Елизабет Лоуел
Където е сърцето (21)

Глава 21

Стоеше вцепенена като самото спряло време и безчувствено очакваше пламъците.

Изведнъж черният мотор излетя от огнената клетка, двигателят изрева гневно с максимална сила и Кейн подкара умело машината по алеята към къщата й.

Адреналинът изпълни мозъка й, младата жена бързо допълзя до ръба на покрива и се спусна по стълбата. Около нея свистяха огнени искри и изгаряха кожата й. Тя не им обърна внимание. Някъде надолу по улицата се запали нечия къща, предаде се с меко пращене и озари мрачното небе. По съседния покрив запълзяха малки червени езици. Горещи сажди полетяха и изгориха нежните цветя пред погледа й.

Шели затича към колата, отвори клетката и извади треперещата котка. Обезумялото животно се опита да се скрие под ризата й, лапите му оставяха червени ивици по кожата й.

— Спокойно, сърце мое, спокойно — бъбреше младата жена. — Твърде голяма си и няма да мога да те удържа. Знам, че не харесваш водата, но сега се налага да поплуваме двете с теб.

Ревът на мотора се приближи и надви пукота на пламъците. После рязко спря и гумите изсвистяха по каменната настилка пред къщата. Кейн скочи от машината и се затича към входната врата. Зад него моторът продължи да се движи по инерция и най-накрая падна на земята сред рой искри.

На петдесет метра от тях се срути покривът на съседната къща.

— Басейнът! — изкрещя Шели.

Но мъжът не я чу. Бе все още с шлем на главата и спуснат черен предпазител, обгорен от огъня. Грабна Надж с едната си ръка, Шели с другата и се втурна през двора.

Изведнъж въздухът се изпълни с горещ дъжд от светещи пръски. Блузата на Шели изсъхна в миг и тя усети как огънят ги следва по петите. Кейн ритна входната врата от червеникав кедър и двамата заслизаха по каменните стълби през гъстия дим, в който едва дишаха. Не дочака да стигнат нивото на басейна, просто хвърли Шели през водопада във водата, после скочи, здраво стиснал в ръце извиващото се тяло на котката.

Водната маса ги спаси и погълна първия, смъртоносен изблик на пожара, развихрил се на двора и в къщата. Шели инстинктивно заплува под вода към каменната стена на басейна и прикритието на водопада. До нея Кейн пореше водата с мощни движения, независимо от тежестта на кожените дрехи, ботушите, шлема и полудялата котка в ръка.

Младата жена предпазливо се показа на повърхността. Водопадът приличаше на кипяща, прозрачна оранжева стена, щит, предпазващ я от целия останал свят. Въздухът бе влажен и горещ, но можеше да се диша.

Пожарът бушуваше над тях.

Кейн остави прогизналата котка върху каменния бордюр. Надж се огледа с полудели очи, с прилепнала козина и уши, после отстъпи назад и оголи зъби като диво животно, каквото всъщност си беше. Лапата й се стрелна към мъжа, но той вече бе успял да прибере ръката си, облечена в кожена ръкавица, опря се на ръба на басейна и се зае да разкопчава шлема. Най-после успя, хвърли го встрани и сграбчи Шели. Тя се притисна в тялото му, неспособна да говори, с ръце, сключени около врата му.

— Не знам дали да те целуна, или да те удуша — дрезгаво каза той. — Ако още веднъж направиш нещо толкова глупаво, обещавам ти, че ще те убия със собствените си ръце.

Преди да дочака отговора, устата му притисна нейната и тя разбра, че е искала тази целувка повече от всичко на света. Той беше жив. Тя също. И това бе достатъчно, след като беше видяла мотора му да изчезва в огнения капан.

Кейн вдигна глава и Шели се опита да заговори. Всичко, което излезе от устата й, бе суха кашлица. Димът проникваше въпреки водната преграда. Ръката му се спусна към яката на блузата й и раздра плата с едно-единствено движение. Направи превръзка от мократа тъкан и я завърза около устата и носа й. После съблече коженото яке и ръкавици, по които личаха следи от огъня и ноктите на Надж. Разкашля се и Шели веднага раздра блузата си за втора превръзка. Тъкмо приключваше, и водата се озари в яркооранжево — покривът на къщата бе рухнал и огненият дъжд заля басейна. Светът отново се разпадна.

„Всичко, за което мечтах и сътворих, след като навърших деветнайсет години, вече не съществува.“

А беше дала толкова много от себе си, бе се отказала дори от мъжа, когото обичаше. А сега бе изгубила дома си и едва не бе убила Кейн и себе си. Въздъхна тежко, затвори очи, не искаше да види как домът й бавно загива.

Кейн се пресегна, взе я в ръцете си и я държа, докато детската й мечта се изпепели и изчезна в небитието. С ужасяваща грация последните пламъци паднаха във водата, изсъскаха и замряха. Той все още държеше потръпващото в безмълвни ридания тяло, а очите му неотлъчно следяха всяка промяна в отвъдния ад. Когато усети, че очите повече не го смъдят, Кейн махна предпазните превръзки от лицата им, целуна я по челото и я подтикна към ръба на басейна.

— Можеш ли да постоиш сама за малко?

Тя само кимна.

Кейн пое дълбоко дъх и излезе от водата. Знаеше какво го очаква и въпреки това потръпна при вида на унищожената къща. Нищо не бе останало от нея, с изключение на полуразрушените стени и бетонната основа. Другото се бе превърнало в пепел, понесена от вятъра незнайно къде. Мъжът се намръщи сурово и се върна при водопада.

— Всичко свърши — каза той, след като изплува при Шели. — Няма какво повече да гори.

Тя прехапа долната си устна и кимна. Страхуваше се да излезе от прикритието на водата и да види само руини и пепел.

„Толкова много красота, събрана на едно място като в райска градина, и сега… само спомен.“

Сълзите потекоха по лицето й, треперещите й пръсти безпомощно докоснаха бузата.

— Ще ти го построя отново — каза той. — Всеки камък, всяка дървена греда, всяка керемида ще си бъдат на предишното място. Ще имаш твоя дом дори ако това е последното нещо, което мога да направя в живота си. Обещавам ти. Ще го имаш отново!

Риданията разтърсиха тялото й и тя се обърна към него:

— Прегърни ме, просто ме прегърни!

 

 

Кейн лежеше и я наблюдаваше, докато спи. Лицето й бе бледо, но огнените искри бяха оставили червени следи по него. Когато миеше мръсотията от нежната й кожа, всеки яркочервен белег бе като нож, прорязал собственото му тяло, напомнил му колко близо бе била тя до смъртта. А той щеше да изгуби единствената жена, която някога бе обичал. Прокара пръсти по устните й и се приведе над нея:

„Съжалявам, любов моя, никога не трябваше да те оставям. Ще можеш ли да ми простиш!“

Не искаше да я буди, знаеше, че е изтощена до смърт от преживяното и от скръбта по дома си. И бе толкова ранима.

„Сега тя ще се върне при мен, защото вече няма нищо. Не бива да става така. Няма да е добре за нито един от двама ни.“

Въпреки това му бе ясно, че няма да я напусне.

Шели се размърда. Все още спеше, но се протегна, за да го открие и се приюти в закрилящата топлина на тялото му. Той я приласка и тя отново задиша равномерно и дълбоко. Мъжът не знаеше какво щеше да се случи, когато тя отвореше очи. Но каквото и да го очакваше, беше по-добро от това да се събужда сам.

Миглите й трепнаха и разкриха чистите дълбини под тях. И първото нещо, което видя, бе радостта й, че той е при нея. После дойде осъзнаването на случилото се, погледът й помръкна и ръката му я погали нежно, сякаш утешаваше дете.

— Ще ти построя нов дом — тихо промълви мъжът. — Всичко ще се оправи, Шели. Ще имаш собствен дом отново.

— Обичаш ли ме още? — прошепна тя и го погледна с очи, които изглеждаха някак състарени, потъмнели и особено красиви.

— Никакъв огнен ад не би ме спрял да те обичам!

— Сега аз съм дом — просто каза тя. — Където и да съм, щом съм с теб, аз съм си у дома.

Ръцете му я притиснаха и той се вгледа в любимите черти, сякаш за да разбере истината, като проникне в душата й.

— Сигурна ли си? Искам да се оженя за теб, но ако все още… Не мога да го направя, ако само защото си загубила всичко, което имаше значение за теб… Знаеш ли, няма да е добре за никого от нас.

Кейн притвори очи и се опита да не мисли. Щеше да приеме всяко нейно решение, но не би понесъл някой от двамата да съжалява по-късно за стореното.

— Нека построя твоя дом отново. После ще говорим за нас.

— Никога няма да имам моя дом. Най-важното от него си замина.

Мъжът отвори очи и видя твърдото й изражение. Победата загорча в устата му като черните сажди от пожара.

— Любимите ти предмети. Защо не се опита да ги спасиш? Някои можеха да оцелеят, ако ги бе хвърлила в басейна.

Шели поклати глава и няколко копринени кичура коса се спуснаха по голото й рамо.

— Не изкуството и ценните предмети правеха от къщата ми дом. А любовта. Моята любов. Но ти си замина и я взе със себе си.

Миглите му се притвориха и закриха очите. Някакво мускулче потрепваше върху челюстта му.

— Тогава защо не дойде с мен?

— Тогава не разбирах. Сега знам.

— И какво разбра?

— Нас двамата. Ти запали огън, който премина през всички бариери, които бях построила, за да се скрия от света. Когато си тръгна, си помислих, че този огън ме е унищожил.

Сълзите потекоха при спомена за болката и самотата.

— Шели… Никога не съм искал да те наранявам.

— И аз също… Но го направих, нали?

— Да. Не съм допускал, че мога да се чувствам по този начин.

Тя се опита да преглътне сълзите, но не успя и ги остави спокойно да се стичат по бузите й.

— И после отнякъде избухна другият пожар и ми показа какво е вечно и какво не е — дрезгаво продължи младата жена. — Любовта е като гола земя, истинска и вечна. Другото винаги ни разочарова. Единствено любовта оцелява под пепелищата.

Взе ръцете му в своите и ги целуна една по една, с обожание към всеки белег и рана. После продължи:

— Изгубих много, когато домът ми изгоря. Красиви неща, незаменими може би. Всъщност това са просто предмети. Но гледката, която ти представляваше на мотора в огнения ад…

Гласът й се пречупи и ръцете й стиснаха неговите, сякаш щяха да ги счупят.

— Когато видях как огънят избухва около мотора ти, върху теб, разбрах, че бих дала всичко, което имам, само да разбера, че си жив. Всичко. Скъпоценните си вещи. Домът си. Животът си.

Кейн въздъхна дрезгаво и зарови глава в косата й и стояха така дълго, сякаш сливаха душите си. Най-сетне тя успя да проговори:

— Как ме откри?

— Търсих те навсякъде. Не беше при евакуираните, не те намерих и в магазина, а копелето на пътя към къщата ти не ме пусна да мина.

Лицето му застина от болката при спомена за напразното търсене, очите му проблеснаха с познатите метални искрици.

— А и някъде дълбоко в себе си знаех, че няма да изоставиш дома си. Ти беше някъде там, но където и да погледнех, виждах пламъци. Просто полудях. Трябваше да мина.

— Как успя?

— Използвах пътя, който открихме с Били, когато ти идвахме на гости. После се върнах на шосето, след като бях сигурен, че съм се изплъзнал от патрулната кола.

— Не е трябвало. Ако нещо се беше случило с теб…

Тя не можа да довърши. Прегърна го, докато тръпките, разтърсили тялото й, отминаха.

— Разбрах, че си се върнал в града заради сватбата, но не си имал намерение да ми се обадиш — каза Шели. — Не знаех, че ще ме заболи толкова.

— Не си дойдох заради сватбата на Дейв, а при жената, която обичам. Само че не знаех какво да направя, след като ти не ме искаше.

— Не е вярно — усмихна се през сълзи тя. — Обичам те. Ще дойда с теб, където и когато поискаш. Искам да бъдем двамата.

— Не е необходимо да ходим, където и да било. Ние сме си вкъщи.

— Но нали искаше да пътуваш. Всички онези непознати светове, които трябва да видиш…

Той я целуна по челото, миглите и трапчинката под брадичката и туптящата вена на шията.

— Опитах се да се изгубя в един от тези светове. Но не успях. Винаги се връщах в миналото.

— Не ти ли хареса Атакама?

— Дива, сурова земя. Скали, пясък и вятър. Небето е толкова пусто, че душата те боли само като погледнеш нагоре. Пресъхнали реки се вливат в студено море. Пустинята е без край — хиляди, хиляди мили без каквато и да било растителност. Обикнах Атакама.

Устните му се върнаха върху нейните. Когато заговори отново, дъхът му затрептя върху лицето й:

— Един ден намерих малко изворче, не по-голямо от юмрука ми. Водата бе прозрачна и чиста, прохладна и носеща живот. До него бе изникнало растение с едно-единствено цветче, крехко, но и пълно с воля да оцелее в жестокия свят. Когато цветето започна да умира под изгарящите слънчеви лъчи, свалих шапката си и го заслоних до залеза. После си тръгнах от Атакама, за да се върна при единствената жена, която считах за най-красива в тази пустош, наречена живот. Ти.

Нежно и всеотдайно целуваше устните й, като се опиваше от топлината и нежността им. Пръстите му се заровиха в косата й и той продължи:

— Не е необходимо да бродиш по пътищата, за да живееш с мен. Дойдох и ще остана.

— Но аз искам да видя света. Вече не се страхувам!

— А от какво те беше страх? От мен?

— Не. От самата себе си. Дълбоко в себе си аз съм скитник като теб.

Очите му озариха цялото лице в прекрасна усмивка:

— Знам го. Но мислех, че никога няма да допуснеш подобна мисъл.

— Откъде разбра?

— Ти ми каза.

— Кога?

— Когато купи това.

Мъжът посочи звездната вселена, окачена над леглото.

— Само погледни. Подобна картина би ужасила всеки друг.

Шели се вгледа в безкрайните, проблясващи възможности, които я зовяха като песента на морска сирена, и въздъхна.

— Да. Страхувах се да го призная, защото тогава се нуждаех от сигурност.

— Разбрах това. И се върнах.

— Но сега е различно. Ти си единственият дом, който искам да имам.

— Сигурна ли си?

— Може би ще се наложи да имаме постоянен дом някъде, докато децата ни пораснат и могат сами да се грижат за себе си. Но може и да нямаме. Всъщност зависи от децата — тя го погледна изпитателно. — Искаш деца, нали?

— Ти как мислиш? — усмихна се той.

— Ами, може би ще ми помогнеш да открадна Били.

Кейн зашепна любовни думи и дългите му пръсти се спуснаха към гърдите й.

— По-скоро ще ти направя няколко деца — тихо каза той. — Този свят има нужда от повече жени като теб.

Шели почти спря да диша. Прокара длани по любимото тяло, докато усети как силните му мускули се стегнаха в познатата възбуда и Кейн застена в напрегнато сладко очакване.

Той протегна ръце, потърси и намери горещото малко изворче, в което разцъфна прекрасното нежно цвете. Единствено и само за него.

— Покажи ми пейзажа на твоята душа — прошепна тя, когато телата им се сляха.

— Ще ми отнеме цял един живот!

— Тогава искам повече от един живот!

— Може би ще открием начин — накъсано каза мъжът. — Всички тези звезди, цялата тази вселена от възможности…

В този миг заедно взривиха една от тези възможности, разтърсила душите им и наречена от хората любов.