Ана Годбърсън
Завист (29)

Двайсет и седма глава

„Бракът е тайнство, което никой не би могъл да разгадае.“

Мейв де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

Ранната утринна светлина нахлуваше през френските прозорци на най-прекрасния апартамент в „Ройъл Поенсиана“, където Пенелопи се облегна на малка планина възглавници в цвят шампанско и се почувства като чисто нов човек. Протегна дългите си ръце над главата и кръстоса фините си глезени. Кой да предположи, че пътят към сърцето на Хенри минавал през инстинкта му да убива? Сега вече знаеше и имаше намерение да манипулира чувството му за вина, докогато и колкото можеше. Той не я плашеше, поне от доста отдавна, вече бе наясно, че го е пипнала. Вече не я интересуваше дали другите гости ще ги виждат заедно. Нека сестрите Холанд, госпожица Брод и останалите префинени хора се чудят къде са изчезнали семейство Скунмейкър — щеше да й достави небивало удоволствие.

— Хенри? — провикна се тя.

Отговор не последва, единствено бризът изду пердетата от ирландска дантела. Тя стана, загърна се в халат, извади и последните фиби от косата си, останали от снощи, и ги метна на нощното шкафче от лъскаво орехово дърво. Движенията й бяха небрежни, пълни с ново задоволство, защото за една вечер месеците, посветени на планиране, манипулации и лавиране, на липса на какъвто и да било отклик от негова страна, всичко най-сетне си дойде на мястото. Вече бяха истински съпрузи.

— Хенри — повика го пак и излезе на терасата.

Той беше застанал с гръб към нея и за момент тя се наслади на силуета му, на широките рамене, очертани на фона на палмите, грижливо поддържаните морави и океана, който блестеше под лъчите на изгряващото слънце. Беше рано, реши тя, а от чудесния ден предстояха много часове. Тръгна напред, протегна ръка и я отпусна на рамото на Хенри.

— Какво ще правим днес?

Не се изненада от следващото му движение. Той стисна китките й, първо едната, след нея и другата и отдръпна пръстите й от раменете си, ала го направи съвсем бавно и много нежно. След малко се обърна и изражението му издаде, че е бил на стотици километри.

— Това беше грешка — заяви той и пусна китките й.

Пенелопи се опита отново да се престори на уязвима, с надеждата да постигне снощния ефект. Удоволствието, което изпитваше досега, започна да се стопява, но не достатъчно бързо, та да си придаде вид на нещастна.

— Да не би да искаш да кажеш…

— От край до край беше грешка. — Той стисна тънките си устни, сякаш задушаваше съчувствието, избликнало в гърдите му.

— Но, Хенри…

— И снощи, и сватбата.

— Помисли колко много се забавлявахме снощи. Остани при мен и ще се позабавляваме още!

Хенри тъжно поклати глава.

— Много добре знаеш защо се ожених за теб, идеята беше твоя и ти ме принуди. Сега е малко късно да се изненадваш, че не желая да имам нищо общо с теб.

Той извърна поглед настрани и тя усети колко му е било трудно да изрече тези думи.

— Трябва да помисля. — Погледна към розовеещото небе. — Много се извинявам, но повече не мога да остана с теб.

Съпругът й се обърна и влезе вътре, а Пенелопи усети как яростта и страхът се надигат като гигантска вълна, която заплашва да удави всички. Хенри спря и се обърна назад. Черните му очи я огледаха и той заговори, без да крие болката си:

— Много се извинявам.

Любезното, възпитано държание на нейния съпруг й се стори дори по-болезнено от шамар. Пенелопи притисна ръка към гърдите, но той вече й беше обърнал гръб и се отдалечаваше бързо. След миг тя го последва. Гордостта й бе възпламенена, но мислите й бяха съвсем трезви и разумни. Ако успееше да спечели малко време, да понаучи нещо ценно, най-лошото щеше да отмине.

— Какво смяташ да правиш?

— Отивам в стаята на Теди и ще се преоблека там. После излизам да ловя риба, защото затова дойдох. — Хенри дръпна дрехите, с които беше облечен снощи. Наметна се със смачканата риза и обу обувките. За Пенелопи бе повече от очевидно, че не желае да я погледне в очите, и се запита дали не се страхува, че може да забележи нещо в тях. — После, когато се върнем в Ню Йорк, ще намеря начин да те напусна. Все още не знам как, но повече не желая да имам нищо общо с това нелепо подобие на брак.

— Ами малката ти Дай? — пристъпи към него Пенелопи. Гласът й беше изтънял и станал по-силен. Знаеше, че звучи така, сякаш квака, но не успя да се спре, защото всичко, към което се беше стремила, се изплъзваше между пръстите й.

— Какво? — Сега вече срещна погледа й и тя забеляза умората, тъгата и новата зрелост.

— Ако я обичаш чак толкова много, би трябвало да те е страх, че всички ще разберат коя е била малката ти пачавра. — Сега вече не подбираше думите и устата й се разкриви. — За мен ще бъде огромно удоволствие да разкажа на всички, Хенри.

Черното сако на съпруга й падна на земята, но очите му не трепваха.

— Много се съмнявам — отвърна той. Първоначално гласът му звучеше неуверено, ала когато заговори отново, се излъчваше сила и гняв. — Едва ли когато на главата ти се стовари унижението, че си била изхвърлена от къщата на семейство Скунмейкър, ще искаш да добавиш към същото това унижение, като признаеш пред всички, че съпругът ти никога не те е обичал и през цялото време е мислил за друга.

Хенри замълча и притисна юмрук към устата си — докато говореше по устата му се появи малко слюнка.

Очите на Пенелопи бяха ясни, сини, както обикновено. Казаното от него беше истина. Беше трепнала и знаеше, че той е видял.

— Нали не искаш да провериш на какво съм способна, Хенри?

Отговор не последва, а на нея й се стори, че следващата минута продължава чак до безкрайността. Накрая приключи, когато той се наведе да вдигне сакото — този път успешно. Погледна я за последно, обърна й гръб и тръгна към вратата. Тя направи една неуверена стъпка напред, но той вече беше до вратата.

Когато излезе и я остави сама в широкия халат, тя разбра, че грижливо градените й планове за тях двамата са рухнали. Прииска й се да счупи нещо, но проблемът беше, че нито една вещ в тази огромна, пищно обзаведена стая, не беше нейна. Преди да се подчини на гневните си импулси, си напомни, че е родена, за да побеждава, че човек не печели нещо, ако се поддава на гневни изблици извън дома си, защото така плъзваха какви ли не нежелателни слухове. Как само й се искаше да съсипе нещо, след като в живота й бе съсипано толкова много.