Ана Годбърсън
Завист (30)

Двайсет и осма глава

„Какво стана с прословутото приятелство между госпожица Елизабет Холанд и жената, която се омъжи за бившия й годеник, бившата госпожица Пенелопи Хейс? Двете заминаха заедно за Палм Бийч, но истината е, че никой от нас не вижда какво правят там…“

От „Сите Чатър“, неделя, 18 февруари 1900 г.

Момичето, което я гледаше от огледалото, беше бледо, подпухнало, но Елизабет се опита да поеме няколко глътки въздух и да възвърне част от приятните чувства, завладели я вчера. Щеше да й бъде особено приятно да открие Теди и да отиде с него на закуска, но след като снощи почти й направи предложение, бе наясно, че е най-разумно да стои далече от него. Топлият въздух й се отразяваше добре, както и промяната на обстановката. Цялата обаче потръпваше от нерви, в гърлото й се беше надигнала горчилка и макар много да й се искаше да се овладее, преди да излезе от банята, някаква част от нея й нашепваше, че заслужава да се чувства зле, усещаше пак да й се гади. Остана в помещението с бели плочки, прибра няколко руси кичура и затвори очи. Когато ги отвори, се оказаха същите тъжни очи на сърцевидното й лице и си каза, че няма да намери сили да излезе в поредния слънчев ден.

Тръгна към стаята и веднага усети враждебното присъствие.

Пенелопи вдигна поглед от ниското канапе със странични облегалки от лъскаво тъмно дърво и я изгледа строго. След миг червените й устни се разтеглиха в усмивка. Тя сякаш запълваше стаята, която семейство Скунмейкър бяха резервирали и платили, значително по-малка от техния апартамент. Това й беше станало ясно от подробното описание, което Пенелопи направи. Там й беше мястото, помисли си Елизабет, не в теснотията на втория етаж, където бяха настанени сестрите Холанд.

— Добро утро, скъпа Лиз — започна ведро Пенелопи.

Елизабет премести поглед към Даяна, която се беше върнала от партито, след като тя беше заспала, и сега се беше сгушила под белите чаршафи на едното от двете двойни легла с тапицирани табли. Беше се въртяла неспокойно, но все още нямаше намерение да става. Мрежата против комари беше спусната наполовина, а лавандуловата й рокля, преди часове захвърлена на пода, сега висеше в гардероба. Елизабет я прибра, след като повърна за пръв път сутринта, а сетне оправи леглото си.

— Добро утро. — Тя затвори очи в опит да потисне гаденето. — Как спа?

— Доста добре. Какво ще правиш днес? Искаш ли да пояздиш с мен? — След бързите въпроси Пенелопи направи гримаса и въздъхна толкова тежко, все едно се канеше да разбива стомана. — Това място ме отегчи до смърт — заяви с омраза.

— Вече? — Елизабет изчакваше с надеждата приятелката й да се разсее и да каже истината.

— Всичко тук е твърде просто, няма какво да се прави. Все едно съм животно в клетка, което се съобразява с определени часове и непрекъснато е на показ. Всички ме наблюдават, непрекъснато ме зяпат. Изобщо не трябваше да тръгваме от Ню Йорк. Докато съм тук обаче, можем да поспортуваме.

— Не знам…

— Стига, Лиз. Ти си най-старата ми приятелка — Пенелопи се приведе напред и подпря лакти на бухналата си пола. — Най-добрата ми приятелка. Забавлявай ме, моля те.

Елизабет погледна Пенелопи, белите й шифонени ръкави, бледорозовата копринена пола и черния колан, който подчертаваше талията й. Косата й беше подредена като корона. Какви ли неприятности криеше перфектният външен вид, запита се Елизабет, преди да кимне в знак на съгласие. Чувстваше се твърде слаба, за да се противопостави на домакинята.

— Господи! — възкликна Пенелопи, когато се изправи и плесна с ръце. — Нали нямаш намерение да се покажеш в този вид?

— Не, аз…

Елизабет се подпря на стената, за да не падне. Слабото й тяло се преви отново. Притисна ръка към семплото си бюстие и затвори очи. Тъкмо се канеше да предупреди Пенелопи, че има нужда от още няколко минути, когато усети, че няма да отнеме толкова време. Олюля се и забърза към банята с омекнали крака. Коляното й се отпусна на пода и тя се подпря на стената, когато й се догади. В стомаха нямаше почти нищо, въпреки това повърна.

— Добре ли си?

Елизабет се обърна към слабата фигура на Пенелопи, очертана на вратата.

— Господи — възкликна Пенелопи.

Елизабет притисна ръка към устата си и се опита да върне по някакъв начин достойнството си.

— Да, дай ми минутка. Просто… пътуването не ми се отрази никак добре. Докато се движехме, непрекъснато ми прилошаваше, а сега…

Тя замълча и остана на пода. Щеше да стане с готовност, ако можеше, но краката й отказваха да я слушат. Старата й приятелка протегна ръка да й помогне. Жестът беше напълно нетипичен и Елизабет не знаеше дали да се възползва. Когато най-сетне се изправи, Пенелопи отстъпи назад и скръсти ръце пред гърдите си. Огледа другото момиче без злоба и студенина, просто в очите й нямаше състрадание.

— Не е от пътуването — заяви най-сетне тя.

— А от какво? — попита Елизабет и намери сили да си върне усмивката.

Вече се чувстваше малко по-добре и разтвори устни в опит да се усмихне по-широко. Двете бяха съвсем близо една до друга и тя съзнаваше, че госпожа Скунмейкър вече е забелязала и най-дребната подробност от външния й вид.

— Е — отвърна небрежно Пенелопи, — ти, разбира се, можеш да го наричаш, както пожелаеш. Ако питаш мен обаче — а би трябвало — бих определила, че чакаш бебе.

Лек ветрец нахлу през малкия прозорец и погъделичка врата на Елизабет. Страхът впи пръсти в нея и завладя цялото й тяло.

— Невъзможно — прошепна дрезгаво тя.

Една от съвършените вежди на Пенелопи се изви. Тя задържа погледа на Елизабет, сви рамене и излезе от банята.

— Може би ездата не е най-разумният начин да прекараш времето си точно сега. Какво ще кажеш да поиграем крокет?

Даяна се размърда под одеялото, отметна къдриците от лицето си и ужасена погледна посетителката. Елизабет вече беше твърдо решена да покаже на Пенелопи, че всичко е нормално, че греши, затова се усмихна ведро на сестра си.

— С госпожа Скунмейкър отиваме да поиграем крокет — обяви тя, сякаш бе най-естественото нещо на света. Взе чаша вода от подноса до вратата и я изпи.

Вратата вече беше отворена и тя чу, че разнасят закуската.

— Така ли? — отвърна Даяна, преди да се сгуши отново под завивката. Ако Елизабет не се чувстваше толкова зле, щеше да забележи колко бледа и нещастна изглежда сестра й. — Моля те, пази се.

— Разбира се.

Елизабет високомерно се усмихна и си помисли: Точно това смятам да направя. Усети, че вече се владее и с всяка изминала секунда се чувства по-добре. Щеше да й е необходима цялата й сила, за да увери Пенелопи, че греши.

Двете момичета излязоха на игрището за крокет, близки както преди, самоуверени, и заговориха за незначителни неща. Блондинката се усмихна, брюнетката също и притиснаха с ръце шапките си, когато вятърът се усили и прошумоля в полите им. Елизабет се постара да играе добре, но да изгуби, а когато приключиха, настоя за втора игра. През цялото време държа раменете си изпънати, но веднъж или два пъти отпусна ръка на корема си, като се питаше дали наистина носеше нов живот.