Ана Годбърсън
Завист (22)

Двайсета глава

„Тревогите на една от най-известните булки! Красива наследница се страхува, че не успява да задържи вниманието на съпруга си. Уплашена е, че прислугата ще забележи.“

Специален репортаж на „Игривият Галант“ Палм Бийч, Флорида

 

 

„Тук, в Палм Бийч, във Флорида, станахме свидетели на доста интересно развитие на нещата. Дори госпожа Хенри Скунмейкър страда от параноята, която задушава омъжените жени, че съпрузите им започват да губят интерес към тях. Изглежда държи брат й, господин Грейсън Хейс, да бъде около нея, в случай че съпругът й я изостави на дансинга, което доказва, че е толкова несигурна, та не е посмяла да отпътува, без да си осигури допълнително мъжко присъствие.“

От „Ню Йорк Импириъл“, събота, 17 февруари 1900 г.

Вторият ден в Палм Бийч започна изключително добре за Пенелопи. Вдигна черната маска за очи на челото си и видя, че прислужницата е отворила френските прозорци и океанският бриз нахлу в апартамента. След вечеря снощи си изми косата и сега кичурите бяха провиснали като тъмен въпросителен знак по белите й рамене. Чаршафите в цвят шампанско галеха кожата й — бяха много по-фини, отколкото използваните в дома на семейство Скунмейкър, и си каза, че трябва да разбере откъде са. Най-важното беше, че съпругът й бе до нея и макар да спеше дълбоко и да прохъркваше тихо, това бе най-интимният им момент от сватбата насам. Поколеба се дали да го буди.

Затвори очи и се превъртя до него, но не прекалено близо. Искаше й се да останат така още малко. От него се излъчваше топлина и тя усети трепета на тялото му, въпреки че той беше добре завит. Ако направеше рязко движение, щеше да го стресне, а знаеше, че може да спи още дълго.

— Госпожо Скунмейкър?

Отвори едното си око и изгледа злобно влязлото момиче. Беше прислужницата й, в колосана униформа в черно и бяло, устата й беше извита в някакво подобие на усмивка, но изглеждаше притеснена. Пенелопи развърза маската и я метна на пода, момичето пристъпи на пръсти и се наведе да я вдигне. Едва тогава Пенелопи забеляза вестниците в ръцете й и си спомни, че й беше поръчала всяка сутрин да носи материалите, в които се споменава семейство Скунмейкър. Пенелопи беше наясно, че разстоянието е истинският двигател на любопитството и желанието и се надяваше отсъствието й от Ню Йорк да събуди завист към многобройните възможности, които се бяха открили пред нея.

— Остави ги — разпореди се Пенелопи и посочи масата в средата на просторната стая, отрупана с чаши сок, кафе и сладкиши. Момичето се подчини бързо, може би прекалено бързо и на младата жена й се стори, че гледа да се измъкне от стаята.

Пенелопи се надигна в леглото и се разсъни. Погледна гърба на Хенри за кратко и спусна крака на пода. Завърза халата и пристъпи към масата, отпи глътка кафе, пое си дълбоко дъх и се почувства щастлива за последен път тази сутрин. В следващата секунда мерна заглавието и всичките й противни качества надигнаха глави.

Прочете няколко реда, но спря в мига, в който разбра смисъла. Изфуча към огромното неоправено легло и хвърли вестника по главата на Хенри.

— Какво, по дяволите? — извика той стреснато и метна вестника настрани.

Пенелопи падна на колене, грабна възглавница и се прицели в Хенри. Той я хвана във въздуха и стисна съпругата си за китката.

— Какво, за бога, ти става? — попита и я притисна към леглото.

— Какво ти става на теб? — изсъска в отговор тя, след като се освободи и си пое няколко пъти дъх.

Хенри взе вестника и се отпусна на възглавниците. Прочете няколко реда и го остави върху кувертюрата, която го разделяше със съпругата му. Тайно прокара пръсти през косата си в опит да я приглади.

— Нямам абсолютно нищо общо с това — заяви най-сетне. Не посмя да я погледне в очите и това разпали гнева й.

— В какъв смисъл, Хенри? — бясна пристегна колана на халата. Продължаваше да трепери от гняв. Зарови лице във възглавницата, после разгневена се обърна към него, без да го изпуска от поглед. — Да не би да искаш да кажеш, че не си го написал лично? Или може би у никого не си създавал впечатлението, че това изобщо не е така? Не съм глупачка и много грешиш, ако си въобразяваш, че ще ти повярвам.

— Просто исках да кажа…

— Нищо не искаше да кажеш! — писна Пенелопи. — Дори след като ми обеща да се държиш добре, вчера на плажа те видях как се опитваш да говориш с нея. Как само я гледаш с жалкия си жаден поглед, идиот такъв, копеле мръсно!

Тя отново се надигна на колене и без дори да обмисли действията си, понеже кръвта й кипеше — започна да къса вестника на парченца. Те се разпиляха около тях и евтиното мастило се размаза по чаршафите, на които се бе наслаждавала допреди малко. Когато приключи, Хенри остана загледан в нея, втрещен.

— Защо аз да се правя на идиотка? Аз съм жертвата в тази история. Просто трябва — продължи, слезе от леглото и тръгна нервно към подноса на масата, да вземе чашата си с кафе — да пиша на вестника и да им съобщя моята версия. Ще им разкажа колко много обичам съпруга си, че съм му вярна, че му събирам багажа всеки път, когато пътува. Той обаче признава единствено Даяна Холанд, чиято девственост е отнел в една снежна вечер…

— Не го прави. — Хенри стана от легло и се насочи към нея, все още увит в чаршафа.

Пенелопи му обърна гръб и отпи глътка кафе.

— Да не би да имам друга възможност?

Вече беше сигурна, че е привлякла вниманието му и нямаше нужда да се обръща, за да се увери.

— Днес ще отидем отново на плажа — заяви най-сетне Хенри.

— Какъв смисъл има?

— Така ще докажем на всички, че писанията са измислица — продължи предпазливо. Направи още няколко крачки към нея и тя усети близостта му. — Може да вдъхновим репортера да пусне опровержение.

— Заслужаваше да я накъсам — отвърна разпалено Пенелопи.

Последва мълчание, след което Хенри потвърди.

— Точно така.

— Ще ме заведеш ли на плажа?

— Щом искаш.

— По-късно ще седнеш ли да вечеряш с мен и ще танцуваш ли с мен цялата вечер?

Хенри беше непосредствено зад нея и с нежелание отпусна ръка на рамото й.

— Да.

Пенелопи продължаваше да гледа настрани и той не съзря доволната й усмивка.

— А, да, още нещо, Хенри.

— Да.

Тя затвори очи и се наслади на ръката му още няколко минути. Пое си дълбоко въздух и май щеше да литне.

— Никога повече няма да ме правиш на глупачка, нали?

— Няма — обеща най-сетне той. — Никога.