Ана Годбърсън
Завист (3)

Първа глава

„Господин Лиланд Бушар се надява да уважите поканата му за бала, организиран в чест на членовете на нюйоркския автомобилен клуб в четвъртък вечерта, 8 февруари 1900 г., в девет часа, 18-а Източна 63-та улица“

— Прелестно момиче като вас, истинско олицетворение на очарованието, не бива да се крие в нощ, в която всички искат да се насладят на прекрасна фигура и очи, искрящи като брилянти, тъй като в тази нощ вие сте най-бляскавата звезда.

Даяна Холанд вдигна невинно поглед от канапето с извита облегалка в библиотеката и срещна очите на приятеля си, облегнал се на лъскавата махагонова врата, докато редеше двойно повече думи от необходимото. Казваше се Дейвис Барнард и макар да списваше клюкарската си колонка под псевдоним, бе единственият известен журналист, когото Даяна познаваше.

Тя погледна наляво, за да се увери, че клепките на придружителката й, леля Едит, са се спуснали ниско над скулите. Чертите на лелята разкриваха на племенницата как ще изглежда след време — малката кръгла уста, финият нос и тъмните очи, съвършено разположени под високо обло чело, бяха почти същите като нейните, макар да се бяха поизострили с възрастта. Едит въздъхна сънено и доволно и Даяна едва тогава насочи вниманието си към Барнард. Над раменете му, подчертани от черния фрак, проблясваха светлини, носеха се гласовете и музиката от бала на Бушар.

— Ласкаете ме — рече момичето, стана и многозначително намигна. Напоследък се държеше определено кокетно.

Дългата черна шифонена пола на роклята се провлече зад нея, когато приближи входа, и ветрилото затрепка скромно, за да скрие лицето й. Винаги правеше така, когато Барнард я придружаваше, защото двамата подробно обсъждаха всички и бе най-разумно да прикрие движението на устните си от онези, които умееха да четат по тях. Косата й беше прибрана на кок, а отстрани на челото, към ушите се спускаха къдрици. Черен кожен колан подчертаваше тънката й талия, а по средата на кръглото деколте се открояваше цвете от кремава дантела. Роклята й беше нова и бе платила за нея със собствени средства. Обърна се назад само веднъж, за да се убеди, че никой не е забелязал как се измъква от придружителката си, и тръгна по кремавия мрамор на мецанина.

— Наистина пищна — отбеляза Барнард, докато пресичаха лъскавия паркет в музикалната зала на Лиланд Бушар. Залата имаше изключителна акустика, макар рядко да я използваха по предназначение. Музикалните зали бяха за онези, които организираха музикални вечери, а Лиланд Бушар, построил къщата си още двайсетгодишен с парите, спечелени от инвестиции, бе известен като неспокоен дух. Стените бяха покрити със стенописи, а гигантската палма кенция, украсена с лампички, стигаше чак до високия седем и половина метра таван.

Тя огледа правоъгълната зала с високия сводест таван и срещна погледа на Айзак Филипс Бък, който бързо се извърна, сякаш я беше наблюдавал. Изглеждаше много едър и внушителен във всяко отношение, а нежната мекота на лицето не позволяваше на околните да определят възрастта му. Лакеят на Пенелопи Хейс — Даяна бе напълно сигурна, но нямаше никаква представа защо се интересува от нея. После погледът й попадна на старата приятелка на сестра й, Агнес Джоунс, облегнала се на ръката на изключително добре поддържан господин. Опитваше се да се кокори приятелски, все едно й беше трудно да си наложи да хареса разни неприятни хора, черта, която Барнард бе заклеймил като крайно нежелателна за светска дама и видна клюкарка.

— Всички са тук — продължи журналистът, докато наблюдаваха как Теди Кътинг пресича стаята с Джема Нюболд, червеникавите й къдрици бяха украсени с диамантена тиара.

За нея всички говореха, че била избраницата на госпожа Кътинг за съпруга на единствения й син. Преди време в обществото мислеха, че Теди ще се ожени за Елизабет Холанд, но беше отдавна, преди тя да се сгоди за най-добрия му приятел, а после тайно да се омъжи за голямата си любов. И тя, като майка си, остана вдовица и тази вечер двете дами си бяха у дома. Тъкмо затова сестра й присъстваше на почти всички светски събития, макар това да не бе причината Бък да я следи.

— Няма човек, който да не обича Лиланд — подчерта Даяна и си наложи да не мисли как я опипваха свинските очички на Бък.

— Как да не го обичаш! — Барнард спря да си вземе чаша шампанско от келнер с поднос. — Държа да призная обаче, че получавам адско главоболие, когато остана прекалено дълго в компанията му. Говори твърде бързо и се възторгва от абсолютно всичко. Аз пък не се впечатлявам от нищичко между часа на събуждането си и пет следобед.

Даяна се усмихна на тези думи, понеже помнеше какво означава пет часа за приятеля й; освен това бе сигурна, че пие кафе с уиски и по-рано от пет следобед.

— С каква безвкусна рокля се е наконтила Елинор Уетмор — отбеляза Даяна и се загледа в дамите с гримирани лица, облечени в шити по поръчка рокли.

Барнард спря и също я огледа.

— Предполагам, че сериозно се е заела да си търси съпруг, след като по-малката й сестра се сгоди за Реджиналд Нюболд. Сигурно много я боли, че е на двайсет и шест, все още мома, а на сватбата можеше да бъде почетна матрона. Струва ми се, че се нуждае от цялото внимание на света.

— От това ще излезе страхотна статия.

Барнард допи шампанското и остави чашата върху великолепно резбованата дървена полица над камината, пренесена от внушителна къща във Флоренция, както Барнард сам бе съобщил в колонката си „Игривият Галант“.

— Защо не я напишеш?

Небрежно подхвърленото предложение изпълни Даяна с нервно очакване и тя се усмихна зад ветрилото.

— Добре — отвърна след кратко мълчание, за да не издаде огромното си желание.

— Не се опитвайте да скриете усмивката си от мен, госпожице Холанд. — Барнард леко се извърна настрани, докато говореше, и даде знак на преминаващия наблизо келнер за следващо питие. — Надявам се, казвам го съвсем егоистично, денят, в който осъзнаеш, че си създадена за по-добри неща, да настъпи възможно по-късно.

Бяха застанали пред огромните прозорци с класически пропорции, с изглед на север, към улицата, и Даяна пусна за момент ръката на приятеля си, за да погледне към натрупалия сняг, който отразяваше светлината от прозорците. Зад тях гласът на Лиланд Бушар превъзнасяше скорошната покупка на карета без коне „Ексли“, изложена в антрето на първия етаж. Още с влизането гостите можеха с нескрито любопитство да оглеждат лъскавото модерно возило. Домакинът им беше висок, с необикновено широко чело и пшениченоруса коса, която винаги оставаше впечатление за доста дълга.

— За час изминава трийсет и осем километра и половина без всякакво усилие — обясняваше на господин Гор.

— Инвеститор е в компания „Ексли Мотър“ — отбеляза тихо Барнард, така че да го чуе единствено протежето му.

Даяна бе наясно, че внимателно трябва да слуша какво й говори, но насочи поглед към улицата. Дантеленото цвете на роклята й се повдигаше с всяка глътка въздух и тя усети как неясно чувство нахлува в гърдите й. Престана да забелязва множеството гости, всеки от които ревниво пазеше тайните си да не излязат на бял свят, и забрави за дребните измамни клюки, които забавляваха читателите. Допреди малко бе изкусна участничка в игра, завладяла присъстващите, но сега усети непреодолим импулс да се скрие и да потисне известния си предизвикателен смях.

Навън, на улицата, Хенри Скунмейкър тъкмо слизаше от каретата си и палеше цигара, спрял край металната ограда, която опасваше внушителната къща на Лиланд Бушар. Миналият сезон той успя да спечели чувствата на Даяна, ала скоро след това ги стъпка. Между тях се беше случило много, но докато Даяна го наблюдаваше, подпрял лакът върху китката си, застанал замислен, си напомни, че вече не изпитва абсолютно никакви чувства към него. Когато съпругата на Хенри, Пенелопи — от семейство Хейс, сдобили се с богатство сравнително скоро — застана до него, вперила пронизващите си сини очи право напред, девойката си напомни, че Хенри бе решил да се ожени за нея няколко седмици след като отне девствеността на по-малката Холанд.

— Как само ми се иска да разбера какво става в спалнята им — подсмихна се Барнард.

— Всички млади двойки в града завиждат на семейство Скунмейкър — отвърна механично Даяна, сякаш повтаряше научен наизуст урок.

Барнард взе две чаши шампанско от таблата на преминаващ наблизо келнер и подаде едната на Даяна. Тя затвори очи и отпи дълга глътка, която така и не успя да успокои нервния й трепет. След няколко секунди Хенри Скунмейкър щеше да влезе.

Не биваше да я вижда.

Младата госпожица Холанд безупречно се опитваше да изпълнява ролята на сестра си на социалната сцена, като се представяше за достойна дъщеря на семейството и полагаше огромно старание да не позволи на Хенри дори да я зърне. Беше изгорила всичките му писма — пристигаха всеки ден след сватбата му с Пенелопи, състояла се на Нова година — без дори да ги отвори и да пропъди чувствата към него, които заплашваха да пламнат отново в мига, в който го видеше. Едно време си мислеше — не беше чак толкова отдавна — че им е писано да изживеят романс, достоен за книга. Сега обаче тя бе коренно различна — сърцето й беше разбито, от старата наивност нямаше и помен. Каквото и да кажеше Хенри, нямаше да върне старите чувства, още повече че се опитваше да се измъкне, като й праща безлични писма.

— Добре ли си? — попита Барнард и завъртя високата тясна чаша за столчето.

— Леко съм уморена — усмихна се измъчено Даяна и му подаде почти пълната си чаша. — Време е да си тръгвам, но обещавам до неделя най-късно да науча всичко необходимо за амбициите за женитба на Елинор Уетмор.

В гласа й прозвуча ентусиазъм. Протегна към приятеля си ръка, за да я целуне, и се запромъква през тълпата, като се стараеше палмата в средата на помещението да е между нея и входната врата така, че никой да не я вижда. Изглежда се беше позабавила, защото тъкмо когато пристъпи напред, семейство Скунмейкър се появиха на вратата. Даяна възкликна тихо и отстъпи назад да се скрие зад едрите зелени листа. Въпреки това виждаше добре. Пенелопи беше облечена в яркочервена рокля, която щеше да накара всеки да се замисли за кървищата, които се лееха в месарски магазин, ако не беше от фина материя.

Новата госпожа Скунмейкър помаха приятелски към по-възрастната госпожа Скунмейкър, мащехата на Хенри, едва на двайсет и шест, облечена в предизвикателна рокля. Аделейд Уетмор завладя вниманието на Хенри и съпругата му и ги разсея. Даяна се възползва от момента да си тръгне. Вдигна леко пола и забърза през множеството към библиотеката, за да събуди леля си и да вземе наметките им. Навън беше студено, намираха се на четирийсет пресечки от семейния дом, който вече бе в доста демодираната част на града. Даяна усети сковаващия студ, но реши, че е напълно изтръпнала. Едва успя да си наложи да не се обърне, за да хвърли последен поглед към партито.