И като заобиколи костьола, бавно пое към плебанията. Изглеждаше ужасно самотен посред пустия двор на костьола.

— Нали няма да се разделим? — запита ме тя.

— Няма, щом така е необходимо. Наистина няма нищо по-лесно от това да се изгубим един друг.

Не гледахме нито към костьола, нито към замъка. Бяхме обърнали поглед на юг, където един след друг — все по-високи и по-високи, зелени, слънчеви като живота — се редяха хълмове.