Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (8)

Седма глава

Какво се говореше в Новия завет и каква тайна бе скрил Иван Богослов в „Апокалипсиса“…

Не можех да работя. Не можех да се забавлявам. Неспирно ме измъчваха мислите за Марян и за неочаквания му край, тормозеха ме денем и нощем. Оставаше ми само едно: с тъпо упорство да седя над неговата книга и да мисля, да мисля. Да мисля без всякаква надежда да измисля нещо, да се хвана за нещо. Единственото, което бе написано на, ръка, бяха маргиналите^[1], коментарите с бързопис. Най-често бяха с мистичен характер като това: „Сбъдна се при коронясването“ или „Яви се поличба в съня на този и този“.

Отдавна ми дойде до гуша, обаче…

През онази вечер реших да опитам за последен път.

Под зеления абажур светеше твърде силна крушка. Тя ми блестеше в очите, затова извих калпачето към мен, още по-ниско, та светлината да пада само върху книгата. Дали се бях преуморил през последните дни, или така ми действуваше тишината, но съм задрямал за минута и сигурно съм се смъкнал по-ниско в креслото. А когато отворих очи, още замаян от съня, зърнах върху лявата страница едва забележими тъмни точици. Вдигнах глава — те изчезнаха. Отпуснах я — отново се появиха. Тогава разбрах, че виждам не точки, а едва забележими „сенки от точки“ от някакви грапавини върху хартията. Затворих очи, прокарах пръсти върху тях и ги усетих пипнешком. Прелистих страницата и видях, че на тези невидими микроскопични издатини от другата страна съответствуват по-малки от връхче на карфица вдлъбнатини, които хвърляха сенките, подобни на прашинки, и бяха направени може би с тъпия край на игла. По-късно се убедих, че на това място бяха все пак доста големи. Ако не беше щастливата случайност, ако не бе това ниско положение на осветлението и на моите очи, нищо нямаше да открия. Но късметът ми свърши дотук. По-нататък ми помогна умението.

Тези вдлъбнатинки бяха разположени без всякаква система. Наброих девет под буквата А, десет под буквата С и т.н. Ако това бе някакъв шифър, едва ли щях да отгатна тайната му. Криптограма ли е? Анаграма ли е? Дявол знае как се е наричал този шифър през средните векове. Съвсем ми изскочи от ума. Нищо, ще ви обясня същността му. Тогава не е имало бюро „Патенти“, нито „Рационализации“. Да речем, че някой учен направи откритие, но иска да си остави още малко време, за да го провери. Но как да стори така, че друг да не го изпревари, как да докаже после своя приоритет? Тогава той шифровал своето откритие.

Например откритието му се съдържало в едно изречение: „Носът на шефа е дълъг и червен от пиене.“ Примерът не е особено сполучлив, защото шифровката тук се налага не по научна, а по административна причина, но нищо.

И така нашият учен отбелязвал колко пъти се среща една или друга буква по следния начин: н-4, ъ-3, а-2, нт-1, е-6, ф-1, и-2, о-2, г-1, с-1, ч-1, р-1, в-1, п-1.

Когато умирал, тайната за носа на шефа умирала заедно с него. Не зная дали в този случай би помогнала дори най-сложната електронна машина с безброй включени варианти.

Но, струва ми се, съществува фактът, че Галилей се застраховал по такъв начин и май Кеплер се захванал да опита всички възможни варианти за разположение на буквите и заявил, че шифровката означава следното: „Поздрав на вас, близнаци, родени от Марс!“ Ако е така, значи, Галилей открил спътниците на Марс. Наистина останали няколко излишни букви, струва ми се, три, но тогава това се правело за по-сигурно.

След известно време Галилей проверил всичко и излязъл със съобщението, че смисълът на неговото откритие, като се отхвърлят шестте излишни букви, е следният: „Височайша тройна планета наблюдавах.“

Оказало се, че открил пръстените на Сатурн.

Но аз никога не съм бил Галилей и никога не ще бъда Кеплер, пък и откъде да намеря толкова търпение две години да опитвам различни варианти, та после да науча интересния факт, че краката на съпругата на този и този са криви и космати.

Помислих си, че вдлъбнатини може да има и по другите страници и аз просто не съм ги забелязал. Тези забелязах върху първата страница на, „Апокалипсиса“ и логично предположих, че неизвестният шифровчик ги е оставил върху първите страници на другите две книги.

Два часа ми отне проверката, докато стигнах до Новия завет. И там зърнах…

Первая част нового завъта або тас.там.енту по.одлуг славеньского розделенья, то есть отъ четырех евангелистовъ светое евангелIе Исуса Христа списаное…

Аз изписах буквите. Май нещо се проясняваше.

Я есм перыв I опошнI…

(Това значи — пръв, първи и последен — авторът бе прекъснал думата, защото текстът не му е достигнал.)

Искаше ми се да се захвана за „Апокалипсиса“. Подсъзнателно ми се струваше, че основната част на тайнописа е там, че мозъкът на средновековния човек би трябвало да прокара паралел между своята тайна и тайнствеността на „Откровението“, че би трябвало да си съперничи по неразбираемост дори с апостол Иван. Но се възпрях и реших да проследявам дума по дума, докато надеждата ми се поизбистри.

Вече знаете, че в общата подвързия се намираха три книги, събрани без всякаква система и логика, напълно различни по съдържание. Най-сетне стигнах до „статута“ от 1588 година.

Обзе ме някаква стръв към работата, някакъв бесен хазарт. Все пак това бе шифровка от началото на XVII век. Още е бил жив Лев Сапега, още не са нахлули шведите, още е звучал старинният език, звучал е с пълен глас и в правителството, и в съдилищата. Постепенно на отделна страница възникнаха изписаните от мен думи.

Този шифровчик нарочно не бе разделял на думи повествованието си. Но бе допуснал една присъща на всички хора грешка: бе писал по-нагъсто буквите там, където думите се разделяха. Проверих къде се намира „ъ“ пред гласна и се убедих, че съм прав. Тогава започнах да разделям думите и същевременно да ги превеждам. Пречеше ми това, че неизвестният любител на тайни нарочно бъркаше съвременната му белоруска граматика, за да бъде по-трудна разгадката. А може и да не е владеел достатъчно граматиката. Но не можеше напълно да я пренебрегне. Така или иначе, оставаше в неин плен.

„На разумния потомък завещавам мед посребрена. И у когото е медта, да я сбере три фунта и половина. Поредност (такава): коренчетата добре са скрили началото, медта е скрила останалото…“

Не ми беше особено ясно, но се забелязваше някакъв смисъл. Е, да вървим по-нататък.

„… ако ли този е слаб в главата, ни ще открадне (неразбираемо), понеже е заплетено, защото на пръчка го сложи, умнико, като змия като стълба го увий канона всичкото около медта ако пренебрегнеш това (неразбираемо) по извивката.“

Да пукнеш дано с шифровката си, проклетнико! Но няма накъде, ще вървя по-нататък, макар че нашите учени не намериха време за сто години изследвания да съставят поне относително пълен речник на старобелоруския език (речниците в края на някои исторически трудове не се броят, пък и струват скъпо).

„Ако ли си скопец в главата, тогава си кеп.“

Кой знае защо, ми дойде наум унгарското кеп и хич не ми мина през главата, че и по полски глупак е кеп. Значи, и аз се оказах кеп.

„Ако си скопец в главата, глупако, не ще откраднеш (неясно) подло. Ще ти попреча, защото с ключа (тук не стигаше дума, но можеше да се разбере, че вероятно с ключа на хитростта или ума). Ако си умен, извий като змия, като стълба, като дим…“

Като дим ли? Какво общо има димът?

„Канона (може би значи началото) всичко около медта, ако не обърнеш внимание (неразбираемо) зад руините.“

Сетне опитах да преведа всичко това на съвременен човешки език. Оказа се, че звучи така (с изключение на неясните места):

„Аз, първият и последният, на разумния потомък завещавам мед посребрена. На друг, събрал медта, три фунта и половина. Поредността е такава: коренчетата добре са скрили началото, медта е скрила останалото. Ако си скопец в главата, глупако, не ще откраднеш (неясно) подло. Ще ти попреча с ключа (на хитростта?). Ако си умен, извий го като змия, като стълба, като дим… Увий отначало всичкото около медта. Ако не обърнеш внимание (неясно — може би «ще си остане»?) зад руините.“

Когато написах последната буква, чак пот ме изби. Не бих казал, че смисълът на записаното ми стана по-ясен след превода. Както и досега не знаех за какво се отнася, за какво става дума?

Разбърках сладко с вода, пуснах вътре няколко кубчета лед, разтворих нова кутия цигари, изух си чехлите и се проснах на дивана, като пушех и си пийвах от водата, защото от тези проклети лингвистични опити гърлото ми сякаш бе остъргано с шкурка.

Дявол да го знае какво е скрито под коренчетата.

А другото пък било скрито под медта, чумата да я тръшне тази мед и това дърво заедно с корените. Пък ако не си глупак, това нещо, тази мед, тези корени или скритото под тях увий като змия и като дим около някаква мед, за да не остане нещо си зад развалините… Ами като го увия, сетне какво? Чорба ли да сваря от тях? На туршия ли да ги правя?

Станах, приближих се до прозореца и долепих чело до студеното стъкло. Вече бе късна нощ. В черното огледало на стъклото се отразяваше моето лице, светликът на лампата, а през всичко това проникваше неуютният градски пейзаж с последните светлинки на прозорците и с черния асфалт, по който в надпревара подскачаха раздърпани, разкъсани от вятъра водопади дъжд.

Почти бях готов да зарежа всичко това. Други знаци из книгата нямаше и кой знае какво бе скрил в шифъра си онзи някогашен човек, през кокалите на когото бяха отминали вече няколко века.

„Ще я зарежа“ — реших аз.

Но в същия миг си представих как далеч от града, на новите гробища, където още няма дори дървета, а само голи пръчки от студената клисава пръст, лежи в ледената земя онова, което някога беше Марян, най-добрият, единственият, може би последният ми истински приятел на тази земя. Той ми завеща тази тайна, безпокоеше се за нея, може би дори загина заради нея. Дори да ме разстреляте, не вярвах, че всичко се обяснява толкова просто: сърцето му спряло и той паднал във водата. Не вярвах. Имах някакво първично, животинско предчувствие като някое куче, че това не е вярно и макар че няма следи, макар че нищо не е откраднато, макар че сред разпитаните не е намерен виновникът, това не означава, че няма виновници, че няма да се намерят нови следи. В края на краищата просто бях задължен пред паметта му.

Затова отново запалих цигара, стиснах пламтящата си глава със студени длани и събрал цялата си напрегната, хладна решителност, се помъчих да се съсредоточа, да концентрирам цялото си внимание върху единствен проблем.

Мед… змия… дим… Какво общо има димът, по дяволите?… Медта си е написана като мед… Дали пък не е мед за ядене? Какви щуротии се въртят из главата ти, уважаеми другарю Космич, щуротии и дивотии!… Кое магаре ще вземе да крие нещо в пчелен мед? Освен когато някой убит през войната знатен мъж е бил превозван до родината си, облян в ковчега с мед, за да стигне до родовата гробница или до балсамирането? Но представете си човека, който разшифрова, търси, залага половината си живот само за да открие някакъв древен труп? Това, извинете, е черен хумор. Освен това какво може да се увие около мед? Не, ясно е, че това нещо трябва да се увие около меден предмет. Но за какво?… Не, погледнато по този начин, нищо не излиза… Коренчетата са скрили началото. Дърво с корени… Стоп! А защо да е дърво? Нищо не е казано за дърво!… В края на краищата нали има синоними… Да… Хайде де… Корени може да има не само дървото… Може да има всякакви други… Каренчик^[2] има и… книгата. Книгата, дявол ме взел! Книгата!

Втурнах се към писалището, където беше книгата. Не можех да чакам, не можех да обмислям повече. Защото не бих понесъл още едно разочарование. Ужасно се страхувах и в същото време предварително и твърдо вярвах, че не греша. Бих бил идиот, ако не знаех, че най-добре може да се скрие нещо пред очите на всички.

Гръбчето плътно притискаше листовете, но не бе зашито с конци и това малко ме успокои. Взех желязната си линия и внимателно започнах да я промушвам зад гръбчето. Линията навлизаше много бавно, с пукане: разкъсваше се лепилото. Чувствувах се така, сякаш стоманен скалпел разрязваше тялото ми. Да, това беше варварство, така е, но не можех повече да чакам. Не режех книгата, а просто отдирах тази ръждивокафява кожа, като я отлепвах. Сетне отново ще я залепя. Грижливо, старателно.

Най-сетне гръбчето се отдели. Погледнах в пролуката и забелязах, че май нещо вътре се жълтее. Къде с пинсети, къде с пръсти дърпах, размърдвах, постепенно измъквах това жълто нещо…

… И едва не извиках поразен, когато на писалището пред мене най-сетне се появи сгъната на две ивица пергамент. Дълга лента, по която бяха пръснати букви, написани със старинен, чер и някъде поръждавял шрифт.

Веднага я измерих. Разгъната, тя бе дълга 63 сантиметра, широка — 49 милиметра. Буквите бяха разпилени съвсем произволно, дори там, където съставяха ред (винаги под определен ъгъл към края на лентата), нищо не се разбираше. Но това не можеше да бъде произволна комбинация от букви, защото съседните редове звучаха така: „ряъ хмнв Finis.“ Поне едната дума, Finis, беше разбираема. И думата бе латинска. Означаваше „край“. Но щом погледнех другите места, изписани с родната кирилица, веднага възникваше някаква дивотия като тази: „ъмю от а фсш“.

Кажете, чували ли сте някога белоруска дума да започва с ер голям или за ер голям, удобно настанил се след гласна? Аз — не.

Зачетох ги и това звучеше като четенето на побъркан равин, който е подхванал белоруска книга по еврейския начин — отзад напред.

По дяволите! Защо пък наистина не си представя, че това тук е написано „отзад напред“, тоест обратно. Да речем, по начина, смятан тогава за съвършена шифровка, а сега използуван само от децата. Тогава на първата буква в азбуката трябва да отговаря последната.

А означава я, а я а.

Хм, ето и съответните съчетания „ая“. Ето отново „ая“. И тук. Значи, това наистина е „ая“ като окончанията на прилагателните от женски род „толстая“, „дурная“. Добре, и това е нещо. Напълно е възможно това да е онази детска игра, при която азбуката се разделя на две, първата половина се пише отляво надясно, а втората отдясно наляво под нея, сетне буквата от горния ред се заменя с буква от долния и обратно.

Хайде да опитам и аз.

Колко букви имаше старобелоруската азбука? Е, по времето на Кирило Туравски са били четиридесет и две. Но дори тогава не се употребявали някои, а към края на XVI век още намалели. Дълго размишлявах какви ли букви е употребявал моят шифровчик и реших, че се е старал максимално да си опрости работата.

По такъв начин съставената от мен „азбука на шифровчика“ приличаше твърде много на съвременната белоруска азбука, с изключение, че някога не е имало буквите з (такава изобщо не съществувала по онова време) и, разбира се, у. Защото кирилицата не е използувала такава буква, ние не бихме знаели дали е съществувал такъв звук в нашата фонетика, ако не бяха белоруските книги, написани с арабски букви, където се среща и дз, и меко ць, и други подобни.

Обаче след известен размисъл включих в азбуката буквата щ (шт), доста разпространена в текстовете от онова време. По този начин имах вече тридесет букви или два реда по петнадесет.

От едната страна, бяха първата част, а под тях — втората. Започнах да заменям буквите.

„Като латин…“ Нещо се изясняваше. Но защо само толкова? Написал това, сетне се отказал и обърнал лентата? Възможно.

Първата буква от другата страна е щ, това значи е. „Като латине.“ Дотук добре. Пя — значи ра. Какво ли е това ра? Глупости, уважаеми господине. Но ето че десетият ред хмнв Finis подхожда — кат Finis. „Както латине рекат Finis“. Какво, и това ли е шифър? Писал първия ред, десетия, двадесетия, а запълвал промеждутъците с други редове? Да, напразно се надявах да разшифровам всичко отведнъж.

Защо е писал косо спрямо лентата? Защо по пергамента има следи от старо прегъване и тук-там петна от лепило? По какъв начин е записвал информацията си този човек?

Ето думата „кап“, стара мярка за тегло. Тя се повтаря. Ясно, че такива редове трябва да бъдат един до друг, защото най-вероятно в тях се изброява нещо. Ала между думите „кап злто“ и „кап срро“ има не десет, а единадесет реда. Не, пак нещо бъркам. Едва не тръгнах отново по най-лесния път. Да. Затова отново трябва да се изтезаваш с тежък труд, човече.

Мисли, момче! Колкото и да ти се струва, че разгадката е лесна — мисли. Мисли! Размърдай си мозъка. Защо лентата е омачкана? Защо е изписана косо? Защо има петна от лепило, чисти места без запис, защо не е омачкан краят, където са единствените букви от другата страна?

В шифъра в книгата има думи „… извий го като змия, като стълба, като дим… Увий отначало всичко около мед.“

Еврика! Спомних си един средновековен белоруски начин за изпращане на тайни писма. Двамина пълководци, дипломати или съзаклятници предварително си изработвали два предмета с еднаква форма. Всеки оставял единия у себе си. Когато трябвало да си напишат нещо, единият от тях увивал около своя предмет ивица хартия, чиято дължина и ширина била предварително уговорена. После изписвал текста по дължината на този предмет. Сетне размотавали хартията. На развитата хартия нищо не можело да се разбере, защото думите, частите на думите и дори буквите се озовавали на различните й краища. Този, който получел писмото, го увивал около своя предмет под предварително уговорен ъгъл… и го прочитал. Пратеникът, който отнасял съобщението, не можел да го прочете. Ако случайно попаднел в ръцете на врага, не можел да издаде нищо; това се вършело не от недоверие към пратеника, а просто да не измъчват напразно човека.

Засега това бе логично. Лентата бе омачкана, редовете бяха изписани косо. Имаше и петна от лепило, с които вероятно е била прикрепена лентата за предмета, за да не се размества. И дори това, че повечето букви бяха от едната страна, а от другата — само няколко. Очевидно предметът е бил със сложна форма и шифровчикът е обърнал ивицата, за да я увие по-удобно около някаква издатина. Опитайте наистина да увиете около каквото и да било непослушния пергамент!

Всичко съвпадаше, всичко се нареждаше, освен… освен това, че нямах и не можех да имам предмета, около който е била увита ивицата преди три и половина века.

Един разумен потомък имаше частица от нещо важно, онова, което бяха „скрили коренчетата“. Но той не знаеше в ръцете на кой друг разумен потомък се намираше „медта“, онова, около което трябваше да увия лентата, без да зная формата му. А значи, че всичките ми усилия отидоха на вятъра.

… Защо пък на вятъра? Мисли, момче, мисли! Разбира се, задачата ще е много трудна, ако предметът е бил с формата на два конуса с долепени основи. Много трудна, но може да се реши. Пък и едва ли са ползували толкова сложен по форма предмет… Най-често лентата се омотавала около жезъл с определена дължина… А какво представлява в същност жезълът?… Пръчка… А какво е пръчката? Ако говорим приблизително, тя е цилиндър, макар че може да бъде с по-сложна повърхност, някъде по-дебел, някъде — по-тънък. Ако е така, защо да не реша задачата, която е изглеждала невероятно трудна за мозъка на обикновения средновековен човек („на нашия обикновен средновековен човек“) и която сега може да реши дори ученик от девети клас, ако, разбира се, има ум в главата, а не бръмбари.

Аз пиша по дължината на предмета. Ивицата може да се увие под какъвто и да било ъгъл. Ъгълът между най-краткото разстояние по ширина на лентата, отнесен към дължината, представлява cos а, косинуса на ъгъла на намотаването.

… Измерих дължината на реда под ъгъл. Беше 58 милиметра. А ширината на самата лента — 49 милиметра.

49:58 = 0,82

Ето, напреднахме малко. Но къде ли ми е логаритмичната линия? Не съм я ползувал от разкопките в Гарадзишчи при свързаната с тях история. По дяволите, само тате е могъл да стори това: мушнал я под грамофона, за да не драска лака на стелажа.

Е, хайде сега 0,82 на квадрат. Излиза, че лентата е навивана под ъгъл 20°. За съжаление предметът наистина е бил със сложна конфигурация. Ако се съди по омачкването, бил е малко по-дебел в двата края и по средата. Където ъгълът е различен — ще изчисляваме по друг начин. Но въпреки удебеляването стъпката (ъгълът на намотаването) ще бъде една и съща, трябва да бъде една и съща. Просто на тези места пергаментът ще се огъва, ще минава под следващата спирала или върху нея и значи, ъгълът почти няма да се промени, а просто върху лентата ще останат чисти, незапълнени места. Каквито забелязваме и в нашия случай.

Сега друго, по-сложно. Как да изчислим диаметъра на предмета, около който трябва да увием всичко това. Трябва да намерим поне един ред, който да съвпада.

Да потърсим такъв ред. Има такива. Ето по смисъл поне това: „кап срро“. Браво, че е изброявал, умник е, че ми дава такъв ключ! Ти не си мислил, че ми даваш неизвестното за теб пD. През ума не ти е минавало, че оттук D, диаметърът на предмета, върху който си увивал своята тайна, е равен на измереното разстояние между редовете, които съвпадат. Равен е на D по 3,14. Умните хора от твоя седемнадесети век са знаели това, но са го знаели по друг начин — как беше? — да, доколкото си спомням, в Белорусия това е било равно на 22:7. Добре де, и това е нещо, почти същото п с разлика в хилядните от знака. Но ти едва ли си познавал образовани хора. Образованите хора носят безпокойство и това е основната ви грешка през всички времена, уважаеми господа магнати. Тайната ти, дори за образованите хора от твоето време, е била съвсем повърхностна.

Ето я твоята тайна. Твоят „жезъл“ е бил с диаметър два сантиметра и два-три милиметра. Диаметърът на удебеляванията в края е достигнал до четири сантиметра, удебеляването в средата — до три (какво ли ще е било това? Май никога не ще разбера, пък и няма значение).

Всички тези удебелявания, дълбокоуважаеми, практически може да се отхвърлят. Това е то! Напразно си си блъскал главата.

… Отидох в кухнята и започнах да търся сред приборите предмет с диаметър два сантиметра.

И намерих. Дръжката на тигана беше точно с диаметър два сантиметра и два милиметра.

Добре, сега да подготвим три-четири точни копия от хартия, за да не разкъсаме пергамента, да не го изцапаме с лепило. Просто ще ги прекопираме — но не с молив, а с края на кибритена клечка — и буквите ще са ни готови. Ето на. А след това, момче, вземаме цилиндъра с изчисления диаметър, тоест дръжката, и под изчисления ъгъл увиваме върху нея хартията, като четем текста.

Дълго се мъчих с това. Залепвах и нагласявах местата, където нямаше текст, отново измервах ъгъла на увиването и продължавах по-нататък до премала.

Готово. Залепих края, изчаках лепилото да засъхне и започнах да чета по дължината на предмета, сякаш гризях камъни. Работата бавно потръгна.

Хайде сега да поставим това, което ни е ясно. Да го преведем.

„Както латинците казват: край! Нито съд, нито съдебен чиновник, нито закон ще ми го отнеме и което имам, мой имот ще си остане и това, което не владея, а съм натрупал като държавен казначей.

А трябва да се търси крайната постройка, спалнята ъглова, празната. А втората от ъгъла, там надълбоко има рисунка на кораб, защото съм поставил осем тухлени стъпала, в долния етаж има ложе от елхова кора, каменна спалня, и там от живота повиканите зов няма да дочакат, освен ако бог затръби. Горният етаж — там има половин кап злато, коп сребро, доста скъпоценни камъни, монети, манускрипти, универсали на негово кралско величество, а вардачът на лобното място се вижда, но няма да го намериш, защото Z и N са под тази хамара (?).

Почини си, куме и кумова жено, лайно кучешко, с вой и човекоядетво до ангелските тръби и в дяволския огън навеки“.

Такъв приблизително бе смисълът на този някак страшен документ. Но какво значи „хамара“ и какво е „Z“ и „N“?

Хамара. Тази дума не звучи по славянски, макар да прилича на нашенското „камора“ (килер). Дали не е староеврейска? Или арабска? Или гръцка? Но от първите два езика разбирам колкото от… А третия зная слабо. Но въпреки това почнах да търся из речниците. И тъй като на глупаците им върви, намерих. Това означаваше „сводест таван“.

Обаче какво е Z и N? Какво ми напомня това? Химическа формула? Но откъде по онова време химия и формули? Алхимия — да, но какво е това, какво?… Алхимия? Алхимичен знак?

Започнах мъчително да си припомням всичко, което още не бях забравил от времето, когато изучавах процесите срещу вещици и алхимичните знаци.

Изведнъж сякаш нещо изплува чак от дълбините на паметта ми. Ами да! Z и N са знаците за замазване. Знак, поставян при замазването, затварянето на някое вещество за известно време, за година или повече.

И значи, текстът трябва да се чете приблизително така:

„… вардачът на лобното място. Вижда се, но няма да го намериш, защото е замазано под този свод“.

Смисълът не беше особено ясен — авторът пренебрегваше граматиката, че дори и падежите — но бе доста страшен. Ако ли поставех по друг начин препинателните знаци, можеше да се разбира и така:

„Лобното място се вижда, но няма да го намериш, защото е замазано под този свод.“

Но дори при такова още мъгляво, макар и вече по-разбираемо тълкуване, в този текст имаше нещо тревожно, нещо ужасно мрачно, изтънчено престъпно и отвратително. Дори с кожата си усещах това. И знаех, че вече няма да се откажа от тази загадка, какъвто и да бъде отговорът.