Ана Годбърсън
Завист (27)

Двайсет и пета глава

„Мъжете се забъркват в какви ли не неприятности, когато седнат да играят карти, и тъкмо затова истинските дами не стъпват на подобни места.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

Музиката на оркестъра продължаваше да звучи в малкото казино до балната зала и макар обстановката да създаваше ведро настроение — в бяло и зелено — мъжете в тъмни костюми, скупчили се около масите, й придаваха съвсем различно усещане. Те имаха нещо общо: бяха се натанцували. А пък за Хенри, който се наведе, за да перне полепналия по панталоните му пясък, танците бяха последната причина да иска да се измъкне.

— Братко!

Хенри изви вежди и се извърна. Грейсън Хейс беше седнал на масата за карти и по някое време през последния час или два беше развързал вратовръзката си, а сакото му го нямаше. Днес следобед Хенри изпитваше изгаряща омраза към Грейсън, понеже не спираше да флиртува с Даяна — Даяна на Хенри — а тя изглежда благосклонно приемаше вниманието му. Сега обаче го харесваше повече — далече от жени, вниманието му насочено към играта, вместо към нечия изваяна фигура. Хенри даде знак на преминаващ сервитьор да му донесе напитка и придърпа стол.

— Ще ми заемеш ли двайсетачка? — попита Грейсън.

Хенри не успя да скрие доволната усмивка, затрепкала по устните му. Изчака няколко секунди, преди да кимне.

— Сложи я на сметката на моята стая — рече той и изчака да донесат нови чипове.

По очите на Грейсън личеше, че е уморен, но изпънатите му рамене издаваха, че все още му е рано за лягане. Хенри кръстоса крака и запали цигара.

— Къде е Пени? — попита след малко Грейсън.

— Не знам.

Хенри я беше оставил на дансинга, обладан от образа на Даяна, полумокра, раменете й блестяха на лунната светлина, копринените ръкави на роклята й, прилепнали към ръцете, които го бяха прегръщали с огромно удоволствие. Обикновено Хенри демонстрираше пълно безразличие — сигурно и сега изглеждаше така, докато въздишаше умислено. Истината бе, че във вените му гореше огън.

— Сигурно в момента се усмихва и се извинява за отсъствието ти, но по-късно ще ти откъсне главата — подхвърли Грейсън. — Леле, мой човек, пийни си сега. Не ми се иска утре сутрин да съм на твое място.

Донесоха питието и Хенри отпи голяма глътка.

— Да не мислиш, че ми пука? — измърмори той. За негова изненада Грейсън се разсмя.

— А пък беше такова сладко момиченце навремето.

— Просто исках да кажа…

— Не се тревожи, Скунмейкър. Да не би да си въобразяваш, че не съм наясно как сестра ми понякога обича да командва хората все едно са кукли на конци? — Ръката свърши, а очите на Грейсън не бяха изгубили животинския блясък. — Ще ми заемеш ли още двайсет?

Хенри замахна с цигара към човека, който раздаваше картите, и допи напитката си. Опита се да види сервитьора сред другите мъже в черно и бяло, за да си поръча още едно. Сервитьорът вече го беше забелязал и бързаше към него, а след като отпи нова глътка скоч, се почувства достатъчно смел, за да започне да разпитва.

— Виждам, че Даяна Холанд много ти допада.

Грейсън беше разсеян от картите и Хенри и очевидно изпита ужасно неудобство, защото отговор не последва. Най-сетне шуреят му го погледна с блеснали очи.

— Тя е въплъщение на женственост и красота — отвърна и посегна за цигара от кутията, която Хенри беше оставил на ръба на масата, след което я стисна между едрите си предни зъби. — Тя е съвършената жена.

В същия момент Хенри си представи какъв хаос ще настъпи, ако замахнеше и цапардосаше шурея си по челюстта.

Грейсън продължи:

— По всичко личи, че майка й я е възпитавала изключително строго. У нея има затворена врата, която нито един мъж не е в състояние да отвори. Млада е, наивна е, била е по-закриляна дори от сестра си. Не можах да я целуна дори по бузата.

Раменете на Хенри се отпуснаха и възторжен от наученото, пресуши чашата. Вдигна пръст, за да го забележи сервитьорът, и показа, че иска питиета за себе си и за приятеля си. Знаеше, че не бива да прекъсва разговора точно в момента, но Даяна беше непрестанно в мислите му.

— Тя наистина е прелестна… — продължи той, сякаш говореше на себе си.

— И още как! — Грейсън вдигна поглед към вентилаторите на тавана и се усмихна. — Тази розова кожа. Тези гъсти мигли.

Хенри затвори очи и си представи сладката прелест, с която тя се взираше в него, докато бяха на плажа. Почувства се горд, че го обича.

— А как грациозно пристъпва.

— Казвам ти, Скунмейкър, тя просто не съзнава какво съкровище е. Това му е най-хубавото. Тя е като диво създание, което няма представа колко скъпо струва кожухчето му. — Грейсън замълча, колкото да заложи, сетне продължи философски: — Онзи, който спечели сърцето й, ще извади страхотен късмет.

Донесоха им нови напитки и цветовете в стаята станаха по-ярки, но и по-размазани за Хенри. Грейсън пак насочи вниманието си към картите, поиска още пари назаем, ала последните му думи за Даяна се бяха загнездили в съзнанието на Хенри и започваха да пускат корени. Той запали нова цигара и се замисли над обещанието, което й беше дал и възнамеряваше да спази.

Мебелите в най-хубавия апартамент в „Ройъл Поенсиана“ никога досега не му се бяха стрували толкова опасни. Всичко му изглеждаше размазано пред погледа, предметите бяха твърде ниски, макар луната да хвърляше отблясъци по покрития с плочки под. Хенри проследи с поглед лунната пътека до отворените френски прозорци. Сребристата следа спираше при богато набрана пола от бял шифон, обсипана с черни точици, пристегната на талията, а на бюста и в раменете пищно набрана и стегната от черни панделки. Съпругата му все още беше с дългите черни ръкавици, макар да се бяха смъкнали на лактите. Беше се облегнала на резбованата дървена балюстрада.

Небето преминаваше от пурпурно в тъмносиньо, а над Пенелопи се виждаха върховете на палмите, също като несресани глави на гиганти. Луната надничаше иззад облаците, въпреки това блестеше в косата й и се отразяваше в гривните. В този момент той изпита омраза не само защото му беше струвала толкова много, не само заради лицемерието, суетата и тъпата алчност, която въплъщаваше, ами и защото се беше върнал при нея, дори сега, след като цялото му същество копнееше да е някъде другаде. Огледа гърба й — тя очевидно нямаше намерение да се обърне към него — и си представи как й казва, че я напуска. Само че езикът му все едно се беше вързал на сложен моряшки възел.

Застаналата на терасата Пенелопи не помръдваше, освен че наклони глава към рамото си — стори му се, че няма друг жест, който да изразява повече злоба и самообладание. Отвори уста на два пъти, ала гневът му набъбна и попречи на думите да излязат.

Краката му сами го понесоха напред, разумът му беше изместен от алкохолното опиянение. Вече виждаше колко лесно може да се получи. Без да изрече и дума, можеше да избегне съдебните препирни и мнението на обществото. Съпругата му се беше облегнала небрежно четири етажа над земята, при това се беше привела напред и се опитваше подробно да огледа лейди Дагмол-Листър с отрупаната с накити коса или може би папагал, докато подскачаше от клон на клан — лесно можеше да изгуби равновесие, да се прекатури и да умре.

Вратът й щеше да се прекърши в една безболезнена секунда, после съпругът й можеше да се ожени за момичето, което обичаше с цялото си сърце. Момичето, което се намираше в някоя от стотиците стаи и вярваше на обещанието му… Хенри прекоси стаята с бърза крачка, свали сакото и го пусна на плочките, ала нещо го възпря тъкмо когато беше на прага на терасата. Топлият въздух навън го спря също като плътна влажна завеса и Пенелопи се обърна към него. Долната й устна затрепери, а очите й сякаш се бяха затворили от мъка. Тя го наблюдаваше, той наблюдаваше нея и тогава осъзна, че опасността е отминала. Тя бе заподозряла намерението му, беше го видяла в очите на съпруга си и ужасът й беше неподправен.

Хенри се подпря на касата, олюля се леко задъхан, шокиран, че бе способен да извърши подобно нещо. Скъпата тъкан на дрехата й очертаваше стройното й тяло и дори в мрака личеше, че пред него е застанала жена, видяла твърде много.

След известно време тя заговори:

— Не те виня, че искаш да ме убиеш.

Главата й се олюля, натежала, все едно вратът й поддържаше презрял плод. Няколко кичура тъмна коса се спускаха по врата й, измъкнали се от прическата към огърлицата с диаманти и оникс, които си беше купила като годежен подарък. Жените долу бяха облечени във вечерни тоалети, развеселени от напитките, изричаха на висок глас сладките лъжи, предназначени за ухажорите, готови да им свалят звездите. Раменете й се отпуснаха, тя го погледна умолително, сякаш предпочиташе той да довърши започнатото.

— Пенелопи… — насили се да изрече името й — никога не бих могъл…

— О, Хенри — въздъхна тя. — Никой не те вини.

Допреди малко той щеше да се съгласи с нея, но сега беше изкачил висок връх и се спускаше в непозната долина.

— Щеше да… Извинявай.

Тя изглежда не го чу. Протегна ръка към балюстрадата и се облегна така, все едно се опитваше да долови долитащата отдалече музика на оркестъра. Мястото, на което беше застанала, изглеждаше опасно и за момент той се уплаши, че съпругата му може да реши сама да скочи. Прецени, че беше достатъчно близо, за да я спре, но направи неуверена стъпка към нея, усети, че подът се люлее под краката му и накрая не се случи нищо драматично. Тя се изправи и погледна Хенри с очите, видели толкова много, сетне неуверено си пое дъх и се насили да се усмихне смело веднъж или два пъти, ала така и не успя.

— Добре — отвърна тихо тя.

Влезе грациозно в стаята и остави Хенри сам на терасата. Той затвори очи и усети как омеква. Кръвта му продължаваше да кипи, но неочаквано осъзна, че е безкрайно пиян, а случката много скоро ще бъде забравена.

Последва Пенелопи, макар да пристъпваше бавно и неуверено, готов да изрече какви ли не извинения. Тя се беше отпуснала на леглото, седеше с гръб към него, приведена напред. Той направи крачка напред, седна до нея и тъй като тя не показа, че го е забелязала, той отпусна ръка, макар и с неудобство на гърба й. Едва тогава разбра, че плаче, тялото й потръпваше от безмълвно стичащите се сълзи. В момента единственото му желание беше да я погледне в лицето.

— Не плачи — изрече съпругът.

Открай време се чувстваше неловко, когато някой плаче, и още от дете беше готов да обещае всичко, стига човекът да спре да реве. В същия момент тя се обърна към него и той забеляза сълзите, полепнали по долните й мигли.

Не можеше да гледа сломената Пенелопи и за да не позволи на обвиненията да излязат на бял свят, притисна устните си — все още лъхаше на алкохол — към нейните. Останаха неподвижни дълго, след това тя пое долната му устна между зъбите си. Той усети как се замайва от нахлулите чувства и усещания. Притисна я към себе си, както едно време, когато бяха любовници. Пръстите му докоснаха лицето и раменете й, плъзнаха се по гърба й и се заеха да разкопчават корсета.

Беше наблюдавал на няколко пъти как се свалят корсети, но никога не се беше заемал сам. Кукичките и панделките представляваха сложна плетеница и макар че беше пиян — или може би тъкмо затова — действаше с огромно внимание. Когато най-сетне пластовете дрехи се озоваха на пода, тя му се усмихна тайнствено. Срамежлива ли беше или просто благодарна, все качества, които досега не беше виждал. Стаята беше пълна със звезди и за момент Хенри се запита дали не е бил отнесен надалече от хотела, незнайно къде в нощта. Напомни си, че трябва да й се усмихне, размърда ъгълчето на устата си на една страна, докато отмяташе кичур коса от лицето си, и я побутна на чаршафите.