Елизабет Лоуел
Където е сърцето (10)

Глава 10

Обикновено Шели прекарваше съботите в посещения на търгове на ценни предмети и мебели или в преглед на новите каталози, които засипваха магазина през седмицата, но сега нямаше нищо интересно — бизнесът навлизаше в обичайния си за есенния сезон застой. Най-ниската точка щеше да бъде през декември. След това, някъде около средата на януари, всички изведнъж щяха да решат, че голямото парти е приключило и отново е време за работа.

Така че не й оставаше нищо друго, освен неспокойно да броди из къщата и да се чуди как да запълни оставащите часове. Нямаше нужда да се захваща с прахосмукачката, защото чистачката бе идвала предния ден. Не й беше и до пазаруване — домът й представляваше самото съвършенство.

„Рано е да поплувам, а вече е късно за разходка из градината“ — мислеше безцелно младата жена. Каталозите, които бе поръчала с такова желание, сега изглеждаха безинтересни. Тя повдигна едно от лъскавите списания и заразгръща страниците с чувството, че е виждала всички тези отбрани съкровища поне милион пъти. „Какво ми става? Досега винаги съм се наслаждавала на свободното си време. Поне до скоро.“

Когато телефонът иззвъня, тя се втурна към него с облекчение. Не й харесваше, че мислите й непрекъснато се въртяха около Кейн и неговия чувствен смях, около Били и веселото му бъбрене и около отекващите стъпки в празния й дом.

— Ало…

— Кейн е. Трябва да говоря бързо, защото Били ще се появи всеки момент, а аз не искам да ме чуе. Дейв се обади тази сутрин и ми припомни, че днес детето има рожден ден. Би ли включила торта със свещички към менюто?

Нетърпението да свърши нещо я завладя за първи път този ден.

— Разбира се. Има ли нужда от още нещо? Кога ще дойдете? Ще доведете ли и някои негови приятели?

— Не, нека бъде… О… ето го и него. Липсваш ми, диваче.

Телефонът замлъкна, преди Шели да успее да отговори каквото и да било. Тя се загледа в слушалката, а в ума й още звучеше топлият му, дълбок глас — „Ти си като котка. Мека и дива.“

Хрумването, че мъж като Кейн може да я счита за секси, я накара да се разсмее. Посмя се на себе си и на света наоколо и започна да приготвя празненството на Били.

Реши да отиде първо у тях. Икономът разпозна бизнес картата й, покани я с жест да влезе и се върна към лъскането на сребърните свещници. Шели не искаше да изглежда подозрителна и затова обиколи цялата къща, преди да спре пред стаята на Били. Един бърз поглед в гардероба му бе достатъчен за младата жена — очевидно дрехите нямаха шанс да бъдат включени в списъка на подаръците за рождения ден. Колекцията от компактдискове също изглеждаше ужасяващо. Самото количество не я обърка толкова, колкото стряскащите заглавия върху обложките. След като прочете имената и разгледа илюстрациите, тя въобще не можа да си представи що за музика бе това.

„Разярени слонове — каза си Шели, — а около тях бушува гневен вулкан.“

С ясното чувство, че все още не е разбрала нищо съществено, тя се извърна към дискетите, нахвърляни върху разпръснатите комикси. С тези неща бе по-наясно — току-що бе завършила обзавеждането на дом, в който бе използвала всичко: от елементарните тендери, до модерните въртящи витрини за софтуер. С бележник в ръка, тя се зае да записва заглавията на игрите. После се изправи и надникна в библиотеката, която бе приютила и терариума на костенурката. Самата тя бе чела много научнофантастична литература и познаваше много от авторите. Не бе учудващо, че Били показваше предпочитание и към приключенските романи, и то към добрите от този жанр. Шели си записа някои липсващи заглавия от известни автори. Всъщност беше изненадана, че момчето притежаваше една-единствена художествена книга в областта на фантастиката. А пазарът предлагаше огромно разнообразие от хубави произведения.

„Да не би да не му харесва? — обърна се младата жена към костенурката. — Или пък книгите от този жанр са твърде скъпи?“

Тя решително разгърна книгата и намери отговора — страниците бяха разлиствани толкова често, че лъскавото покритие на места бе протрито. „Да — каза си Шели, — харесва ги.“

Като си тананикаше, тя излезе от къщата и подкара колата към любимата си книжарница за фантастика, където можеше да намери и богат избор от дискети с компютърни игри. Магазинът имаше огромна витрина, на която блестяха миниатюри на герои от филми и книги: дракони, рицари, троли и всякакви чудовища, вдъхновяващи развихреното въображение. Всички бяха вплетени в ужасяваща битка под калифорнийското слънце. В центъра на сцената просветваше тялото на сребрист дракон. Митичните същества излъчваха грация и смъртоносна опасност. Но за разлика от останалите драконът бе изработен с майсторски усет към детайла — на всяка люспа от тялото му бе отдадено необходимото внимание, на всеки лъскав зъб и остър нокът. Художникът несъмнено притежаваше не само познания в областта на митологията и анатомията, но и истински талант. Слънчевите лъчи се провираха покрай чудовището и образуваха различни пластове светлина. В този трептящ ореол драконът сякаш дишаше бавно и ритмично.

„Чудесен е — каза си Шели. — Тъкмо ще подчертае характера на стаята му.“ Усмихна се и влезе в магазина. А там имаше всичко, което Били би могъл да си пожелае, дори повече. Тя избра няколко книги, включени в илюстрована колекция на един от любимите й автори на научна фантастика, после се спря и на няколко книжки с меки корици. Най-накрая купи дракона.

Точно когато се канеше да си тръгва, я видя. Беше необичайна картина, забравена в ъгъла на магазина. Излъчваше особена виталност, почти сюрреализъм с кристалната чистота на линиите, и изобразяваше вселената, погледната от средата на Млечния път. Шели се върна и застана пред картината. Космическите съзвездия трептяха в звездното море като приливни вълни и образуваха странни фигури, подсказваха за извънземни светове, бленувани от човека, разкриваха приказни възможности с всеки нов поглед, с всяко премигване на очите. Обля я чувство на радостна екзалтация, както когато видя стаята на Били за първи път — неповторима и индивидуална. Който и да беше създал картината, разбираше мистерията и красотата на непознатата и непознаваема вселена. Парчето плат представляваше прозорец, обърнат към бъдещето, предизвикателен и в същото време съблазнителен, канещ човек да вдигне поглед от удобния, обикновен живот и да се впусне в безкрайните възможности, които предлагаше безкрайната необятност.

Шели въздъхна и отиде да търси собственика на магазина. Беше твърдо решена да купи картината, въпреки че тя не подхождаше на обстановката в дома й. С дракона под едната мишница и с книгите под другата, и с цяла вселена в двете ръце, мис Уайлд се отправи към паркинга. Постоя до колата, като премигваше на яркото слънце, някак изненадана, че завари света същия, какъвто го остави преди един час.

 

 

Няколко часа по-късно подаръците лежаха скрити в спалнята й. Почти всичко бе готово за партито и очакваше гостите. Оставаха само някои подробности. И тя се погрижи за тях по характерния начин — бързо и решително.

После се излегна в удобния шезлонг до басейна. В скута й лежеше купа, пълна с пресен зелен боб. Младата жена мързеливо почистваше шушулките и поставяше отпадъците в металната купа. Начупи боба на удобни за ядене хапки и ги пусна в тенджерата до себе си. Чувстваше се изморена и почти заспиваше. Водопадът в другия край на басейна нашепваше и мърмореше дрезгаво, сякаш обещаваше разтуха и облекчение от жегата, извираща от дефилето под къщата. Слънцето бе нажежило хълмовете и горещият въздух трептеше около изсушените храсти. Притворила клепки, Шели наблюдаваше лудориите на Били и Кейн в кристалните дълбини на басейна. Всеки път, когато момчето изплуваше, ръката му загребваше вода и я запращаше към мястото, където очакваше да се появи мъжът. След това с радостен вик след успешното изпълнение на засадата се гмуркаше отново, като някак си все успяваше да се изплъзне от силния, едър мъж, който го преследваше решително и неотлъчно. Тя знаеше, че Кейн можеше да сграбчи детето, когато си поиска. Но с преструвката си му създаваше повече радост и той с готовност се оставяше да бъде победен. Шели се усмихваше щастливо и продължаваше да рови из купата и да търси непочистен боб. Откриваше някоя шушулка, обработваше я лениво и я пускаше в тенджерата. По някое време почувства, че възглавницата на шезлонга леко потъна. Като че ли някой бе седнал до купата с боба, лежаща върху стомаха й.

— Надж?

Котката прокара меката си лапа, с грижливо прибрани нокти, по бедрото й с няма молба. Или с предупреждение. Младата жена въздъхна и все още с притворени клепки затърси из купата някоя по-сочна и крива шушулка. Надж ги обичаше такива. Котката потри глава в ръката й, като я подканяше да избере по-бързо.

— Търпение, коте. Работя по въпроса. А, ето, готови сме.

Шели протегна дланта си. Надж грабна зърната в уста, запрати ги върху земята и започна да си играе с лапа. Без да отвори очи, Шели се разсмя, защото знаеше какво прави котката. Надж притежаваше древната страст на прадедите си към бобените зърна. Преследваше ги като малко котенце и никак не се срамуваше.

Възглавницата натежа отново. Купата се наклони под нечии опити да измъкне още боб. Шели не си направи труда да отвори очи.

— Толкова скоро ли се насити на нещастната шушулка? Да не би да си я запратила в басейна и сега да си търсиш ново забавление?

Купата се килна на една страна.

— Надж! Внимавай!

Шели стреснато отвори очи.

Хладни, мокри ръце обвиха талията й и я вдигнаха от шезлонга. Металната купа падна и иззвъня върху камъните. Едва сега разбра. Усети горещината от тялото на Кейн, която извираше дори и от стичащата се вода. Той я привлече плътно до гърдите си. Слънчевите лъчи проблясваха златни в косата му, просветваха в капките, уловени от косъмчетата по гърдите му. И тя се зачуди какъв вкус биха имали водните капчици — сладък или солен.

Бавно, почти безпомощно, тя извърна глава и близна гърдите му. Усети как мускулите се стегнаха под устните й, как цялото му тяло се напрегна в очакване.

— Боже господи, как ми се иска да бяхме сами — дрезгаво промърмори мъжът.

— Съжалявам. Не съм спирала да си мисля за това.

— Знам. Ето защо всичко, което правиш, е толкова секси.

Шели сепнато повдигна глава и се вгледа в лицето над себе си. Неуловимите тонове на синьото в очите му изглеждаха по-ярки сега на фона на лазурносиньото небе. Точно те придаваха на зениците оня особен сребрист оттенък, който се менеше с всяко движение на главата. В момента очите му изглеждаха почти сини и някак прозрачни. Но тя знаеше, че те можеха да искрят и с блясъка на стоманата, а друг път да светят със сребърна страст. Тези очи я очароваха.

— Очите ти са красиви, както и устните — каза тя.

Чак тогава разбра, че отново го беше направила — действаше, без да мисли. Затвори очи и промълви:

— Съжалявам, но произвеждаш разрушителен ефект върху самоконтрола ми.

— Мисля, че и двамата имаме нужда от студена баня.

— Басейнът е осемдесет и два градуса.

— Значи ни чака един студен ад.

С няколко крачки мъжът стигна до басейна и скочи в него заедно с Шели в ръцете си. Докато водата все още ги закриваше от погледа на Били, Кейн я целуна силно. После се изтласка с крака от дъното и двамата изскочиха на повърхността.

Първото нещо, което Шели видя, бе любопитното лице на Били, навряно в нейното.

— Казах му да не ти мокри косата, но той не ме послуша. Ядосана ли си?

Изражението му говореше много повече от думите. Той се безпокоеше, че денят му вече е провален. За момент Шели не се замисли защо детето бе толкова сигурно, че тя е ядосана заради случилото се. После се сети, че Джоу Лин би реагирала по този начин, ако случайно пострадаше внимателно направената й, боядисана, лакирана прическа.

„Глупава жена! Знае ли тя колко струва смехът на едно дете?“

Тя се усмихна на Били, махна мокрите кичури коса от лицето си и мързеливо заплува.

— Не съм ядосана. Направо съм побесняла!

Неочаквано сграбчи Били за косата и го натисна във водата. След малко момчето изплува с ухилено лице. Тогава започна луда гоненица в басейна. Носеха се викове, крясъци и смях. Водните пръски и бурното движение привлякоха интереса на Надж. Тя започна да кръжи около басейна, като внимателно следеше битката и отръскваше глава всеки път, когато водата я достигаше.

Най-накрая всички останаха без дъх и точно тогава Били поиска да играят на сляпа баба. Дори предложи да започнат с него. Шели и Кейн се повъртяха около него минута-две, после Кейн й намигна и уж случайно силно плесна във водата. Момчето веднага се стрелна към него и успя да го хване.

— Сега ти си сляпата баба!

Мина известно време в бродене и търсене из басейна и Кейн хвана кикотещия се Били, след това Били се докопа до Шели. Наложи се да хвърлят чоп кой да бъде сляпата баба и продължиха играта. След като за пореден път Кейн се остави да бъде хванат, Били най-сетне се отегчи и двамата почнаха да си шепнат нещо.

Кейн протегна ръце, затвори очи и се впусна да търси жертви. Шели внимателно го наблюдаваше — мъжът съсредоточено и безшумно се плъзгаше във водата. Били се потопи и заплува към дълбоката част на басейна. Стигна до стълбите, изскочи навън, отръска се, събра пръсти в знак на мълчание пред устните си и изчезна в къщата. Шели остана сама с Кейн.

Младата жена се опита да бъде толкова тиха колкото Били, но за разлика от него бе по средата на басейна и трябваше доста да поплува, за да се измъкне безпрепятствено. Кейн веднага усети вълните, които краката й правеха под водата. Вече не й остана избор и тя се впусна с максимална скорост към края на басейна.

Мъжът сякаш притежаваше радар. Безпогрешно се ориентира и с бавни, спокойни движения заплува след нея. Имаше нещо първично в хищната грация и верния усет, с който я преследваше и притискаше в ъгъла. Сърцето й заби в очакване и особен, несъзнателен страх. Мъжът изглеждаше огромен, силен и неумолим като хищник.

Шели реши да смени тактиката. Потопи се под вода и се отправи към водопада. В момента, когато показа глава, за да си поеме въздух, една голяма ръка я хвана за глезена и двамата се озоваха скрити зад булото на падащата вода.

Кейн отърси глава и притисна тялото си към нейното. Обгърна я с ръце като в клетка. Очите му бяха замъглени от желание.

— Били…

— Били прави лимонада за изморения си, стар чичо.

Кейн я огледа жадно. Жената пред него бе като полирана от стичащата се по тялото й вода, очите й просветваха изумруденозелени на фона на бледата светлина, проникваща през булото на водопада. Водните капки блестяха по кожата й и по натежалите клепки, косата й плаваше към тялото му, докосваше го нежно като тъмен воал.

— Искам те — отекна плътният му глас.

Устните му се открехнаха, докато навеждаше глава към нея.

Шели имаше достатъчно време, за да избяга. Не го направи. Очакваше целувката му с нетърпение и напрежение, което я разтърсваше.

Устните му бяха топли, езикът му изгаряше устата й. Той проникна бавно, дълбоко, като искаше да й покаже колко твърд и нежен щеше да бъде, ако му разрешеше да стане част от нея, да я изпълни цялата и да получи удовлетворение. Когато целувката свърши, мъжът трепереше от наслада и нетърпение.

— Искаш ли ме? — попита той дрезгаво. — Кажи ми, че ме желаеш поне мъничко. Кажи ми, че не страдам само аз.

От гърлото й излезе неясен звук, тя обви ръце около шията му и разтвори устни, за да отговори на целувката. Кейн не се сдържа и впи уста в меката плът, за да вкуси всяка частица от нея, наслаждаваше се на горещия й език, плъзгащ се по неговия бавно и изкусително.

Шели впи нокти в раменете му, тялото й се напрегна до крайност, зъбите й се забиха в устните му. Силата на желанието й би трябвало да я изплаши, но младата жена не усещаше нищо друго в момента, освен силното тяло, долепено до нейното. Но дори и сега, щом ръката му докосна гърдите й, тя се сепна и застина вцепенена. Кейн веднага се отдръпна и тя проплака:

— Не исках това…

Гласът й го прониза като нож, всеки мускул по тялото му се напрегна. Не искаше да се откъсне от нея, а знаеше, че трябва. Ако не го направеше, щеше да забрави за Били, за жалкия й съпруг, за наранената й душа, за всичко, освен за глада, изгарящ тялото му. Но не биваше да я взема по този начин. Не можеше да си позволи да бъде егоист като мъжа, унижил я преди няколко години. Нещастникът я бе накарал да се срамува от чувствеността си, да погребе сексуалността си под наслоилия се с времето страх.

Нежно прокара устни по нейните, после по пламналото й лице, като шепнеше утешителни думи. Усети кога напрежението отпусна тялото й и я взе в прегръдките си.

— Извини ме — трепна гласът й. — Не знам какво ми стана.

Очите му се разшириха от изненада, защото разбра, че в този момент тя казваше самата истина. Тази жена не бе изпитвала подобни чувства досега — не беше разбрала какво означава да копнееш по любимия човек, да жадуваш за тялото му.

— Аз въобще не съжалявам — отговори той.

Шели объркано избягна погледа му.

— Погледни ме, мъниче!

Тя бавно вдигна глава, очите й още тъмнееха от силните чувства, които страстта бе събудила.

— Точно така трябва да се чувства една жена в ръцете на мъжа, когото желае. Нежна, но и дива.

— Но аз те нападнах!

— Достави ми огромно удоволствие. Със зъбите и ноктите си… всичко.

Тя го гледаше недоверчиво. Тогава той наведе глава и зъбите му се сключиха върху шията й, точно където от нежната извивка започваше рамото. Бавно и с наслаждение ласките му загрубяха и по нежната кожа се появиха следи. Чу как дишането й почти замря, после как въздухът излиза на остри, неравномерни тласъци от гърлото й. Ноктите й отново диво задраскаха раменете му с няма молба да продължи. Настояваше. Мъжът се засмя и целуна малките белези, останали след зъбите му.

— Сега вярваш ли ми? Можеш да правиш с мен каквото си поискаш. Аз изпитвам същото като теб — искам те.

Отнякъде долетя шум на отваряща се врата и обяви появата на Били. Кейн погледна устните на жената пред себе си и видя трепкащото желание в тях.

— Скоро ще останем сами. Обещавам ти!

Мъжът се оттласна от бордюра на басейна и заплува с мощни удари към другия край. Шели удивена разбра колко сила се криеше в тялото му.

Били се отправи към басейна с поднос в ръка. Пластмасовите чаши с лимонада се поклащаха при всяка стъпка на момчето.

— Хвана ли я? — живо попита то.

— Да, обаче я измамих.

— Да не си погледнал?

— Не — Кейн направи зловеща гримаса. — Използвах зъбите си.

Били изглеждаше изненадан, после се засмя.

— Добре. Време е за лимонадата. Всички навън!

— Ще изпия моята в басейна — заяви Кейн, протегна ръка и зачака да получи чашата си.

Шели разбра защо остана във водата. Но тя можеше да излезе. Нейната възбуда се изразяваше само в червенината, която би могла да е и от слънцето. Спокойно се настани на стола, за да се наслади на питието.

„Понякога — каза си тя с удивление, — женската половина на света има някакви преимущества пред мъжката!“

Били пресуши чашата си на няколко огромни глътки и погледна към Шели.

— В кухнята мирише страхотно.

— Погледна ли колко е часът?

— Да. Пет и половина. Имаше някаква машинария, която пищеше на печката.

Шели скочи на крака и се затича към къщата. Кейн отметна глава и се разсмя, но смехът му постепенно замря, докато наблюдаваше грациозната гъвкава фигура и плавните движения на дългите, стройни крака. Банският костюм от две части прилепваше по тялото й като втора кожа, сякаш майстор художник бе изрисувал цветни мотиви по линиите, извивките и издатините на плътта й. Зърната й гордо изпъкваха под тънката материя, втвърдени от хладната вода и от желанието, все още пърхащо в тялото й.

Трябваше да изчака поне още няколко минути, преди да може да си позволи да излезе от басейна. Даже и тогава побърза да наметне хавлия около бедрата си, събра празните чаши и забърза към кухнята.

— Вземи зеления боб — извика през гръб на Били. — Време е вече да се научиш как се сервира маса. Няма винаги да разполагаш с камериерка, която да ти върши работата.

— О, чичо…

— О, племеннико! — насмешливо повтори мъжът думите на момчето, като имитираше плачливите нотки в тона му.

Били мрачно се зае с поставената задача. Клекна, опря се на пети и започна да събира разпиляния боб. Около него веднага се появи Надж и с жаден поглед заследи изчезващата плячка. Кейн разбра какво ще стане и отвори уста да предупреди момчето, но после се отказа. „Нека сам се справя“ — каза си той. С ръка на бравата, мъжът се сепна от вика на племенника си. Шели вдигна глава от картофите, които току-що беше спасила.

— Какво беше това?

— Надж плячкосва.

— Сигурен ли си, че не е Скуизи?

Кейн я обгърна откъм гърба и притисна тялото й със сила, която накара мускулите му да изпъкнат:

— Ето, това е Скуизи! — прошепна той.

На Шели не й остана дъх да се съгласи с думи и само кимна умолително. Кейн целуна рамото й и най-после я освободи.

— Още нещо за вършене?

Тя го погледна и многозначително повдигна вежда. Мъжът се разсмя.

— Имам предвид нещо, което можем да направим пред публика.

— Как си с мачкането на картофи?

— Ужасен. Винаги прекалявам със силата.

— Трябваше да те удавя, когато имах възможност — въздъхна със съжаление Шели.

— О, и кога си имала подобен шанс?

Той повдигна мократа й коса и целуна влажната кожа. Бъркалката се изплъзна от ръката й и издаде звънлив звук, когато металът се срещна с теракотените плочки на плота. Кейн успя да хване лъжицата, преди да падне на пода.

— Не ти ли е казвал някой някога, че притежаваш качеството да разсейваш хората? — промърмори тя.

— Ти. Току-що. Наистина ли те разсейвам?

— Да!

— Добре. Само господ знае обаче какво правиш ти с моето въображение!

Той я повдигна леко, долепи устни до врата й и я пусна обратно. После с бързи движения се зае да превърне варените картофи в еднородна маса. Шели се долепи зад гърба му и наблюдаваше пюрето.

— Сега вече знам какво са правели жените преди появата на електрическите миксери.

Кейн я изгледа продължително. Тя се изчерви и наля в купата топло мляко и разтопено масло. Когато мъжът вдигна ръка, за да продължи отново, Шели леко го удари по бицепсите. Той замръзна.

— Шели… — гласът му бе пълен с предупреждение.

В този момент влезе Били с най-различни съдове в ръце. Притвори с лакът вратата и се заоглежда къде да постави снаряжението си.

— Имаш късмет — прошепна Кейн в ухото на Шели.

— Късмет ли? Аз изцяло владеех положението — нахално каза тя и отстъпи далеч от обсега на ръцете му.

— За какво става дума? — любопитно попита Били.

— Внимавай за котката! — извика Шели.

Момчето сепнато погледна надолу, протегна крак и открехна вратата, през която се опитваше да се промъкне Надж. Шели взе боба от ръцете му, преди да се разпилее отново.

— Кой е владеел положението? — попита я настойчиво момчето.

— Този, който умее да прави хубаво пюре от картофи.

— Истински картофи? — надеждата и недоверието се прокрадваха в гласа му.

— Толкова истински, колкото мога да ги направя аз — потвърди Кейн и ритмичните му движения в купата потвърдиха верността на думите.

— Страхотно! — извика Били. — Пък аз си мислех, че ще ядем пюре от кутия.

— Аха — обади се Шели, — лепило за тапети.

— Какво? — учудено я изгледа момчето.

— Книжно лепило — поде шегата й Кейн.

Шели направи нещастна физиономия:

— Пергамент.

— Бетон.

Били гледаше ту единия, ту другия като зрител на тенис турнир. След това разбра и се ухили.

— Колко хубаво! И вие не харесвате готовото пюре като мен.

— О, не е чак толкова лошо, когато го ядеш далеч от цивилизацията — заключи Кейн.

— И вече си вървял около петдесет мили — добави Шели.

— Без да ядеш?

— Цели пет дни.

— И няма нищо за ядене наоколо?

— С километри.

— А и кракът ти е счупен…

— И трябва да направиш верен избор — с триумфиращ глас продължи Шели.

Били чакаше с напрежение, но чичо му се засмя и отказа да продължи. Шели се усмихна и се зае да сортира боба. Надж се метна на плота с грациозен скок и се втренчи с очакване в зеленчука.

— Много обича боб — каза Били.

— Така ли? — попита Шели. — Как разбра?

— Ами, първо по студения й нос, заврян в…

— Били! — предупреди го чичо му.

— … задните ми части.

— Сервирай масата! — нареди Кейн.

— Йес, сър! — отекна гласът на момчето и то излезе от стаята.

— Колко време остава до вечерята?

— Веднага щом сготвя боба, и сядаме — отговори тя.

— Ще имам ли време да си проверя телефонния секретар?

— Все още ли се безпокоиш за Лулу?

— Уискито все още ли съдържа алкохол?

— Телефонът е точно до вратата на съседната стая.

— Благодаря.

Докато Били се занимаваше с масата, Кейн позвъни в жилището си. След минута Шели го чу да проклина. Затръшна слушалката на вилката, после започна бързо да набира различни номера. Говори с някого известно време, но тя не разбра думите. Но и без това разбра — той беше бесен. Младата жена се замисли какво ли би могло да се е случило на Юкон и колко време щеше да се наложи Кейн да отсъства, за да уреди нещата. В края на краищата работата му беше такава. Пътник — не се задържаше никога достатъчно на едно място, за да създаде дом. „На него му харесва този начин на живот, никога не забравяй това“ — каза си тя. Но го забрави веднага. Не искаше да мисли за подобни неща сега. Всеки път, когато си припомняше, че той е човек без корени, тя се разстройваше. Пред нея вече не стоеше въпросът, дали този мъж щеше да я нарани, а кога щеше да го направи. И колко щеше да боли.