Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (2)

Първа глава

Посещението на един разтревожен човек

Презимето ми е Космич. Кръстен съм (заслугата е на баща ми) Антон. Ако желаете да знаете, баща ми се казваше Глеб. Мама — Богуслава. С какво са се занимавали родителите ми преди революцията? Тате тъкмо бил завършил гимназия по времето на Зелени и Махно^[1]. Мама тогава си захвърлила куклите.

Давам ви тази подробна анкета, за да не ви разправям надълго и нашироко. Анкета с добавка на особените белези. Ами ако извърша нещо? Особено при склонността ми да се забърквам в разни премеждия, на които много ми върви. Почти на трийсет и осем години съм. Дърт ерген, както казваше моята позната Зоя Пярервенка, с която по онова време тъкмо завършваше — май наистина завършваше — кратката ми и както винаги не особено щастлива връзка. Един такъв дъ-ърт ерген, който не успя да се ожени покрай войната и науката, а сега вече е късно. Житието на този дърт ерген е като пунктирна линия. Завърших училището две години преди връстниците си. Бях довчерашно хлапе. През четирийсет и първа. В навечерието. Имаше абитуриентски бал, моето момиче беше с бяла рокля и танцувах валс до сутринта. Но това ми остана. За съжаление и мъката. Защото през онази сутрин двете първи бомби паднаха върху пощата и киното. С нея бяхме на кино, така че всичко това се случи пред очите ми. Във военния комисариат размахвах дипломата си за завършено средно образование. Още нямах паспорт. Но ми повярваха. Бях… С една дума, бях дангалак. Взеха ме. И тогава се нагълтах с горчилка до гуша. Родното градче отстъпваме. Единственият оцелял високоговорител до парната мелница, от него се лее бодър марш. Наровчанинът Каляда, командир на отделението ми, целият кръстосан с прашни бинтове вместо картечни ленти, прати по него автоматен откос (малко бяха автоматите тогава, почти единици).

Удари по него, „за да не вряка, проклетникът“.

С това приключи моята възторжена младост. С това, а не когато прикривахме отстъплението на нашите и Каляда беше убит, а мен, затрупан с пръст, ме плениха. Това се случи северно от Орша.

Избягах от ешелона край Албертин. Още там наблизо в Слоним едва не ме спипаха отново… Спаси ме чичо Здислав Крищофович. Как ли не го чернеха: „германска подлога, лакей…“

По-късно германците в края на четирийсет и втора обесиха този добър човек в едно село край Слоним.

Поне това е хубаво, че преди десет години му издигнаха паметник в онова село.

При партизаните. Сетне отново в армията. Тежко раняване край Потсдам. Демобилизиране.

В университета почнаха да ме учат на „ум и маразъм“. През петдесет и първа се дипломирах, през петдесет и четвърта завърших аспирантура. Чудя се как от всичката тази наука не затъпях напълно. Защитих дисертация по „шишнайшти“ век. По дейците на реформацията. Хуманистите.

Та така, приятели.

Станах кандидат, специалист по средновековна история, долу-горе добър палеограф^[2]. Автор съм на трийсетина статии, на три монографии — мога да стана и доктор на науките. Имам такова намерение. Малко ми остава.

Млад талантлив доктор на историческите науки.

Тфу!

Особени белези:

Светлокестеняв, синеок, нос среден, уста като отвор на пощенска кутия в централната поща, мутра — мелез между варяг и късен неандерталец, ръце като гребла, крака дълги като на крадец от Полесието.

Спортни данни:

Ръст сто деветдесет и един сантиметра, тегло осемдесет и девет килограма. Първи разряд по плуване, втори разряд по фехтовка, да ги вземат мътните! Отношение към баскетбола? Нищо против. Ала на първата тренировка някой си обърса потния гръб в мен. Разбирате ли, не е трудова пот, не е женска, а с рязка миризма на космато тяло, плувнало в тлъстини… Зарязах баскетбола. Много съм гнуслив.

Не обичам футбола. В гимнастиката съм нула. Не зная дали бих издържал петнайсет пъти да се вдигна на лоста.

Това е май, което интересува хората.

Уууф-ф!

А що се отнася до увлеченията ми, до онова, което е само мое, това са издирванията в миналото. Освен споменатите по-горе трудове съм написал още няколко от рода на… на строго аргументираните документални исторически детективи или нещо подобно.

Някои от тях се появиха в списанията. Други си чакат реда: „Прокобата на рода Зелински“, „Убийството в Дуриничи“ и т.н. Ако тази история ви заинтересува, по-късно ще ви запозная и с останалите.

Смешно ли е? Наистина е смешно. Учен — и изведнъж пинкертоновщина в миналото. И на мен ми е смешно. Ама пък интересно.

Та тъй, писах, писах — от чувство за непълноценност, защото хич ме няма като писател; създавах тези произведения на популярния сега жанр, писах, като надделявах не с талант, а с умението си да разплитам събитията чрез фактите и логиката. Писах и не знаех, че през една вечер съдбата ще ме забърка в истинска детективска история чрез един разтревожен човек.

 

 

През онази отвратителна мартенска вечер тъкмо се готвех за работа. Откровено казано, нямах търпение да я започна: от доста месеци се бях занимавал не с онова, с което исках.

За мен тези първи минути са едва ли не най-голямата наслада в живота ми. Да наредя методично нещата си върху писалището: беловата хартия — отдясно, мястото за изписаните листове — отляво. Вдясно малко по-настрани — измит до скърцане пепелник. До него — неразпечатана (непременно неразпечатана!) кутия цигари. Две писалки, пълни с мастило. На прозоречния перваз отляво прясно смляно кафе в добре затворено бурканче и кафеварка. На писалището нито прашинка.

Току-що съм се обръснал, взел съм душ, облякъл съм нова чиста риза. Пред мен е лист бяла гланцирана хартия, зелената лампа хвърля върху него ярък кръг сред салатено зеления полумрак. Мога да отложа работата си до сутринта — все едно вътрешно съм готов. А мога да седна и веднага.

По дяволите беснеещия зад прозореца мокър, кишав мартенски сняг, през който едва прозират самотните улични лампи, приведените силуети на минувачите, движещият се наблизо кран и червената телевизионна кула в далечината. Нищо, че така тягостно се поклащат отрупаните със сняг дървета и така бездънно, смолисточерно лъщи под редките лампи асфалтът.

Нищо. При мен е топло. И аз целият от кожата до дън душа съм готов за сериозна работа, единственото ми сигурно притежание. Това е като очакване на най-желана среща, тя предстои и сърцето ти примира, топи се. Недокоснатият девствен лист хартия очаква първата целувка на перото.

Звъни се!

Изругах наум. Но писалището бе подредено и чакаше, можеше да чака до утре, може би така бе по-добре, както е по-хубаво да се очаква желаната среща, та по-дълго да се изживява ликуващата неутоленост. Да си легна да спя, като зная, че утрото ще донесе първата — винаги е първа! — Радост, да се събудя с чувството за тази радост, да стана и да потъна в нея.

При това позвъняването бе познато, „от свой човек“. Кой друг би се помъкнал нанякъде в това кучешко време, без да е било крайно необходимо?

Отворих. На площадката стърчеше тънкулява дългунеста фигура и пристъпваше като жерав от крак на крак, бе с тъмносиво палто, с домашнотъкано карирано шалче, дебело като одеяло, и с боброва ушанка.

Откровено казано, от разтопения сняг този бобър много приличаше на мокра котка. Бобърът бе попаднал в родната си стихия.

— Влизай, Маряне.

Той сякаш се шмугна в антрето, тресна вратата зад гърба си, въздъхна и чак тогава продума:

— Да бъде този княжески палат богат като черква и занапред да гради черкви.

Обичахме понякога да разговаряме в стил „барок“. Но този път шегата не сполучи: твърде посърнала бе усмивката му, тънките му дълги пръсти твърде неуверено разкопчаваха палтото.

Марян Пташински бе един от малцината ми приятели, „учен ларник“^[3] и един от най-добрите познавачи на архивното дело, макар да бе повече известен като любител колекционер. Колекционер с почти невероятни познания и с необикновена памет, с безупречен вкус и с кучешки нюх към фалшивото и истинското, с безпогрешна интуиция и усет за имитациите.

С него бяхме близки приятели, бе почти единствен от света на учените, който не се отнасяше иронично към моите историко-криминални издирвания. А аз обичам безкрайните му разкази за стари вещи, книжа, печати, монети и тям подобни. Двамата с него сме бекяри (жена му го напусна, празно същество бе тя — актриса), през свободното си време ловим риба и спорим, и двамата се приемаме такива, каквито сме.

Днес, може би защото го познавам като себе си забелязах, че е нещо променен. Но не му досаждах с въпроси.

От кафеварката тъкмо бе забълбукало, засъскало черното, лъскаво на вид кафе сред облаче пара.

— Искаш ли чашка?

— Да го разредим с вода, а? — изразът му бе виновен и безпомощен. Истинско престъпление бе да се разрежда такъв разкош с вода, но не възразих: Наскоро Марян беше прекарал микроинфаркт.

— Не ми разрешават — каза той. — Пък съвсем без кафе не мога.

Бързо се износват хората в наше време. През, главата му бе минал Маутхаузен и какво ли не още. Чудно ли е, че сърцето му е на този хал на четирийсет години.

… Той държеше чашката с дългите си пръсти и повече го миришеше, отколкото пиеше, ноздрите му потръпваха от наслада като на Адам пред забранения плод. Лицето му бе такова, каквото в слабите романи наричат „артистично“: обикновен нос, лъскави тъмни коси, дълбоки големи очи… Обичам го. Той е моят приятел.

— Слушай, Антос, май искат да ме убият.

Стори ми се, че не дочух.

— Да. Ще ме убият.

— Заслужаваш си — рекох аз. — Такава света Барбара да изпуснеш, да я оставиш в ръцете на оня мошеник Едик Милюцин.

— Не се шегувам, Антос.

Едва сега разбрах защо днес ми изглежда някак променен. Върху лицето му, обикновено толкова кротко и сърдечно, дружелюбно и добро по природа, бе паднала сянка. Сянка на постоянна тревога, която не те оставя на мира нито за миг, потиска, мачка, души непрестанно сърцето ти. Бавно, но непрестанно. Веднага му повярвах, такова лице човек има само тогава, когато се отнася за нещо сериозно.

— Какви са тия бабини деветини? — запитах го аз.

— Нали знаеш моята Книга.

Всеки път той споменаваше новата си книжна находка с натъртване — „Книгата!“

— Онези трите. Подвързаните.

— Виждал съм ги. Имаш ги от една година.

— От година и два месеца… Та… заради нея.

Смътно си спомнях тази книга. Това бяха три книги от края на XVI век с големина на машинописна страница, подвързани заедно с червеникава кожа. Нито вкус, нито нищо. А книгите наистина бяха много ценни, само че кой ли дръвник ги бе събрал в една подвързия: „Евангелие“ от 1539 година, издадено с дарение от княз Юрий Семьонович Слуцки, „Евангелие на Цяпински и към тях лепнат «Статут»“^[4], издаден през 1580 година, изготвен под наблюдението на Лев Сапега. Три книги, събрани в една подвързия от някакъв варварин. Скъпи книги. Но струва ли си заради тях.

— Дрънкаш ги едни…

Наистина евангелието на Цяпински бе извънредно рядък екземпляр. От набора бяха извадени „заглавните букви“, за да остане празно място.

Разбира се, печатницата на Цяпински не бе като на Скорина. Бедна печатница на много беден печатар. Това не се харесало на някакъв голям богаташ. Той поискал един екземпляр, но без „заглавните букви“. На празните места помолил някакъв миниатюрист да му изрисува заглавните букви с бои и злато, та книгата да изглежда по-богата. Художникът сторил това. С вкус и майсторство. Но човек да се чувствува преследван заради трийсетина миниатюри?

— Казвай — продумах аз.

Вярвах му. Вярвах на тревожните му очи, на леко изкривените устни, на неспокойните пръсти, на нервния му гръб, опънат като лък (всеки миг може да се покаже хищникът).

— Следят ме непрекъснато… Сутрин снегът под прозорците е утъпкан… И когато се връщам от работа. Кучетата нервничат, когато се връщам… Няколко пъти забелязах, че из празното място пред къщи се въртят някакви съмнителни типове.

— Добре. Хайде да е заради книгата. Но откъде знаят, че е у теб?

— Сторих една глупост. През февруари имаше изложба в народната библиотека. На старопечатни книги. От библиотеката, а също и от частни колекции.

— Какво от това?

— Ами — той все пак глътна малко изстинало кафе. — Бях застанал пред моите книги и обяснявах. Гледам, върти се наоколо някакъв мъж. Висок, по-възрастен с около осем години от нас, но не побелял, а тъмнорус. Лицето му червено-кафяво, сякаш със загар, макар че е зима. По външност и по облекло не можеш го разбра — или бе селски учител, или председател на селсъвет. Ръцете му уж не бяха много отрудени, но все пак.

Марян сръбна още една глътка.

— По едно време се обади: ще ми разрешите ли да я погледна? И с толкова учтив глас, с толкова искрено уважение към истинската наука, толкова развълнуван, чак изчервен — та му разреших. Взе да ги прелиства като свестен човек. Дори прекалено предпазливо, за горния край на страницата. Вглеждаше се. Комай четеше тук-там. Беше ми приятно, че има хора, които, макар да нямат познания, се интересуват, обичат старините.

Той седна на дивана върху пъстрата лелчицка черга. Очите му ясно блестяха в полумрака. Допи си кафето. Стисна тясното си яко коляно със сключени пръсти.

— Тогава забелязах първото нещо, което не ми хареса. „Откъде сте взели тази книга“ — „Намерих я на един таван сред разни вехтории.“ — „Нима такива книги се продават и купуват? Бихте ли я продали“ — „Аз издирвам само… Не си жаля ушите, очите, краката. Нямам пари за подобни покупки. Ала и не продавам. След смъртта ми всички тези изделия с някои изключения ще отидат в музея на родното ми градче.“ — „А-а — и ръцете му някак се сковаха, — ами защо да не я продадете сега?“ Че като ме подхвана… Дай една цигара.

— За теб е вредно.

— Млякото на прах е вредно… Не ми хареса той накрая… Приличаше ми на някакъв див звяр с метални зъби, който подуши всичко, разузна и си отиде… Трябваше веднага да дам книгите в музея. Но не мога. Досега не можех. Пряко сили ми бе да се разделя с тях. Нали помниш как ги събирах. Как във Вароника се свирах в развалините на манастира и пълзях по корем до замаскираното скривалище, как измъквах книгите от ръцете на продавачите, които щяха да увиват риба в тях, как спасих житието на свети Никола, дето върху него цепеха дърва, как край Слоним бях затрупан в кремниевия рудник, как ги реставрирах, как гълтах прах и кашлях от химикалите… Това богатство е спасено от смъртта, само да го погледам до лятото и ще го дам. Ще ми опустее къщата… Няма да го дам тук, че да се праши из хранилищата, а в моя Руцк. Там тези книги ще се кипрят на полиците като царе. Ще ми опустее къщата. Но малко остава… Малко. Съвсем малко.

— Я стига.

— Не, братле, знам го. Малко живот ми остава.

— Недей да пушиш.

— Не мога. Ограничавам се, но не мога.

Марян смачка цигарата. Хубав е когато е замислен. Не е като моята варяжка мутра. Колко е глупава онази проклетница, бившата му жена. Ах, сребриста пеперуда. Ах, дрън-дрън. Ах, прославеният Ивански със стройните прасци! Ах, Кафка! Ах, сцената! А тя нито от Кафка, нито от сцената хабер си няма. Като си отвори устата, да ти причернее. Можеше да се гордее, че има поне един умен човек в семейството им. На нейно място щях пантофа му да целувам като на римския папа. Но май, както бях чувал, тя искала да се върне, ала той не се съгласил.

— Последва позвъняване — каза Марян. — Млад интелигентен глас (сега всички са интелигентни): „Продайте ми я“. „Не се продава. Собственост е на музея в Руцк, не е моя.“ Обадиха се втори път, друг глас. Сетне почти всяка нощ: „Продайте, та продайте.“

— Не знаеш ли как се ловят телефонни хулигани?

— Опитвах. Но те звъняха от автомати и от различни градски райони. „Продайте я, продайте!“

Набираш единица и оставящ слушалката. Никакъв идиот не може да ти позвъни.

— Не мога. Всяка нощ очаквам да ми се обадят.

— Защо?

— Юлка е болна от рак.

Юлка беше предишната му жена. Ето ти сега ново двайсет. Замълчах. Лошите мисли за нея се отдръпнаха нанякъде. Всички сме равни пред това. Срамувах се от себе си.

— Тя не знаеше още, когато искаше да се върне. Сега лежи в Гомел. Тайно й пращам пари. Една сестра от болницата ми пише за всичко. Юлка ми се обажда. Казва, че била по-добре след операцията. Но аз не вярвам. Всяка нощ си мисля: ще позвъни. И все ми се струва, че съм знаел за болестта й и съм я отблъснал. Ех, ако можех да я върна. Но не, няма да ми прости.

Боже мой, той помни дори думата „прошка“, светият наивник! Целият напрегнат, целият тревожен — отде ми се взе на главата, кучият син!

— Стига за това. Няма защо тя да се връща при мъж, дето са му преброени дните. Само да оздравее — лицето му внезапно стана решително. — Няма защо да съжалявам за нещо, което не е станало. Но все чакам да се обади. А вместо нея всяка нощ — те. Знаеш ли, много съм обезпокоен.

Мили мой, виждам това от самото начало. Виждам, че ти е тежко. Че приличаш на единствената ми барокова скулптура в апартамента: на „Страдащия“ над твоята глава. Страшни очи. И този венец. Как не съм забелязал досега! Още утре ще я преместя в другата стая.

— И… ме е страх, Антос. Нали знаеш, никога не съм бил страхливец. Колко сме патили с тебе.

— Зная.

— А сега става лошо. Някой стои под прозореца ми. Кучетата ръмжат сякаш срещу нечиста сила. Веднъж се появи някаква миризма в антрето.

— Обади се в милицията.

— Заради някакви смътни подозрения ли? — той внезапно тръсна глава и се усмихна. — И ти го рече… Ами страхът? Страхът ми може да идва от сърцето. При сърдечно болните се случва така, имат припадъци на необоснован, безпричинен страх. И аз съм го изпитвал по-рано. Не ми е за пръв път.

— Нали това ти казвам. Забрави го. Обикновена щуротия. Искаш ли чашка коняк?

Ала тревогата не го напускаше.

— Може да си прав. Но защо тази книга? Защо само от нея се интересуват? Защо не от житието на свети Никола? От грамотата на Жигимонт до митничарите — там дори ковчежето е толкова ценно. Защо именно от тази книга?

— Не зная. Дай да я видим.

— Точно това искам. Но не рискувах да я донеса. Тъмно е — той стана.

— Хайде със здраве, братле. Зарежи тия глупости.

— Ти… Намини у нас в другиден, Антос. Ще я разгледаме. Макар че съм антиквар, ти си по-добър палеограф.

Реших, че стига вече толкова. Трябва да се върнем към обичайния си тон. Много продължи това потискащо настроение. Нали на всеки ужас, стига да има плът, един мъж може да му извие врата.

— Та какво, ваше преосвещенство Маряне?… Ръмжаха псета срещу вражата сила, а бесът в пруста, прелъстявайки чистотата на преосвещения, вонеше отвратително…

— Май че е от творбите на доктора на историйските науки Цитрина.

— Съвсем си откачил, какви са тези „историйски“ науки?

— Че нали има „мусикийски“^[5]? Това е то… На Цитрина и тям подобни.

Засмяхме се. Но въпреки това долавях тревогата в очите му.

… Той си тръгна, а тревогата остана. Застанах до прозореца и го загледах как върви по улицата сред косите, устремни струи мокър сняг, примесен с дъжд.