Ана Годбърсън
Завист (2)

Пролог

Имаше едно нюйоркско момиче, което държеше на безупречния ред. Бижутата й бяха прибрани в кутия, а дантелите — отделени в специално чекмедже. На разходка излизаше в спортен костюм; тръгнеше ли на театър, не пропускаше да вземе съответната шапка. Следобед, докато се приготвяше да гостува на приятелка, с която държеше да се види, отлично знаеше в колко часа ще я завари сама, за да подхване разговор, както единствено тя умее, и да изтръгне желаните сведения от нея. После се отправяше към дома на друга приятелка, с която нямаше абсолютно никакво желание да се среща, и подбираше момента, когато домакинята отсъстваше. Никой не беше виждал момичето на улицата без шапка, нито в смесена компания или без ръкавици. Така че всяко невинно врабче, разперило крилца през първите пролетни дни на 1900-та, не би повярвало на очите си, ако мернеше дамата на място, на което нямаше абсолютно никаква работа.

Беше началото на март и макар довчера все още да имаше сняг, вечерта обещаваше топлият сезон скоро да настъпи. Сивото птиченце кацна на корниза в италиански стил на известна матрона от Пето Авеню и сърчицето му затрепка под белите пера на гърдите. Същата тази дама — наскоро омъжила се за наследника на едно от най-известните нюйоркски семейства — разкопчаваше корсета си в компанията на мъж, който изобщо не приличаше на съпруга й. Бузите й бяха поруменели от изпитото на вечеря шампанско, а понеже не беше свикнала да сваля дрехите си без помощта на прислужница, неудържимо се кискаше и искрено се забавляваше. Най-сетне партньорът й пристъпи към нея и започна бавно да развързва връзките.

Птичето вече беше отлетяло, понесло се с порива на вечерния вятър, високо над улицата. Извиси се над ярко осветените входове пред домовете на милионерите, над главите на кочияшите им, както обикновено търпеливо застанали до тротоара. Когато отново спусна крачета, се озова на оградата от ковано желязо пред един от новите елегантни блокове с апартаменти, предвидени за богатите. Светлината от улицата се отразяваше в прозорците, а фигурите вътре ясно се очертаваха.

Момичето бе от известно и достойно семейство, което живееше на чудесно място, и името й се свързваше с известен годеж. Жилищната сграда бе доста по на север, на малкия остров Манхатън, отколкото домът й, а мъжът, който я бе откъснал от семейното огнище, по нищо не приличаше на онзи, чийто годежен пръстен бе носила преди време. Само че черните като мъниста очи на врабчето вече се стрелкаха настрани и преди да види още нещо, птичката отлетя нанякъде.

Понесе се на югоизток, кръглата му пухкава глава се извиваше към картините, които очертаваха прозорците на мили хора. Видя наследница, чието новопридобито богатство не я възпираше да сваля чорапите си в компанията на напълно непознат на висшето общество мъж. Зърна и любимеца на нюйоркските богаташи, съвсем наскоро изненадал всички, като сложи край на ергенския живот. Сега той се взираше в отражението на града в река Хъдсън. Ето я и съпругата му, чийто пролетен гардероб все още не беше пристигнал от Париж, все още облечена в плътно кадифе за зимата, без партньор за танците в прекрасната зала.

Никой не можеше да обвини птичката, задето най-сетне кацна на прозореца на старомодния дом на достолепно семейство, което все още държеше на приличието. Нямаше обаче доказателство, че обитателите на „Грамърси Парк“ 17 водят улегнал и спокоен живот. Всъщност тъкмо тази вечер Даяна Холанд вероятно беше единственото момиче от своята класа, което се намираше точно където трябва. Седеше в стаята си сама, лъскавите й немирни къдрици се бяха разстлали по раменете. Розовите й бузи бяха грижливо измити и тя се взираше в огледалото на богато резбованата тоалетка, пред която често се бе приготвяла за весели соарета.

Тази вечер в изражението й нямаше нищо весело. Обикновено искрящите й дълбоки кафяви очи вече бяха пресъхнали след горчивите сълзи, малката й кръгла уста бе изкривена от отчаяние. Госпожицата примигна към отражението си, но така и не успя да се насили да одобри образа си. Вече не одобряваше момичето, което я наблюдаваше, и знаеше, че макар да я бяха сполетели не една и две трагедии през краткия й живот, никога досега нещастието не я бе притискало с такава сила. Разкъсваше я болка заради онова, което беше сторила, и колкото по-дълго седеше сама, толкова по-силна ставаше болката. Накрая отпусна рамене и вдигна острата си брадичка. Мигна отново и по лицето й се изписа решителност. Погледът й, впит в огледалото, не трепваше, докато посягаше към позлатената ножица. Стисна дръжката и повече не се колеба. Вдигна ножицата и започна да реже. Косата й беше толкова буйна и гъста, че й трябваха няколко минути, за да я отреже цялата. Едва след като приключи, когато лъскавите кестеняви къдрици се търкаляха в краката й, отмести стола назад и се отдръпна от огледалото. Бяха останали тъмнокестеняви корени, щръкнали над ушите и по тила.

По-късно, когато бледите пръсти на зората докоснаха хоризонта, нашето врабче, настанило се на стрехата на семейство Холанд, зърна как най-младата обитателка на дома излезе. Беше се загърнала в старото си палто, за да се предпази от студа, а шапката й беше нахлупена ниско над ушите. Беше твърде късно или пък прекалено рано, нямаше минувачи, които да забележат как решително крачи, ала черните очи на врабчето я последваха, когато се отдалечи в новия ден.