Елизабет Лоуел
Където е сърцето (5)

Глава 5

— Разреши ми — каза Кейн.

Шели отвори уста да откаже, но после размисли. След приятната прохлада на къщата пътуването върху седалката на мощния мотор й се бе сторило безкрайно в горещия следобед. Каската върху главата й грееше като пещ. На всичкото отгоре не успяваше да се справи с копчето под брадичката си, твърдо като цимент.

Тя примирено свали ръце и мъжът пристъпи към действие. Стоеше търпеливо, докато дългите пръсти освободиха каишката, и вдишваше лимоновия аромат на кожата му. Едва прикриваше тръпката на чувствената наслада, която ръцете му й причиняваха.

Спомни си, че Кейн не бе използвал сокоизтисквачка. Той просто бе стиснал лимоните и бе действал ловко и толкова бързо, че тя не бе успяла да прикрие изненадата си. Самата тя не се считаше за непохватна и слаба, но неговата сила я изпълваше с удивление.

Както и усмивката му.

— Почти свърших — каза мъжът.

— Не съм се оплаквала.

— Знам. И това е още едно нещо, което харесвам у теб.

Той освободи косата й от каската, после оправи разпилените кичури. Би могъл да свърши работата много по-бързо, но явно се наслаждаваше на копринената коса под пръстите си. Вдиша дълбоко парфюма й, примесен с мириса на лимонадата, оставила бледа следа върху горната й устна. Усмихна се, като си представи, че ако я близнеше, щеше да е толкова сладка — вкус на захар и жена.

Шели потръпна, когато видя усмивката му.

„Трябва да спра — помисли си тя, — оставям го да се доближи до мен прекадено бързо.“

Въпреки че го съзнаваше, дълбоко в сърцето си тя искаше да бъде с него. Както мъж и жена можеха да бъдат.

Шели престана да се самоизмъчва и яростно затърси гребен в чантата си. Когато се осмели да погледне отново към мъжа, той поставяше каската й до своята върху мотора. За част от секундата се удиви от факта колко не на място изглеждаше черният мотор, паркиран до сребристия мерцедес на Брайън и червеното ферари на Джоу Лин. По него нямаше нищо префинено и лъскаво. Гумите му бяха големи и груби, еднакво подходящи за магистралите и черпите пътища. Високо изрязаната броня и отсъствието на хром придаваха някаква особена първична мощ на машината. Както и мъжът, моторът излъчваше сила и очарователна простота. Неговата издръжливост и пъргавина не се нуждаеха от никакви лъскави аксесоари.

Кейн приключи с мотора и се протегна. После хвърли любопитен поглед наоколо. Не беше му се налагало да идва често в Бевърли Хил. Блестящите витрини и жени не му допадаха особено. Сега имаше възможност подробно да огледа фасадата на сградата, в която Шели работеше. Хареса му особената й елегантност и мъжът се обърна към младата жена и завидя на четката, приглаждаща копринените кичури с цвят на разтопен сладко-горчив шоколад.

— Тук ли ще „разкрасиш“ мотора ми?

— Машина като тази не се нуждае от никакво разкрасяване. Тя си има каквото й трябва — прекрасна е.

За миг нещо стисна гърлото му и той не можа да проговори от удивление. После каза:

— Търсих те толкова дълго, знаеш ли?

— Защо не прегледаш „Архитектурен справочник“ — отговори тя и прибра четката в чантата. — Мога да те снабдя, аз съм редовен клиент.

Той се разсмя, като се любуваше на чувството й за хумор. Инстинктът му казваше, че натрапчивият му мъжки интерес я караше да се чувства несигурна. Говореше му също, че нервността й не беше свързана лично с него. Всъщност мъжът подозираше, че бе разрушил много от преградите, които тя непрекъснато си налагаше. Много повече от който и да било друг мъж.

„Какво ти се е случило, Шели? Кой те е научил да не се доверяваш на собствените си чувства и да подозираш мъжете?“ — запита се той, но не посмя да го изрече на глас. И без това я бе притискал достатъчно. Ако продължаваше да го прави, тя просто щеше да се усмихне и да се изплъзне през пръстите му като лъч слънчева светлина, оставяйки единствено мрак и пустота след себе си.

И мъжът я последва към остъклената фасада на сградата, която повече приличаше на галерия, отколкото на обикновен магазин. Тя извади ключа и се опита да отключи.

— Би трябвало да се сетя и сам.

— За какво?

— Да проверя обявите в „Архитектурен преглед“. Щеше да е най-забавното нещо в Ел Ей.

Шели се концентрира върху ключалката. Кейн се загледа в изящните й пръсти, после премести поглед към електронната алармена система. Стъклата на витрината преминаваха плавно едно в друго, границата между тях бе почти невидима, тънка като паяжина. Елегантен надпис съобщаваше на клиентите дискретно, че посещенията в магазина се извършваха само след предварителна договорка.

Най-после ключалката издаде познат звук и мъжът последва плавните движения на женските бедра навътре в „Златната лилия“. Най-различни произведения на изящното и декоративното бяха изложени съвсем естествено, като че ли човек се намираше в частен дом. Мебелировката създаваше комфорт и уют, атмосфера, необичайна за търговско помещение. Отделни кътчета, разпръснати из залата, приканваха към непринуден разговор и отдих.

Когато се обърна към него, Шели видя, че Кейн разглеждаше със същия интерес, както и в дома й. Мълчаливо преминаваше от експонат на експонат и най-накрая се спря пред гравюрите върху камък, изобразяващи птици от британските острови и снимка на пустинята Сахара.

Фотографът беше успял да види същността на безкрайната пустош. Съчетанието между светлината и сенките бе почти сюрреалистично. Кейн остана дълго пред снимката. Досега нищо друго не бе привлякло вниманието му — всъщност той не се интересуваше от натурализма и реализма. Те, както и прекалено авангардните експерименти с крещящи цветове, заслужиха само един хладен поглед от негова страна. И точно когато Шели бе решила, че абстрактното изкуство не бе негова страст, мъжът се спря пред голяма, без ясни очертания, дървена скулптура. Повърхността й бе изключително гладка и дървото меко сияеше с копринен отблясък, сякаш беше полирано. Структурата му изпъкваше в дългите извити линии и на подобна форма не можеше да се лепне никакъв етикет от реалния свят. Въпреки това копринената мекота и плавните извивки сякаш молеха да бъдат докоснати.

Няколко секунди Кейн правеше тъкмо това — пръстите му се плъзгаха от извивка към извивка и най-после той постави дланите си плътно от двете страни на скулптурата.

Движенията му излъчваха чувственост, която накара Шели да задържи дъх. А тя бе виждала много хора да се докосват до дървото. Сега жената изпита неподправена завист към гладката блестяща повърхност.

Мъжът за последен път прокара пръсти по скулптурата и тогава се взря в наименованието й: „Аз те обичам също.“ Отметна глава и се разсмя. Бе очарован.

Звукът от смеха му й достави не по-малко удоволствие от реакцията му към дървото. Защото то бе един от любимите й експонати — комбинация от чувственост и хумор.

— Това дава ли се под наем? — попита Кейн.

Шели се поколеба, защото щеше да се лиши от любимото си средство да разпознава вкусовете на клиентите си съобразно реакциите им спрямо парчето дърво. Много от посетителите го бяха искали и тя бе отказвала с предложение за друга подобна скулптура. Но сега не й се искаше да отклони молбата му и да го разочарова.

— Обикновено не я предоставям под наем, съхранявам я тук. Тя се нуждае от много глезене. В това е тайната й.

Ъгълчетата на устните му бавно се извиха в усмивка. Мъжът се приведе към дървото и кестенявата му коса проблесна на слънчевите лъчи.

— Като жената — промърмори и за пореден път погали плавните извивки.

— Да не искаш да кажеш, че мъжете не обичат да бъдат глезени?

— Ти си жена, ти ми кажи!

Тя отново преглътна думите, напиращи на езика й.

„Съпругът ми не обичаше. Поне не го искаше от мен. Виж, нощните пеперуди по баровете бяха явно нещо различно.“

С времето Шели се бе научила да потиска неприятните спомени, успяваше бързо да се овладее под маската на безизразност и хладен тон.

— Питаш не тази, която трябва. Забрави ли, че сам ме определи като жена, която не може да задържи мъж.

Кейн повдигна глава и я изгледа с погледа, с който бе съзерцавал скулптурата, чувствените извивки, очакващи да бъдат оценени и разбрани. В момента жената изглеждаше като леден къс. Лешниковите очи бяха неразгадаеми и отчуждени, напомняха за коте, понесло повече ругатни и клетви, отколкото гальовност и нежност. И не за първи път мъжът съжали за думите си при срещата им в къщата на Джоу Лин. За съжаление, нервите му бяха подложени на изпитание многократно този ден.

„Дяволите да я вземат Джоу Лин. Тази жена може да изкара търпението и на светец!“ — помисли си Кейн и каза:

— Аз пък съм мъж, който не може да задържи жена, не си ли спомняш?

— Съмнявам се, че някога си го искал.

Тя се извърна и приключи с въпроса. И с мъжа.

— А ти?

— Какво аз?

— Някога искало ли ти се е да задържиш някого?

— Веднъж. Лекарството беше много ефективно.

— Кое лекарство?

— Да те накарат да пораснеш — в гласа й се усещаше озлобеност, очите й просветнаха с метални отблясъци.

— Какво означава това?

Шели го погледна право в лицето:

— Означава, че сега съм самата аз. Подредих жилището и живота си по мой собствен вкус.

— И в него няма стая за някой друг, дори и за известно време?

— Особено в подобен случай. Къща под наем, хора и живот под наем. Не, благодаря. Кейн Ремингтън, не съм подходяща за това.

— А продаваш ли се? — съвсем учтиво попита той.

— Какво?

— Брак. Сделка, сключена докато смъртта ви раздели.

— Разводът идва по-бързо. И двамата го знаем.

— Значи това е. Бившият ти съпруг те е зарязал.

— Тактичен си, както винаги.

— Така ли е?

— Кое?

— Изоставил те е.

— Като мръсно коте. Доволен ли си?

— Не.

Изражението му се промени, когато погледна към напрегнатото й, гневно лице и женствените извивки на тялото й, които сякаш очакваха някой да ги погали и приласкае.

— Въобще не съм доволен — повтори мъжът.

— Ще намеря Джоу Лин. Сигурна съм, че вече пристига с гаранция от някоя престижна банка.

Голямата му ръка я задържа на място.

— Не искам Джоу Лин. Искам теб.

— Не можеш да си позволиш този лукс — сухо отговори тя.

— Кажи цената.

Шели слушаше хладния, самоуверен глас и усещаше как гневът я изпълва фибра по фибра. Съпругът й излъчваше същото самодоволство. И също беше сгрешил. Много.

— Плащането е в любов, не в пари, мистър Ремингтън!

По лицето му пробягна нещо неопределено, после чертите му отново се сковаха в учтива маска.

— Любовта е илюзорна стока.

— Точно така — подигравателно продължи тя, — ти си обичал жена и тя те е изхвърлила.

— Тактична си.

— Напълно.

Шели настойчиво се вгледа в ръката, обвила кръста й.

— Извини ме — промърмори едва чуто. — Имам много работа.

— И аз. Съпругът ти те е наранил, но е било за добро, нали?

Докато говореше, мъжът галеше китката й с върха на палеца си. Комбинацията на силните пръсти и нежността на милувката победиха гнева й. Остана само болката. Шели въздъхна и се опита да избяга от всезнаещия му поглед. После се отказа — все пак й бе останала малко гордост.

— Екссъпругът ми ме научи каква е цената на мечтите.

— Отнел е илюзиите ти?

— Предполагам, че не е нещо, което не се е случило и с теб.

— Би могло да се каже, че ме лишиха от моите собствени илюзии — гласът му бе нежен, но очите — късчета лед. — Тогава бях готов да убивам.

Очите й се разшириха. Имаше чувството, че не би искала да е обект на гнева му.

— Така ли? — думите излязоха от устата й неволно.

— Бях бесен на себе си, не на нея. Тя не заслужаваше подобни силни чувства.

Още въпроси напираха на устните й, но този път тя се въздържа. Заедно с гнева бе усетила и болката, която й напомни толкова много нейната собствена.

— Нито пък съпругът ми го заслужаваше.

Шели докосна ръката му с проблясващите руси косъмчета на фона на потъмнялата кожа.

— Съжалявам — просто каза тя. — Нямам право да надзъртам в чуждия живот.

— Напротив — отговори той. — Искам го от момента, в който видях малката ти подигравателна, цинична усмивка, когато свърза дълбоко изрязаното деколте на Джоу Лин с мен.

— Толкова ясна ли бях?

— Само за мъжа, който те наблюдаваше много внимателно.

— Както сега ли?

Той се засмя и сърцето й заби колебливо. Палецът му продължаваше с ласкавите движения върху долната страна на китката й.

— Да — съгласи се мъжът.

— Защо? Аз не съм от типа секси, който кара мъжете да спират и зяпат.

— Искаш да кажеш като Джоу Лин?

— Да, тя е направо разкошна.

— Тя е направо скучна.

— Но…

— Когато те видях да вдигаш змията и да я прегръщаш като малко котенце, поисках да разбера. Исках да открия как една жена, заобиколена от предмети на изящното изкуство, се е научила да опитомява змии и да приласкава нещастни деца.

Шели не знаеше какво да каже. Дори и да измислеше нещо, не би могла да го произнесе. От усещането, предизвикано от галещата ръка, гърлото й бе пресъхнало.

Усмивката му стана още по-нежна.

— После ти спокойно седна на мотора ми с елегантните си обувки и с калъфка от възглавница, в която мъркаше не друго, а розовоглава боа. След това влязох в дома ти — твоя съвършен в простотата и изяществото си дом. И аз твърдо реших да разбера що за същество си ти. Но досега не ми се удава възможност.

— Кейн, аз…

— Ти се отдръпна. Недей. Моля те. Не искам да те наранявам или да те плаша. Просто искам да те опозная — сивите му очи търсеха отговора върху лицето й. — Вярваш ли ми?

Младата жена усети нежността на думите му в съзнанието си, както гальовността на пръстите му върху кожата си. Нямаше съмнение, че той говореше истината. Да я нарани, бе последното нещо, което би направил.

— Вярвам ти — съгласи се тя.

Кейн повдигна китката й и притисна устни към нежната кожа. Усещането за устните му и допира на мустаците събудиха всеки нерв в тялото й. И тя откри, че не знае много неща за себе си. Или пък беше забравила.

Кейн отново погали китката й. Без да съзнава, Шели разтвори леко устни и това го влуди.

— Какво искаш да вечеряш? Френско или португалско меню? Морски специалитети? Мексикански? Китайски?

— Кейн, аз не…

— Не ядеш? Не ставай смешна. Разбира се, че ще вечеряш.

— Но…

— Освен това какъв по-добър начин да обсъдим интериора на къщата ми. Още сега ти казвам, че не искам „златен клозет“ като този на Джоу Лин. Искам нещо, което ми подхожда, не идея от каталог.

— Наистина ли имаш къща, която би ми предоставил за работа?

— Разбира се. Какво мислиш имах предвид, като казах, че желая да се заемеш с моя проблем?

Шели спря навреме извинението си, че бе разбрала погрешно предложението — като намек за друг вид отношения.

„Стои си този мъж тук, целува дланта ми и в същото време се прави на обиден, че не съм разбрала правилно намеренията му.“

Начинът, по който се измъкна от ситуацията, й показа колко лесно бе за особения му чар да разбие крехката й самозащита. Разбра, че той бе наистина това, което го бе нарекла — ренегат. И то изключително привлекателен.

Кейн продължаваше да заема позата на незаслужено обиден, но вече не успяваше да прикрие напиращата си доволна усмивка при вида на предателската червенина по бузите й.

— Значи ще го направиш?

— Как да откажа да разгледам жилището на един ренегат!

Както и очите, гласът й вибрираше от смеха, от предизвикателството, което му отправяше, и от усещането за устните му върху кожата си.

Усмивката му стана още по-интимна:

— Обикновено се държа много прилично, но ти и полуцивилизованият ти характер притежавате разрушителен ефект.

— Напротив — ти и острият ти език имате подобно влияние върху мен.

— Остър ли? Откъде си сигурна?

Много деликатно върхът на езика му докосна китката й. После мъжът повдигна глава, за да види реакцията й.

Интимността на момента я разтърси до степен, до която тя не би желала. Не можеше да си позволи да губи разсъдъка си.

— Кейн, ако не престанеш, с доверието е свършено, а също и с бизнеса.

Той разбра твърдото й решение, усети страха в спокойно изречените думи. Дългите пръсти се разтвориха и оставиха китката й да се плъзне между тях — последно нежно докосване.

— Реши ли вече къде ще вечеряме? — равно прозвучаха думите му.

— Не е необходимо.

— Грешиш.

Кратката реплика я накара да замълчи.

— Имам предвид, че би трябвало да ме опознаеш по-добре, преди да вземеш решение какво ще е подходящо за дома ми. Да се довършва къща по този начин е… доста интимен процес.

— Не чак толкова.

Той се усмихна.

— Ще се държа прилично, диваче, обещавам. Ще бъде само бизнес вечеря, освен ако ти не поискаш друго.

— Диваче?

— Нежно, меко и диво — обясни той. — Като норка.

— И това ли наричаш бизнес?

— Докосвам ли те в момента?

— Не с пръсти, но ме достигаш с думи.

Смехът му никак не успокои опънатите й нерви.

— Ти също ме изучаваш, нали? — Кейн прикри доволната си усмивка. — Ще те взема в седем.

Объркана, тя останала се взира в отдалечаващия се гръб на мъжа, докато той не напусна магазина. Въпреки дебелите стъкла на витрините, примитивният рев на мотора я накара да потръпне.

Не от отвращение, примири се с чувствата си младата жена. Както и мъжът, машината не се опитва да прикрие какво всъщност е и какво не е. А определено не е цивилизована.

Прозрението не я обезпокои кой знае колко. Нежността на Кейн все още витаеше в кръвта й.

— Ужасна машина — чу се гласът на Джоу Лин почти до ухото й. — Но мъжът е нещо различно.

— Напротив. Еднакви са. Нямат много общо с цивилизацията.

— Както и ти, Шели — каза Брайън, който идваше към тях.

— Аз! — с удивление го изгледа младата жена.

— Скъпа — подчертано провлачено изговори Джоу Лин. — Никоя цивилизована жена не би могла да хване една лигава змия с голи ръце.

— Скъпа — отговори й Шели, — рибите са лигави, змиите — не.

Джоу Лин потръпна ужасено. Шели се усмихна неприязнено. Брайън прочисти гърлото си:

— Ъ… Шели, защо не покажеш на Джоу Лин каталозите?

— Само ако си е измила ръцете след онази змия — грубо се намеси Джоу Лин.

Шели погледна надолу и преброи до десет.

— Не съм си мила ръцете, след като пипах Кейн — ясно произнесе тя. — А този мъж е също като Скуизи. Силен, топъл и твърд. Много, много твърд.

И Шели погледна към Джоу Лин с кръгли, невинни очи.

— Мислиш ли, че е трябвало да се измия?

Другата жена издаде странен звук.

— Права си. Трябваше.