Ана Годбърсън
Завист (35)

Трийсет и трета глава

„Госпожице Даяна,

Когато ви дойда на гости винаги сте навън. Когато ви изпращам съобщения, имам чувството, че сте изчезнали. Когато ви омръзне да ме измъчвате, моля ви, отбийте се на гости в дома на семейство Хейс.“

Г. С. Х.

Даяна погледна през прозореца към снега, който се трупаше навън. Перна немирна къдрица, паднала над носа й, и се зачуди над чувствата, които горяха у нея дори след толкова много удари. Сега вече й беше ясно, че се е заблуждавала месеци наред, въпреки това продължаваше да копнее за Хенри. Мислеше за него и си представяше вълните във Флорида, които я люшкаха денем, а по-късно, когато си легнеше, продължаваше да ги усеща, дори само на сън. И с Хенри беше така — той продължаваше да й въздейства дълго след като се бяха разделили. Чувството й беше омръзнало и тя затвори очи.

Облегна се на прозореца и се опита да си представи как желанието й към Хенри Скунмейкър се превръща в стегната топка от вестник, която небрежно пада в огъня на някой бездомник на уличен ъгъл в студено време като днешното. Щеше да бъде изпепелена, сетне снежинките щяха да се посипят отгоре и да се стопят. Даяна отвори очи и разбра, че мисловното упражнение не е постигнало желания ефект. Изпъшка от раздразнение.

— Гадост!

Оттласна се от перваза. Някъде в къщата Елизабет се движеше като призрак, стиснал брадва, за да ликвидира живите, а пък майка им непрекъснато кършеше ръце. Всички обитатели на дома бяха разсеяни, затова се оказа съвсем лесно да намери наметка и незабелязано да се измъкне навън.

— Ще заложите ли вместо нас, госпожице Даяна?

Чу името си, изречено на висок глас в подозрителния игрален дом — над неспирния шум от заровете по масите, шумоленето на картите и изблиците смях — и най-младата от рода Холанд усети как по гърба й пролази студена тръпка. После си напомни, че очите на всички бяха насочени към купите и спатиите, към колелото в червено и черно и дори някой да бе проявил любопитство към нея, тя беше с маска на очите, от която се спускаха ресни от мъниста. Грейсън й я подаде, когато я срещна на входа на дома на семейство Хейс, секунди преди да й помогне да се качат в каретата. Прегърна я внимателно, докато й помагаше на металната стъпенка, и не се отказа от физическата близост дори след като пристигнаха в игралната зала някъде на Западна двайсет и трета. Първоначално се притесни, но забеляза, че — макар канапета и столове да бяха в червено кадифе, а полилеите да висяха като гигантски пъстроцветни медузи — помещението беше значително по-различно от залите, в които беше влизала досега. Никой не беше възмутен, че се е настанила в скута на Грейсън Хейс, нито че ръката му непрекъснато пълзеше по коляното й.

— Не знам как — изгука малката Холанд като някоя куртизанка от френските романи, които криеше под леглото.

Наблюдаваше как рулетката се върти и вече беше наясно как се играе. Беше й приятно да усеща едрите му ръце, докато шепнеше на ухото й какво да прави. Сумрачното помещение се отразяваше във високите огледала, разположени едни срещу други така, че мъжете в черни костюми се отразяваха, а също и малкото жени като нея, покрили косите си с шалове, за да се прикрият.

Не пътуваха дълго до мястото, на което я заведе Грейсън, въпреки че беше далече от „Грамърси“ и „Пето“. На Даяна й беше приятно, че се е отдалечила от Хенри. Той все още беше наблизо, непрекъснато нахлуваше в мислите й, но там беше и Грейсън, който, макар да бе доста различен от любимия й, поне беше в същата категория. И двамата се обличаха безупречно, носеха табакери, имаха нечестни намерения, но пък всеки момент, прекаран с Грейсън, заличаваше спомена за Хенри и тя се наслаждаваше на въртящата се рулетка, на бръмченето на вентилаторите на тавана и на гъстия дим от пури. Нямаше нито минало, нито бъдеще, разчиташе единствено на мъжа, на чиято едра гръд се беше облегнала.

Сервитьор в пурпурна жилетка спря до тях, за да долее чашата й с шампанско. Тя не беше свикнала да й доливат нито толкова често, нито пък да пие толкова много. Грейсън отново зашепна в ухото й, ала тя не чу нито какво й каза, нито се притесни от факта. Заложи.

— Сигурна ли си? — Долови страха в гласа му и потръпна, докато оставяше чиповете.

Кимна и намигна на крупието, който подкани останалите мъже, скупчили се около масата, да направят залозите си. След това завъртя рулетката и топчето се стрелна в обратната посока. Тя затвори очи и си представи как се носи над земята, без да е свързана с абсолютно нищо на света. Къщата на „Грамърси“ я нямаше, парите бяха просто за игри, позволени дори за деца. Налагаше се да се върне в тъжната къща, да се затвори в тъжната си стая, но моментът все още не беше настъпил. Отвори очи и мерна, че топчето си е намерило гнездо в едно от отделенията. Примигна и след секунда забеляза, че отделението отговаря на номера, на който беше заложила единствения им останал чип. Всички около тях заръкопляскаха и потупваха Грейсън по рамото. Тя усети ръцете му да я притискат по-силно, а едната плъзна по корема й, след което той докосна с бузи скулата й.

— Не мога да повярвам — промълви младият Хейс. — Ти си моето късметче.

Необходими й бяха няколко минути, докато повярва, че е истина, и най-сетне си пое дъх. Може би от газираното сладко шампанско, или защото беше попаднала в ново и напълно непознато кралство, сред чиито люде се чувстваше толкова добре, се усети като късметлийка, доволна от себе си.

Отметна глава назад и се разсмя, а след това вдигна малките си бели ръце във въздуха, изпълнена с безмерна радост.