Ана Годбърсън
Завист (48)

Четирийсет и шеста глава

„Тази вечер Елизабет Холанд се омъжи за бившия съдружник на баща си, господин Сноудън Трап Кеърнс, на церемония в тесен кръг в църквата «Грейс». Предполагаме, че след преживяното миналата есен, тя желае тих живот, който да сподели с по-скромен мъж от Хенри Скунмейкър…“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, събота, 3 март 1900 г.

Сградата „Доувър“ беше кремава, построена в края на парка, в средата на седемдесетте години и апартаментите в нея бяха с холове, библиотеки и помещения за прислугата. Имаше асансьори и шахти към пералното от всеки етаж. Постройката беше забележително модерна. Апартаментът на семейство Кеърнс заемаше целия четвърти етаж и се стори твърде странен на новата господарка. Мебелите не бяха използвани нито от нея, нито от друг и изглежда беше обзаведен с практичен усет, без да се влага артистичен вкус. Всичко изглеждаше скъпо, същевременно се създаваше впечатлението, че няма достатъчно предмети.

— Колко е красиво тук — заяви Елизабет с влизането.

Сноудън й се усмихна и протегна ръка да поеме наметката й. Един от хората му запали камината и съпругът й посочи да седне до огъня. Навън продължаваше да вали. Сега, след като беше ясно кой ще гледа детето й, вниманието се насочи към Елизабет, за да бъде тя здрава и да не се движи прекалено много. Отидоха в църквата заедно, като семейство, после, за да са сигурни, че не ги следят нечии наблюдателни очи, за да се уверят, че зад този брак не се крие нещо, Елизабет и Сноудън се прибраха сами.

— Никой не е предполагал, че представител на семейство Холанд ще живее толкова на север. — Това бе заобиколният начин на майка й да покаже недоволството си.

Елизабет не помнеше някога да се е чувствала по-изморена. Подобно изтощение идва, след като си се успокоил след силна тревога. Чувстваше се изтощена, затова не се замисли над думите на майка си и след малко се подчини на жеста на Сноудън, отиде до тапицираното с муселин канапе „Ийстлейк“ с резбована облегалка, и седна. Беше меко, приятно, но не беше сигурна дали може да се облегне. Утре щеше да се погрижи апартаментът да заприлича повече на дом и щеше да е все така чак докато се роди детето. Точно сега не биваше да се тревожи.

Сноудън бе все още на прага, облечен в тъмнокафявия си костюм, който същия ден беше купил от универсален магазин „Лорд енд Тейлър“. Семплата рокля на Елизабет в цвят слонова кост също беше оттам. Имаше висока яка и набрани чак до китките ръкави, беше готова, не беше шита специално за нея. Тази мисъл я притесни и докато младоженците изричаха клетвите си осъзна, че втората й сватба прилича твърде много на първата, когато се венча за Уил, а костюмът, който Уил беше облякъл, приличаше твърде много на избрания от Сноудън.

— За какво мислиш, мила моя? — попита съпругът й.

— Ами… — въздъхна Елизабет. Пое си въздух и се насили да се усмихне. — Просто… — Може би се дължеше на умората, но Елизабет усети, че всеки момент ще се разплаче. Така щеше да се представи като истинска неблагодарница след всичко, което Сноудън беше направил за нея, затова се намръщи и се опита да преглътне сълзите.

— Хайде — подкани я нежно Сноудън. — Сподели с мен. Каквото и да ми кажеш, няма да се уплаша.

Тя затвори очи.

— Мислех си, че до тази вечер бях госпожа Келър — прошепна тя.

Сноудън пристъпи напред и седна до нея на канапето. Тя го погледна с неудоволствие, но след като забеляза, че изражението му е все така мило, въздъхна и замахна с ръка, сякаш да подскаже, че всичко е просто проява на смешна сантименталност, макар съвсем да не отговаряше на истинските й чувства.

— Разбира се — усмихна й се Сноудън. — Наясно съм, че в сърцето си винаги ще останеш госпожа Келър.

— Много си внимателен — отвърна засрамено Елизабет.

На вратата застана прислужница и Сноудън й даде знак да влезе. Тя се изправи до масичката пред двойката и им наля по чаша червено вино. Сноудън изчака жената в черно-бяла униформа да излезе и вдигна чаша. Елизабет примигна и също вдигна своята. Чукнаха се, тя отпи любезно, макар да нямаше никакво желание за алкохол.

— За семейството ни — произнесе Сноудън, преди да отпие.

Елизабет се усмихна, стисна столчето на чашата и я остави на масата. В момента се сети за нещо.

— Сега вече мога да заявя, че съм законно омъжена за втори път — изрече го почти както го мислеше и без да се интересува как ще прозвучи на Сноудън. Погледна новия си съпруг и забеляза нещо странно в очите му. — Нали така?

Последва потискащо мълчание и накрая Елизабет разбра, че следващото, което чу, е лъжа:

— Да. — Сноудън се поколеба след първата дума, но след секунда пак заговори спокойно и самоуверено: — Разбира се, но тъй като документите за първия ти брак са в Бостън и понеже има и други Елизабет Холанд и Уил Келър, сигурен съм, че няма защо да се притесняваш.

После се усмихна, протегна ръце към нейните, отпуснати в скута й, и ги стисна. Искаше й се да му каже, че не се притеснява чак толкова, защото беше успяла да почете паметта на Уил. Моментът й се стори странен и не можа да се отърси от обхваналата я тревога. Сетне обаче затвори очи и реши, че сега, след като вече е омъжена за друг, тайно ще пази и цени спомена за Уил, а между хората винаги има моменти, които не е необходимо да бъдат обяснявани.

— Уморена ли си, мила моя? — попита Сноудън.

— Да, много — отвърна тя.

— Ела, ще те заведа до леглото. — Сноудън стана, без да пуска ръката й.

Елизабет се облещи от изумление. В първия момент помисли, че някой е допуснал ужасна грешка, затова вдигна другата си ръка и я притисна към гърлото.

— Мислех, че…

— Говорех за твоето легло, мила. Моето е в другия край на коридора.

— О! — Елизабет му се усмихна с облекчение, когато се изправи да застане до него.

Почувства се малко глупаво, задето се опита да повдигне въпрос, който очевидно вече беше изяснен, затова протегна отново ръце към него и заговори с топлота:

— Благодаря, господин Кеърнс.

— Няма защо.

След тези думи я поведе по коридора с нов паркет и високо закачени картини и спря пред вратата към стаята, в която щеше да завърши денят й, за да я целуне леко по челото. Тя почти усети как главата й се отпуска на възглавницата и сънят идва. Тогава щеше да сънува Уил и детето им и поне за няколко часа щяха да са заедно.

— Лека нощ — пожела му тя и отпусна ръка на бравата.

— Лека нощ — отвърна Кеърнс и се обърна. — Лека нощ, госпожо Кеърнс.