Елизабет Лоуел
Където е сърцето (7)

Глава 7

Кейн я погледна:

— Разбира си, че съм му чичо. Защо да не… — в този момент той схвана логиката й. — Да, разбира се, ти си помислила, че той ме нарича така, както се е обръщал към всички останали мъже на Джоу Лин.

— Това е често срещано.

— Вярно. Е, аз съм му чичо по закон, въпреки че не го бях виждал доста дълго. А Дейв е глупак.

— Защото е оставил Джоу Лин да го напусне?

— Защото помисли, че сърцето на тази жена е толкова меко, колкото собственият му мозък.

— Ти познаваше ли я, преди да… е…

— Преди Дейв?

Шели кимна.

— Срещнах я преди дванайсет години. Запозна ни Дейв. Погледнах я и му казах, че ако толкова я желае, добре — да я вземе. Но да се жени за нея… Евтините обувки никога не стоят добре. Особено ако някой друг вече е износил подметките.

Бруталното му отношение към една жена, която явно го желаеше, шокира напълно Шели.

„Дали е такова мнението му за всички жени? Ако я искаш, вземай я, но не се обвързвай с нея! Да не би да беше от мъжете, които искаха да се женят за девственици, от страх жените им да не ги сравняват с предишни любовници?“

— Недей да изглеждаш толкова ужасена — каза той. — Джоу Лин заслужава всяка дума, която казах.

— Защото не е била девствена, когато се е омъжила за брат ти?

— Не, по дяволите! Защото, след като се омъжи за него, преспа с цял взвод мъже. Нито една обществена тоалетна не е била посещавана толкова често!

— Кейн!

— Съжалявам. Извинявай, но всичко това е самата истина. Джоу Лин е една…

Той спря внезапно, прокара пръсти през светлата си коса и нетърпеливо раздвижи рамене.

— Добре, как би нарекла жена, която ми предлага да изтъргува няколко часа от времето, което би могла да прекара със сина си, срещу няколко часа с мен в леглото?

Шели не успя да прикрие шока и отвращението си. Сега си спомни отново как Били молеше майка си да не убива любимата му змия. Видя отново стаята на момчето, искряща от цветове и жизненост, вниманието му, когато изпробваше каската на главата й, откритостта и добротата му.

— Джоу Лин трябва да притежава инстинкта на скорпион — несъзнателно измърмори тя.

— Обиждаш скорпионите!

— Съжалявам — бързо каза младата жена, — нямам право да съдя Джоу Лин.

— И защо не? Та ти даде на Били много повече обич и топлота днес, отколкото тя за цяла година. Но все пак тя го обича.

— Разбира се. Та Джоу Лин му е майка.

— Мога да й простя мъжете, но не и отношението към момчето — каза Кейн и после продължи с горчив смях: — Но кой съм аз, че да се присмивам над глупците! Самият аз се ожених за кучка като Джоу Лин. Не можеше да живее, ако нямаше мъж върху себе си, няма значение кой, дори и напълно непознат. Слава на бога, че нямахме деца.

Шели едва не се задави. Когато заговори, гласът й напомняше шепот:

— Жена ти трябва да е била много нещастна.

— Надявам се. И тя като Джоу Лин разпръскваше нещастие навсякъде, където се появеше.

— Ако наистина иска да бъде обичана, Джоу Лин може да се обърне към сина си. Той ще й даде обичта, от която има нужда.

— Защо? Засега тя го притежава. Докато порасне и си отиде. След това ще го преследва, за да стане отново част от живота му.

Шели помисли отново за Били и кимна.

— Какво пилеене на чувства! Проклет свят!

Голямата му ръка покри главата й.

— Нежното ми, малко създание, недей да страдаш толкова. Джоу Лин не е твой проблем, а мой. Затова съм тук, след като зарязах работата си в Юкон. И, ето ме тук, в Ел Ей.

— Но Били… — безпомощно продължи Шели.

— След няколко месеца Джоу Лин няма да бъде проблем и за него. Дейв се е запознал във Франция с една чудесна жена. Уреждат нещата така, че да са тук за Деня на благодарността. И скоро Били ще има истински дом, пълен с любов. Дотогава аз съм на разположение, за да направя за него каквото мога.

Сълзи се появиха в очите на Шели, когато чу мечтата си, изказана на глас — дом, пълен с любов.

— Радвам се, че всичко ще е наред. Иначе трябваше да открадна Били и да свърша в затвора.

— Щях да те извадя от там. И после да те метна на рамо и да ти покажа света.

Реалността се върна и я обля като вълна студена вода.

— Не, благодаря — горчиво отговори тя. — Вече съм го видяла.

— Целия?

— Навсякъде, където има змии.

— И те не ти харесаха?

— Змиите ли? Не, те бяха чудесни.

— Тогава какво?

— Никога нямах дом.

Думите прозвучаха странно категорично, изречени с топлия й, мек глас.

— Да, но целият свят е бил твой дом — посочи той. — С всяко чудесно кътче.

— Всичко и нищо.

Тонът й показа, че въпросът е приключен. Трябваше отново да се чака. Кейн изтрака със зъби и звукът напомни щракването на златната писалка. За секунда се изкуши да се върне на темата, какво е да имаш и да нямаш дом. Но погледът й му подсказа, че подобна директна атака щеше да провали разговора. И да приключи вечерта.

Затова Кейн вдигна чашата си и започна да си играе с нея, докато виното вътре не заискри и приятният аромат не подразни ноздрите му.

— Родителите ти имаха ли щастлив брак?

— Странен въпрос.

— Така ли? — повдигна рамене Кейн.

— Имаха прекрасен брак. Иначе той не би оцелял.

— Какво тогава не беше наред?

— Ние непрекъснато се местехме. Майка ми се стараеше толкова много да създаде дом от всяко място, където баща ми я водеше, но той никога не се задържа някъде за по-дълго време. Когато пораснах достатъчно, за да разбирам, всеки път, когато я виждах да преобразява къщите под наем, ми идваше да заплача.

— А тя?

— Питаш ме дали е плакала?

— Да.

Шели се опита да си спомни дали наистина я е виждала да плаче, докато разопаковаха и опаковаха неизменните кашони, но не успя.

— Не знам — най-после отговори тя. — Аз обаче плаках.

— А после?

— Разбрах, че искам или не, винаги ще пътуваме. Затова спрях да пускам корени. Или поне се опитах. Отне ми доста време да свикна да обитавам някое място, без реално да живея в него. Никога не успях напълно…

Кейн отпи от виното и обмисли следващия си въпрос много внимателно:

— На колко години беше, когато се раздели с родителите си?

— На осемнайсет.

— Твърде млада.

— Може би. Но знаех какво искам.

— Дом?

— Точно това. И реших, че за да го имам някога, трябва да си го направя сама.

— Успя ли?

— Ти беше днес в него.

— Не това имах предвид. Исках да попитам какво си правила, за да създадеш тази къща между осемнайсет и… на колко си сега? Двайсет и три?

— Двайсет и седем. Добре дошъл при старите моми.

Той трепна:

— Ще ми се наложи дълго време да плащам за глупавите си думи, така ли?

— Но това е истината. Може би не е ласкава, но е самата истина.

— И ти предпочиташ да си независимо момиче, което живее само?

— О, не. Това понятие ме кара да си представям лицемерна особа, която си играе на независимост. По-добре да изглеждам стара мома.

Той се ухили и понечи да й зададе още въпроси за миналото, особено за мъжа, за когото се бе омъжила. Преди да подбере верните думи, се появи сервитьорът с пълнените гъби и стридите.

За известно време се чуваше само лекото пукане на черупките, докато ядяха сочните стриди.

— А какво бе твоето детство? — попита тя. — Щастливо? Нещастно? На едно място? Или се местехте?

— Да.

— Предупреждавам те, че ако продължаваш с едносричните отговори, ще украся дома ти с хром, никел и месинг.

— Няма да го направиш.

Тя се усмихна и разкри белите си зъби.

— Добре де! — устните му се извиха в недоволна усмивка. — Исках просто да се придържам към кратки отговори, защото само по този начин няма да си водиш записки.

Шели замислено драскаше с вилицата върху черупката на една стрида. Разбира се, че бележникът бе своеобразен щит срещу очарованието му. И този мъж по някакъв начин го бе разбрал.

Тя мълчаливо изяде стридата и прокле способността му да прониква в мислите й. Дори родителите й не бяха го правили така добре. Винаги си бе останала загадка за тях с постоянния си копнеж за дом, ясно планирано бъдеще и верни приятели.

— Ще се опитам да записвам само най-важното — студено каза тя и вместо бележника, хладният глас й послужи да създаде преграда между тях.

Кейн усети промяната в тона й и се отказа от коментар. И заговори за себе си. Нещо, което никога не беше правил. Но сега се налагаше, защото това бе единственият начин да докосне сърцето й.

— Живеехме в Ню Мексико. Дните ми бяха еднакви, равни и предсказуеми като орбитата на планета.

Шели потисна възклицанието си на изненада, породено от разликата в предпочитанията им.

— Имах едни и същи приятели, ходех в едни и същи училища и ми се случваха едни и същи неща. Докато навърших дванайсет години.

— Какво се случи?

— Родителите ми се разведоха.

Зениците й се разшириха и Шели въздъхна съчувствено.

Кейн се усмихна безрадостно:

— Това беше истинско облекчение. Мама и татко се караха като свирепи диви котки. В безкрайните скандали нямаше паузи и правила. Независимо от мнението ти, да живееш на постоянно място и да те заобикалят едни и същи хора, не означава, че имаш дом.

Шели мълчаливо поклати глава.

— Двама души, които се обичат, създават дом, където и да се намират — продължи Кейн, без да сваля пронизващ поглед от лицето й. — Няма значение колко често се местят. Но двама без любов не са семейство дори и да живеят в една и съща къща до края на дните си. Може и да не искаш да ми вярваш, но това е истината.

Шели бе съсредоточила цялото си внимание върху пълнените гъби и старателно набоде на вилицата си една.

— Аз разбрах какво означава дом, когато майка ми се омъжи за втори път. Сет ми показа какво означава мъжът в живота на една жена, когато обича и е обичан. Мама започна да се смее, вместо да плаче непрекъснато, не се затваряше повече в себе си, а щедро раздаваше любовта си и на нас, децата. Та тя се усмихваше дори когато беше сама в кухнята.

Ръката на Шели потрепваше с вилицата близо до устните й и младата жена не се осмеляваше да помръдне.

— По-късно, пак от Сет, научих как жената може да преобрази живота на мъжа. Майка ми и вторият ми баща бяха най-прекрасните същества на света заедно, даваха най-доброто от себе си един на друг.

Тя почувства напрежението в гласа му и вдигна очи. Очите му продължаваха да се взират в лицето й, в зениците им проблясваха топлите пламъчета на свещта. За момент Шели потъна в дълбините им и всички останали усещания замряха. Остана само гладният копнеж, светещ в погледа на мъжа, седнал толкова близо до нея. После гласът му я върна в реалността:

— Сет беше инженер. Работеше по различни проекти из целия свят. И ни водеше със себе си.

Шели сдържа дъха си.

— Дейв е с четири години по-млад от мен, син на втория ми баща от първия брак. Мама и Сет имаха още две деца. Момичета. Чаровни, красиви и дръзки. Сега те вече са омъжени и аз очаквам поне няколко малки, нахални племенници.

Усмивката му бе изпълнена с обич, всеотдайност и мило снизхождение. Приличаше на човек, който наблюдава играта на малки котенца. Шели усети как по нервните й окончания пропълзя някаква особена топлина. После усмивката изчезна като спомен от миналото и лицето му се преобрази в сурова маска.

— Иска ми се Дейв да бе поне наполовина толкова умен, колкото малките ми момичета. Но Джоу Лин беше изключително секси, когато я видя за първи път. Никога не бе срещал подобна жена. Трябваше да я има. Добре, имаше я. По-скоро обратното — тя го притежаваше.

Шели наблюдаваше как белите му зъби гневно се впиха в пълнената гъба, и си помисли, че той ще унищожи Джоу Лин докрай. Беше човек, закрилящ хората, на които държи. А бе повече от ясно, че обича брат си и племенника си.

Кейн махна рязко с вилицата и прогони Джоу Лин от мислите си. Погледна Шели с желание да разбере ефекта от думите си.

— Вторият ми баща постоянно пътуваше.

Шели се сепна от настойчивостта в гласа му.

— Този вечно пътуващ човек — по-меко продължи Кейн, — ме научи какво е любов, семейство и дом. Дали си идваше, или заминаваше някъде, Сет знаеше как да обича. Точно това правеше от къщата ни дом. Любовта.

— Не го казвай на никой друг — сухо подчерта Шели, докато си играеше с една гъба. — Рискувам да остана без работа.

— Няма.

Гласът му бе толкова дълбок и уверен, че тя трябваше отново да вдигне очи и да срещне погледа му. А той беше замъглен от напрежение:

— Няма да останеш без работа, защото това, което правиш, е отражение на способността ти да обичаш. Ти усещаш желанията на клиентите си, тяхната индивидуалност. Придаваш характер и завършеност на техните домове, не на своя.

Тя несъзнателно кимна.

— Дори и глупавата, нещастна Джоу Лин. Ти ще оставиш къщата й абсолютно стерилна, както я намери, защото знаеш, че само в подобна обстановка тази жена ще се чувства удобно. Даваш й толкова от себе си, колкото тя може да възприеме, и единственото съжаление, което изпитваш, е, че не може да й дадеш повече. Тя би го отхвърлила.

С разширени от изумление очи, Шели гледаше този мъж, който по някакъв начин знаеше повече за нея, отколкото самата тя. Бяха изминали години, преди да разбере защо бе избрала тази работа. А той го бе разгадал за по-малко от ден. Ако не бе наясно с добронамереността му, тя щеше да изпита страх, че е толкова ясна и предсказуема. И въпреки че знаеше, че е нежен и добър, Шели бе потресена:

— Ти си невероятно проницателен — каза най-после тя. — Това трябва да ти е помогнало много в бизнеса.

Очите му леко се присвиха, защото усети страха в гласа й.

— Вярно е. Способността ми да преценявам доколко хората са искрени, ме е спасявала нееднократно. Но това провали и няколко връзки извън рамките на бизнеса. Защото има хора, за които не искаш да знаеш много — като за временните партньори в леглото например.

— Амин.

Независимо, че гласът й прозвуча странно меко, одобрението й не беше престорено. Той се усмихна:

— Да не би и ти да си имала подобен проблем?

— Не. Не приемам временните неща независимо дали се отнасят до леглото или до бизнеса. Но ти си прав. Тъй като мога да прониквам под повърхността на нещата, трябваше да пропусна много привлекателни мъже.

— Като Брайън Харис?

— Брайън е умен, богат, хубав като дявол, модерен и…

— И?

— Просто не е моят тип. Нито една жена не може да го задоволи изцяло. Повечето мъже са такива.

— Момчета.

— Какво?

— Момчетата са такива. Мъжете знаят достатъчно за себе си, живота и жените, за да се оставят да бъдат управлявани от хормоните.

Тъмните й вежди изненадано подскочиха:

— Необичайна гледна точка.

— Напротив. Отнася се за повечето мъже, които познавам — повдигна рамене мъжът.

Тя отвори уста да отговори, но в този момент се появи сервитьорът с вечерята.

Кейн й предложи парче скарида, набодено на вилицата му, и тя несъзнателно го пое, преди да осъзнае интимността на жеста. Припомни си моменти от детството, когато майка й и баща й със смях си разменяха късчета вкусна храна. Дори и във временните им лагери в пустинята, където единствената им храна бе фурми, смокини и хляб, те продължаваха да го правят.

— За какво мислиш? — нежно попита той.

— За Тинрхърт Хамада, големия източен ерг на Сахара.

— Алжир.

— Да — леко се усмихна тя. — Свикнала съм да мисля по-скоро с геофизически, отколкото с геополитически понятия. Предполагам, че съм се научила от баща ми и приятелите му.

— Какво те накара да си спомниш за Сахара?

— Хапката от твоята вилица. Мама и татко често го правеха.

— Подаваха си хапки един на друг?

Тя кимна. Очите й гледаха без посока, обърнати към миналото. Все още виждаше ясно огромното пясъчно море, в което оцеляваха единствено съобразителните и издръжливите. Великолепието на пустинята все още владееше съзнанието й и възраждаше спомени и картини.

„Безкрайното пясъчно море се слива с хоризонта, вятърът очертава тигрови ивици от кадифе по златните дюни. Мълчание, велико като самата пустиня, неземно спокойствие, в което се чува само дрезгавият шепот на пясъка, плъзгащ се по повърхността на някоя дюна…“

В продължилата няколко минути тишина. Кей не сваляше поглед от лицето й. Виждаше как изразителните й черти се променяха под напора на спомените. Разпозна безпогрешно копнежа на пътешественика по нови, непознати земи. Той самият изпитваше подобни чувства и те го бяха завели до някои далечни, опасни, но изключително красиви места.

Шели премигна, сякаш се събуди, и се загледа в чинията пред себе си.

— Хареса ли ти Сахара?

— Да. Притежава красота, която просто… — гласът й замря. После разпери ръце в знак на безпомощност. Не й достигаха думи, за да обясни какво чувства.

— Да — меко каза мъжът. — Сахара е пейзаж на човешката душа.

Тя трепна, впечатлена за пореден път от неговата проницателност. Вече не можеше да се сдържа и го погледна очарована. Чак след това осъзна, че пръстите й си почиваха върху дланта му. Дори когато беше вглъбена в спомените си, тя се бе стремила към него, сякаш имаше правото да черпи от топлината и силата му.

„Пейзаж на душата!“

Шели колебливо отдръпна ръката си, изплашена от силата на привличането помежду им.

„Та той е един от вечните пътници. Ще се радва да вземе онова, което мога да му дам. И след това ще си отиде. Няма да иска да ме нарани, разбира се. Но цялата история ще приключи, като разруши всичко, което съм изградила досега и за което съм се борила толкова дълго. Пътешественик и дом са просто едно невъзможно съчетание.“

А домът бе всичко, което Шели имаше. Тя се напрегна, събра всичките си останали сили и промени темата:

— На колко години беше, когато започна да пътуваш сам?

Той погледна ръката си, която тя бе докоснала. Бавно прокара пръсти по дланта си, сякаш да запази топлината. Но когато проговори, гласът му не се различаваше от нейния — безразличен и хладен, пълна противоположност на бурята, бушуваща в душата му.

— Тръгнах на път веднага след колежа. Работех за една компания, която извършваше проучвания за минерали. После се ожених. Тя не искаше да пътува, затова останах с нея.

— Не ти ли хареса „спокойният“ живот?

— Беше много поучителен.

— Така ли?

— Разбрах, че не пътуването прави жената проститутка, както и че не оставането вкъщи я кара да бъде по-вярна.

Шели не знаеше какво да каже.

— Но времето не беше пропиляно напълно — продължи той. — Така започнах собствен бизнес.

Тя понечи да го попита за работата му. Но от устата й се отрониха съвсем други думи:

— Обичаше ли я?

— Бях твърде млад, за да осъзная разликата между похот и любов. А ти?

— Какво аз?

— Ти обичала ли си този, който те е научил да мразиш пътуващите мъже?

Внимателно и много бавно, тя отхапа парче от сьомгата. Проклинаше се, че бе избрала да говори за любов и брак. И все пак не можеше да не отговори.

— Мислех си, че го обичам.

— А сега?

— Сега знам, че са необходими поне двама души, за да се изгради дом. Той си въобразяваше, че ще бъда щастлива с хубава къща, в която да си играя на домакиня, и няколко бебета, за които да се грижа.

— Имали сте деца?

— Не. Исках да завърша колежа, а след това…

— Не си му вярвала напълно — без заобикалки заключи Кейн.

— Схващаш много бързо.

— А после вече не си го обичала. Защото без доверие няма любов. На колко години беше?

— Двайсет.

— А той?

— Двайсет и девет. Беше търговски представител на голяма компания.

Тя не спомена, а и нямаше нужда, че работата на мъжа й бе свързана с много отсъствия от къщи.

Кейн отпи глътка вино, постави чашата встрани и започна да се храни. И точно когато Шели си мислеше, че се е спасила от опасни въпроси, той отново заговори:

— От колко време не живееше с родителите си, когато се омъжи?

— От две години.

— Сама?

— Като в самия ад — твърдо прозвучаха думите й.

— Живяла си в стаи под наем, гледала си как другите се обичат и си копнеела за собствен дом и любов.

— Защо задаваш въпроси, след като вече знаеш отговорите?

Дългите, силни пръсти погалиха свитите й юмруци.

— Аз също се чувствах така, когато се омъжих. И аз исках дом, като теб. И аз, като теб, взех погрешно едно нещо за друго. Всъщност онова не беше любов, с която да градиш живота си занапред.

После, със същия тих и спокоен глас, попита най-неочаквано:

— Мога ли да си отхапя от тази сьомга?

Шели напълно автоматично му предложи парче риба, набодено на вилицата й. Мъжът отвори уста и устните му обхванаха вилицата. Младата жена усети лекото съпротивление на зъбите му, докато измъкваше вилицата. Среброто проблесна на пламъка на свещта, а мъжът не сваляше поглед от лицето й.

— Баща ти е бил прав.

— За какво?

— Храната е по-вкусна, когато е предложена от женска ръка.

— Кейн…

— Това е напълно в рамките на бизнеса. Можеш да си направиш извода, че аз и баща ти притежаваме нещо общо. Искаш ли да си го запишеш в бележника?

Тя изведнъж почувства гняв, силен, първичен, непреодолим гняв.

— Не съм се съгласила все още да работя върху къщата ти. И без това имам прекалено много работа.

— Но ти трябва да я довършиш!

— И защо?

— Защото аз съм мъж, който има нужда от дом, а ти си жена, която има нужда да го създаде за мен.

Шели не успя да избяга от постоянно менящите се сиви очи — сега ясни, преди миг замъглени, понякога сребристи или черни като самата нощ. С нежелание осъзна колко много иска да работи за него. Щеше да е толкова сложно и различно. Този мъж не се побираше в образа на няколко картини или скулптори. Той й предлагаше предизвикателство. Като истински професионалист тя не можеше да се съпротивлява.

„Той иска просто секс, за него не съществува понятието дом — припомни си сурово тя. — Но пък няма да е и първият клиент, който си въобразява, че в бизнеса влиза и леглото. Преследвали са ме разни експерти, хора като Брайън, а и съпругът ми. Мъже, които си мислят, че сексът движи света. Както и Кейн каза, времето не бе напразно — и аз научих доста неща.“

Най-важното бе, че е по-добре да заспи с каталог в ръка, отколкото с някой потен мъж до себе си. И реши, че може да държи Кейн на разстояние, докато завърши къщата му. Защото това щеше да бъде най-голямото предизвикателство в професионалната й кариера досега — да създаде модерен, отразяващ емоционалната същност на собственика си, дом. Дом за мъж, който намира удовлетворение единствено във взирането отвъд хоризонта.

— Ще го направя — каза тя.

В усмивката му имаше толкова самодоволство, че Шели веднага съжали за решението си. Искаше да му каже, че се отказва, но гордостта я спря.

„Не бих могла да върна думите си. Освен това съм в безопасност. Кейн няма да се застои в Ел Ей дълго. Поне не толкова дълго, за да разбие сърцето ми.“