Елизабет Лоуел
Където е сърцето (4)

Глава 4

Кейн тихо я последва към стълбите. Второто ниво на къщата се откри пред погледа му. Шели мина покрай някакви стаи вляво, но не им обърна никакво внимание. Поведе го през всекидневната и той успя да надникне в отворената кухня.

И двете имаха прекрасен изглед към планината и града в далечината.

Мъжът усещаше непреодолима нужда да разбере повече за тази необикновена жена. Затова отбелязваше и запечатваше в съзнанието си всяка подробност. Готвенето явно беше нещо, което тя вършеше с удоволствие. Върху специални полици стояха наредени съдове с подправки. Огромна бяла купа, препълнена с пресни лимони, заемаше централното място. Тенджерите и тиганите, които висяха над печката, бяха чисти, но дъната им показваха, че често са стояли над огъня. Младата жена очевидно предпочиташе да си приготвя сама храната въпреки огромното разнообразие от ресторанти, което Лос Анжелис предлагаше.

На него му се струваше, че разбира този импулс — имаше нещо, което доставяше голямо удоволствие и удовлетворение, когато човек готвеше. Не бе от значение дали го правеше на открито над огъня в къмпинга, или пък в отлично оборудвана къща като тази.

Сближаваше ги и друго — и двамата ценяха интимността на уединението. Защото, колкото по навлизаше в света на къщата, толкова по-характерен ставаше декорът. Мъжът разбра, че едва ли имаше повече от няколко души, които бяха влизали тук. На това ниво присъстваше някаква особена успокояваща атмосфера, която му допадаше. Стълбите бяха покрити с ръждивокафяв килим и водеха към трето ниво. Снежнобелите стени представляваха идеален фон за изложените картини, които привлякоха любопитството му, но Шели продължи да върви напред и не му остави време да се спре и научи още нещо за нея. Пред него се откри стая с огромно канапе и разпръснати около него ниски издути столове, облечени с велур. Стаята просто подканяше човек да влезе и да отдъхне. Но Шели не забави крачка, не спря нито за миг и пред вратата на следващото помещение, което, изглежда, бе библиотеката. През процепа Кейн забеляза рафтовете с каталози и книги, както и стереоуредбата, която по нищо не отстъпваше на тази на Били. И тогава видя на отсрещната стена застиналите в смъртоносна схватка Свети Георги и Златната ламя.

Кейн спря. Не можеше да отмине тази стая. С широки крачки се приближи до картината, привлечен от яростната злоба на блестящото същество. След миг Шели усети, че го е изгубила, и хвърли поглед след себе си.

— Кейн?

— Тук съм.

Тя се обърна и тръгна към любимата си стая — библиотеката. Той стоеше пред картината и се наслаждаваше на непреодолимото очарование на дракона и битката. Шели погледна към калъфката в ръката на мъжа — тя все още се извиваше енергично.

— Скуизи става нетърпелив!

Кейн неохотно се извърна от картината.

— Винаги съм искал мой собствен дракон — обясни той, докато я настигаше.

— Този специално е доста опасен за домашен любимец.

Усмивката му издаваше упорит нрав и очарователно безгрижие:

— Точно в това е удоволствието.

Кейн забеляза как тя се опита да прикрие усмивката си. Тази типично женска реакция на момчешкото му перчене накара кръвта му да закипи като след чаша чисто уиски, изпито на един дъх.

Те се върнаха заедно в антрето и се отправиха към последните няколко стаи. Тук уханието на розите се долавяше по-силно, примесено с аромата на лечебни треви и храсти. Наситеният с чувственост горещ въздух и мистерията на пустинята бяха като жената до него — канеха и примамваха, но бяха непредвидими и опасни.

— Мисля, че е тук — каза тя.

Той не попита какво е „това“, нито пък къде е „тук“. Просто се наслаждаваше на упойващия аромат, който идваше от открехнатите прозорци на стаята, в която жената го въведе. Беше спалнята й.

За секунда мъжът си представи какво би било, ако го поканеха да остане през нощта. След това се насили да мисли за нещо друго, за каквото и да било друго. Почувства, че се бе възбудил като обикновен тийнейджър. „Концентрирай се върху стаята — каза си той с ирония, — не върху жената.“

И след няколко дълбоки вдишвания наистина успя.

Цялата западна страна на спалнята бе изработена от стъкло. Ефектът бе невероятен — сякаш бяха навън, сред дивата природа. Отсрещната стена представляваше огромно огледало, в което се отразяваше вълшебният изглед.

Отвъд стаята от висящи саксии надничаха обички във всякакви цветове — от бледорозово до пурпурночервено, водопади от преливащи ухания. В сочната зеленина надолу по протежението на хълма се виеха стръмни каменни стъпала. Изкуствена каскада от вода падаше в плувния басейн и го правеше да изглежда като естествено езеро. Саксии с цветя върху каменни поставки и дървени платформи на различни нива заобикаляха необичайната форма на басейна.

Звукът от падащата вода бе едновременно успокояващ и чувствен, прелъстително измърморена покана да продължиш напред и да се отпуснеш върху топлите гърди на водата сред упойващия аромат на цветята и дивите храсти.

Мисълта, как плува с Шели под нощното небе, спря дъха на Кейн и той рязко се извърна. Сега пред погледа му бе леглото й, покрито с кувертюра, събрала цветовете на цветята, надничащи в стаята, и синевата на водата в басейна. Отгоре, под стъкления покрив, надничаше самото небе. Мъжът реши, че би дал много, за да лежат с преплетени тела в това легло.

Шели мина покрай него и без да иска, го докосна с рамо. Стресна се, сякаш не очакваше да намери друг в стаята.

— Съжалявам — автоматично измърмори тя.

„Аз пък никак“ — помисли си той, но каза:

— Няма проблем.

С присвити очи наблюдаваше как отваря огледалната врата на един от гардеробите. Тя премести закачалките на едната страна и се приведе, за да вдигне голям аквариум, поставен на дъното. Стъкленият куб бе твърде тежък за нея.

Кейн провери възела на калъфката и я остави на леглото.

— Стой мирен — измърмори той на непослушния Скуизи.

— Извини ме — обърна се мъжът към Шели.

— Какво?

Той не отговори. Просто вдигна аквариума и го постави върху килимчето.

— Да не си мислила да отглеждаш акули? — меко попита Кейн.

— Само това би могло да е сигурно убежище от ноктите на Надж.

— Явно обича играчките, а?

— Особено когато са толкова подвижни. Този аквариум беше пълен с най-красивите рибки, които би могъл да си представиш… — Шели въздъхна.

— Какво стана?

— Ами, Надж реши да поплува.

Кейн се изкикоти.

— Тези, които успяха да оцелеят, вече не бяха същите. Подарих ги на едно съседско дете, изпразних аквариума и го прибрах в гардероба.

— В това чудо ли възнамеряваш да държиш Скуизи?

— В аквариума — да, но не и в гардероба. Там е твърде хладно за него.

Тя замислено се заоглежда из стаята. Най-после посочи към северния ъгъл, където се помещаваше огромен шкаф, пълен с книги.

— Ето там. Достатъчно топло, но не и прекалено горещо. Да не би да искаш да сварим бедното дяволче?

— Надж?

— Не, Скуизи.

Кейн придърпа Шели към себе си и я прегърна нежно.

— Кейн!

— Но ти се съгласи, че ние не сме непознати.

— Да, но това не означава, че сме родни братовчеди.

— Сигурна ли си? — попита шеговито той, като се наведе над устните й. — Хайде да си изследваме семейните родови дървета.

Преди тя да успее да възрази, мъжът я пусна и, сякаш нищо не се бе случило, вдигна тежкия, неудобен за носене аквариум и се отправи към ъгъла.

— Почакай! — извика тя.

Втурна се към шкафа и бързо започна да изважда книги, докато освободи място, подходящо за аквариума.

— Опитай тук.

Той повдигна аквариума и го плъзна на полицата. Остави само малко място, откъдето Шели би могла да достигне Скуизи, но не и достатъчно за набезите на Надж, ако случайно решеше да плува или да ловува.

— Чудесно — обяви тя. — Сега остава да помислим за пясъка и камъните.

Отвори една от стъклените врати и изчезна някъде встрани.

Кейн взе отново аквариума, излезе след нея и любопитно се заоглежда. Имаше навес, под който бе натрупан мъх, виждаха се и торби с пясък. Шели пълнеше една кофа.

Кейн остави стъклената клетка, като недоумяваше защо тя се занимаваше да пресипва пясъка първо в друг съд, а не го изсипеше направо от торбата в аквариума.

Младата жена привърши, отупа краката си от песъчинките и се изправи. Той изведнъж се досети. Ръката му се стрелна покрай нея и грабна металната дръжка на кофата.

— Аз съм Звяра, не си ли спомняш. А ти си Красавицата, която постоянно измисля нови начини да ме държи в подчинение.

— Така ли?

— Много добре знам, че разбираш за какво говоря.

Кейн се върна при аквариума и изсипа кофата в него. После с няколко крачки отиде до торбата с пясъка, вдигна я с лекота и се отправи обратно.

— Чакай — каза тя.

Той я погледна с очакване.

— Ако първо го напълниш, няма ли да е много тежък за носене?

— До шкафа?

— Имам предвид да бъде качен върху шкафа.

— Ти наистина си свикнала да живееш сама, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че винаги мислиш как би могла да се справиш сама.

Той едва се сдържа да не се усмихне на въпроса в очите й. Тя явно не можеше да разбере за какво става въпрос.

— Вземи този аквариум — каза той.

— Мисля, че няма да успея да го вдигна.

— Точно това имах предвид.

— И какво е то?

— Празен, някак си все пак щеше да се справиш и да го завлечеш до шкафа.

Тя кимна.

— Пълен, би бил прекалено тежък за теб. Но не и за мен.

— Твоят намек е, че си по-силен от мен? Това ми е известно.

— Намекът ми е, че ти въобще не помисли да използваш моята сила, а реши пак да вършиш всичко сама.

— Е, и?

— Значи не си свикнала да имаш мъж около себе си.

Шели се поколеба, погледна в ясните сиви очи срещу себе си и не отговори нищо. Бе объркана от това неочаквано вмешателство в личния й живот. Не бе често с хора, които се интересуваха от нещо повече, освен от собствените си нужди. Не беше сигурна, че й харесва. Кейн бе нахлул съвсем внезапно в удобно уредения й и строго контролиран живот.

„Удобен? — мислеше си тя. — Или предсказуем? По-скоро второто. А може би просто скучен е думата, която търся. Само бог знае колко често Брайън ми го е казвал.“

Но, от друга страна, критерият за интересно на Брайън бе подобен на този на Джоу Лин.

Докато Кейн се занимаваше с пълненето на аквариума, тя отиде в градината и избра няколко гладки, плоски, с размера на юмрук, камъка. Без да каже и дума, ги подреди върху пясъка и се отправи към кухнята за чинийка от сервиз за чай. Наля малко вода в нея и я закрепи внимателно.

— Готово — съобщи Шели. — Имаш ли нужда от помощ, за да го занесеш и качиш върху полицата?

— След малко сама ще разбереш.

Мъжът се приведе, вдигна стъкления куб и го внесе в стаята.

— Дотук добре — отбеляза той.

— Ти ми се присмиваш.

— Аз? Глупости. Не виждаш ли, че не ми остана дъх. Тоо… лкова е тежко.

— Ще ти го върна!

— Обещаваш ли?

Тя погледна към ленивата му усмивка и преглътна дразнещата забележка. Всъщност чувството не беше неприятно. Беше като да отпиваш от добро шампанско, сухо и газирано и леко пощипващо езика.

„Може би Брайън е прав — помисли си тя. — Може би животът ми наистина е ужасно скучен… Или беше. Защото нищо с Кейн Ремингтън не е скучно.“

От друга страна, Свети Георги може би бе изпитвал същите чувства към дракона.

С ъгълчето на окото си тя наблюдаваше как Кейн нагласи аквариума върху полицата. Силата му изпъкваше при всяко плавно движение на мускулите. Беше навил ръкавите на синята с риза. Русите косъмчета и позлатената от слънцето кожа омекотяваха грубата мъжка мощ на ръцете. Тя си припомни как той бе управлявал с лекота тежкия мотор и как после нежно я бе прегръщал. Тази комбинация от сила и сдържаност й въздействаше както упойващия аромат на цветята, примесен с дивото ухание на пустинните храсти.

Изкушението да прокара пръсти по проблясващите косъмчета и бронзовата кожа бе просто непреодолимо.

„Не е добра идея — каза си тя, но не го мислеше в действителност. — Не е безопасно“ — продължи с разсъжденията по темата и сега вече бе уверена, че е права. Но правотата й не я обезпокои толкова, колкото трябваше.

Шели бързо концентрира вниманието си върху леглото и мятащата се върху него калъфка.

— Не можеш ли да потърпиш още малко! Вероятно, не. Свободата ти е вродена.

Младата жена развърза торбата, разтвори я широко и грабна Скуизи точно зад бежово розовата глава.

— Хванах те. Сега стой мирен.

Скуизи не можеше.

— Добре тогава, да го направим по твоя начин.

Тя повдигна змията високо и я остави сама да се освободи от калъфката.

— Ще го хвана по средата — обади се Кейн.

— Готов ли е аквариумът?

— Мисля, че да.

— Хайде, на три. Едно, две, три…

Заедно успяха да преместят Скуизи в новия му дом.

Известно време Кейн наблюдава змията, която бързо проучваше непознатата обстановка, като опипваше всичко с острия си раздвоен език.

— Какво ще му попречи да изпълзи навън?

— Капакът!

— Какъв капак?

Шели леко извика и се втурна към гардероба. Той видя как два чифта туристически обувки и някакъв жълт дъждобран полетяха в стаята, последвани от спален чувал и алуминиеви съдове. Всичко, което се виждаше от младата жена, бяха красиво закръглените й задни части.

Мъжът се облегна на шкафа, скръсти ръце и започна истински да се наслаждава на гледката. И се чудеше дали в момента тя се чувства толкова добре, колкото изглеждаше.

После си помисли, че с всяка друга жена би било по-лесно. Щеше да прекоси стаята и да обгърне с ръце женствените извивки. Но Шели не беше, която и да било друга жена. Тя бе избрала да живее сама. Нямаше и следа от мъжко присъствие в къщата. Едва ли някой бе останал толкова, че да остави принадлежностите си за бръснене на полицата над мивката или пък да предложи силната си мъжка ръка за подкрепа.

„Защо?“ — недоумяваше мъжът.

Явно, причината не се криеше в липсата на женственост и страст у тази жена. Тя бе отвърнала на целувката му по начин, който бе накарал кръвта му да закипи от желание. Но после прикри шока и изненадата в лешниковите си очи. Това противоречие го предизвикваше. Както и къщата, в която живееше, жената притежаваше елегантна външност, излъчваща интелигентност. Но под нея се криеше необуздана първичност, която въздействаше върху мъжествеността на Кейн по начин, по който никоя друга жена не го бе правила. Та той не можеше дори да я погледне, без да се възбуди.

„Ако сега не се изправи до няколко секунди, няма да мога да издържа — кисело си помисли той. — Дяволите да я вземат, тази жена има чудесен задник!“

В този момент тя изпълзя от гардероба с пламнало лице. После измъкна квадрат от дебело стъкло и триумфиращо се обърна към мъжа:

— Намерих го!

Той се усмихна и с удоволствие наблюдаваше гъвкавите й движения, докато се изправяше. Представи си какво би било да се намира в стъклена клетка с нея и дългите й крака, обвити около него, и тялото му, заключено в нейното.

Тази представа засили още повече огъня в кръвта му. Освен това спалнята, в която стоеше, приличаше напълно на стъкления аквариум с тази разлика, че вместо пясък подът й бе покрит с разкошен килим.

Мъжът усети как панталоните му застрашително се стесниха, прокле се мълчаливо и се зае да мисли как се чувства човек на петнайсет хиляди фута височина, горе в Андите, на геоложко проучване. Без съмнение, щеше да бъде студено. Много, много студено.

Той не й предложи да й помогне при поставянето на стъкления похлупак. Не се доверяваше на самия себе си в състоянието, в което беше, едва ли можеше да си позволи да се приближи повече до нея. Тя се справи сама и сложи капака, като не пропусна да остави пролука за свежия въздух.

— Как въобще Надж се е добрал до рибата? — попита накрая Кейн. — Да не би да си забравила да затвориш аквариума?

— Не. Виждаш ли тези свързващи панти по средата?

— Да.

— Котката просто е повдигнала тази част, после е провряла лапата си отдолу и е съборила капака на пода.

Кейн изненадано повдигна вежди:

— Силна котка. И умна също.

— Хищна, преди всичко.

Той се засмя:

— Добре, не виждам как ще достигне Скуизи върху тази полица.

Шели премести няколко книги, като ги подреди плътно около аквариума, и така му осигури най-закътаното местенце върху шкафа. Останалите постави на пода, встрани от библиотеката. Отстъпи назад, огледа работата си и се засмя доволно.

Звукът от смеха й отекна в ушите на Кейн като звън от сребърни монети.

— Представял ли си си някога подобно нещо? — попита тя. — Розова боа, настанена между „История на съвременното изкуство“, „Класическа живопис“ и други подобни, сякаш е сандвич?

— След като те срещнах, мога да си представя всичко.

Тя отвори уста, за да си изясни думите му, но после се отказа. Не бе уверена, че знае дали иска да чуе отговора. А бе уверена, че този мъж щеше да й каже точно какво мисли, ако го попиташе.

— По-добре е да се връщаме — каза тя и се извърна. — Джоу Лин ще се чуди какво съм направила с теб.

— Брайън ми изглежда като човек, който би могъл да отговори на въпросите, които Джоу Лин би повдигнала, а после и тя би му дала своите отговори.

— Съмнявам се.

Думите й прозвучаха неодобрително, но тя бе напълно уверена, че ако ставаше въпрос за секс, Брайън бе задал необходимите въпроси и бе получил точните отговори много отдавна.

— Забелязвам, че Брайън и Джоу Лин си подхождат напълно. Също като нас.

Тя отбягна замъгления от желание поглед и каза:

— Напълно вярно. Ние сме единствените, които не се боят да държат в ръцете си змия. Поне що се отнася до Ел Ей.

— Нямах това предвид.

— Кейн…

— Не ме гледай толкова кисело — прекъсна я той, но и неговата усмивка бе крива. — Нямам намерение да се увия около теб и да стискам, докато кажеш „да“, ясно ли ти е?

Тя си припомни нежността на целувките, напрежението, което бе усетила в мъжкото тяло, волята му да спре. А желанието, което изпитваше към нея, бе явно.

Шели се изчерви и отклони поглед от силното тяло, толкова мъжествено и завладяващо.

— Подхождаме си съвършено — продължи спокойно Кейн. — Аз имам нужда да довършат някои неща по мен, а ти си най-добрият професионалист в тази област.

Мъжът се отблъсна от шкафа и пристъпи напред. Инстинктивно Шели отстъпи. Той спря, просто стоеше и я гледаше, като се опитваше да й внуши, че с него тя е в пълна безопасност. Тя въздъхна дълбоко и се отпусна.

— Виждаш ли? — продължи той. — Не хапя. Абсолютно безопасен съм.

Младата жена го изгледа от главата до петите, в цялата му височина от шест фута и три инча, напиращите мускули под ризата, силните ръце и гъвкавите дълги бедра.

— Безопасен? — със съмнение повтори тя. После се усмихна, без да усети. — Кейн, ако само можеше да се видиш! Безопасен?!

— Не изглеждам ли така?

— Не.

— А какво ще кажеш за „може да му се има доверие“?

Шели започна да изговаря „не“, но осъзна, че нямаше да бъде искрена. Защото, въпреки че се намираше сама, в собствената си спалня, с един непознат, тя не се боеше. Инстинктът й казваше, че въпреки първичното си желание, той нямаше да се държи грубо.

— Да — прозвуча дрезгавият й отговор.

— Добре. Хора, които ще правят бизнес заедно, трябва да си имат доверие.

— Бизнес? — озадачено примигна тя.

— Разбира се. Говорихме, че имам някои неща за доизкусуряване, не си ли спомняш?

— Ъ… не…

— Ще ти обясня, докато правя лимонада за двама ни. Онези големи жълти неща лимони ли са? Видях ги горе в една купа.

Тя го изгледа недоумяващо:

— Лимонада?

— Освен ако не са били грейпфрути. — Той протегна ръка. — Готова ли си?

Шели погледна към ръката му, припомняйки си силата и гальовната топлина, която излъчваха. Забеляза белезите по ставите на пръстите, малко по-тъмни на фона на бронзовата кожа.

— Не — каза тя, а гласът й прозвуча някъде отдалече.

Сивите му очи се присвиха за секунда, но после лицето му придоби обичайното си спокойно изражение.

— Само за мен ли се отнася, или и за всички останали мъже?

Тя го погледна смаяно.

— Аз не съм… това е… аз не…

— Не искаш да правиш бизнес с мен?

— Бизнес — да. Останалото — не.

Той се усмихна меко:

— Каквото кажеш.

Тя затвори очи. Усещаше, наистина знаеше, че този мъж в момента си припомняше целувката, която си бяха разменили.

И тя наистина бе споделена. Шели не бе останала безучастна в ръцете му, бе искала прегръдката им никога да не свърши. И точно това я плашеше. Не се бе интересувала от нито един мъж много отдавна. Нито пък го бе искала. Бе се борила толкова дълго за сигурността, която имаше в момента. Тя не искаше наоколо си някакъв непознат, който щеше да преобърне живота й наопаки. Колкото по-скоро си отидеше Кейн Ремингтън, толкова по-добре.

Младата жена отвори очи да му го каже, но видя само отдалечаващия се гръб на мъжа. Кейн вземаше стълбите по две наведнъж с леки и решителни крачки. Гласът му долетя до нея:

— Когато животът ти поднася лимони, правиш лимонада. Баща ти никога ли не ти го е казвал?

— Само когато животът ти поднася и захар заедно с лимоните — отвърна му тя с облекчение.

Той спря. Замълчаха за миг, после мъжът избухна в заразителен смях и погледна през рамо:

— Щом ти си наоколо, захарта едва ли ще е проблем.