Ана Годбърсън
Завист (16)

Четиринайсета глава

„Пътуването може да отнеме много време, прашно е, горещо, разнасят се противни миризми, които измъчват дори най-богатите туристи. Дамата никога не издава, че й е неудобно, тъкмо затова трябва да се качи на влак или параход, готова да се преструва.“

Списание „Дрес“, февруари 1900 г.

Влакът се поклащаше и трополеше на пътя към целта си, но Даяна вървеше напред решително, насочила се на север, докато железният звяр пухтеше на юг. Младата жена беше повдигнала бледосинята си пола, за да й е по-удобно да крачи по пътеката. Беше вирнала брадичка, лявата й ръка беше свободна. Косата й, внимателно прибрана от сестра й за вечеря, сега се беше измъкнала над ушите. Ако не беше толкова разсеяна и смутена, щеше да признае, че мигът, в който къдриците й заживееха свой живот, бе моментът, в който изглеждаше наистина прекрасна. Само че тъкмо сега мислите й препускаха неудържимо и бе завладяна от нещо — макар сама да не можеше да определи какво точно, — което я караше от време на време да си говори сама, затова се стараеше да се овладее, преди да започне да бъбри като някоя глупачка.

Нямаше конкретна цел. В момента бе в твърде вятърничаво и егоистично настроение, за да стои до сестра си. Вечерята изтощи Елизабет и тя си легна. Повечето от пътниците също спяха — в коридорите имаше мъждукаща светлина, навсякъде цареше неестествена тишина. Пенелопи и Каролина играеха карти, след вечеря мъжете се бяха потопили в традиционния за представителите на силния пол свят.

Тя също можеше да си легне, ала мислите не я оставяха на мира. Пътуванията я вълнуваха: натрапчивите, непознати миризми, движението, тръпката от очакването на пристигането и заминаването, виковете на кондукторите, мисълта, че старата позната обстановка много скоро ще се смени. Влакът също я очароваше — беше снабден с помещенията и необходимото за човешкото ежедневие, само че умалени, все едно се намираха във витрини за манекени, свързани помежду си в дълго колие.

Мислите й, както обикновено, се насочиха към Хенри и близостта им след месеците раздяла. На вечеря беше дошъл във фрак и не спря да я стрелка с погледи. Беше й казал, че я желае, единствено и само нея, а тези думи бяха предостатъчни, за да дадат криле на въображението й. Сега, всеки път, когато докоснеше съпругата си, забелязваше презрението му към нея; всеки път, когато обърнеше черните си очи към Даяна, усещаше горещите му устни на шията си. После сънят й бягаше. Беше като героинята на романа, който пишеше сама; героинята непрекъснато повтаряше, че била твърде силна за любов, въпреки това разказвачът не спираше да насочва вниманието към желанието й.

Затова тръгна нанякъде с бърза крачка, която щеше да е по-подходяща за излет в парка. Нямаше определена цел и беше разсеяна. Части от провинцията, която не беше виждала никога и във всеки друг случай би наблюдавала в захлас, сега профучаваха покрай прозорците, в които блестеше луната, но тя така и не спря, за да погледне навън. Единственото, което й даваше известно спокойствие, бе звученето на неговото име, последвано от бързото докосване на ръката му до нейната.

Тя се врътна към мъжа, чийто път беше пресякла. Намираха се в тесен коридор — тя се беше облегнала на стената, Хенри Скунмейкър беше застанал пред нея и кожата му блестеше на трепкащата светлина. Веднага забеляза, че леко подпухналите му очи не се откъсваха от нея: втренчи се в нейните, така както човек, прекосил пустинята, би гледал чаша вода.

— Дай, съжалявам — прошепна немощно той.

Тя огледа коридора, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Хенри я беше притиснал в чупка край прозореца, където нямаше почти никаква светлина.

— Защо? — попита го напрегнато, докато се опитваше да говори небрежно и да измисли нещо забавно.

Вдъхна познатия му мирис на цигари, мускус и другите непознати мъжки аромати и се запита дали не е леко пиян. Зачуди се как е възможно да се налива чак толкова, след като тя бе опиянена от самото му присъствие. Младият Скунмейкър отмести поглед настрани, колкото да си поеме дъх, и извърна очи надясно, сетне наляво, преди отново да я погледне.

— Рискуваш, като идваш тук. Ако Пенелопи каже на някого какво сме правили, животът ти коренно ще се промени. За съжаление, аз се проявих като пълен егоист… — Даяна се разсея от широкото аристократично лице на Хенри, с издължените тесни очи, правия нос и устните, които копнееше да докосне дори сега; ето че загуби нишката на онова, което й казваше. — Затова трябва да се извиня.

— Не се извинявай.

— О, Дай — отвърна той с дрезгав глас.

Усети скоростта, с която подът, на който беше стъпила, преминаваше над земята, как пейзажът навън губеше очертанията си и се сливаше в обща картина. Усети, че не вижда добре. Трябваше да се измъкне. Част от нея искаше да остане и да слуша Хенри часове наред, ала друга част — която тръпнеше от възторг — знаеше, че всеки момент някой може да излезе в коридора и да види женен мъж, притиснал уязвимо момиче в тъмен ъгъл. Тогава никога нямаше да разбере какъв ще бъде краят на историята.

Влакът продължи да трополи по релсите, от движението на вагона Хенри залитна на една страна, много по-близо до Даяна. Наблюдаваше я напрегнато и за кратък момент тя беше сигурна, че в умовете и на двамата се върти една и съща мисъл.

Даяна разтвори устни. Сега вече той беше достатъчно близо до нея, за да усети забързания му пулс. Тя дишаше бързо, плитко и знаеше, че и той диша по същия начин, усещаше дъха му по лицето си. Той се поколеба няколко секунди, ала в следващия миг в края на вагона се отвори врата. Натрапчивите шумове прекъснаха мига. Даяна обърна глава към рамото му, а Хенри наведе брадичка. Трябваше да побързат. Той спусна ръка по нейната, докосна пръстите й, после се обърна и тръгна към отворената врата, изпънал гордо гръб. След миг го чу да разговоря с прислужник от влака.

Даяна се обърна наляво и забърза в обратната посока. Оставаше още много път, а беше наясно, че тази нощ няма да успее да заспи.