Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чорны замак Алшанскi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
essop (2012)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)

Издание:

Уладзимир Караткевич. Черният Олшански замък

Беларус. Първо издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Манон Драгостинова

Художник: Петър Добрев

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Почти вдигам ръце, правя изводи за поражението си, но навреме си спомням за една оптимистична жабка

Да не помислите, че през тези дни само съм пътувал насам-натам: до в къщи, до Кладно, че съм се занимавал единствено с анализиране на човешки характери и отношения (макар че и това ми отне известно време), със самоанализ, със саморазнищване и други незначителни „само“…

Основното беше все пак проучването в третата кула. Само бог знае колко трошляк и боклук изхвърлихме през пролуката, колко носилки с камъни и тям подобни. По дланите ми изскочиха такива мазоли, каквито не бях имал от дете, двамината Ивановичи също работеха с всички сили, при това не желаеха никакво заплащане, освен редките (взаимни) почерпки. Задигнах от археолозите шестима ученика от горните класове (слава богу, започна ваканцията), заради което ме проклинаха дори девойките, да не говорим за Генка Седун. Но и археолозите в края на краищата идваха да ни помагат.

През тези три и половина века се бе натрупала доста пръст. Замъкът като всяка стара постройка „растеше надолу“, но от ден на ден наближаваше да стигнем „материка“.

Какво друго? Престанаха да се появяват „дамата и монахът“. Колкото и късно да се връщах в своята плебания, нито веднъж не можах да ги видя. Ала не се придвижих нито крачка напред. По-точно казано, се придвижих, дори узнах много нови неща, само не знаех кое от това новото е наистина важно и ме приближава към целта и към разгадката, а кое не. А времето си вървеше, настъпи новолунието в края на май, скоро щеше да дойде юни и да освети нощите с пълна луна.

Едно беше лошо: нощните кошмари започнаха да се повтарят със завидно упорство, все по-често и по-често. Особено ярък кошмар ме споходи през нощта, когато се завърнах от Кладно. Сигурно разговорът с прокурора, спречкването с Клепча, несполуките през последните дни толкова ме бяха разстроили, че нервите ми бяха на скъсване. Очевидно бях готов да заема почетно място сред други като мен в „извънградската вила“ на Лигановски или просто да пропадна в бездната.

Дядо Мултан очевидно бе тръгнал на нощния си обход. Изпих чаша студен чай, изпуших една цигара преди лягане и се тръшнах да спя. И почти веднага ми се присъни странен сън: не можех да разбера в същност сън ли е или действителност.

Внезапно оживяха очите на портретите и иконите по стената и по пода, започнаха някак недоумяващо да поглеждат насам-натам, да се въртят, да се блещят срещу мен. И устните им се кривяха все по-силно.

И аз като тях долових беззвучното приближаване на нещо страховито.

Още отдалеко през вратата, която внезапно тихо се разтвори, видях как някой се промъква до караулната като неуловима сянка, без никакъв звук.

Идваше все по-близо и по-близо. Внезапно всички портрети извиха очи към вратата.

Нещото, което се приближаваше, се материализира на прага и пристъпи в стаята. Същността на това нещо бе човешка. Само дето нямаше врат. Главата от всички страни полегато преминаваше в раменете. Нямаше ни очи, ни уста. Просто власинките на тези места бяха леко вдлъбнати. Защото това същество от тила до петите бе покрито с бяла и стегната колкото лишей плът, дебела към седем сантиметра.

То се приближаваше в неподвижния въздух и портретите местеха изпълнени с ужас очи от него към мен.

… Тогава сякаш разкъсах невидими вериги на ръцете и краката си, скочих, по някакво чудо минах покрай него и се втурнах към вратата. Краката ми не искаха да бягат, затова започнах да правя скокове. Така се случва насън, когато не можеш да избягаш от преследвачите.

… Пред мен се оказва кон. Мятам се на него, без да мушвам крак в стремето, без да опра ръцете си в гърба на коня.

Чудо ли стана? Няма го замъка, костьола, плебанията. Пред мен е поляната, на която Витаут Олшански бе принуден да ни пусне, до мен е Сташка, а, не — Гана, забъркваме си следите, а аз подсъзнателно предчувствувам нещо лошо.

Толкова болезнено, толкова тревожно предусещам никаква неминуема, неизбежна, неясна беда.

Конете препускат лудо. Дори да се пребием, но само и само да не изгубим пътя. Всеки миг ще се провиди реката, лодките, пътят към Неман, сетне — към свободата.

Ето ги лодките. Но нещо са твърде много.

Не са същите.

И като ни прегражда пътя към лодките, към сребристата светлина върху водата, пред нас излиза в права линия отряд. Втори конен отряд.

Пратен е бил по вода да ни пресече пътя. Стигнал е по-бързо, защото е нямало нужда да се лута из дебрите и да си заплита следите.

Смътно проблясват под лъчите на месечината стоманените и посребрените брони. Вдигнатите забрала и лицата са в сянка, затова изглеждат слепи или спящи. От шлемовете висят пискюли, конски опашки, пера.

Гиздавите поводи са отпуснати. Живачно блестят връхчетата на дългите копия, сабите, боздуганите и бойните чукове.

Сега път за бягство няма. Веригата от конници се приближава.

Това е. Съдбата не бе милостива към нас.

… Някаква каменна постройка, където хвърлят различни денкове, чували, сандъци. Те се плъзгат някъде надолу като по жлеб, по който спускат кораб или ладия във водата. Нощ е. Малко по-тъмна, защото луната всеки миг ще изплува. Около нас с Гардислава има десетина стражници и Витаут Олшански на вран кон.

— Ето какво, уважаеми господа — обръща се той към стражниците, — ето какво, господа съветници. Ще минем този път без съвет, без съд и писар, без свещеник, без казначей, който да преброи върнатото съкровище. Макар че то трябва да остане с тях, докато мине ревизията на този Гарван, на този лешояд Станкевич.

Той ни сочи на стражниците:

— Съблечете им одеждите.

Дрехите падат в краката ни, върху тревата.

— Какво, кал такава? Срещнахме се все пак. Нищо, вашият бранител спи. Ех, здраво държи, здраво приспива виното. А вас? Вас ще напоя с такова, че след време навеки ще заспите. Крадци!

— Млъкни, крадецо — отвръща с моите устни Валюжинич. — Твоят прадядо предаде Слуцки, ограби и князете, и краля. Ти си същият. Продаде мен и другарите ми, ограби краля. По-добре си затваряй устата. Много си язвителен. Заради издевателствата над нас за престъпленията ти така ще те разкъсат с щипци, с клещи, че месото ти на парцали ще хвърчи от костите. Твоето злодеяние е известно на мнозина, най-вече на бога.

Той се усмихна страховито:

— Не се надявай толкова да ме ядосаш, че да те сподобя с лека и бърза смърт, че и да повикам дърводелец, който веднага да ви скове погребална колесница за ковчезите. Няма да го бъде. Тъй ще ви наредя, че живи ще се изядете.

— Пиши — след пауза се обръща той към конник с чудноват цилиндричен предмет в ръцете, — на редове.

Отначало жената, сетне мен връзват под мишниците с някаква особена примка и ни спускат по наклонена плоскост, след това направо надолу в някакъв черен отвор.

Под краката ни — камък. Нещо се изхлузва под мишниците. Аха, онзи възел. Като дръпнеш, въжето само̀ пада дори от най-високия клон. За миг забелязвам как като две змии се мярват горе в светлото петно, където едва-едва се процежда светлина, двете въжета.

— Ето така — дочува се глас отгоре, — ето ви ложе, ето къде ще живеете и ще издъхнете. Има вода, капе отгоре, под нея има ведро. Виждате, че не ви погубих жестоко и люто. И съкровището ви е в другия трап. Къщата ви е разкошна, седем сажена околовръст. Ще останете тук да вардите съкровището и живите не ще могат да ви намерят.

Светлото петно над главите ни започва да се стеснява. Чува се тъпият звук от удара на една каменна плоча в друга, стърженето на мистрия върху тях.

Мрак. Нищо повече. Само гъст и непроницаем като сажди мрак.

— Ти ще умреш най-късно след година — викам аз без надежда, че онзи може да ме чуе.

… Не виждам нищо. И в същото време кой знае как виждам черния конник начело на отряда да излиза от пътеката на поляната (тримата зидари се мъкнат най-отзад).

Черният конник внезапно препусва и махва с ръка.

От дебрите излизат, трошейки клоните, ездачи. В ръцете си нямат пищоли. Нищо чудно, ето в далечината вече се вижда върхът на костьолната камбанария. В ръце държат дълги лъкове от беловежки тис. Гръмко плясват изопнатите, сетне отпуснати тетиви в кожените ръкавици на левите им ръце. Като рой се вдигат дългите стрели, с връхчета, изварени в отвара с борови игли, кора и дървесина от същия тис. Смъртоносни са тези дълги стрели — спасение няма от тях.

Зидарите падат веднага. Стражниците още се въртят, мъчат се да си пробият път, по един по един се стоварват от конете. Толкова стрели стърчат по тях, че приличат повече на таралежи, отколкото на хора.

Виждам лицето на княза. Устните му язвително се раздвижват. Той оглежда мъртъвците.

— Да, право думаше. Има много свидетели на злодеянието ми. — Сетне вдига очи:

— Остана един — бог.

… И отново непроницаем като сажди мрак. Отново внезапна светлина. Дворът на замъка е облян от слънце. Огромен дъб, в началото общинен, сетне родов. Пъстрата тълпа е кипнала около него. Богаташки благороднически дрехи, стражници в броня и свободни селяни. По-нататък, до вратата и вън от нея, бял облак от бедняци. От общата врява се долавят отделни фрази.

— А всички свидетели от стражниците — говори писарят — не може да повикаме пред високия съд. Защото същата нощ някакви злосторници, май скитници, ги избили. Тези зли люде не са били от стражниците, а най-вече от простите разбойници, защото не са имали друго оръжие, освен лъкове с отровни стрели.

Отново врява. Изплува умното лице на Станкевич. Полага ръка върху евангелието:

— Кълна се, че когато князът догони бегълците, веднага ги пусна по моя молба и съвет. А че те са носили със себе си парите на онези бунтари и на негово кралско величество — това не съм знаел.

След пауза:

— Обаче тези пари и досега не излязоха нийде на бял свят. Нашето дирене не даде нищо. А би трябвало да ги усетим някъде. Значи, скрити са някъде. Освен това трябва да узнаем дали не са ги пресрещнали други люде на княза.

Отново гълчава. Тогава до подставката с евангелието застава самият княз.

— Кълна се в португала[1] на моя прадядо Пятро Олшански — ръката му изважда от прореза на дрехите златна верижка.

— На прадядо му, предателя — беззвучно шават устните на Станкевич.

— … а ако трябва, ще се закълна пред светото евангелие. Признавам не в мъки като слуга, а по съвест, че тогава ги пуснах и се завърнах в замъка заедно с господин Станкевич. Втори път не съм ги ловил аз и най-вече не съм ги убивал. Свидетели са ми Язеп Гарашчук, купец, и Пратас Леванович, писар; двамината се кълнат, че онези са живи. Ще живеят още, колкото бог ги сподоби. Аз нито с оръжие, нито със секира не ще ускорявам края им, за което давам дума.

Отново мрак. И далечен глас:

— Нашият княз Витаут, без да дочака края на ревизията, наскоро се спомина.

Отново мрак. Вече за вечни времена. Двама вардачи християни, един — некръстен.

… Събуждам се от своето скърцане със зъби.

Състоянието ми през този ден бе отвратително. Дори срещата със Сташка не ми донесе облекчение; непрестанно пред очите ми бе отблясъкът на нощния светлик върху лицето й, когато „ни“ спускаха с въжета в шпора. Последния отблясък.

Не зная защо, но поехме към Олшани (най-вероятно, защото замъкът, костьолът, самата Олшанка ни бяха дошли до гуша както грисът през времето на златното ни щастливо детство) и аз, без сам да зная защо, й разказах всичко, като не пропуснах и кошмарите.

— Случва се — рече тя. — Просто човек толкова мисли за нещо, че мислите не го напускат и в съня.

— А защо насън ми се яви всичко така, сякаш го зная със сигурност?

— Поради липсата на логика. И поради съществуването на някаква висша логика. Наяве това пречи, а насън всичко е без ограничения. Включително и въображението. Теорема от евклидовата геометрия за пресичането на правите (или на две линии — ама че проклетия, не ми трябваше тази наука, та й забравих и терминологията).

— Вярно. Някой от известните бе казал, че в неговата библиотека има повече знания, отколкото у него самия. Но не съжалява за това, понеже не е библиотека, а физик… Аз също съм забравил много нещо от училищните премъдрости, но щом ще говорим за забравената геометрия, моите прави се пресичат отвъд реалната плоскост, в съня.

— А какво мислите сега за това?

— Нищичко.

Още доста младите, сочни и зелени листа се сплитаха над пътечката. По тази пътечка стъпваше онази, която бях изгубил не само в кошмарния си сън.

— Знаете ли — изведнъж разпалено възкликна тя, — вашата версия, възникнала насън, май отговаря на всичко, каквото знаем. Наистина Олшански не докоснал отново върнатите съкровища, наистина той дори с пръст не докоснал жертвите си. Не ги убил, оставил ги сами да умрат. Клетвата му пред евангелието била истинна, макар и казуистична. Човек само с вода може да преживее, да речем…

— Две седмици, не повече.

— Защо? Една моя позната се лекува чрез глад и издържа тридесет дена.

— Обаче се е лекувала. Под наблюдението на лекари, а не в тъмница. Нали на човек е необходима не само вода, а и чист въздух, движение и извинете, редовно къпане. Иначе организмът се отравя от собствените си отпадъци.

— Е, да, поживели са още малко.

— Такава клетва и на всичкото отгоре пред евангелието не само за средновековен, но дори и за съвременен човек… трябва да е съвсем останал без съвест. Трябва да е дори не звяр, а изкопаема рептилия без мозък. Точно за такива белоруските хроники пишат, макар и малко неприлично: „Съвсем безсрамен, за един грош дори в божия храм ще пръдне.“

— Ехей, много си позволявате. Все пак има дама пред вас.

— В последно време като че живея в друго измерение.

— Какво смятате да правите? — запита тя.

— Не зная. Сигурно ще се откажа. Страшно е да се приближаваш до нещо необяснимо, като че от онзи свят… Не искам. Скъпя си психиката. Единствена ми е. Каквато и да е, моя си е.

— Не — замислено промълви тя, — аз не бих се отказала на прага на разгадката. Ако ще да ме разкъсат. Може би само два кубически метра ви делят от отговора, а вие се отказвате. Освен това, нали зная, не сте опитали дори да систематизирате това, което ви е известно. Боязлив човек сте, непоследователен. Огън да я гори психиката! За какво му е на човек, нали да я изгаря, когато се наложи!

Бяхме излезли вече на шосето, почти до автобусната спирка. Тя вървеше до мен навъсена и ужасно недоволна. Внезапно рече:

— Хайде, потърпете още два-три дена. Днес се опитайте да подредите, да обобщите, да направите изводи, да систематизирате всичко, каквото знаете вие и хората. Или което предполагате. А утре и в другиден, последния ден, ще копаем заедно. Ако не намерим нищо — край. Ала не, не може да се случи така. Който търси — намира. „Чукайте и ще ви се отвори.“

Аз се колебаех, тогава тя изрече:

— В края на краищата не бива да забравяте за Марян.

Това можеше да ми спести. Да се въздържи. Не обичам хората, които удрят жестоко. Но жените… жените, когато не са просто бъбрици или „котета“ с глупави очички и с отпусната, празна, незряла и дори досадна хубост, са почти всичките такива. По такива си падат глупавите мъже и ги избират например за „мис Испания“, за „мис Америка“ или дори за „мис Свят“, а то изведнъж посред най-сериозен разговор с хора, изобщо без склонност към кокетство, изтърсват: „Ваня, ще идем ли на «Анжелика, маркизата на ангелите?»“ — „Не.“ — „А на «Нейното последно танго»“? Или в началото на пролетта ще заяви, при това агресивно: „А аз искам фурми.“ Или „кисело зеле“. Наистина това понякога преминава с възрастта. Ако ли не, човек само се чуди как довчерашната „мис Бимбинистания“, изгубила последното оправдание за глупостта си — своята хубост, изведнъж тръсне в компания на специалисти, като им сочи „Мъките Христови“ в Кладненския костьол: „Ето тук, нали виждате, Исус е застанал пред Понтий, а там пред Пилат.“

В края на краищата може би започвам да остарявам. И Сташка не е такава. Дори да бе такава, не бих казал нищо подобно пред нея. Няма по-двулични и отстъпчиви хора от мъжете, заслепени от чувствата си.

— Добре — казах аз, — в същност два-три дена няма да променят нищо.

На спирката тъкмо пристигна дълъг „Икарус“ от Кладно и от него наизлязоха „потомците“, пристигнали на гости и за домашна наденица при „старите“. И виладжиите, доста непоносими хора, когато са много. Особено в ден, когато те е налегнала ипохондрия.

Пред нас вървяха наскоро погражданени селяни, понесли куфари, често дори шперплатови, и отдавна погражданените с раници и мрежи. Тътреха се с последни сили като камили, прекосили Каракум, мъжете виладжии. Крачеха виладжийките с кой знае за какъв дявол направени прически. Вървеше лекомислен самотник, като им хвърляше погледи, тепаше многодетно семейство, изнемогващо под тегобите на своите грижи. И то не само на своите, защото седемгодишно момиченце хленчеше, че му се ходи по нужда, а четиригодишно момченце вървеше до кака си и, което е най-лошо, не молеше вече за нищо.

— Кръстно шествие в старото градче на Кладненска губерния — дочу се внезапно гласът на Хилински. — И произнесе с тона на угрижена майка: „Ванечка, стига си пръцкал, по-добре гледай какви хоругви носят.“

Щом зърна, че не съм сам, се изчерви и о, чудо! — започна да обяснява:

— Извинете… Дълги години бях принуден да се сдържам и си дадох дума, че когато бъде възможно, ще си дам свобода и ще поставя рекорд по невъздържаност в приказките.

— Нищо — колкото и да е странно, Сташка се подсмиваше весело, като оглеждаше моя „англичанин“.

Към нас се приближаваше веселият Адам с раница и спининг в калъф и отново чудо! — до него бе Хосе Инезиля Лигановски, също със спининг и с куфарче.

— А аз не ви повярвах — продумах аз. — Сигурно светът се е преобърнал.

— Че защо? — отвърна психиатърът. — Нямам ли право да помързелувам ден-два? А вие защо се мотаете тук?

— В същност моята професия е да се мотая — казах аз. — Добре де, не мога ли да посрещна още няколко делови безделника като мен?

След като се запознаха със Сташка, поехме обратно към своя пристан. Вървяхме под кичестите юнски сенки, разговаряхме за разни глупости.

Настаних Адам Хилински за две седмици и Лигановски за ден-два у бездетните съседи на Шаблика (може пък децата им да бяха заминали нанякъде). Сетне тръгнахме да разглеждаме махалата и историческите й паметници, за съжаление невключени нито в група О (под закрилата на ЮНЕСКО), нито дори в трета група (което отговаря в същност на нашите паметници от местно значение). А защо — не знам.

Тогава ме учуди внезапната активност на Витаут Лигановски:

— Това езерото ли е? Добре. А рибата къде кълве най-много? Там ли? Много хубаво. Вътрешният, на който са отбелязани часовете, е неподвижен, а външният, месечният, се движи. Неподвижната стрелка сочи фазите на луната. Бре-ей! Колко стар механизъм. Нали знаете, най-старият часовник, на Спаската кула в Кремъл, също имал подвижен циферблат… А онова там твоята плебания ли е? Твърде шик… А това е замъкът? По онази галерия ли се движат сенките?

Очите му скачаха от замъка на костьола, от кулите към разкопките на хълма отсреща.

Когато се отби в костьола да го види отвътре и повлече Хилински със себе си, Сташка внезапно ми рече:

— Ама че пъргав човек. Същински живак. Все ми се струва, че съм го виждала някъде. Че сме се срещали… Не-е, не съм лежала в неговата клиника. И от познатите ми никой не е попадал там… Просто сякаш някога по телевизията съм го виждала или като изпълнител на дребна роля в някакъв незначителен филм.

— И аз изпитвам същото чувство.

Отидохме настрани и седнахме на гредите, до нас поседнаха и минаващите наблизо Олшански, Шаблика и Змагител, сетне Висоцки с някакъв непознат, накрая дотърча, като едва си поемаше дъх, плувнал в пот, Ганчаронак.

Непознатият, както се оказа, бе самоукият майстор на часовници и органист, дето свири „Лявониха“ на органа. Презимето му беше Згонник.

— Как можахте да го поправите?

— Тъй се случи — той сведе засрамен очи, — от малък имам нюх към всякаква механика. При това часовникът не беше повреден много. Откровено казано, не сполучих напълно. Часовникът трябваше да показва великдените, католическите и православните. А в онази ниша, дето е под циферблата, да сочи татарските и еврейските празници. За какво им е било да ги знаят — можеш ли ги разбра. Вероятно за някакви черковни изчисления. Но там вече не успях, не ми беше по силите.

— Че за какво ви е?

— Ами така. Всичко да е наред. Макар да не е нужно, но ще е приятно да знаем кога са тараският байрам, еврейските пости. За мое спокойствие. Всичко да бъде свършено, както трябва. Да се знае, че не сме по-глупави от някогашните.

Бях приятно изненадан. Майсторът разсъждаваше чудесно.

Сетне се разговориха, той и гостите се споразумяха на другия ден заедно да ловят риба и за тази цел да станат още в два и половина, час преди изгрев-слънце.

— По дяволите, неудобно е — обади се Адам. — Може би вие със Станислава сте запланували нещо друго за нас.

Искрено казано, зарадвах се, че няма да видят последния ден на безплодните ни напъни и стремежи, на безславното ни поражение. Затова излъгах от името на Сташка и от свое име:

— Ама никак. Утре имаме други намерения. Ще идем у един човек да прегледаме някои стари вестници и списания от времето на окупацията.

— Много интересно — продума Висоцки.

— Пък сетне… ще огледаме една стара могила — гробница. Не е далеч оттук.

— Още по-хубаво — успокоиха се тримата новоизпечени мускетари на риболова.

В това време току-що възникналата идилия бе нарушена от човека, който непрестанно ми се въртеше в краката.

Людвиг Лапатуха се зададе откъм махалата и седна на могилката на дванайсетина метра от нас. Начаса подхвана концерта си. Само че този път не толкова полифоничен като друг път.

— Махнете се… Вървете си… Моят дом, моята крепост… Зверове… Палачи… Във всички ви… Всички сте заклеймени. Клеймото на изродите. Нищо… Ще погинете… Скоро, скоро ще настъпи вашият час.

„Този ли е?“ — запита ме с поглед Лигановски.

Кимнах мълчаливо.

Тогава психиатърът ме учуди отново. За пръв път през живота си виждах как истински трябва да се разговаря, как безпогрешно да се държим с умствено увреден човек. Стана, приближи се твърдо, но без да бърза, до Лапатуха, като през цялото време го гледаше в очите. Седна по-долу от него, за да вижда очите му. Заговори го тихо, спокойно и разсъдително. Гледаше го неспирно, сякаш му внушаваше нещо като прочутите хипнотизатори или като старите врачки, които понякога владеели хипнозата не по-зле от Месинг.

Странно, истеричните нотки в гласа на Лапатуха се изгубиха, той също заговори тихо и почти спокойно. Трескавото поведение отстъпи мястото си на спокойния разговор, ръцете на лекаря и болния се движеха също спокойно. Тези ръце час по час се отпускаха ту върху коляното, ту върху рамото на събеседника.

Пред очите ни ставаше нещо вълшебно. Притихнахме, слисани от чудото, което ставаше пред нас.

След около четиридесет минути Лапатуха стана, стисна ръка на лекаря и произнесе почти спокойно, почти нормално:

— Умен човек сте. Разбирате… Но дори разумните трябва да се пазят. Земята е заразена. Аз също бях учен човек, а какъв съм сега?

Махна с ръка и си тръгна. Не с обикновената си разцентрована походка, а доста твърдо, сдържано. На завоя се обърна, помаха ни и се изгуби.

Лигановски въздъхна, приближи се и седна до нас.

— Е, как е? — запитах аз.

Лекарят вдигна рамене, помълча две минути и подхвана:

— Ех, не ми е паднал той в началото. Отдавна да е оздравял. Имало е някакви местни събития. Но времето си взема своето. Напълно е възможно след определен период да стане почти нормален…

— Но какво му е? — запита Ганчаронак.

— Знаете неговата история. Страшна е… С една дума, той е изградил сякаш отбранителна стена пред паметта си. Не иска да си спомня миналото. Опасно е. Мнозина в такива ситуации напълно забравят миналия си живот. Настъпва така наречената амнезия. Когато паметта на такива хора не се възстанови — всичко е изгубено. Те като правило забравят дори и името си. Още в началото ми се стори чудно, че този все пак помни нещо… И нещо се е възобновило в паметта му приблизително месец след трагедията. Обаче е осъзнал, че не помни всичко, че не иска да помни всичко. И в този смисъл се е почувствувал отчасти свободен: как ще ме хванете, като не съм напълно нормален, това не е лесно.

— Но все пак понякога си спомня какво ли не — обади се Хилински.

— Да. За него припомнянето е отвратително, носи му физическа болка. Обаче в съзнанието му, в ума му са се запазили островчета памет. Вътрешна за вътрешно ползуване. Обаче не симулира лудост, непълноценност, дезориентация във всекидневния опит… Това не може да се имитира… Не може да се имитира например, че човек не знае как да си обуе обувката. Таке нещо се случва на истински психически болните. А този — не. Не е съвсем на себе си, но ясно осъзнава къде е и се държи нормално.

— Мислите ли, че ще може да си припомни всичко? — запитах аз.

— Много нещо, ако не всичко — сериозно заяви лекарят.

… Разделихме се доста рано. „Гостите“ тръгна със Сташка за Белая Гара, а аз реших да остана и на раздяла с тази проклета работа да си направя някои изводи. И щом систематизирам непостигнатото, да го зарежа, да се върна в къщи, да връча това „нищо“ на Шчука и да се запилея следващите месец и половина — два нейде по селата. И да работя. А може би ей така във Фарос или Перевозное, където няма толкова курортисти, а само море и голи скали.

Седнах, сложих бележника пред себе си. Започн да записвам, като се мъчех да спазвам поредността на събитията.

Ето какво излезе накрая.

1) Посещението на обезпокоения Марян. Разговорът му с някакъв мъж на изложбата. Предложение да продаде Книгата. (Кой е бил този човек? И досега не зная).

2) Телефонните позвънявания да продаде Книгата. Някой обикаля под прозорците му. Кой — не се знае. Нима някой от съседите на Марян? Едва ли. Милицията ги провери. Дали не е някой от моите съседи? Глупости. Няма подходяща кандидатура.

3) Олшани и родът на Олшански. Двойното предателство. Къде може да са съкровищата? Не се знае, ако не броим неясните намеци в книгата. Историческите факти говорят за несметно богатство, последвано от средна заможност. Моите „сънища“, които изобщо не могат да влизат в сметката. Значи, касае се за никому ненужни документи, родови грамоти, пък и дори да има ценности — кой би могъл да ги реализира в наше време.

4) Зоя. Странното й държание. Ту си отива, ту се връща.

5) Първата смърт — на Марян. Никакви следи от насилие. Слабо сърце. (Обаче имаше предчувствия.) Нечий опит (чий?) да му разбие вратата. Приспаните кучета (от кого?). Завещанието, заверено при нотариус. (Защо се бе погрижил за завещание?)

6) Шифрованото съобщение в книгата. Единственият успех, и той без никакви последици. (Кому е бил нужен шифърът и разшифровката? Също не се знае. Наследници — няма. Дали на онези, които някъде на същото място са скрили архива, а сетне са унищожили свидетелите. Въпрос: кой ги е скрил? Непосредствените изпълнители са избити, някои са умрели. Да са възложили на някого? Но на кого? Кой друг е знаел? Нямам представа дали е имало други. Дали са имали медните предмети, на които трябвало да се намотае лентата, или тези предмети са били в различни ръце? Нищо, минах и без тях.)

7) Бележката ми до Марян, тоест написаната с моя почерк, на моя хартия. (Кой е могъл да я изнесе? Марян? Хилински? Дивотии.)

8) Опит да се влезе в моя апартамент. Престъпникът избяга. (Ясно, дирили са книгата и шифъра. Но кой е знаел за тях? Покойният Марян? Хилински, който и без това има и книгата, и лентата? Бабини деветини.)

9) Самоубийството на Зоя. Продала е в някакъв смисъл своя „истински мъж“. Значи, мен. (В какъв смисъл? На кого? Не се знае. Но може би с това се обясняват последните й посещения.)

10) Какво е скритото? Старото съкровище? Вещи, награбени от хората на Розенберг? Архиви? Ето тук може да бъде разгадката. Може, но я няма. От това могат да се интересуват три личности поотделно, групи личности или една личност (група) с три цели. Дирят ценности? Това е обяснимо. Документи? Те са интересни за несъществуващите наследници или за музеите. Някакви компрометиращи материали от архивите? Възможно. Но за какво? За да се предпазят от опасност? Или напротив, да шантажират?

11) Защо обстановката в Олшани и в Олшанка е толкова ненормална? Какъв е този опит да се разрушава стената, онази свада? Лудостта (частична и поправима) на Лапатуха? Бил ли е свидетел при избиването на поляците и на нашите? Или също е бил в колоната, но е избягал?

12) Какво означават сенките на жената и на монаха?

13) Защо възникват все някакви странни срещи? С Ганчаронак, с Лапатуха? Следят ли ме? Думите на пияния Вячорка за някакви страшни каменни яйца. Какво значат те?

14) Защо Лапатуха крещеше нещо за убийците? Защо викаше от бойницата, че замъкът е неговата крепост?

15) Огънят във втората кула. Шифрованият текст сочеше третата.

16) Местните, тукашните хора по време на германската акция с архивите и с разстрелите. Кои са те?

17) Бандите на Боубел и Куляш, унищожени от нашите. (Възможно ли е някой от свидетелите на акцията да е бил тукашен, да е от бандата и все пак да е оцелял? Тогава ще е нещо като единствен „наследник“. Едва ли. Съмнявам се. Бандитите са унищожени до крак.)

18) Моите кошмари.

19) Кой през онази нощ пробиваше стената в моята, третата кула и кой води дуел с мен с фенер и с камъни? Лапатуха? Едва ли. Ами ако е той?

20) Кой е предал нелегалните, сред които е бил сегашният ксьондз? Жив ли е предателят? Дали ксьондзът не е забъркан във всичко това с неговия неестествен, фантастичен начин на живот? С неговите катакомби? С онова блъсване в гърба ми? Искаше да ме спаси? Или може би да ме запрати в бездната?

21) Останал ли е жив някой от организаторите на „санитарната акция“? Къде са оцелелите? В чужбина, а тук имат свои хора? Или присъствуват лично?

22) Дали Ганчаронак би могъл да познае някои от бандите, когато е бягал от разстрела?

23) Роднините на Висоцки нямат нищо общо. Единият е загинал като подлец и див звяр. Вторият — като герой. Един род — а колко различни хора. Пътуванията до Тъмни бор и при прокурора в Кладно изясниха пълното заклеймяване на единия и реабилитацията на паметта на другия, но нямат нищо общо с работата ми.

Ето, двадесет и три въпроса. Някои се делят на два-три още. И нито на един нямам отговор.

Пълно поражение, пълен разгром на моята логика и на ума ми, на умението ми да се ориентирам в хората. Поражение, чиито резултати току-що систематизирах. Ако не беше думата, дадена на Станислава, още утре можех да си замина оттук. Не е за твоята уста лъжица да разплетеш всичко това, братко, пък и в същност може да няма никакъв смисъл и връзка между тях, а само обикновено съвпадение на събития. С твоя ум, братко, само можеш да си налягаш парцалите. Какво да се прави, с това ще приключим, макар и да е жалко. Но няма накъде, щом не можеш да свържеш в едно несвързаните нишки, когато не можеш да изтъчеш никакъв килим от тях. А дори и да изтъчеш, по орнамента и по избора на цветовете ще си личи, че е килим, изтъкан от сляп луд.

Излязох навън, седнах на стъпалата и безнадеждно запалих цигара. „Катастрофално приключи вашето пътешествие, друже Космич.“

— Вие ли сте, Космич? — чух аз гласа на Олшански.

— Аз съм.

— Лапатуха не се ли е мяркал тук?

— Не. Да не съм му пазач?

— Не е там работата. Пратих го да кара брашно за фурната. Но ето че сега, дявол да го вземе, конят самичък се върнал при воденицата.

— Не го зная къде е, Ничипар Сяргеевич.

— Ах. Дяволска работа… Пак ли нещо го е прихванало?

Той махна с ръка и отмина.

Над Олшанка се спускаше нощта. Нощта на моето поражение. Селското небе не е като в града — сякаш празнувайки моето поражение, сипна хиляди, десетки хиляди звезди, ту кротко примигващи, ту бодливи, като че ледени. Така са блестели и преди четиристотин, и преди триста години, така блестят днес и все така безразлично ще блестят сетне, когато никой не ще си спомни за мен.

… Някой безшумно приседна до мен на стъпалото. Изобщо не забелязах кога се бе приближил. Просто когато бе съвсем наблизо, сякаш нещо се мярна пред очите ми, като че нощта махна с черно крило.

Хилински седеше до мен и въртеше цигара между пръстите си. Ама че човек!

— Виж какво… трябва да разменя някоя дума с тебе.

— Да не мислиш, че не съм забелязал? От сутринта се въртиш като котарак около тиган с пръжки. Все искаш да ми кажеш нещо и не се решаваш. Сякаш късаш зелка лист по лист, вместо да я разрежеш отведнъж.

Ако искате, вярвайте, ако искате — не, но бях ужасно ядосан. Може би заради паметта на Марян, може би заради моята несполука, а може би заради този похват на Шчука вечно да не говори за най-важното. Късах се от яд заради тази политика на премълчаване, заради това кръжене наоколо, заради тези разговори с намеци. Кипях от яд. И колкото да е странно, най-много ме бе яд на Хилински. Сигурно защото пръв ми попадна.

— Дяволски проклет, мамицата му на този селяшки похват… Нещо като шега на невъзпитан и глупав приятел… Колет. Разопаковаш го. Една обвивка, втора… Една кутия, втора… трета… купчина кутии. И в последната изведнъж — курешка. Или нещо още по-лошо… Ненадминат хумор. А може би и брилянтов пръстен… Заедно с пръста на убитата гастролираща актриса. Заедно с пръста, защото подобни неща рядко свършват добре.

Хилински само поклати глава. А аз беснеех все повече от яд на човека без късмет, на себе си.

— Освен това… вече малко актриси имат кой знае колко ценни брилянтови пръстени. Разбира се, ако не са омъжени за някой лауреат, за директор на голям завод или за… някой снабдител.

— Ядосвате се, а? Хайде, хайде — само продума той.

Но вече не можех да се спра. Карах се с Хилински. С човека, когото напълно уважавах и премного обичах.

— Имах един приятел, Неселроде[2]. Дали беше потомък на онзи или не — не зная. Но баба му бе от „някогашните“ — думите ми бяха пълни с отрова и от яд към себе си бях готов да разкъсам съседа си по стъпало. — По едно време той беше профпредседател и ако искате, вярвайте, ако искате — не, профсъюзен членски внос му плащаше един работник Пушкин… Е, това няма нищо общо с историята. Та баба му казваше за сегашните, че „боже мой, това не са актриси, това са гражданки“. И е права! Какви държанки могат да бъдат те, какви оргии да стават с тяхно участие в „Яр“? Едногодишната ми заплата няма да стигне, за да изпотроша всички прозорци и мебели дори в „Журавинка“[3] (да не казвам колко е къс пътят оттам до милицията), хич пък няма да ми стигне, за да подаря например на актрисата НН брилянтова огърлица. Пък и тя няма да я вземе.

— Няма да я вземе. Тя има мъж, деца, обядва с кренвирши в бюфета. И това е добре. Поне не й се случват безобразия. Така че няма да има пръстен. А в тази последна кутийка ще намерим някаква мръсотия… Хайде, аз съм друго нещо. Но Шчука? Как така Шчука не може да разгадае нищо? Обикалят оттук-оттам. А някой действува… Празни приказки, бездействие… Губим си времето.

— Недей така — обади се Хилински, — мисля, че той не си губи времето. Жалко, че засега успяват да го изпреварят.

— Добре — мрачно промълвих аз, — а къде е кочанът на зелката?

— Ето, Шчука ти праща кочана от зелката — неочаквано сухо изрече той — и не съм виновен аз, че цял ден подире ми се влачеха различни хора, че едва сега мога да те намеря сам. Ето, гризи си кочана. Твоят Герард предаде богу дух.

— Кой Герард?

— Твоят. Пахолчик от павилиона за цигари.

— Как?

— Намерили го в заключения павилион. Отровил се.

— Третият по ред? Започва да се повтаря начинът. С какво?

— С някаква много силна растителна отрова.

— Каква?

— При експертизата… Някои чисто растителни отрови не могат да се разпознаят. Освен това не съществува противоотрова за тях.

— Какво друго?

— Нашият портиер, Кухарчик, в същия ден…

— Какво?

— Черепът му бил строшен с някакъв тъп предмет. Направиха му операция. Докторите не дават надежда да оживее… Е, какво ще правиш сега?

— А ти?

— Ще отида с органиста и с Лигановски за риба. Той иска да се връща утре вечер. Нещо му доскучало.

Хилински се изправи.

— Та така, братко, оказа се по-сложно, отколкото предполагахме.

— Сега си мислех…

— Чудесно занимание. Гледай да не го изоставяш, докато си жив.

И си тръгна.

А аз се запътих в стаичката си, седнах на масата, отворих бележника и продължих по-нататък.

24) Смъртта на Герард Пахолчик. (На кого е пречел този чудак с павилионната си философия? Да не е видял нещо? Но какво?)

25) Възможно е черепните увреждания на Кухарчнк да причинят смъртта му. (Кой? Заради какво?)

С това бележникът с резултатите от моя разгром можеше тържествено да бъде затворен.

Разгром ли? А, не. Много искате. Твърде подло нещо е да останат безнаказани! Твърде заплетено кълбо възникна от всичко това: далечното старо време и скорошната (за мен) война с нейните „санитарни акции“ срещу стотици невинно убити, със старите убийства и наскорошните, със смъртта на жената, която, макар да ме лъжеше, все пак по свой начин ме обичаше.

И със смъртта на моя приятел. Най-добрият от добрите приятели на земята, велик и в постъпките, и в мъките си.

Длъжен съм не само да сторя всичко възможно за разплитането на това кълбо от гнили престъпления, облени в кръв и кал, в лъжа и предателство. Длъжен съм да отмъстя, стига само да мога, макар че никога не съм бил отмъстителен. Да отмъстя не само с пълна мяра, но и стократно.

Той или те да потреперят от ужас, преди да ги споходи последното Неизвестно, последното Нищо.

Защото това, което се случи и продължава да се случва — е вече твърде много.

Още ще се поблъскаме като едната от онези две жабки, попаднали в гърне с мляко. Едната отпуснала лапички и потънала на дъното.

Но другата се борила дори в безнадеждността. Избила с лапичките си островче масло, малко жизнено пространство.

Бележки

[1] Португал (фартугал) — златен медальон, западна изработка. — Б.а.

[2] Карл Василиевич Неселроде — граф, канцлер на Руската империя от 1845 г. Активен крепостник. — Б.а.

[3] Ресторант в Минск. — Б.пр.