Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (16)

Петнадесета глава

Новият дом, сбъднатите сънища и как се убива човек, дали е лесно някой да го стори

На заранта отидох да кажа намерението си на дядо Мултан. При него ми хареса дори повече отпреди.

— Заповядай — рече той, — какво ми пречиш? Само нощем ще си самичък. Нали нощем обикалям.

Преместих се във втората стаичка на небивало голямата „караулка“. Тя бе особено уютна въпреки запустението си. Изглеждаше уютна със старите си портрети, с натрупаните ненужни икони в единия ъгъл и понеже едната врата (втората водеше към стаята на дядото) и прозорецът гледаха към градината, през ниския каменен зид — и към сенчестия вече парк. Когато човек надникнеше през прозореца, отдясно виждаше стария костьол, до който сетне е била долепена сградата на новия с прекрасния му иконостас от варен дъб с позлатени фигури (равен на него бях виждал може би само в Будслав).

Пръв гост ми беше Шаблика. Донесе куп книжа: германски позиви и наши позиви, вестници, в които пишеше за акции на партизани и за акции против партизаните. За разстреляни дейци от съпротивата и за заложници.

— За какво пазиш тия л…?

— Трябва да знаем кой какъв е и какъв е бил. Дори когато се отнася за груба и безсрамна пропаганда. Ех, братко, колко такава безсрамна пропаганда има по света? Гледах след войната „Индийската гробница“. Изводът е: „Германецът е отракано момче, всичко може“. Едни филми за агент 007 — „англичанинът е отракано момче, всичко може…“ Пфу! За съжаление дори съвършените хора не могат всичко. „Историята ни дава много примери“ за това. Ето, може би ще намериш нещо интересно за онова време. Макар че едва ли — през последните дни от окупацията на ония не им е било до вестници… Ех, ако можехме да намерим броевете от времето, когато братовчедът на Висоцки е убил оня провокатор. Макар че откъде да ги намерим? Такъв пожар мина през земята ни.

— Е, всичко не е изгоряло.

Второто посещение бе на Василко Шубайла и Стасик Мултан. Веднага се запътихме с тях към подземния вход от костьола за замъка — той представляваше просто квадратен отвор, от който се слизаше надолу като в мазе за картофи.

— Вие, чичко, дали ще можете да се промушите — с дрезгав шепот ми рече Василко.

— Ще се промуши, като си опъне ръцете напред. Има нещо като стъпалца, но до тях са петнайсет сантиметра.

Те се шмугнаха вътре като рибки под камък. Но и аз успях да вляза: протегнах едната си ръка напред, другата свих под себе си, за да се изтласквам напред. Неприятно е да висиш над тъмната пустота. Но наистина имаше само петнадесет сантиметъра до каменното стъпало.

Не обичам подземията, особено запуснатите. Задушни са, навред късчета мазилка, наредени саркофази и във всеки един нечий отминал живот. Дали този живот заслужава такъв саркофаг, или не — това е вече друг въпрос. Особено ме побиват тръпки от такова зрелище, откак видях „вечното жилище“ на някогашен висш сановник. Мумията бе с мундир, с цялото си достолепие, но… без панталони. Били са вълнени и молците са ги изяли. Струвало ли си е човек да угодничи, да интригантствува, да обрича хората на жестока участ, да ги убива, без да му мигне окото, та сетне да лежи без гащи.

— Тук е майсторът — обади се Стах. — Преди година идва някаква комисия, та вдигнаха капака. Също като жив е, само малко е поизсъхнал.

Гласовете ни гръмко ехтяха под сводовете, така че можеха да разбудят и навеки спящите. И все пак безкрайно се учудих, когато мракът бе прорязан от вертикален лъч светлина. Появи се човешка фигура със свещ в ръка.

— Кой е? — запита фигурата и аз познах ксьондза. — А-а, вие ли сте? Как попаднахте тук?

Посочих отвора.

— Биваше ли така? Можеше аз да ви покажа всичко. По-добре за вас.

— Извинете, децата казаха, че няма друг вход.

— Не са знаели. Хайде, деца, вървете да си играете.

Той им посочи тайната врата, но малчуганите вече се бяха втурнали към отвора.

— Ех, да бях пъргав като тях — усмихна се ксьондзът.

— И така не сте зле.

— Не. За някои неща вече не ме бива. Тук, под костьола, а и под замъка има цяла система от подземия. Казват, че едно от тях свързвало костьола и замъка. Ако искате, ще ви покажа някои.

— Добре, с удоволствие — помислих си, че това може някак да помогне на търсенето ми.

— Да вървим.

Жихович отключи някаква ниска врата, пред очите ми се разкри нисък коридор с прихлупен сводест таван. Приличаше на пещера в Киевската лавра. Само дето бе облицован с неодялан камък.

— Дълъг ли е? — Стори ми се, че изминахме вече към сто и петдесет метра, а краят не се виждаше.

— Не съм стигал до края. Има и други, странични разклонения, но не ги познавам. По време на татарското нашествие през хиляда петстотин и някоя си година тук се е крило цялото население на Олшани и околните села.

— Какво излиза, тези катакомби са по-стари от костьола?

— Несравнимо по-стари.

Вървях пръв. Внезапно сякаш нещо ме лъхна по лицето. Пламъчето на свещта затрепка, по камъните заиграха сенки.

— Внимавайте!

В същия миг се подхлъзнах, почувствувах, че падам, и внезапно усетих невероятно силен удар в гърба. Изхвърчах нагоре, сигурно цял метър, сетне не твърде меко се приземих сред прахоляка и долових, че ходилата ми висят над пропаст.

— Езус Мария!

— Какво беше това?

— Кладенец. Нали ви предупредих да внимавате.

Наистина по чудо го прескочих благодарение на удара, получен от ксьондза, зад мен се виждаше черна дупка в пода. Ами ако…

— Как се подхлъзнахте? Ами да! — той вдигна високо свещта. — Колония от прилепи! Цял куп мръсотии са се натрупали…

Той се наведе, загледан надолу. Сетне взе камъче и го хвърли в черната бездна. След безброй векове оттам се дочу тихо „цоп“. Тогава и двамата, ако може това да се види при светлината на свещ, пребледняхме.

Следващите две минути вървяхме безмълвни. От време на време в стените се виждаха решетки с ръждясали катинари.

— Къде са ключовете?

— У мен — каза ксьондзът. — И от входовете на замъка. У мен и у Мултан. Дечурлигата взеха да се врат из тях, та да не падне някое. Добре ли сте при него? Макар че какво пречи? Той е добър, уреден човек. Старателен пазач. От деди и прадеди, а може и отпреди тях.

… В празния костьол органистът свиреше нещо като народен танц.

— Какви са тези работи?

— Нали ви разправях — веднъж по време на месата отпердаши „Лювониха“.

— Нищо ли не му сторихте?…

— Държа го. Нали ви казах: за всичко го бива. По наше време къде ще намериш органист, а този… ремонтира дори часовника.

Бавно вървяхме към замъка. Все още не ме напускаше мисълта защо се бе опитал да ме убие. Дали пък наистина не бях се подхлъзнал?

— Приказва се, че търсите нещо? — запита ме той. — Че сте намерили някакъв шифър?

„Ясно. Плъзнали са приказки, понеже се изпуснах по пътя към Езна.“

Криво-ляво в най-общи черти му разказах най-незначителното, като особено наблягах, че нищо не съм разчел, защото не зная какъв е предметът, около който трябва да увия лентата.

— Ако знаете добре математика, не ви е необходим — учуди ме той, сетне ме учуди още веднъж. — Ъгъла на увиване намерихте ли? Може да съчетаете математиката с принципа на Кеплер?

„Защо пък сега иска да ми помогне? — помислих си аз. — Какъв човек е той? Откъде е!“ А той, сякаш прочел мислите ми, внезапно каза:

— Можете да мислите каквото си искате, за събитията отпреди триста години. Било, каквото било. Но гледайте да разплетете какво бе ставало тук по време на войната. Може би тогава и тайната на нашия провал ще излезе на бял свят.

— Добре, представете си, че открием провокатора. Как бихте постъпили?

— Христос е казал, че на враговете си трябва да прощаваме не седем, а седемдесет и седем…

— А вие?

— За щастие не съм Христос. И дори не съм най-добрият сред служителите му.

— Как да го разбирам?…

— Ако можех — щяха да видят те — изведнъж изсъска през зъби ксьондзът. — За моята първа и последна…

Тогава разбрах: наистина би ми извадил душата. Ме с чужди ръце, а със своите собствени, които ги бива за всичко. При спомена за любовта си и другите, загинали в подземията на СС или СД — кой знае?

Тръгнах си от него с объркани чувства. Нашите романтици от миналия век биха казали, че заплашителни „сенки, ангели нощни“ се виеха над главата ми. Защо съществуваше тази книга? Защо бяха тези две смърти? Защо са били убити четиристотин души през войната? Защо падаха каменни късове върху главата ми? Какво означаваше разходката при кладенеца? Какво е станало с бандата на Боубел и Кулеш? А Лапатуха? А несвързаното бърборене на Вячорка за сенките и за страшните яйца?… Кошмарен, безмилостен свят.

Не знаех, че всичко това е невинна детска приказчица в сравнение с наближаващите събития.