Ана Годбърсън
Завист (32)

Трийсета глава

„Моя Дай,

Не спирам да мисля за теб и времето, когато ще бъдем заедно, колко скоро ще настъпи бленувания момент. Междувременно бъди силна и се дръж така, все едно всичко е нормално.“

С обич, Х.

Водата беше чудесна, но Даяна се чувстваше потисната и влезе, без да поглежда назад. Жените, с шапки и чорапи, стискаха въжето, което навлизаше дълбоко в морето и дори не я забелязаха, докато пропискваха всеки път, когато някоя вълна ги изненадаше. За Даяна изненади нямаше — океанът се надигаше непрекъснато и я тласкаше ту навътре, ту навън. Почувства се по-спокойна, малко по-спокойна от непрекъснатото люлеене на водата, макар в момента да изпитваше непреодолимо желание за утеха, което нито една природна стихия не можеше да й осигури. Бяха изминали три дни, откакто видя Хенри на балкона със съпругата му. Оттогава си мълчеше, държеше се настрани, изхвърляше неговите бележки сред вълните. Първия път, когато го загуби, защото господинчото реши да се ожени, беше ужасно. Сега обаче, когато откри, че е способен на нагли лъжи, бе различен удар, който я остави безмълвна. У нея беше стаена ярост, защото беше опознала любовта на Хенри, и въпреки това се върна в прегръдките му, за да страда още.

Отпусна се по гръб, изтласка се с ръце и крака и виковете от брега станаха по-глухи. Шатрите на плажа и чадърите останаха в далечината, а хотелът с изискания ресторант, килимите и игрите на ливадата отпред, велосипедите й се сториха още по-далечни. Грейсън седеше на плажа и чакаше до ракитовия стол, но също не беше в настроение за развлечения. Следваше я неотлъчно, но част от несериозното му отношение беше изчезнало и изглежда нямаше какво да й каже. Всеки път, когато се обърнеше към него, срещаше големите му очи, изпълнени с копнеж. Междувременно Хенри изглежда беше убеден, че отношенията им са добри и тя играеше започната от него игра. Даяна режисираше цели сцени в представите си — как се изправя пред Хенри, какви остроумни и наред с това съкрушителни обиди му отправя. Не спираше да се пита дали някога ще й се отдаде случай да му каже намисленото. Вероятно щеше да продължи да праща бележките безкрайно дълго и дори няма да забележи, че чувствата й към него са помръкнали, а единствената разлика, след като се върнеха в Ню Йорк щеше да бъде, че там ще ги хвърля в камината.

В момента обаче бе започнала да се наслаждава на океана и да вярва на вълните. Докато размишляваше, една вълна я поде и сграбчи в прегръдката си. Наложи се да плува усилено, за да изскочи на повърхността и едва тогава се отърси от водата и усети яркото слънце в очите си. Зарита, за да задържи глава над водата и да приглади назад косата си. След това примигна, за да види светлината отново, и забеляза главата на Хенри наблизо. Наблюдаваше я напрегнато и острите му рамене се показаха над повърхността.

— Добре ли си? — попита и заплува към нея. В загрижеността му прозвуча весела нотка и тя усети как той се гордее, че я открива тук. — Добро местенце си намерила.

— Добре съм. — Погледна го смръщено и се опита да се отдалечи.

— Даяна, мисля, че разбрах нещо… Какво има?

— Питаш какво ми е ли?

— Да… — доплува до нея. — Струваш ми се…

За момент всичко й се стори твърде трудно, за да го изрази с думи, но усети, че приижда нова вълна, и това я спаси от мълчание или избухване. Гмурна се, задържа дъха си и когато изскочи, се огледа за Хенри. Беше готова да излезе от водата веднага след като му каже как стоят нещата.

Завъртя се и замъгления й поглед попадна на мястото, където Хенри изплува.

— Видях те.

— Видяла си ме, когато идвах да те намеря ли? — попита той и погледна над рамото й, сякаш се страхуваше някой да не ги види.

Ръцете и краката на Даяна я държаха над водата и тя дишаше на пресекулки.

— Видях ви двамата с Пенелопи на терасата на апартамента и съм наясно, че всички приказки, които изприказва, че между вас нямало любов и си щял да я напуснеш, са лъжа, както и всичко останало, което ми разправяш.

Изминаха няколко секунди, докато Хенри разбере какво чу. После извика:

— Не! — Доплува по-близо до нея и протегна ръка към нейната, но тя го отблъсна. Пръстите му докоснаха кожата й и тя усети отчаянието му. — Просто не си разбрала онова, което си видяла. Вече ти казах, ще я напусна…

— Между нас няма нищо, Хенри. — Думите й бяха хрумнали в часа, след като разбра, че той я мами, и дори ги изрече пред огледалото поне сто пъти оттогава. Нямаше представа как ще реагира, когато най-сетне ги произнесе, и остана облекчена, задето се носи във водата. — Двамата с теб приключихме — добави, сякаш това бе краят.

В следващия миг върху тях се стовари нова вълна и я изтласка към брега. Този път тя не се бори. Остави се да бъде повлечена. Когато усети дъното под краката си, пое към плажа. Отначало вървеше несигурно, но продължи напред, без да се обръща.