Ана Годбърсън
Завист (34)

Трийсет и втора глава

„Винаги бъдете нащрек във влакове и на круизи, защото там всичко се изяснява.“

Мейв Де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

На връщане към Ню Йорк гостите от компанията на семейство Скунмейкър — онези, които бяха останали — се качиха в същия изискан частен вагон. Пенелопи бе неподвижна на седалката, не се интересуваше от нищо и не поглеждаше настрани, докато влакът трополеше с клатушкане по релсите. Светлината влизаше през прозорците на пъстроцветни ивици, ала лицето й си оставаше леденостудено, очите й бяха впити в мокета или пък се обръщаше към съпруга й, седнал срещу нея. Беше облечен в кремава риза, подарък от нея, и черен панталон. Беше кръстосал крака. Четеше томче поезия — нямаше представа, че чете подобни неща — и нито веднъж не погледна към нея. Когато се налагаше да й каже нещо, насочваше поглед към коленете й. Тя все още не се беше отърсила от ужасното задушаващо чувство, което я притискаше от мига, в който съпругът й я отблъсна, докато бяха в хотелския апартамент, а сега й беше трудно да се насили да направи каквото и да било. След сблъсъка той се държеше любезно, а тя се съмняваше, че наистина ще я напусне, но въпреки това не изпитваше задоволство, нямаше впечатлението, че е победила.

Дори обличането сутринта не й достави никаква радост и сега си плащаше, задето се беше отпуснала. Моравата рокля беше с великолепна кройка, но изобщо не подчертаваше най-доброто у нея. Не, не страдаше, чувстваше се толкова празна, но дори това не бе в състояние да я разстрои. Беше апатична, обгърната от моравия плат, когато вдигна поглед към съседните седалки, където сестрите Холанд удобно се бяха разположили една до друга.

Даяна дремеше на рамото на сестра си, лицето й нежно, поруменяло, като на херувимче. Съвсем младо херувимче, помисли си Пенелопи. Изключително дразнещо и досадно херувимче. Не виждаше добре Елизабет, която се беше загледала през прозореца, все едно обмисляше свършека на света. За пръв път Пенелопи се замисли дали Лиз наистина не носи детето на мъртвия коняр. В хотела подхвърли възможността само от желание да каже нещо неприятно и болезнено. Сега обаче Елизабет бе толкова строга и стегната, че Пенелопи се усъмни дали наистина не е познала.

Другата сестра изглеждаше напълно безгрижна. Беше извърнала лице към светлината, тъмните й коси бяха паднали над розовата кожа. Доколкото Пенелопи можеше да прецени, Грейсън бе успял единствено да я отегчи. Той беше изчезнал за пореден път, беше се заврял във вагон-ресторанта, сигурно на бара, където прекарваше доста време. Досега това й се струваше нормално, но сестрата си спомни признанието му, че във Флорида бил изгубил огромни суми — част от парите бяха заем от Хенри — и това било едва началото на натрупването на дългове.

Даяна обаче не изглеждаше нито нещастна, нито отвратена от вниманието му. Тя, разбира се, е евтина уличница, помисли си Пенелопи. Колко жалко, както Хенри изтъкна в хотелската им стая, че вече нямаше начин да разкрие факта пред обществото. Младата госпожа Скунмейкър се задушаваше от яд, но изви вежда, защото неочаквано й хрумна, че все пак може да използва информацията. Не беше нужно всички да разбират, че момичето е курва — беше достатъчно да го каже пред един. Отпусна бледото си овално лице на острото си рамо, за да я приспи клатушкането на влака.

Нима Ню Йорк бе толкова студен и преди?

Пенелопи не беше сигурна дали заради краткия период на слънце сега не й се струваше по-студено, тъмно и мрачно, или открай време беше така. Едва издържа безразличието и мълчанието на Хенри във влака и вечерта, щом се върнаха, се престори, че толкова много е липсвала на родителите си, та отиде на вечеря у тях сама. Майка й, както обикновено, беше поканила „забавни“ хора и цяла вечер ги заливаше с малоумните си въпроси. Пенелопи бавно затвори големите си пъстро гримирани клепки и си позволи да почувства трагедията, че е облечена в толкова съвършена рокля — черна дантела върху кремав сатен, която подчертаваше тънката й талия, — докато е заобиколена от идиоти, които нямаше да я забележат. В средата на дългата маса трепкаха свещи. Брат й отмести назад стола си и се извини на останалите. Тя се усмихна едва-едва и го последва в стаята за пушене.

— Да знаеш, че ме провали — заяви му и седна на малкото сърцевидно канапе до кожения фотьойл, на който се беше настанил Грейсън.

Той беше качил глезена си на коляното на другия крак и тъкмо беше запалил цигара. Премести поглед към Пенелопи, сетне се обърна настрани. Тя забеляза пурпурните петна под очите му и разбра, че е уморен. В позата му обаче имаше и още нещо — тревога.

— Защо, Пени? — попита след кратко мълчание брат й.

— Говоря за Даяна Холанд, разбира се. — Тя протегна ръка и взе цигара от сребърната табакера, която брат й беше оставил на страничната ръкохватка на стола. Наблюдаваше я тревожно, докато се навеждаше да я запали. — Нали трябваше да си поиграеш с нея на котка и мишка?

— Съжалявам, ако не ти е било забавно.

Пенелопи яко дръпна от цигарата. Тъкмо тогава икономът Ратмил влезе, за да подкладе огъня в камината. Доля коняк на Грейсън, а когато излезе, по-малкото от децата на семейство Хейс продължи:

— Изобщо не ми беше забавно! Не се постара достатъчно.

— Звучи опасно, щом го заявяваш ти.

— Нямам никаква представа какви ги говориш.

От огъня полетяха искри и осветиха сумрачната стая, отразиха се по ламперията и й придадоха средновековен вид. В пушалнята нямаше прозорци, защото се намираше в средата на къщата и за пръв път през живота си Пенелопи беше доволна, че не е пред хорските очи. Изпусна дима и отпусна изящната си ръка отстрани на канапето, като остави изгоряло петно на златистата тапицерия.

— Както и да е — продължи, щом й се изясни, че Грейсън няма да даде никакво обяснение. — Искам да подгониш мишлето отново.

— О, Пени, не ти ли омръзна?

Пенелопи му отправи ленива усмивка. Беше се вманиачила от идеята, хрумнала й във влака. Сега вече имаше към какво да насочи амбициите и машинациите си, които бяха пред провал в края на пътуването до Флорида. Така щеше да се почувства както обикновено, а той щеше да разбере, че дори когато е най-слаба, тя е ненаситна и не се спира пред нищо.

— Дори не си я целунал — обвини го сестрата.

— Опитах — отвърна разпалено братът и запали нова цигара от старата.

— Да не би да си изгубил очарованието си пред противоположния пол? — усмихна се тъжно тя.

Големите сини очи на Грейсън блеснаха към нея, докато хвърляше старата цигара в камината.

— Няма начин.

Пенелопи потисна кикота си, когато усети накъде вървят нещата, и стисна пухкавите си устни.

— Защо тогава се отказваш? Да се позабавляваме с нея.

— Не знам. — Той сви рамене с неудобство. — Тя е прелестна, но е твърде млада, а и аз си имам други задължения.

Пенелопи се поколеба дали да не признае всичко, но после реши, че методът й на убеждение ще даде достатъчно задоволителен ефект.

— Изобщо не постъпваш като по-голям брат, Грейсън — изгука мило. — Ако ми помогнеш сега, ще ти се отплатя подобаващо.

Грейсън замахна с ръка и продължи да зяпа огъня. Пенелопи се изправи, за да бъде сигурна, че следващите й думи ще постигнат желания ефект.

— Ще платя дълговете ти от комар, ако продължиш играта.

Лявото ъгълче на устата се изви нагоре, когато забеляза изражението на брат си. Той я стрелна с поглед и големите му очи се задържаха на нея, докато тя пристъпваше към камината. Отпусна лакът на лявата си китка и елегантно вдигна цигарата към устните си.

— Ти откъде знаеш… — Замълча. — Както и да е, откъде ще вземеш парите?

— Забрави ли, че съм омъжена? Знаеш каква издръжка ми дава татко, а господин Скунмейкър ми отпуска двойно повече на месец. Поръчвам дрехите си на сметката на госпожа Скунмейкър, така че съм спестила доста.

Грейсън зяпна, когато осъзна каква възможност му се предоставя. Преглътна с усилие и попита:

— Какво искаш да направя?

Сега вече Пенелопи се усмихна широко и хвърли цигарата в огъня.

— Притисни мишлето в ъгъла, Грейсън, но този път по-силно, нали? Накарай я да те обикне така, че после да не може да си намери място и да съжалява за теб цял живот.

Той отпусна крака на пода и подпря лакти на коленете.

— Известно ми е, че вече си накарал много жени да се чувстват по този начин.

Тя усети, че той ще се съгласи, затова си позволи да заговори покровителствено.

— Няма да са необходими особени усилия.

Пенелопи се върна при канапето, взе кристалната чаша на брат си от масичката и отпи. Той сигурно беше напълно отчаян и не обърна никакво внимание на инсинуациите й, докато я наблюдаваше.

— Кога ще имаш парите?

Пенелопи широко отвори сините си очи.

— Ами… веднага след като премахнеш ореола на невинност на малката Дай. — Намигна му. — И още нещо, Грейсън, не е нужно да си дискретен. Така ще бъде значително по-весело за всички — включително и за Хенри — щом разберат, че е компрометирана.