Ана Годбърсън
Завист (49)

Четирийсет и седма глава

„Аплодираме героичното решение на господин Едуард Кътинг да постъпи в армията и да служи на страната си в чужбина. Ще го последват ли и други представители на висшето общество? Можем само да се надяваме. Това е съвсем незначителна стъпка, с която да изравним неравенството във великата ни нация.“

Из уводната статия на „Ню Йорк Таймс“, неделя, 4 март 1900 г.

Тази сутрин Пенелопи чувстваше къщата на семейство Скунмейкър като роден дом, докато минаваше по коридорите, по-надменна и важна дори от коронованите особи в Европа. Държеше фина чашка от костен порцелан, а с другата беше повдигнала полата си. Днес й предстояха много задачи. Трябваше да избере подходящ подарък за бившата годеница на съпруга си, а въпросът бе какво да подари на момиче в подобно състояние. Летният гардероб на Пенелопи все още не беше напълно готов, а през следващите седмици предстояха толкова събития, някои дори се застъпваха, та се налагаше доста да мисли. Зад всяка врата се криеше различен избор, но младата госпожа се усещаше ефирна и дори готова за лудории, следователно бе сигурна, че ще вземе правилното решение. Този ден кипеше от енергия.

— Хенри — провикна се, щом влезе в техния апартамент.

Леглото беше оправено, докато й бяха правили косата, след което изяде един кроасан, и сега стаята й се стори безупречна, великолепна, в бяло и златисто. Усмихна се, защото всичко си беше на мястото. Хенри, както можеше да очаква, го нямаше. И снощи си легна сама; беше сигурна, че е останал до късно да пие, както и предишния ден, и сега спеше на канапето в съседната стая. На тръгване от приема преди три вечери тя беше единствената гостенка, която мислеше разумно, затова единствена забеляза и разбра какво е станало, когато Хенри се върна, а след малко се появиха Даяна и Грейсън със смачкани и неугледни дрехи. Можеше да си представи какво е видял Хенри, не че имаше желание. Бе въпрос на време той да осъзнае каква е ситуацията и да му дойде умът в главата.

Доволна отпи глътка кафе, докато обмисляше каква ще бъде наградата след планирането и обмислянето на всичко, което се случваше. Ето че най-сетне нещата се подредиха, каза си с усмивка. Разбира се, глезотиите и вниманието, с което я обсипваше персоналът в дома на Скунмейкър, се дължеше на нежелано недоразумение, което рано или късно трябваше да бъде изяснено. След като на Хенри му бе известно, че Даяна завинаги е опозорена, щеше да се опомни и положението й съвсем скоро щеше да се промени, въпреки че нямаше абсолютно никакво желание да ражда внуци на стария Скунмейкър. Не и веднага. Предстоеше първият й сезон като омъжена светска дама. Трябваше да покаже новите си тоалети, да отиде на толкова много приеми и не желаеше да стане дебела и трудноподвижна. Все още не бе сигурна как да изиграе тази ръка. Поне при раздаването беше получила подходящи карти. Предишната Пенелопи се беше върнала в играта.

Усмихна се при мисълта, че скоро Елизабет няма да може да се забавлява. Прибързаната й сватба потвърждаваше онова, което „приятелката“ й беше заподозряла във Флорида: Елизабет чака дете, при това по-рано, отколкото останалите предполагаха.

— Хенри? — провикна се отново.

Остави чашката върху гравираната масичка до леглото и мина покрай куфарите, които бяха пристигнали сутринта с параход — не беше напълно неподготвена за новия сезон — и влезе в съседната стая.

Отстъпи пред мрака вътре и след няколко секунди разбра, че завесите не са дръпнати.

— Хенри — подвикна отново и пристъпи да ги вдигне.

В стаята нахлу светлина, освети канапето с бродирани турски възглавници и други, по-меки, кожени, идиличния стенопис на тавана. Хенри трябваше да бъде тук и тя се завъртя, за да се увери дали всичко е наред. Прокара ръка по възглавниците, сякаш по този начин щеше да разбере къде се е запилял по това време на деня. Беше твърде късно, за да се весели, и прекалено рано, за да е излязъл някъде.

— Кажи, Пенелопи.

Тя се обърна и прибра ръце зад гърба си, все едно криеше нещо. Съпругът й беше влязъл през спалнята и беше застанал на прага, загледан в нея.

— Аз просто… — Младата жена така и не успя да довърши изречението. Остана толкова слисана от облеклото на Хенри, напълно нетипично за него. — Това пък откъде го взе?

— Това ли?

Той погледна шитото по поръчка тъмносиньо сако с медни копчета и светлосин панталон, пристегнати на краката му с кожени гети. Щом го видя в униформа, сърцето й диво заблъска. Погледна го в очите и пристъпи към него. В ръка стискаше двувърха шапка и изглеждаше великолепен, макар погледът му да бе студен и отблъскващ, както обикновено.

— От Американската държавна армия, на която вече принадлежа.

За момент идеята се стори невероятно романтична на Пенелопи и тя се замисли за всичко, което би поискал от нея мъж, който заминава на мисия. Усмихна се замечтано и подпря ръка на ханша. После забеляза позата на Хенри и разбра, че не се е облякъл така, за да се позабавлява. Отпусна ръка, стана сериозна и направи нова крачка към него, този път по-бърза.

— Днес заминавам.

В гърдите й нахлу страх.

— Къде заминаваш?

— Не знам. — Прочисти гърлото си. — Теди го разпределиха във Филипините. Не съм сигурен къде ще ме изпратят.

Едва сега започваше да осъзнава, че на всяка цена трябва да направи нещо, за да предотврати заминаването му, всъщност неговото бягство от града.

— Нали нямаш намерение да зарежеш Ню Йорк?

— Имам намерение да служа на родината си, Пенелопи. — Той въздъхна и погледна настрани. За момент в очите й проблесна страх, но бързо изчезна. — Утре новината ще излезе във вестниците, но прецених, че е най-добре да ти съобщя лично. На всички причиних достатъчно неприятности. Господ ми е свидетел, че не желая да наранявам никого повече.

Тялото й тръпнеше, мислите й препускаха към онова, което щеше да излезе в утрешните вестници, към онова, което щеше да си помисли за нея бащата на Хенри, към чувството на отчаяние, което щеше да се загнезди ниско в стомаха й, след като той замине. Съпругът й отстъпи назад в голямата стая. Младата госпожа не можеше да понесе мисълта, че заминава, и се хвърли напред, за да падне в краката на съпруга си. Предпочиташе да остане тук, да се карат и заяждат непрекъснато, да е до нея в града, да й говори грубо, вместо да го изгуби, след като замине за някоя чужда страна. Коленете й бяха на пода — усети твърдия дървен паркет дори през полата — и протегна ръце към краката на Хенри. Ръцете й, скрити в китайска коприна в наситеночервено, накичени с няколко златни гривни, го стиснаха. Той продължаваше да отстъпва назад и я повлече след себе си.

Тя го погледна и се изненада, че очите й са пълни със сълзи.

— Ами бебето? — извика тя. Знаеше, че се държи глупаво, но така и не се сети за нищо друго.

Хенри се наведе, пъхна ръце под мишниците й и я изправи на крака.

— Няма никакво бебе — заяви той, когато тя застана пред него.

— Но…

— Пожелавам ти всичко най-добро, мила — продължи Хенри по начин, който накара Пенелопи да се почувства така, все едно бе натъпкана в кутия и бутната в някой килер.

Усети как секундите се изнизват и осъзна, че разполага с много малко време, за да измисли начин как да го накара да се върне.

— Но, Хенри…

Той задържа черните си очи на нея още секунда, после нахлупи шапката. Беше на няколко крачки от вратата, когато Пенелопи се втурна към леглото и повдигна леко полата си, без да се интересува дали няма да я скъса. Отпусна се с ридание върху кувертюрата.

— Хенри, Хенри, Хенри, не заминавай! — Сълзите й се лееха, тялото й се тресеше при мисълта за ужасната съдба да бъде оставена съвсем сама в дома на Хенри. — Аз съм едно нищо без теб!

Беше истина, осъзна го, след като изрече думите. Сви юмруци и заудря кувертюрата със златна бродерия, ала минутите минаваха и нищо не се променяше. Вдигна поглед, а Хенри го нямаше. Отдавна беше излязъл.

Тя подсмръкна, издуха носа си в ръкава, без да я е грижа, че ще развали дрехата. Утре щеше да си поръча нова. Надигна се на лакти и се опита да избърше мокрите си скули с длани. Най-сетне се поуспокои и дишането й стана нормално.

— О, Хенри — въздъхна тихо.

Дъждът навън, който не спираше вече втори ден, започваше да отслабва и тя знаеше, че ако стане и си оправи лицето, ще може да прецени положението си отново, с повече яснота. Вече беше късно да го спре, защото беше заминал. Затова пък имаше утре, другиден и завинаги. Стана и повика прислужницата си.