Ана Годбърсън
Завист (5)

Трета глава

„Наскоро омъжена млада жена може да открие, че има желание навсякъде да я придружава любимият й съпруг. Вероятно дори ще започне да прекарва цялото си време с него и съвсем ще забрави за приятели и роднини. Напълно разбираемо, но неприемливо за обществото.“

Госпожа Хамилтън У Брийдфелт, „Събрани съчинения за възпитанието на младите дами“, 1899 г.

Госпожа Хенри Скунмейкър, по баща Пенелопи Хейс, беше постигнала много през осемнайсетте си години. Минаваше покрай изложения черен автомобил на Лиланд Бушар и реши, че и тя, като каретата без коне, е емблемата на бъдещето. Още от дете си повтаряше, че преди да навърши двайсет, ще носи на пръста си тежка, натруфена халка и ето че бе постигнала целта си две години преди крайния срок и бе успяла да влезе в едно от най-уважаваните семейства в Ню Йорк. Все още имаше такива, които си спомняха, че преди няколко десетилетия бащината й фамилия бе набързо променена от противната Хазмат. Сега обаче, докато се изкачваше по мраморните стълби към партито, което беше в разгара си, едва сдържаше нетърпението да влезе в залата под ръка с изключително красивия си съпруг.

Тава бе едно от най-големите удоволствия в живота й, защото Хенри беше висок, строен, с изваяни скули и привличаше погледите. Като дебютантка, Пенелопи свикна да я оглеждат, ала завистливите погледи, които я стрелнаха, когато пристъпи в музикалната зала на втория етаж, пълна с хора, които разчитаха на стари пари и добри връзки, бяха далеч по-красноречиви от обикновено. Тя се усмихваше високомерно, плътните й устни, извити насмешливо надясно, а роклята от яркочервена коприна привличаше завистливите погледи към изящната й фигура. Тъмната й коса, разделена на път по средата, беше прибрана в сложен кок и откриваше високото й обло чело.

Пенелопи плъзна поглед по стенописите, нарисувани от един от водещите европейски таланти, а сетне и към лъскавата полица над камината, пренесена на части от Флоренция. Знаеше не само това, а дори много повече за дома на Лиланд Бушар, защото искаше Хенри да построи дом за тях и бе събрала множество изрезки от вестници. Той обаче все още не й бе подсказал да има подобно намерение, но както и с всичко останало, което желаеше Пенелопи, бе просто въпрос на време да постигне своето, като вложеше незначителна част от умението си да убеждава.

Над бръмналите гласове и звънтенето на чашите Пенелопи чу да обявяват името й с наскоро придобитата фамилия.

— Госпожа Хенри Скунмейкър! — прозвуча красивото име и Пенелопи се обърна.

Шлейфът й се разстла по дъбовия паркет. Тя веднага забеляза, че се приближава Аделейд Уетмор, в рокля от оловносива плътна коприна. Очите й бяха влажни, все едно бе потънала в самосъжаление, но истината бе, че годежът й с Реджиналд Нюболд бе току-що обявен и имаше вид на прималяла от вълнението покрай поздравленията. Щеше да е красива, реши благородно Пенелопи, ако не беше непропорционалната й уста, която подчертаваше едрите й зъби.

— Самата Аделейд. — Пенелопи протегна облечената си в бяла ръкавица ръка така, че диамантената й гривна да се смъкне надолу и да улови светлината. — Честито.

— Благодаря — възкликна другото момиче. Стисна ръката на Пенелопи и се приведе леко напред, сякаш се канеше да направи реверанс. — Всички се вдъхновихме от твоята сватба — добави подмазвачески тя. — Истинска възхвала на любовта.

Пенелопи изрази благодарността си, като запърха с черните си клепки и от погледа на Аделейд се досети, че Хенри зяпа някъде настрани и не полага абсолютно никакво усилие да прояви интерес към онова, което вълнува познатите им. Пенелопи се усмихна за довиждане и двамата със съпруга й — от когото се разнасяше миризма не само на мускус, а и на коняк — влязоха в залата. На прага Хенри се препъна и се подпря на ръката й, а Пенелопи усети как самоувереността й започва да се стопява. Обзе я страх, че някой може да забележи колко е пиян и да си извади прибързани заключения.

Тя се плъзгаше сред множеството под високия куполообразен таван и се опита да не изпусне съпруга си. Не бе никак лесна задача, но и никога нищо не беше лесно. Кимна на някои от по-младите госпожи Вандербилт, докато се придвижваше към огромната палма в средата на залата и не смееше да погледне към мъжа, когото теглеше почти насила след себе си. Бе убедена, че е единствено и само неин, ала не успяваше да се отърси от чувството, че всеки момент може да й се изплъзне.

Всичко между тях започна миналото лято, когато най-добрата й приятелка Елизабет Холанд замина за чужбина. С Хенри си уговаряха любовни срещи в тайни кътчета на фамилните къщи. През есента обаче Елизабет се върна и незнайно как и защо стана годеница на Хенри. Явно бе по желание на родителите им. Пенелопи спаси и двамата от нещастен брак, като помогна на Елизабет да инсценира смъртта си. Усети как Хенри се килва на една страна и си помисли, че усилията й ще останат неоценени. Скоро след „смъртта“ на Елизабет Хенри се насочи към малката сестра на „покойната“ си годеница, Даяна. Обратът на събитията изобщо не беше лош, защото обещанието й да опази в тайна факта, че по-малката от сестрите Холанд спи с мъже като евтина курва, се оказа стимулът, който накара Хенри да се омъжи за нея. Най-съкровеното й желание беше да стане госпожа Скунмейкър, а и нито един от двамата не възнамеряваше да предизвиква скандал.

Пенелопи притежаваше темперамента на десет години по-възрастна дама от висшето общество и във всеки неин жест и движение се забелязваха целеустременост и амбиция. Дори след като влезе в ролята на госпожа Скунмейкър, остана неприятно изненадана, когато откри, че по никакъв начин не успява да контролира младия господин. Двамата кръжаха сред гостите, но щом сервитьор се озова близо до тях с поднос чаши с шампанско, едва удържа Хенри да не се хвърли, за да си вземе.

— Не си ли достатъчно пиян? — сряза го тя. Усмивката й не трепваше, а горната устна се отдръпна, колкото да разкрие съвършено белите зъби.

— Пих много — отвърна той без всякаква злоба, макар заради алкохола да заваляше думите, — но не достатъчно, та да ми се прииска да прекарам вечерта с теб, скъпа.

Пенелопи за миг затвори големите си очи и прикри чувствата, предизвикани от думите. После затрепка с почернените с аркансил мигли и завъртя синия си поглед първо надясно, сетне наляво. Никой не беше чул, реши тя, и поотпусна рамене, освен може би сервитьорът, който не би посмял да я погледне в очите. Когато заговори отново, думите се лееха без усилие и тя вече стискаше чаша шампанско в ръка.

— След като се държиш по този начин, и на мен ми се прииска да изпия една чаша.

И така, заредени с нови сили, двойката, на която завиждаше цял Манхатън, се запромъква през множеството гости. Членовете на клуба на автомобилиста гръмко обявяваха предстоящите състезания, а дамите, които държаха да са близо до тях, се усмихваха търпеливо и се преструваха на заинтересовани.

— А-ха, семейство Скунмейкър!

Пенелопи изви бялата си шия така, че домакинът да се наслади на усмивката й.

— Господин Бушар — измърка тя, когато той се наведе и притисна с устни бялата й ръкавица, висока до лакътя.

Топлотата в гласа й бе съвършено отработена и изключително убедителна; този глас бе запазен специално за мъже като Лиланд, наследник на банкерската империя Бушар, харесван от всички. Той бе от малцината нюйоркчани, родени, отгледани и възпитани в семейство от висшето общество, което незнайно как бе успяло да си създаде повече приятели, отколкото врагове, и бе добър приятел на брат й Грейсън. Когато бяха малки, двамата живееха в съседни стаи в „Сейнт Пол“. Пенелопи, както винаги нащрек, забеляза, че Грейсън е застанал край прозореца, потънал в разговор със свекърва й, по-възрастната госпожа Скунмейкър, чиято рокля от полупрозрачен шифон съвсем не бе в състояние да отвлече вниманието на по-младата.

— Нали се забавлявате? — продължи искрено Лиланд и се здрависа с Хенри. Имаше големи светлосини очи под високо чело. Човек оставаше с впечатление, че приятното им прекарване е въпросът, който го интересува най-много, а доколкото Пенелопи можеше да прецени, бе точно така. — Видяхте ли автомобила долу?

— Как да го пропуснем — отвърна ентусиазирано, макар и завалено, Хенри.

Пенелопи го сръчка и се опита да замаже положението.

— Много е красив, Лиланд.

— Благодаря. — Лиланд обърна поглед настрани, гърдите му се надигнаха и за момент се озова някъде другаде. — Като говорим за красавици — продължи той и отново насочи вниманието си към Пенелопи, а гласът му прозвуча особено съчувствено, — кажи ми как е скъпата ти приятелка Елизабет? Как е възможно да й се случи нещо толкова ужасно? Всички се притесняваме за нея.

До момента Пенелопи безукорно се владееше и се усмихваше, изтърпя както противното държание на Хенри, така и любопитните погледи на младите дами, които очевидно си въобразяваха, че могат да съперничат по някакъв начин на бившата госпожица Хейс. Сега обаче стисна устни и се чу как шумно преглътна. Лиланд продължаваше да я наблюдава със същата загриженост. Хенри, облегнал се на ръката й, започваше да се клатушка и й тежеше. Надяваше се изражението й да не издаде несигурността, която въпросът събуди, понеже на всички бе известно, че Елизабет е най-близката й приятелка. Пенелопи почти не се беше виждала с нея след неочакваното й завръщане от предполагаемото мъчително похищение в някой западен щат, просто защото двете нямаше какво да си кажат.

— Много е добре. — Пенелопи започна да възвръща самообладанието си и докато обясняваше, реши, че се налага да отиде да види Елизабет, и то в най-скоро време, за да не приказват хората и да не чете догадки във вестниците. — Все още е рано да започне да излиза. Нали разбираш, след преживяната травма още й е трудно.

— Естествено. — Лиланд склони глава, сякаш се беше притеснил, че си е позволил да се поинтересува за момиче, било в неизвестност цели два месеца, може би дори преживяло нечувани мъки. Преди да предизвика ново неудобство, се обърна към приятелите си, които нетърпеливо го викаха, и се извини: — Забавлявайте се — рече и се шмугна сред гостите.

Пенелопи не погледна след домакина. Взираше се право пред себе си и си повтаряше какъв невероятен късмет има, че той не е клюкар и не търси издайнически знаци, че бракът и приятелките на госпожа Хенри Скунмейкър не са това, което изглеждат. За момент се замисли как да избегне подобна грешка и се обърна към Хенри.

Той бе извърнал тъмните си очи към високите прозорци и нощта и сега погледът му й се стори още по-стъклен отпреди. Лицето му се беше прояснило, когато се обърна към съпругата си и заговори с усилие:

— Обещай ми — срещна той погледа й, — че ако още някой спомене семейство Холанд, ще ме заведеш вкъщи.

Новият будоар на втория етаж в дома на семейство Скунмейкър, където доскоро беше подредена колекцията на Хенри с непрочетени първи издания, тънеше в мрак. След като се съблече, Пенелопи отпрати прислужницата си и нареди на момичето да угаси всички лампи, освен една. Изправи се и се погледна във високото трикрило огледало с лъскава рамка от черешово дърво и отпусна глава назад. През септември семейството й се беше преместило в нова къща на Пето Авеню, събитие, отразено в пресата като доказателство, че Хейс вече са заели подобаващо място в обществото, а ето че сега, след половин година, живееше на още по-хубав адрес, при по-стара и уважавана фамилия, в по-изискана част на булеварда.

Вдигна глава и пак я отпусна, докато преценяваше отражението си и си мислеше — както много пъти досега — че с Хенри изглеждаха съвършени. И двамата бяха високи, тъмнокоси, с дълги крайници и впечатляваща осанка. Понякога се питаше дали ако не си приличаха, ако Господ в безкрайната си мъдрост не ги беше създал такива, каквито са, щяха да се познаят, когато се срещнат. Не си беше сложила бельо — финото, ръчно бродирано във Франция бельо. Беше по чорапи, къса черна камизола и нищо друго. Чу как Хенри се надига в съседната стая, пъшка и си пожела да не е заспал и захъркал.

Не си беше сложила бельо, защото досега то не беше дало никакъв резултат. Облеченото в момента имаше специално значение както за нея, така и за него. Миналият юни беше отворила вратата в същия вид и тогава бе първият път, когато покани Хенри в „Уолдорф-Астория“, където живееше със семейството си, докато строяха къщата им. Той си тръгна чак на следващата сутрин, а тя вече си представяше сватбата с него.

Угаси и последната лампа, заобиколи паравана с патладжанено синя дамаска и влезе в стаята си. Първоначално тя беше на Хенри, но младата съпруга изхвърли черните кожени кресла и ловните трофеи, когато се нанесе. Той се опита да негодува, че широките семпли маси бяха дадени на прислугата, понеже имали историческо значение. Сега стаята беше в бяло и златисто, в стил Рококо, а мебелите бяха с приятно заоблени ръбове. Балдахинът се стелеше като водопад от бял и златен брокат, а върху кувертюрата в цвят слонова кост се беше проснал Хенри, все още с шапка и обувки. Шапката му беше над очите, краката кръстосани в глезените.

— Хенри — повика го тихо Пенелопи и подпря ръка на ханша.

Той си пое дъх и се размърда, колкото да намести шапката на главата си. Тя се търкулна настрани и падна върху мекия бял килим.

— Хенри — повика го отново. — Хенри!

Ето, той се изправи и в очите му се появи изненада. Тъмната му коса, грижливо сресана и зализана, сега беше щръкнала. Подръпна бялата си вратовръзка и тя се развърза в ръцете му. Погледна съпругата си за момент и тя усети да я залива познатата топлина.

Пристъпи към него и високите й токчета потънаха в килима, а тя седна на леглото. Посегна към вратовръзката, след това я подръпна нежно. Вратовръзката се плъзна на пода при шапката и тя прокара пръсти от брадичката му, по врата, чак до първото копче на ризата. Тъкмо го беше разкопчала, когато той се отдръпна, стана от леглото и се олюля.

— Хенри?

— Лека нощ — отвърна съпругът и спря, за да вдигне шапката и вратовръзката.

После излезе в съседната стая, където понякога пиеше чай на черното кожено канапе с бродирани възглавници в двата края.

Пенелопи се тръшна на леглото и въздъхна тежко, притисната от болка, която не успяваше да овладее. Разочарованието й беше огромно, пулсът й препускаше и не можеше да прогони страховитите мисли за онова, което щеше да последва, ако се разчуеше как протича всяка нощ от брачния й живот.