Елизабет Лоуел
Където е сърцето (6)

Глава 6

Дори няколко часа по-късно, докато се обличаше за вечерята с Кейн, мисълта за изражението на Джоу Лин извикваше на устните й една не съвсем приятна усмивка. Нещастният Брайън се беше старал няколко минути да успокоява красивата им клиентка и да насочи мисълта й отново към бизнеса. Когато Шели се върна от тоалетната, триейки яростно ръце с хартиена салфетка, Джоу Лин вече се бе успокоила достатъчно, за да определи и посочи предметите, които я интересуваха от каталозите.

И, разбира се, нямаше нищо, което да не бе съхранявано някъде в някой музей по света.

Шели поклати съчувствено глава, като си припомни проявата на този ограничен вкус, и отново се концентрира върху гардероба. Докато разглеждаше дрехите си, тя машинално прибра разпилените къмпингови принадлежности и реши, че е много по-лесно да разтреби стаята си, отколкото да реши какво да облече.

— Да не мислиш, че ми е казал къде възнамерява да ме заведе? — замислено се оплакваше тя на Надж.

Котката се въртеше около Шели, потупваше от време на време с опашка, но очите й не се откъсваха от стъклената клетка със Скуизи, високо върху шкафа с книги.

— Даже не спомена дали ще дойде с мотора. Но не, така щеше да е много лесно, нали? Нямаше да се чудя какво да облека.

Този път Надж дори не си направи труда да помръдне ухо в знак на солидарност.

— Добре, предполагам, че това подхожда за всякаква обстановка. Какво пък, по дяволите, мога да реша да обуя и обикновен панталон.

Тя извади един черен и го загледа критично. Грапавата коприна бе достатъчно здрава, за да издържи пътуването върху мотора, нямаше да направи впечатление, ако влезеха в някой снекбар и едновременно с това бе достатъчно елегантна за луксозен ресторант. Ако се стигнеше дотам.

— Дори е чист — съобщи тя на Надж. — Докато стоя далеч от скубещи се котки с размер на малко пони…

Котката продължаваше да съзерцава Скуизи. Шели въздъхна и издърпа летен пуловер в цвят бордо, отговарящ на същите изисквания, както и панталона. После и колие от ситни гравирани мъниста от аметист. Най-накрая — черните сандали с висок ток, и беше готова.

Младата жена се облече и автоматично започна да събира косата си в стегнат кок на тила. После си спомни мотора.

— Ако нося каска, това няма да остане на главата ми. Защо не ми напомняш, Надж?

Котката въобще не й обръщаше внимание.

Шели се поколеба, после сплете косата си в гладка плитка и вместо да сложи колието от мъниста около шията си, вплете го в гъстите кичури. Когато привърши, реши, че прическата идеално подхожда на дрехите — семпла и достатъчно елегантна за официална вечеря.

Звукът на входната камбанка долетя от горния етаж и Надж се втурна към фоайето.

— Голям пазач си, няма що! — измърмори младата жена. — Цяла армия може да се настани на входните стъпала, но ти няма да отклониш и за секунда поглед от Скуизи, докато не ти гръмнат някой фойерверк в косматото ухо.

Тя прекоси стаята, отиде до интеркома и натисна бутона:

— Да?

— Радвам се, че те откривам в такова добро настроение.

— Можеш само да си мечтаеш за това.

Но всъщност младата жена се усмихваше. Гласът на Кейн не можеше да се сбърка дори и по интеркома. Тя натисна друго копче и отвори входната врата.

— Влизай. След малко ще се кача и аз.

Грабна едно кафяво лятно сако и прелетя по стълбите за горния етаж. Той тъкмо бе влязъл и приклекнал на пети прокарваше силните си пръсти по козината на Надж.

Котката извиваше гръб и мъркаше като всички останали свои посестрими с нормален размер. Мърморенето й наподобяваше това на огромно колибри.

Мъжът се усмихваше доволно, погали я за последен път и се изправи. Надж веднага завря муцуна в коляното му, за да си поиска още милувки. Той меко се засмя.

— Ако сега кажеш „точно като жена“ — предупреди го Шели, — ще насъскам Скуизи върху теб.

Мустаците му леко потръпнаха от усилието да сдържи смеха си. Тя наблюдаваше внимателно и най-лекото помръдване на устните му. За пореден път се увери колко красиво оформени бяха те. Нито прекалено пълни, нито пък тънки. Тази изкусителна уста не би трябвало да подхожда на неотстъпчивото му, твърдо изрязано лице и на гъстата, обикновено разбъркана, коса. И все пак подхождаше. Младата жена реши, че е заради интелигентността, която извираше от сивите очи — тя сякаш обединяваше чертите му в единно цяло: от чувствените устни до ъгловатите линии на лицето.

— Да не би мустаците ми да са за подрязване? — ленивата му усмивка бе дразнеща.

В този момент Шели осъзна, че го бе гледала, както съзерцаваше някой ценен предмет на изкуството, който имаше намерение да включи в колекцията си.

— Извинявай — каза тя. — Но лицето ти е необикновено.

— Необикновено? — кратко се изсмя той. — Да не би учтиво да ми казваш, че съм грозен?

Тя се сепна и каза първото нещо, което се появи в съзнанието й:

— Боже мой, последната дума, за която бих се сетила, е грозен. Притежаваш най-красивата уста, която някога съм виждала у мъж или жена.

Сега бе негов ред да я изгледа смаяно. Тя не се шегуваше, нито пък го ласкаеше. Просто му казваше какво мисли.

— Благодаря — успя да отговори Кейн.

После се усмихна отново. Беше като бавна, предизвикателна покана, която проникна дълбоко, до сърцето на женствената й чувственост.

— Бих ти казал какво мисля за твоята уста, но ще ме обвиниш, че преминавам границите на бизнеса.

Тя не възрази.

— Затова ще ти покажа.

Без всякакво предупреждение я взе в ръцете си и я целуна. Нежно. После върхът на езика му погали вътрешността на устата й и й показа колко е красива по-ясно от всякакъв комплимент.

Шели усети отново разтърсващото удоволствие, желанието, което прониза като ток тялото му, чу дрезгавия звук, излязъл от дълбините на гърлото му, първичен зов на изпълнен с желание мъж. И забрави за горчивите уроци от брака си. Знаеше само, че иска този мъж и че той също я желае.

„Опасно е — помисли си тя, — толкова опасно. И изкусително.“

— Кейн…

Гласът й бе по-скоро дрезгав, отколкото протестиращ, въпреки че на Шели никак не й се искаше да показва слабостта си. Той разбра и целувката му стана още по-настойчива.

Мъжът бавно изследваше вкуса на дълбините на устата й — от острите връхчета на зъбите до грапавината на езика и меките извивки на устните. Макар да знаеше, че трябва да спре, преди да я е изплашил, да вкусва и усеща тялото й, бе толкова приятно, че не му се искаше да я пусне.

И той проникна докрай в устата й. Светът се свеждаше вече до ритмичните движения на езика му, горещото тяло, прилепено до нейното и меката й женственост, допълваща идеално мъжката мускулеста плът.

Кейн усети как тялото й потрепва, вслуша се в гърлените й звуци и разбра, че тя го желаеше, но се страхуваше. Неохотно отлепи устните си, но думите му продължаваха да я галят:

— Преди отново да ми изкрещиш, че това не е бизнес, помисли си само колко много научи за мен току-що.

Шели пое накъсано дъх и се опита да върне по някакъв начин света на същото сигурно място, където си беше, преди този мъж да нахлуе в него. Но мислите й кръжаха объркано. Вкусът и усещането за тялото му все още изпълваха съзнанието й. А и той беше прав. Целувката му й бе казала много — Кейн притежаваше завладяваща сексуалност. Физически той й въздействаше по начин, непознат за нея по време на брака й, а и след него. Той се бе отдал на целувката изцяло, сякаш не съществуваше нищо друго в онзи момент, и Шели разбра, че тъкмо това бе предизвикало огъня в кръвта й. И едновременно с това бе запазил самообладание, за да не я разгневи или обиди. И въпреки че бе толкова нежен, това не бе му попречило да я придържа в силните си ръце, когато тялото й бе отказало да й служи.

— По-добре да тръгваме, преди да съм излязъл от рамките на приличието — дрезгаво измърмори мъжът.

Шели разбра предупреждението и въпроса, скрит в думите му, и разумът й се върна:

— Ще слагам ли каска?

Гласът й, дрезгав като неговия, го накара да потръпне.

— Не. С колата съм.

— Ще отида да си взема чантата.

После мълчаливо го последва към стилния черен ягуар, паркиран на алеята пред къщата. Гъвкавите очертания на колата й напомниха за тялото на мъжа. И двамата излъчваха упоритост и ни най-малък намек за възможност да бъдат опитомени.

Въпреки че бе на много години, двигателят запали при първото превъртане на ключа. Звукът му бе плътен, с особено гърлено ръмжене. Жената прокара пръсти по обвитата с кожа седалка и постави предпазния колан.

Направлявана от силните му ръце, машината изкачи виещия се в планината тесен път с лекотата на дива котка.

— Да не си държал това чудо в инкубатор?

— Близко си до истината. Когато пътувам, а това се случва често, оставям колата на съхранение в специален гараж.

„Пътувам много“ — думите отекнаха в съзнанието й. Не че той беше казал, че е домашар, но й се прииска да разбере възможно повече.

— Значи и ти си пътник по света — подхвърли Шели.

Мъжът й хвърли бърз поглед и отново се съсредоточи върху пътя.

Лицето й бе подобно на звука на гласа й — далечно, затворено и отчуждено. Седеше до него и той можеше да я докосне, но всъщност бе на светлинни години и всеки миг ги разделяше все повече и повече.

Когато Кейн заговори, гласът му бе мек, въпреки че не можа да прикрие изненадата и яда си от това внезапно отдръпване.

— Казваш го, сякаш е проклятие.

— Да. Също като смъртта.

— Животът също е свързан със смъртта.

Тя потръпна и хладното спокойствие отново я обгърна, сякаш бе най-доброто й оръжие в подобни случаи. Нещо като щит срещу този мъж и повика му към тялото и душата й.

Бе виждала как майка й остарява след поредното усилие да създава дом за вечния пътник до себе си. Яростта я обзе както винаги, когато мислеше за това. Стигаше й за цял живот!

Но всъщност не беше, защото самата тя се бе омъжила за човек, който не се задържаше на едно място. Беше повярвала наивно, че ако му предложи уютен дом, мъжът й ще предпочете да остане. И сгреши.

Скитниците по душа не могат да оценяват подобни неща като дом, спокойствие и очакваща жена. Жена, чиито надежди умират бавно и постепенно, докато накрая изчезнат съвсем. Колко време още ще й е необходимо да научи този урок? Отново ли трябва да я боли?

Младата жена се сгуши в седалката и се опита да се успокои. После извади бележник и позлатен химикал и написа с ясния си почерк: Кейн Ремингтън.

— И колко време се задържаш в страната?

Гласът й беше напълно професионален, изцяло неутрален. Не приличаше на глас на жена, която преди малко се бе разтопила под мъжките устни.

Кейн изруга мълчаливо и рязко превключи на друга скорост. Ягуарът изрева като разярено животно — дълбок и гневен, възмутен рев.

Тя вдигна глава от бележника, но не се уплаши. Мъжът управляваше колата, както го правеше и с мотора — ловко и някак толкова естествено, сякаш машината и човекът бяха едно цяло. Вдясно от тях се виждаха шубраци, пълзящи по някакъв стар, изоставен път. Вляво гъстите пустинни храсти се виеха надолу по стръмен каньон, който нямаше име. Гумите изсвистяха по острия завой и в този момент тя разбра колко го бе ядосала. По някакъв начин този мъж успяваше да чете мислите й и бе разбрал на какво се дължеше отчуждението й.

„Напълно ме е разгадал — нещастно си каза тя. — И това ще направи работата още по-трудна. И за двама ни. А това ще бъде наистина само бизнес. Той иска временното му жилище да придобие персонално излъчване. И ще го получи. Проклета да съм, ако заедно с това получи и мен!“

Храстите придобиха неясни очертания и се превърнаха в златно червеникава маса.

— Какво имаш против често пътуващите хора? — В очите му проблясваха стоманени искрици, гласът му бе придобил метален оттенък.

— Абсолютно нищо. Ако не са те, няма да имам работа.

„Жилища под наем, хора под наем, живот под наем“ — бе мисленият отговор на въпроса му.

— Колко време ще останеш в страната сега?

Тонът й му говореше, че въпросът бе чисто професионален. Кейн присви очи, устните му образуваха стегната линия и отказа да отговори. Мълчанието се проточи и ягуарът продължаваше да ръмжи и превзема стръмния, виещ се в планината, път.

Последните слънчеви лъчи нахлуха в колата и лицето на Кейн се превърна в маска от светлини и сенки, смекчаващи ъгловатите му черти. Златните отблясъци се промъкнаха в косата и мустаците му, но не и в погледа му, когато се обърна към нея. Очите му бяха успели да превърнат златото в дяволско синьо и студено сиво, цветовете на Луцифер и Арктика.

Без да я предупреди, мъжът отби колата встрани и спря. Някъде встрани тънеше в сянка каньонът. Кейн изключи двигателя и я погледна право в лицето:

— Аз не съм измамник — процеди той.

Тя сепнато го изгледа:

— Не съм си го и помисляла.

Той мълчеше, сякаш да прецени искреността на думите й. Най-после кимна, но раздразнението му пролича в побелелите от стискане пръсти върху волана и резките думи:

— Добре. И какъв си мислиш, че съм?

— Човек, който често пътува. Това е всичко.

— Работата на много хора е свързана с пътуване. Какво толкова нечестно има в това?

— Не съм казала, че е не…

— Няма значение, че не си, по дяволите! Щом чу, че пътувам, ти се затвори отново в черупката си. Без обяснение, без каквото и да било предупреждение. Просто „Чао, Кейн, и можеш да не ме безпокоиш повече!“

„Проклятие — помисли си тя. — И защо трябваше да бъде толкова проницателен. Повечето мъже въобще нямате да забележат, че се държа отчуждено. А ако го бяха усетили, просто щяха да ме изхвърлят от съзнанието си като безперспективна за леглото.“

— И откога това безпокои често пътуващите мъже? Днес, утре или два месеца по-късно. Едно и също е: „Бай, бай, ще се видим скоро някой ден!“

Тя чуваше думите си сякаш някъде отдалеч — гласът й бе хладен и спокоен. Прекалено спокоен. Но ако си разрешеше да изгуби контрол дори и за секунда, щеше да се разкрещи. А той не го заслужаваше. Не беше негова вината, че е толкова привлекателен, най-привлекателният мъж за нея, и в същото време толкова неподходящ. Защото този мъж днес беше тук, но утре… А нейните чувства щяха да си останат — разяждащи и мъчителни.

— Сбогуването не е нещо ново за теб, нали? Или ти се искаше пръв да го кажеш?

Кейн пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Тя имаше право — той бе свикнал на раздели.

„Вярно е и другото — досега винаги аз съм го казвал първи…“

Но сега Кейн Ремингтън не беше готов да каже „сбогом“ на Шели Уайлд. За секунди той успя да възвърне самообладанието си. А той имаше великолепен инстинкт спрямо хората. И този инстинкт сега му казваше да напредва стъпка по стъпка. Засега щеше да настоява само за бизнес. Да. Това бе правилната тактика. Никакви страстни целувки, край на докосването до вълнуващата женска плът, която му бе показала колко самотен бе напоследък. Приключваше с горещината и напрежението в собственото си тяло, с болката и ускорения ритъм на сърцето.

Пое дълбоко дъх и запали ягуара. Мощният рев му подейства успокояващо.

— Права си — гласът му наподобяваше странно порещия звук на машината. — Свикнал съм да казвам сбогом. Сега да отидем да хапнем нещо.

Плавно освободи съединителя и се върна на пътя. Направляван от силните, умели ръце, ягуарът се отправи в златистата привечер за нова плячка.

 

 

Ресторантът бе от онзи тип френски заведения, които предлагаха съчетание от интимност и уют. Не бе от типичните за Холивуд дупки, пълни с отегчителни туристи, дебнещи за автограф, и мошеници, които заработваха пари от наивници, като се представяха за знаменитости по телефона.

Ла Шансон предлагаше разнообразна кухня и изпитани вина. Изтънченият блясък на обстановката се постигаше от снежнобелите ленени покривки, блестящите сребърни прибори и кристала. Посещаваше се обикновено от редовни клиенти, от чиито маси долитаха разговори за книги, театър, изкуство и бизнес. Защото изкуството също беше бизнес и тези хора влагаха в него както пари, така и интелект.

— Идваш ли често в Ел Ей? — Шели зададе въпроса, докато отваряше менюто си.

Кейн й отправи остър поглед, но тя не бе разгърнала отново бележника си.

„Благодаря ти, боже, за дребната услуга — мрачно разсъждаваше той. — Защото, ако беше извадила пак онова проклето нещо, трябваше да го изгоря на тази красива свещ върху масата.“

Не го бяха ядосвали така от много време. А на нея й бе необходимо само да се скрие зад бизнес фасадата си, за да го изкара от равновесие. Появата на онзи бележник щеше да взриви и без това опънатите му нерви.

— Винаги, когато мога — отговори най-после той.

— Харесва ли ти?

Мъжът я погледна с надежда, защото усети в гласа й истинско любопитство, изместило безразличието, след като беше разбрала, че си има работа с пътуващ бизнесмен. Горната му устна видимо потрепна под златистокафявия мустак:

— Да, харесва ми. Не съм модерен, нали?

Тя не се сдържа и се усмихна. Да накараш хората да признаят, че харесват Лос Анжелис, бе почти невъзможно. Бе като обществена норма да твърдиш, че мразиш Ел Ей. Всички го правеха и се гордееха с това.

„Човек като Кейн не дава и пукната пара за модните тенденции“ — напомни си тя. Беше го разбрала още в момента, когато я бе нарекъл стара мома и после я бе подиграл като жена, която не може да задържи мъжа до себе си. Груб или не, Кейн си беше Кейн. Поне беше ясен.

— И какво харесваш в Ел Ей?

— Свободата. Новите технологии. Добрата храна. Книжарниците. Океанът. И безкрайния поток на колите.

— А какво не обичаш?

— Което и другите — задръстванията на движението точно когато бързам; смога, който ми пречи да виждам планините; хората, когато искам да съм сам; шума, когато мечтая за тишина.

— И тогава заминаваш?

Думите й прозвучаха по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос.

— Някои хора са тук само телом, но не и духом. Това се нарича криене от себе си — мъжът я изгледа предизвикателно.

— Аз не работя за някои хора, а конкретно за теб. А ти бягаш по обичайния начин.

Шели го каза и съжали, защото отекващите в съзнанието й думи не бяха по правилата на бизнеса. Никак.

— Съжалявам — каза тя и се усмихна с най-професионалната си усмивка. — Разбира се, всеки се нуждае от промяна. Както казват — мъжете по-често от жените.

Тя остави менюто встрани и посегна към чантата си, за да извади бележника. Кейн се напрегна, за да запази самообладание, но звукът от отварянето на елегантната й писалка го накара да трепне.

— Какво правиш? — гласът му звучеше измамно спокойно.

— Каня се да запиша предпочитанията ти — отговори тя, без да вдига поглед от бележника. — Записките ще ми помогнат да си опресня паметта, когато се ровя из каталозите, за да избера подходящото за теб.

— Разбирам — троснато каза той и вече не можа да сдържи гнева си. — Има още нещо, по което трябва да поработиш още сега. А то е, че ненавиждам бележници с кожени подвързии и позлатени писалки, които щракат.

Ръката й замръзна във въздуха, главата й рязко отскочи нагоре. Мъжът видя отблясъците на свещта в лешниковите очи, широко отворени от изненада. Много бавно, изключително бавно, Шели постави бележника и писалката обратно в чантата.

— В такъв случай — меко каза тя, — аз не съм човекът, от когото се нуждаеш да внесе топлота и уют в дома ти.

Кейн грубо се разсмя. Не се нуждаел от нея! В момента толкава я искаше, че чак го болеше. Но, разбира се, не го каза на глас. Не искаше да я види как отново му отправя нищо незначещата си усмивка, а после с безразличие да стане и да си тръгне. Беше уверен, че тя ще го направи, както беше наясно колко я е разгневил с подигравката си, че не може да задържи мъжа до себе си.

„Ако тази жена е целувала съпруга си поне наполовина толкова страстно, колкото целуна мен, бившият трябва да е бил голям малоумник, за да търси разнообразието, за което тя спомена.“

Кейн прочисти гърлото си, наложи си да не барабани нервно с пръсти по масата и се пресегна за собственото си меню.

— Съжалявам, ако съм те засегнал с нещо — прикри яда в гласа си. — Никога не съм в добро настроение, когато съм гладен.

— Тогава да поръчваме!

Кейн погледна в менюто. Въздъхна с желанието някак си да може да види специалитет с името „Шели Уайлд“. Само той би могъл да удовлетвори глада му…

— Предястие?

— Не мога да реша какво да взема — пълнени гъби или стриди. — Шели замислено облиза с връхчето на езика горната си устна.

Кейн бе сякаш хипнотизиран от жеста. Усети отново топлината и мекотата на устата й от целувката. Прокле мълчаливо за пореден път и върна поглед към менюто.

Когато сервитьорът дойде, и двамата бяха приключили с избора.

— Сьомга, пълнена със скариди — обърна се тя.

— За какво се колебаеше? Между сьомгата и скаридите с лимонов сос и подправки?

— Как позна?

— Това бе и моят избор — сухо отговори той и погледна към сервитьора. — Сьомга за нея и скариди за мен. Ще вземем също салата „Кентъки“ и салата от миди. За предястие бихме желали пълнени гъби и стриди.

— Не мога да изям всичко това!

— Но аз мога.

Тя погледна към силното, широкоплещесто тяло пред себе си и кимна в знак на съгласие. Той можеше да изяде вечерята си, после нейната и накрая да хапне още нещо за десерт.

— Уверен съм, че предпочиташ сухите вина.

Шели отново кимна.

— Шардоне?

— Да, ако обичаш.

— Френско или калифорнийско?

Тя си припомни, че ястията, които поръчаха, се приготвяха с изобилие от подправки, включително чесън и лук.

— Калифорнийско, ако не възразяваш. Френските вина са много леки, за да устоят на чесъна.

Кейн поръча виното, подаде менюто на сервитьора и се обърна към нея с усмивка.

— Можеш да поръчваш вместо мен отсега нататък. Сякаш слушах себе си.

— Звучи досадно.

— Не е. Понякога не мога да се позная. Мисля, че и на теб ти се случва — той погледна нежно към устните й.

Шели сведе поглед. Тъмните мигли прикриха отговора в очите й, но Кейн безпогрешно разбра. Беше я наблюдавал много внимателно. С всяко движение на главата й, перлите от аметист проблясваха в гъстите кичури като далечно съзвездие в мрачна нощ.

— С какво точно се занимаваш? — бързо попита тя.

Гласът й леко потрепваше. Младата жена усещаше напрежението в погледа му като ласка, рушаща и без това крехкото й самообладание. Тя облиза несъзнателно устни, нервен жест, който не й помогна особено да се успокои. Помисли си, че все още пази усещането за целувката му — сладка, леко солена и необикновена.

„Една-единствена целувка, а аз дори не мога да докосна устните си, без да се разтреперя — мислите й бяха объркани от безпокойство, граничещо със страх. — Трябва да спра това!“

— Какво мислиш, че работя?

Неприязнените нотки в гласа му я изненадаха. Тя се вгледа в ръцете му, силни и груби, осеяни с белези, но едновременно с това нежни и чувствени.

— Не знам. Но каквото и да е то, сигурна съм, че го правиш по-добре, от който и да е друг.

Бе негов ред да се изненада:

— Защо ми казваш това?

— Защото си човек, който не върши нищо наполовина.

„Дори и една целувка“ — добави мислено тя.

Сервитьорът пристигна с виното, преди Кейн да успее да обмисли отговора си. Той го опита с безизразно лице и после предложи чашата на Шели, за да изчака нейната преценка.

Тя отпи, вдиша аромата на виното и отново опита вкуса на устните му, оставили следи върху кристалната повърхност. Когато му връщаше чашата, ръката й незабележимо потрепваше.

Но той го видя. Очите му не пропускаха нищо, което тя правеше, дори краткото колебание на дъха й. Пое виното и го изпи на един дъх, типично по мъжки. Кимна на сервитьора, който разля виното и после изчезна.

— Виното определено имаше по-добър вкус втория път — отбеляза Кейн.

Шели знаеше, че това беше намек за факта, че тя бе докоснала с устни чашата. Но не можеше да го вини, че придава интимност на срещата, като имаше предвид собствените си мисли. За съжаление, думите му винаги можеха да се тълкуват по два начина — в обикновения, общоприет смисъл, и в друг, възбуждащ и чувствен.

„Може би на мене ми се иска да е така, може би аз съм прекалено чувствена, а той не влага нищо особено в думите си.“

Кейн отпи отново и й се усмихна. Усмивката му бе като думите, пълна с двусмисленост, очакване и покана. След още една глътка той се настани удобно на стола си и въздъхна като човек, който вече е взел решението си и ще го следва докрай.

— Аз съм геолог.

— Търсиш нефт?

— Всичко, освен нефт.

Шели кимна, сякаш се потвърждаваше някаква нейна предишна догадка.

— Какво означава това кимване?

— Повечето добри геолози, които строят сонди за нефт и газ, работят за големи петролни компании. Ти си твърде независим, за да се вместиш в една корпорация — тя леко се усмихна. — Освен ако ти самият не я притежаваш.

— Позна. Казва се „Бейсик Рисорсиз“. Правим минно-геоложки проучвания за минерали, консултации за строеж на мини, планиране на ресурсите, перспективни проекти и други подобни — очите му подозрително се присвиха. — Независимо от това, което Джоу Лин ти е намекнала, аз не съм мошеник или таен агент, представляващ държавния интерес.

Шели се изненада отново. Той напълно отговаряше на представата й за човек, работещ под прикритие. Притежаваше самоувереност, интелигентност и физическата издръжливост да оцелява като вълк единак при критични обстоятелства.

— Всичко, което Джоу Лин ми е казвала, е, че моторът е ужасен, но мъжът върху него е нещо различно.

В усмивката му пролича облекчение. Светлокафявите мустаци потрепнаха и уловиха отблясъка на пламъка на свещта.

— Трябва да си доволна, че тя не се е задълбочила — отбеляза мъжът.

— Защо?

— Тази жена може да бъде истинска кучка.

— Не съм очаквала да използваш подобни думи.

Очите му отново се присвиха и заприличаха на метални остриета.

— Напротив. Трудно е да не ги използва човек. Когато се върнах днес следобед и поисках да изведа Били на разходка с колелото, тя ми каза, че има нещо друго предвид. Пикник, например. Пикник за двама и, разбира се, в това число не се включваше синът й.

— Аз…

— Предполагам, че можех да отклоня поканата и по-учтиво, но не бях в настроение за елегантни словесни схватки. Затова й напомних, че съм доведеният брат на Дейв и ако се наложи, ще издействам временно попечителство от съда, докато брат ми отсъства от страната.

— Ти наистина ли…

Кейн въобще не чу думите й и продължи да говори, сякаш искаше да изхвърли всичко от съзнанието си, както и думите, оставящи лош вкус в устата му.

— Казах й още, че ще получа попечителството по възможно най-болезнения за нея начин и ще й причиня невероятни затруднения. Включително и по въпроса за издръжката й, която богатият татко плаща без всякакви уговорки.

Усмивката му бе толкова жестока, колкото и блясъкът в очите му.

— Уверявам те, че тя разбра много бързо — провлечено каза той. — Бих желал да не използвам съда, но ако трябва, ще го направя. И тя знае, че ще изгуби.

Шели почувства, че губи самообладание при вида на стаената ярост в думите и жестокостта на усмивката му.

— Дейв Къмингс? — най-после успя да попита тя. — Не е ли това бащата на Били? Значи ти наистина си негов чичо?