Ана Годбърсън
Завист (38)

Трийсет и шеста глава

„Политическите амбиции на господин Уилям Скунмейкър са добре известни. Като член на партия «Семеен прогрес» той прекара цяла седмица в Олбъни. Срещна се с губернатора и събра поддръжници. Говори се, че бъдещият кандидат за кмет ще се върне в Манхатън днес…“

От „Ню Йорк Таймс“, четвъртък, 1 март 1900 г.

— Желаете ли питие, господине?

— Не.

Хенри мина покрай прислужника, вперил поглед право напред, докато влизаше в хола на втория етаж, където мащехата му обикновено канеше гости. Мебелите в стил Луи XIV, лъснати сутринта между закуската и обеда, бяха подредени с небрежна елегантност върху наситено пурпурния персийски килим. Мъжете и жените, които отговаряха на представата на по-възрастната госпожа Скунмейкър за „подходящи хора“, разговаряха високопарно за глупости. Бяха се настанили на диваните и креслата, докато отпиваха от фини порцеланови чашки. Светлината на късния следобед струеше през дантелените пердета и на човек му се струваше, че върволицата карети на улицата се движи бързо.

Хенри беше току-що избръснат и кожата му още потръпваше. Съжали, че отказа напитка, защото въпросният прислужник беше внимателен и години наред му доливаше чашата, въпреки недоволството на бащата, затова се почувства като предател. Опитваше се да мисли на трезва глава. Цяла седмица полагаше усилия и очакваше завръщането на стария Скунмейкър от Олбъни. Беше обмислил аргументите си и беше готов да изложи прямо и обосновано намерението си да напусне Пенелопи, а след това щеше да остави стария да прави каквото желае. Щеше да има още напитки — надяваше се с Даяна, в неизвестното бъдеще.

Огледа присъстващите, но така и не видя баща си и най-сетне насочи поглед към синеоката брюнетка с източен врат, настанила се на канапе, тапицирано в черно кадифе, облечена в смарагдовозелена сатенена рокля, бузите й бяха поруменели от комплиментите, които толкова много обичаше да получава, когато идваха гости. И двете жени погледнаха Хенри, разсмяха се, а Изабел извърна поглед.

Пенелопи продължи да наблюдава Хенри, докато минаваше между масичките и мраморните статуи, които изпълваха стаята. Подмина Аделейд Уетмор и Лидия Вриуолд, потънали в разговор, и художник, който очевидно чакаше да се освободи място до госпожа Скунмейкър. Щом Хенри се приближи, Пенелопи насочи ведрата си самоуверена усмивка към него.

— Много ли ти липсвах? — попита достатъчно високо, за да я чуят клюкарките.

Бюстието на роклята й беше богато бродирано и младата госпожа изглеждаше така, сякаш беше облякла броня. Платът беше пищно набран, но роклята изглеждаше недовършена. Изкусно ушитият сатен беше твърд и Хенри се запита, не за пръв път, дали кръвта й е черна или червена. Отговорът вече не го интересуваше.

— Не — заяви той.

Пенелопи затрепка с дългите си мигли. Стисна широките си устни и си придаде изражение на обидена. Дори да се почувства неловко, се стараеше никой да не забележи.

— Търсех татко. Той тук ли е, Изабел?

Изабел не откъсваше очи от Брадли, но много добре беше чула краткия разговор между доведения й син и снаха й.

— Не — отвърна най-сетне тя. — Отиде в клуба, но ще дойде на вечерята у семейство Хейс. Там ще можеш да поговориш с него. Кажи, Хенри, никога ли не се включваш, когато сме поканили такива чудесни гости?

Светлината вън бавно гаснеше и цветовете, които жените бяха избрали през деня, сега изглеждаха твърде натрапчиви. Той беше наясно, че Изабел вече обмисля каква рокля да облече, макар, както обикновено, да не й се искаше да се раздели с онези, които й бяха правили компания през деня. Вярно бе, че колекционираше мебели — с известно безразличие, — но истинската й страст беше да колекционира хора.

— Не ми е до светски сбирки — отвърна остро Хенри. — Има нещо, което трябва да обсъдя със стария — важно е и няма да ни е никак весело, след като приключим.

Кимна за довиждане и понечи да излезе. Беше край вратата, когато усети, че съпругата му го е последвала. Всички присъстващи се обърнаха, за да я видят по-добре, и когато Хенри усети какво става, спря и се постара да се държи нормално.

— За какво искаш да разговаряш с баща си? — тихо попита тя.

Хенри плъзна поглед по високите свещници от алабастър и ангелите, гравирани по дървените части, по извърналите се към тях гости, които се стараеха да се престорят, че не ги подслушват, опитваше се да задържи поглед на каквото и да било, само не и на нея.

— Предпочитам да не…

— Ако става въпрос за мен, надявам се да проявиш достатъчно смелост, за да ми го кажеш в очите.

Хенри прокара ръце по черното сако и въздъхна. Очите на Пенелопи заблестяха гордо.

— Точно така — отвърна тя и проточи врат, за да приближи глава към него. Говореше мило, но той долови предизвикателна нотка в гласа й.

Гостите на семейство Скунмейкър бяха подновили разговорите си и се опитваха да създадат впечатление, че не проявяват интерес към новобрачната двойка, застанала край махагоновата врата. Веднъж вече й беше казал. Сега обаче не знаеше откъде да намери сили и да изрече същото. Сега му се струваше по-жалка от когато и да било.

— Да не би да става въпрос за глупостите, които ми наговори във Флорида? — Изсмя се, все едно беше чула страхотна шега. Изглежда нещо в изражението му потвърди опасенията й, защото продължи: — Какво ще кажат хората, Хенри? Не е редно, неестествено е. — Покри устата си с ръка, облечена в ръкавица, и се засмя отново, този път по-тихо: — Да ти споделя ли какво мисля? Според мен не ти стиска да кажеш на баща си.

Хенри си пое накъсано дъх. Дързостта й прогони съжалението му. Издържа на погледа й и заяви бавно и особено спокойно:

— Ще му кажа довечера.

Едва тогава усмивката на Пенелопи се стопи, но съумя да я задържи за кратко и острите й скули се очертаха.

— Няма да го направиш — изсъска младата съпруга и пристъпи напред, все едно се опитваше да го принуди да промени намеренията си.

— Напротив — съобщи намеренията си и му се стори, че въпросът е предрешен, дори предположи, че трябва да се организира парад по Пето авеню в чест на проявената от него смелост. — Ще му кажа.

Имаше още редица неща, които беше готов да изрече: че тя си го заслужаваше, че открай време е студена и злобна, че никога не се е интересувал особено от нея, но усети, че най-разумното в момента беше да премълчи. Нямаше нужда да удължава войната, след като стратегията му за прекратяване на битките беше съвършено ясна.

Кимна й любезно, обърна се на пета и излезе от стаята, а кръвта пулсираше във вените му и мислите му пееха доволно.