Ана Годбърсън
Завист (23)

Двайсет и първа глава

„Жестокият свят създава мъжа, докато жената е продукт на лъскавите будоари във въображението й.“

Мейв Де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

Господин Лонгхорн й беше предлагал да я води на странни места, за да послушат нетипична музика, но тя все отказваше. В Ню Йорк й беше неприятно да пропусне дори най-незначителната възможност да покаже новите си вещи и да види завистливите погледи, насочени към нея. Докато сега, с Лиланд, нямаше нищо против, че около тях няма да има важни личности. Дори беше доволна, че са сами.

— Две яхнии със скариди и бамя — поръча Лиланд.

— Подлютени ли?

— Да. — Той погледна Каролина и тя усети, че за пореден път го зяпа като безмозъчна глупачка. Запита се дали причината не е от глад, дали не се държи така безумно, защото не успява да мисли. — Какво гледате? Знам, че носът ми е изгорял. Наясно съм, че е голям.

Тя забеляза болезнената червенина едва след като й обърна внимание и осъзна, че за разлика от нея, той е без шапка. Не се въздържа, протегна ръка и го докосна по бузата. Новият цвят можеше и да изглежда болезнен, но пък подчертаваше сините му очи.

— Съвършен нос — отвърна искрено госпожицата. Носът му беше широк, но красив, както всичко останало у него.

— Много сте мила! Мама вини прадедите ни французи за това чудовище.

В този момент жената с един липсващ зъб се върна и постави хляб на масата. Каролина посегна, без да мисли, отчупи огромен залък и го натъпка в устата си. Дъвчеше лакомо, когато големите й очи се върнаха към Лиланд и забеляза, че този път той я беше зяпнал. В следващия момент усети мокротата под мишниците си и разбра, че потта й е избила по кремавата копринена блуза. Преглътна с усилие и посегна към жакета, който като пълна глупачка беше метнала на облегалката на стола.

— Какво има? — Лиланд стисна китката й, преди тя да успее да посегне към жакета.

— Нищо, аз…

— Лицето ви може да разкаже стотици истории. Нещо не е наред. Отегчена сте, нали? Тук не ви харесва, нали?

— Не! Чудесно е. — Каролина се разсмя отново на думите, които напираха да излязат. — Просто се притеснявам, че изглеждам ужасно, мириша и да не говорим, че се тъпча като дивачка, защото съм прегладняла…

— Обичам жените с апетит! — Лиланд й се ухили, после приближи съвършения си нос към рамото й. — Освен това ми харесва как миришете.

Тя погледна Лиланд, а той отвърна на погледа й, сякаш бе напълно естествено двамата да се взират един в друг в забутана барака край черен път някъде във Флорида. Сигурно щяха да останат така безкрайно дълго, но им донесоха храната и те усетиха възхитителен аромат, от който очите на Каролина се насълзиха.

Изглежда й пролича, че се колебае, защото господинът попита:

— Не обичате ли пикантна храна?

Тя наведе глава над чинията и вдъхна.

Семейство Холанд, както всички стари холандски семейства, държаха на умереността във всичко и се мръщеха на натрапчивите вкусове. Често се питаше какво би било да опита храна, сервирана извън кръга на техните ограничения, ала сетне попадна под крилото на възрастен господин, чийто стомах не понасяше нищо прекалено, затова така и не разбра.

— На Запад не се ли яде пикантно? Мислех, че във фермата сте се хранили все с неща, от които ние, нюйоркчаните, бихме настръхнали.

Каролина извърна очи към гредите на тавана. Неочаквано разбра, че е прекалила със спомените от детството — как е яздила, как е спала на открито, как е влизала в мините. Беше се възползвала от разказите на Уил, понеже беше изчел всички книги за Запада. Беше се сетила, че подобни разкази ще очароват мъж като Лиланд, но дори не беше предположила, че ще запомни казаното от нея и ще продължи да задава въпроси. Освен това беше забравила, поне през последния час, че фермата е част от измисленото й минало.

— На Запад ли? — заекна. Пикантният аромат вече си казваше думата и носът й течеше.

— Да… Нямате представа как каубоите обичат люти чушки и „Табаско“.

Каролина вдигна ръка, за да избърше влагата под носа си.

— Боже, да не би да изтървах нещо нередно?

Лиланд поднесе салфетката си под очите й и започна да попива потеклите сълзи, които тя откри, че не може да контролира. Знаеше, че трябва да мисли бързо и обяснението само й се изплъзна.

— Татко обичаше пикантната храна. Дори слагаше по нещичко на палачинките! Това беше семейната ни шега. Нито един от работниците или служителите му не искаше да вкуси подобно чудо. Просто ми домъчнява от спомена, а откакто той почина, нямам сили да хапна нищо друго, освен безвкусна, скучна храна.

— Миличката. Извинявайте, задето ви накарах да си припомните всичко това.

Тя поклати глава и се опита да спре сълзите, които, както трябваше да се предполага, вече се стичаха по лицето й.

— Всичко е наред. — Смела усмивка затрепка по устните й.

— Може пък сега да ви хареса. — Лиланд сви загрижено вежди. — Може споменът да се върне и да си припомните хубавите неща.

— Мога да пробвам — отвърна предпазливо Каролина.

Лиланд гребна яхния с лъжицата и я поднесе към устата на Каролина. Наблюдаваше я как оглежда, после лапва. Яхнията се оказа дори по-люта, отколкото беше предполагала. Беше удивително вкусна и подпали цялата й уста. След първата хапка вече усети колко гладна е била, преглътна и поиска още.

Лиланд остави лъжицата и посегна към ръката й. Беше правил подобни жестове в миналото, но единствено за да я защити, и този път нямаше никакво извинение. В докосването му усети нова сладост.

— Знаете ли, госпожице Брод… — започна той, притисна юмрук към устата си и се закашля засрамено. — Вие не приличате на останалите дами.

— Така ли? — прошепна тя. Каза го така, сякаш беше хубаво, но думите му я накараха да се почувства нервна.

— Ни най-малко. — Поклати глава и се усмихна, все едно беше попаднал на съкровище, в съществуване на което не можеше да повярва. — Чувствам се толкова добре с вас. Може би защото не сте от Ню Йорк и не се съобразявате особено с глупавите префърцунени неща, но знам, че когато съм до вас, съм по-щастлив от когато и да било.

Няколко лъча слънчева светлина нахлуха през прозореца и Каролина се усмихна широко, по луничавото й лице се разля усмивка.

— И аз така — отвърна задъхано тя и стисна ръката му по-силно. — Чувствам се по абсолютно същия начин.