Ана Годбърсън
Завист (46)

Четирийсет и четвърта глава

„Не са малко дамите от висшето общество, които се омъжват бременни, но нямам намерение да посоча кои са…“

От „Сите Чатър“, петък, 2 март 1900 г.

Огънят изпращя и кафявите очи на Елизабет се насочиха към майка й. Нито една от двете не трепна, докато се наблюдаваха в продължение на дълга минута. Следобедът облаците се бяха разнесли, но сега пак беше започнало да вали, а Даяна продължаваше да спи в стаята си, въпреки че беше почти вечер. Едит приличаше на смъртник и не разказа почти нищо за партито у семейство Хейс предишната вечер. Вече нямаше за какво да говорят и по-голямата госпожица Холанд не можеше да направи нищо, освен да се топли край огъня и да търпи укорителните погледи на майка си. Чувстваше се малко нервна, несигурна в бъдещето, но сега вече трябваше да защитава нещо по-велико от себе си, затова не бе чак толкова уплашена.

— Госпожо Холанд — рече Клер, когато надникна. Сенките играеха по млечнобялото й лице.

Едит изпъшка и покри очи.

— За бога, имай предвид, че ме боли глава и пази тишина — изсъска тя, въпреки че Клер говореше съвсем тихо.

— Много се извинявам — прошепна Клер. Госпожа Холанд не откъсна поглед от пламъците в камината и прислужницата погледна Елизабет, която кимна. — Дошъл е гост.

— Кой? В момента не сме в състояние да приемаме гости — отвърна остро госпожа Холанд. Едит изпъшка, но не каза и дума за главоболието си.

— Господин Кеърнс е тук.

— А! — Изражението на госпожа Холанд се промени. — Покани го.

Елизабет изпъна гръб, когато той влезе в стаята. Беше така погълната от собствените си проблеми, че дори не беше забелязала, че си е заминал, когато се върна от Флорида, и сега натрапчивите му черти и светлорусата му коса й се сториха почти непознати. Почувства се неловко, защото той беше сторил толкова много за семейството й. Опита се да се усмихне широко.

— Госпожо Холанд, госпожице Холанд, госпожице Елизабет — кимна той.

— Колко се радвам, че се върнахте в града — приветства го госпожа Холанд и се надигна от стола си. Сякаш тревогите отлетяха и Елизабет се зарадва, че е дошъл. Беше забелязала, че партньорът на баща й се появяваше винаги когато семейството й имаше най-голяма нужда от помощ, затова го почувства близък. — Не бях сигурна, че сте се върнали.

— Върнах се. Имам намерение да остана известно време. Знам колко гостоприемно е семейството ви и не искам да ви притеснявам, докато се настаня. Наех апартамент в „Доувър“ до парка — не е приятно както тук, разбира се, но за мъж като мен жилището е подходящо. — Погледна Елизабет, а тя се обърна към майка си, която на свой ред погледна Сноудън. — Получих телеграмата ви — добави той към майка й, без да откъсва очи от нея.

— Радвам се, че се върнахте в Ню Йорк, господин Кеърнс — обади се мило Елизабет.

Изправи се и докосна корема си, като се надяваше никой да не забележи. Разчиташе той да не е обърнал внимание, но нямаше късмет. Погледът му обходи тялото й, после гостът пристъпи към нея и се отпусна на коляно.

Елизабет стрелна с поглед майка си, но тя гледаше настрани.

— Елизабет, надявам се няма да ме сметнеш за прекалено нахален, ако кажа, че съм запознат със състоянието ти и мога да ти помогна. Знам колко много обичаше Уил — нали лично ви венчах. На всяка цена трябва да родиш детето му. Само че нито детето, нито покойният господин Келър биха одобрили, ако го родиш, без да си омъжена. Знам, че не ме обичаш, поне не и така, както една съпруга обича съпруга си, и не очаквам да опиташ. — Той се понамести и я погледна предпазливо, сякаш думите можеха да я наранят. — Искам да се установя тук, в града, да имам дом. Ако се оженим, можем да създадем нещо като семейство — аз ще ти предложа закрила от грубостта на света, а ти ще превърнеш града в щастливо място за мен…

Той замълча и Елизабет затвори очи. За момент стаята утихна, чуваше се единствено пращенето на пламъците, а дъждът навън плющеше по тротоара. Той заговори отново:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Майка й я беше възпитала като подходящо за женитба момиче, затова бе виждала и други мъже да падат на колене пред нея. Бе невероятен обрат, че този мъж — напълно приемлив, но съвсем не от онези, които една дебютантка би си пожелала — щеше да й стане съпруг след всички други възможности досега. Елизабет знаеше, че госпожа Холанд би предпочела Теди Кътинг, макар не толкова, колкото Елизабет. Теди обаче го нямаше.

Постепенно осъзна същността в думите на Сноудън, какво означават за нея, каква жертва прави, понеже така се лишаваше от шанса да открие любовта, при това единствено за да защити нея и нероденото дете на Уил. Тя протегна ръка към него.

— О, да — прошепна Елизабет, — благодаря.

Отвори отново очи и той се изправи, все още стиснал едната й ръка, и се наведе да я целуне леко по бузата.

— Ще ти осигуря хубав дом, Елизабет.

Не успя да се насили да се усмихне, но поне кимна. Тогава майка й се приближи и постави ръка върху техните.

— Господин Кеърнс — рече тя, а тъмните й очи трепкаха неспокойно, докато го наблюдаваше, — грижите се добре за детето ми. То е всичко, заради което живея.

После го прегърна. Едит беше станала от мястото си и се беше приближила и макар все още да й личеше, че я боли глава, се опита да се усмихне. Прегърна младата двойка и зашепна поздравления.

— Напомням ви, че добре познавах господин Холанд — заговори господин Кеърнс. — Знам, че той би искал да се отнасям към теб с почит и уважение.

Елизабет пак кимна. Светът беше невероятен — подлага те на изпитания, но ако внимаваш и не се отклоняваш, ако се стараеш да постъпваш правилно, винаги ти предлага разрешение на проблемите. Тя си мислеше, че разрешението е в една посока, но вече нямаше значение, тъй като пътят натам все още не беше прокаран. Нямаше и да бъде прокаран. Сегашната възможност щеше да се осъществи, което беше чудесно. Тя щеше да стане майка, помисли си радостно.

— Ще се съгласите, че трябва да действаме бързо, за да не се появят подозрения. Да, трябва да действаме час по-скоро… — изрече Сноудън към госпожа Холанд или може би към леля Едит.

Елизабет не обръщаше внимание, защото мислеше за Уил, колко беше честен и почтен, мислеше за готовността му да работи денонощно, за всичко, което беше направил за нея, и как най-сетне и тя щеше да направи нещо за него.