Елизабет Лоуел
Където е сърцето (18)

Глава 18

— Ти не ми ли каза, че там няма достатъчно минерали, за да се проведе пълно геоложко проучване? — говореше Шели, като държеше слушалката на телефона плътно до ухото си.

— Не и при тези условия — отговори Кейн. — Юкон е ад по отношение на оборудването.

Тя се напрегна, за да чува по-добре. Думите звучаха неясно и накъсано, сякаш някой говореше в нива с узряла царевица. Въпреки това стържещият глас й напомняше колко дълги бяха тези десет дни, в които той отсъстваше от града.

— Но канадците не се предават. Правителството иска да продължа изследванията.

Сърцето й сякаш спря да тупти:

— Сега?

— Не. Следващото лято, когато снегът се стопи. Само глупак може да търси руда в тъмнината на ледени блокове, огромни като цяла къща.

Шели изчака дишането й да се успокои и каза:

— Сигурно трябва да се види подобно нещо.

— Снегът ли?

— Всичко това. Изгряващата зора, безкрайните снежни дни…

— Аз бих се радвал да видя слънцето. Изглежда като… — нещо изпука и връзката се загуби за миг. После гласът му прозвуча отново отчетливо: — зимата. Бурите идват и траят дълго. Нямахме никакво свободно време.

— Ще можеш ли да излетиш?

— Опитваме се. Търсим подходящ момент, но не мога да кажа точно кога ще се прибера в Ел Ей.

Шели усети отново познатото кълбо от нерви в стомаха си при мисълта, че няма да го види и тази нощ.

— Ще те чакам на летището — твърдо каза тя.

— Може и да се зазори, преди да успеем да излетим…

— Не ме е грижа.

— Но мен ме е грижа. Не мога да си представя, че ще спиш на стол, само за да разбереш, че времето пак ни е попречило да тръгнем.

— Но…

— Искам да се наспя. През последните десет дни не ми се е случвало често.

Шели си помисли, че и тя не бе спала, но не го каза гласно. Той щеше да попита какво се е случило. Нищо, разбира се, само дето него го нямаше…

— Надявам се, че ще успееш…

— Ти добре ли си?

— Да, чудесно.

Но нито един от двамата не повярва на думите й.

— Проклето време — яростно каза мъжът. — Обичам те. Искам да съм с теб. Липсва ми гласът ти, смехът, тялото…

Тя се усмихна, въпреки че той не можеше да я види от хилядите мили разстояние.

— А аз искам да се сгуша в теб и да ти разкажа как Надж и Скуизи се скараха и как точно тогава влезе Били. И за новия си клиент, който колекционира мебели на знаменитости от целия свят. И за звука на вятъра в храстите около мен, за луната и… за още толкова неща. Говоря като… някоя идиотка.

— Звучиш така, сякаш ти липсвам.

— Да. Липсваш ми — сухо преглътна тя.

— Ти си ми като слънчев лъч.

— Гласът ти е толкова отпаднал. Ще можеш ли да поспиш в самолета?

— Зависи.

— От времето ли?

— От това кой ще изтегли печелившата карта. Милър си изкълчи ръката и някой от нас трябва да е втори пилот.

Телефонът не можа да прикрие внезапното й, болезнено издишване.

— Не се безпокой, мъниче. Не съм новак в летенето. Ще се приземя благополучно. Нямаше да живея толкова дълго с тази професия, ако бях глупак.

— Внимавай — промълви тя. — Аз… аз… Липсваш ми. Толкова много ми липсваш.

— Обичам те.

Връзката се разпадна. Тя погледна нещастно към замлъкналия телефон и се помъчи да се пребори с чувството на самота.

„Защо не мога да преглътна сълзите… Та той си идва. Скоро. Ако не днес, утре ще си бъде вкъщи.“

Със замъглен поглед постави слушалката и тръгна към обичайното си място в „Златната лилия“. Това бе нейният дом, вторият й дом. Обикновено магазинът я затрупваше с много дребни, но неотложни задачи и проблеми.

Обикновено, но не и днес.

Имаше огромно количество работа, но тя не се интересуваше от нея. Мина покрай купчина нови каталози, току-що пристигнали, с блестящи обложки и привличащи вниманието заглавия. По бюрото й лежаха разпръснати файловете с имената на нови клиенти. Но Шели отклони очи от тях и разсеяният й поглед се прехвърли на пратката от Шанхай. По изящните порцеланови изделия все още се виждаха остатъци от опаковката. Красивите вази молеха да бъдат почистени от праха и поставени на полагаемото им се място.

Когато бе пуснала поръчката преди шест седмици, тя бе толкова нетърпелива да получи предметите, да се полюбува на блестящата повърхност и плавните извивки, да ги подържи в ръцете си. И сега, едва пристигнали тази сутрин, те стояха забравени в ъгъла и младата жена се бореше с нежеланието си да разгледа съдържанието на кутията и да провери изпълнението на заявката.

„Ще ги погледна по някое време, някой друг ден ще се насладя и на уникалната колиба на мистър Мастерсън на брега на океана. Ще обърна внимание и на мисис Лутър. Друг път. Не и днес. Днес, всичко, което искам, е Кейн.“

Тя се отправи разсеяно към скулптурата със заглавие „Обичам те“ и прокара ръце по повърхността. Трябваше да се съсредоточи, да помисли върху работата си. Но единственото, което бе обсебило мозъка й, бе този мъж, отсъстващ от Лос Анжелис.

„Какво ли ще е да пътуваш надолу по реките с кану, да промиваш рудата от водата, да усещаш уханието на кедрови дървета и да чуваш тайнствения шепот на непозната луна на фона на непознато небе?

Дали той е открил нов пейзаж на човешката душа там, в Юкон? Ще ми разкаже ли за него, ще ми го донесе ли в зениците на очите си и в звука на гласа си?

Дали му липсвам поне една десета от това, което той ми липсва? Дали ще остане при мен повече или ще тръгне отново, както през последните шест седмици непрекъснато пътува? Ден — тук, два дни — другаде. Седмица. Цяла вечност самота.

Пътуващ мъж.“

Тя махна ръце от скулптурата и си каза, че Кейн Ремингтън бе достоен човек. На него можеше да се разчита. Винаги спазваше обещанията си. Не я притискаше с настойчиви разговори за брак, нито я караше да му се кълне във вечна любов, макар тя да знаеше, че той го иска. Бавно и сигурно този мъж й показваше, че може да му се вярва и доверието е най-важното нещо за него.

Ходеха заедно на търгове, сядаха на фотьойлите и разглеждаха каталози. Смееха се на чудноватите, странни неща, които хората харесваха и слагаха в домовете си. Обсъждаха какво подхожда или не на неговия собствен дом.

Но всеки път, когато трябваше да се вземе решение по конкретен въпрос относно къщата му, Кейн веднага сменяше темата и я разсейваше с някоя смешна история от миналото си, като разкриваше пласт след пласт от душата си пред нея.

Тя не го притискаше също със срокове за привършване на преобзавеждането на къщата. Защото ясно съзнаваше, че не беше готова със собствения си отговор за бъдещето им. И се страхуваше.

Спомняше си:

„Ще завършим дома ми и тогава ще говорим отново.“

За първи път в живота си Шели не искаше да приключи работата си по определен проект. Бе изпратила работниците у тях и Кейн се бе появил на прага й с куфари в ръка. Тя го бе посрещнала с усмивка и го бе приела. Харесваше й да живеят заедно.

Отново преживя момента, в който, без да каже и дума, го бе повела покрай стаята за гости в собствената си спалня. Там, под сребристото небе, бяха открили нови удоволствия. Заспиваха с преплетени тела, събуждаха се с целувки и нежни думи.

Работниците бяха заминали вече. От седмици домът му бе готов за нейната специална намеса. Боядисана и освежена, с подновен интериор, къщата очакваше последните щрихи. Шели бе преобърнала земята, бе направила невъзможното и платила огромни суми, за да получи мебелите, които Кейн бе харесал. И те пристигнаха предната седмица. Всяко нещо бе уникално, произведено според нейните указания за цвят и размер, тъкан и дървен материал. Цветът на горска зеленина се съревноваваше с лешниковия и пясъчно златистия. Някой друг акцент на синьото напомняше за скритата прелест на езеро в пустинна местност. От стая в стая водеха различните нюанси на специално подбраните основни цветове и създаваха впечатлението, че човек върви през самата природа, преобразена в дом за нуждите на човека.

„Трябвате да приключа с работата преди няколко седмици.“

Но всеки път, когато вече бе решила да уточни какво иска клиентът й, Кейн решаваше да води продължителен неотложен разговор или пък Били пристигаше на гости, или бяха много изморени, за да се заемат със сериозна работа.

Шели бе наясно за причината, поради която все се намираха поводи да се отклони последното решение. Защото въпреки екстаза, въпреки разбирателството, което цареше помежду им, тя не казваше нищо за женитба, нито за съвместен живот. Просто искаше да попие радостта от преживяното и да се опита да превъзмогне болката от отсъствията му. Но не можеше.

— Шели? — извика я Брайън.

Тя стреснато се извърна.

— Да?

— Какво става с теб?

— Нищо. Защо?

— Извиках ти няколко пъти, но ти не отговори. Помислих, че си излязла.

Гласът му звучеше едновременно раздразнено и загрижено и тя разбра, че бе стояла тук твърде дълго, с ръце върху скулптурата и отсъстващ ум.

— Извинявай — бързо избърбори младата жена. — Бях се замислила за един от проектите, върху които работя в момента.

— Къщата на Ремингтън?

Тя се поколеба, защото знаеше, че Брайън не харесва Кейн.

— Да. За неговата къща.

— Има ли някакви проблеми?

— Не. Защо?

— Защото обикновено не се занимаваш толкова дълго с определен проект — присви очи младият мъж.

— Кейн не е обикновен човек.

— Шели Уайлд, Кралицата на недоизказаното — в думите имаше подигравка, но в тона му се криеше симпатия.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Само това, че мъжът, който те е накарал да стоиш замаяна, и да забравиш работата, може да е всичко друго, но не и обикновен. Той е кандидат за книгата на рекордите „Гинес“. Ако този Ремингтън даде пресконференция или организира семинар по темата „Как да привлечем вниманието на безчувствените жени“, то аз ще съм първият записал се.

— Няма да ти свърши работа — сухо каза тя.

— Не се безпокой за мен — той подигравателно разтвори ръце. — Аз отдавна съм се отказал да те съблазнявам. Държа на жените, които знаят как да оценят един мъж по достойнствата му — висок, хубав блондин, истински динамит в леглото. Дойде ли поръчката на мисис Каолин с последната пратка?

— А, сети се за жена, оценяваща привлекателни блондини — иронично каза Шели.

— И ти трябва да опиташ.

Тя го погледна за първи път с очите на жена. Усмивката му напомняше тази на паднал ангел — с блеснали снежнобели зъби и открит цинизъм. Измерваше я с поглед, познал стотици жени и очакващ да познае поне още толкова.

— Мислех, че си се предал — заключи тя.

— Може би съм променил решението си?

— Да, но аз не съм.

— Нещо със сигурност се е променило обаче. Ти си толкова различна, сладурче. Явно си научила доста неща за секса, откакто този Ремингтън влезе в леглото ти.

— Започвай да си търсиш друг бизнес партньор! Веднага!

— Хей, чакай, чакай! — Брайън наистина изглеждаше изненадан. — Всичко, което исках да кажа…

— … е, че тъй като съм любовница на Кейн, трябва да съм в наличност за всички останали мъже, които се навъртат наоколо — студено продължи тя. — Разбирам защо ти мислиш по този начин. За теб жените са като тоалетната хартия — цветът и материята се сменят с различните рула, но в основата си всичко е едно и също.

— Никоя от жените, с които съм бил, не се е оплакала.

— Тоалетната хартия не се оплаква. Бялата ваза е за мисис Каолин.

— А ти принадлежиш на Кейн Ремингтън. Няма проблем. Схванах посланието. Какво става с дървените миниатюри на мистър Минг?

— Не са пристигнали още — през зъби процеди Шели.

— Ще проверя дали всичко с пратката е наред. Вземи си почивен ден, партньоре. Имаш нужда от разтоварване.

Брайън се запъти към собствената си стая, като си подсвиркваше.

Шели се заоглежда из залата като чужденец, който не знаеше къде се намира. Чувстваше се странно, объркана и замаяна. До болка познатият й свят бавно и неминуемо се разпадаше и тя се плъзгаше към неизвестността.

Как го беше казал Кейн? Странник в чужда земя.

Статуята я привличаше неудържимо. Младата жена се втурна към нея с протегнати ръце и почувства известно успокоение — хладните, спокойни извивки й помогнаха да разбере какво да направи.

— Ако Били се обади — извика тя към стаята на Брайън, — кажи му, че полетът на Кейн ще се забави заради буря. Ще го вземем утре след училище.

Мъжът се показа от офиса:

— Добре, че ме подсети. Затова бях дошъл при теб преди малко. Били позвъни. Баща му пристигал днес. Говореше нещо за женитба тук, а не във Франция, и че трябвало да вземе Скуизи по възможно най-бързия начин. Разбра ли смисъла?

Тя се усмихна, усетила радостното възхищение на Били в обърканото съобщение.

— Да. Всичко ми е ясно. Той ще има семейство. Истинско семейство!

Огледа още веднъж познатата обстановка, чувствайки се като аутсайдер. Пое си дълбоко дъх и се опита да преодолее странното усещане.

— Ще имаш ли нужда от пикапа днес?

— Не. Шегата настрана, Шели, добре ли си?

— Всичко с мен е наред. Ще докарам камиона утре.

— Нещо, което мога да направя за теб?

Тя погледна към скулптурата.

— Да. Занеси статуята навън. Ще я взема.

— Къде отиваш?

— Да довърша дома на един ренегат.

— Ремингтън ли? Вече бе време.

С този последен коментар Брайън взе скулптурата и излезе, за да я постави в камиона за доставки на „Златната лилия“.

Шели се качи, увери се, че ценната вещ е закрепена на сигурно място, и подкара към къщи. Опитваше се да не мисли как щяха да се развият събитията, след като приключеше с работата си в дома на Кейн.

„Какво ще правя тогава? Не бих могла да живея с човек, който непрекъснато пътува. Но не мога и без него.“

Имаше само една-единствена надежда и се бе вкопчила в нея като удавник за сламка.

„Ако Кейн хареса дома си, ако се впечатли от топлотата, естествената простота и бликащата жизненост, които съм постигнала, може би ще поиска да остане и ще престане да скита. Защото всичко, което желае, е тук.“

Беше впила несъзнателно пръсти във волана и ръцете започнаха да я болят от усилието. Но тя не им обръщаше внимание. Продължаваше да си повтаря едни и същи уверения, като се мъчеше да убеди самата себе си, че е права. Отчаяно се надяваше събитията да придобият точно този обрат.

В този момент разсеяният й поглед бе привлечен от някакъв дим високо в планината. Какво е това? Смог? Вгледа се по-внимателно и разбра, че черният дим не може да е причинен от замърсени газове. Есенният ден бе ясен и чист заради силните ветрове от Санта Ана. Въздухът бе прозрачен като кристал, горещ и сух и някак изпълнен със статично електричество.

„Пожар! — помисли си тя. — И то поне на две места…“ С тренираното самообладание на човек, виждал доста подобни гледки, тя се взираше напрегнато в гъстия пушек. Единият бе по-светъл и постепенно избледняваше, което означаваше, че пожарните коли бяха вече на мястото. Вторият бе все още черен и неопитомен от човешка ръка. Извиваше се на плътни кълба към небето, мощен и опасен. Наблюдаваше го, докато навлезе в тунела. Когато излезе на повърхността, тя веднага впи очи в планината. Димът вече бе сиво-бял и изтъняваше пред погледа й. Някой бе успял да стигне навреме. Около нея завиха сирени и тя се отклони вдясно, забавила скорост, за да пропусне пожарните коли. Бяха четири. Изчака търпеливо, благодарна на градските власти, които успяваха да се преборят с пожарите в района. Деветдесет и девет процента от времето пожарникарите прекарваха, за да ограничат пожара и да го накарат постепенно да затихне. Другият един процент бе самият ад — пламъците стигаха височина от няколко фута, димът закриваше небето, рояци нажежени искри яхваха вятъра и разпръскваха огнената зараза. Тогава пристигаха самолетите, управлявани от луди смелчаци, навираха се в огнената стихия, разучаваха формата и размера на чудовището и го засипваха с порой от противозапалителни вещества. А долу, по фланговете на бедствието, се бореха стотици хора — с лопати, брадви, мотики, булдозери и клетви спираха пипалата му. Най-накрая човекът печелеше и същият този вятър, който хранеше чудовището, след това разчистваше тъмните петна по лицето на небесната шир.

И Шели мислено се помоли този пожар да не се разпростре, да не стигне до подножието на скалистите планини, оставил след себе си черната пустош на унищожението.

„Изглежда вече овладян — каза си тя. — Ще го задържат в рамките на няколкостотин акра. Само дано вятърът не…“

Пета пожарна кола изфуча по булеварда. Бавно и внимателно останалите превозни средства се върнаха на платното, за да продължат пътя си.

Младата жена също зае мястото си сред потока коли и след половин час навлезе в тясната, криволичеща лента между хълмовете, водеща към дома й. Вече бе съвсем сама. Не се усещаше и следа от дим. Въздухът бе кристалночист и свеж. Слънцето ярко светеше, сухите храсти нашепваха тайни, подбуждани от неспокойния пустинен вятър. Слезе от камиона и тъкмо се бе приближила до входната врата с ключ в ръката, отнякъде изскочи Надж. Котката измяука силно и с наслаждение потри гръб в краката на Шели.

— Леко, леко, ще ме събориш!

Въпреки думите си, тя се наведе и погали широката глава на животното. Когато милувката се спусна към гърба, котката замърка и заизвива тяло към галещата ръка.

„Кейн е прав. Също като жена — въздъхна Шели. — А и като мъж…“

Разтърсиха я спомените за неговата реакция — напрегнатото тяло, твърдите мускули, огънят на плътта, стенанията, когато тя го изследваше с първично любопитство. Ключът се изплъзна от пръстите й и падна на каменната настилка с рязък звук.

„Шели! — каза си тя строго. — Ако продължаваш да мислиш за него по този начин, ще изтървеш нещо много по-ценно и чупливо от ключа.“

Вътре бе приятно прохладно. Тя бе държала на естественото охлаждане и затова разчиташе както на вградената система за циркулация на въздуха, така и на отворените прозорци. Слезе по стълбите към спалнята си, като се събличаше по пътя и подреждаше в ума си всички неща, които трябваше да се свършат. Първото бе да облече подходящи удобни дрехи. Второто — да вземе пакетите от гаража и да ги натовари в пикапа.

„Започвам последния етап от работата, Кейн Ремингтън! Искаш или не, това е факт. Не ми каза какво точно предпочиташ, но се надявам да съм избрала подходящото. Не, по-скоро знам, сигурна съм, че съм се справила. Ние с теб харесваме едни и същи неща.“

С радостна възбуда, която граничеше с нервно напрежение, тя се преоблече, прелетя по стълбите до гаража и започна да изнася пакетите. Натрупа ги пред всекидневната заедно с пластмасови чанти и сакове и друг опаковъчен материал.

„Добре. Сега да започваме!“

Отиде до огромния килер, вграден в стената и елегантно прикрит с кедрово дърво. Същото, което бе избрала за основен материал в дома на Кейн. В нишата бе складирано всичко онова, което тя използваше, за да променя интериора в стаите си. През различните сезони и дизайнът беше различен. Така погледът й никога не бе отегчен, а съзнанието — непрестанно будно за новото и свежото, подходящо за къщата й.

От деня, в който се бе съгласила да се заеме с проблема на Кейн, бе заделяла различни неща от собствения си дом. Бе избрала предметите на изкуството, които със сигурност щяха да му харесат. Един от тях бе снимката от Сахара, която бе окачена във фоайето. Сега тя бе готова да поеме към новия си дом.

Едно японско платно с летящ жерав и бамбукова гора бе свалено от собствената й всекидневна. Беше едно от любимите й, изработено с прецизна простота и изящество. Кейн го бе гледал дълго и когато се бе обърнал, бе изглеждал толкова освежен и ободрен.

„Точно това трябва да взема. И «Гъските» — символ на севера и свободата.“

„Гъските“ представляваха гравюра на майстор от Мейн. Птиците бяха грациозни и елегантни, излъчваха живот, но едновременно с това и някаква особена абстракция. Именно в това се криеше обаянието на гравюрата.

Като работеше бързо, Шели извади китайски порцелан от осемнайсети век и го постави до останалите предмети. Следващият й избор бе една малка ракла от Корея за спалнята на Кейн, както и още две подобни кожени кутии от Китай.

„Добре, добре… Това и това, и това…“

Рафтовете бързо опустяха. От тях изчезна самурайската сабя, последва я някакво странно азиатско оръжие и още много други от любимите й вещи.

„А, сега… килимчетата. И маската, и…“ Тя се засмя и поклати глава. „Защо просто не взема всичко от тук?“

Маски от китова кост, кедрови гравюри на мечка, пъстърва и косатка. Месингов телескоп на възраст поне сто години, статуетка на китайско конче, толкова жизнерадостно, че тя се бе изкушавала много пъти да го завърже за нощната лампа да не избяга.

Свърши с килера и се зае с шкафа, в който стояха картините. Там бе и Калифорнийският пейзаж, рисуван от американски импресионист. Нежните цветове и материята носеха усещането за океански бриз. Имаше и серия рисунки на водни птици от американски художник, учил във Франция, и един пастел на Чарлс Морийн. Заобиколена от диплите на разкошния костюм, танцьорката бе като пеперуда с безкрайни, блестящи крила, невинна изкусителка на фона на нежните цветове.

След като изпразни и този шкаф, Шели се огледа недоволно наоколо. Все още нещо липсваше. Тръгна да обикаля из стаите, търсеше с поглед по лавиците и витрините и заделяше всичко, което би могло да впечатли Кейн. Нищо, че това бяха любимите й предмети, скулптури, картини. Важният бе той. А те просто трябваше да послужат като средство и да го задържат вкъщи. Щяха да станат негова собственост.

Тя внимателно свали статуетката от Бали, шаха от слонова кост и ескимоската. Последваха ги и други, по-малки произведения на изкуството. Скоро и стаите опустяха като килера.

„Голяма работа! — измърмори тя към Надж, която любопитно оглеждаше предметите, поставени на пода. — Ще запълня празните места с нещо подходящо от магазина. Ако се наложи.“

Но в съзнанието й кръжеше мисъл, която не смееше да изрече на глас. Бавно и с любов взе и последното — ягуара с рубинената пеперуда, кацнала на златистата лапа.

„Бих се радвала да окача «Свети Георги и ламята» над леглото на Кейн, но сега картината е при Били.“ Отдръпна ръце, защото котката провираше муцуна, за да подуши статуетката. „Звездната вселена! Разбира се. Ще стои чудесно!“

Спусна се към офиса си, където някога бе висял драконът. Сега на неговото място бе поставена картината, купена в деня, в който бе пазарувала за рождения ден на Били. Постоя няколко минути пред блестящата вселена, гледаше трепкащите звезди и енигматичните фигури, загадъчните светове и безкрайността, непозната на човека. Почувства се привлечена от пространството и времето, и онази, почти незабележима за вселената енергия, наречена човешки живот.

Кейн щеше да се любува на картината, така както бе запленен от ягуара и пеперудата. Ако я гледаше достатъчно дълго, никога нямаше да си тръгне отново.

„Какво виждаш там, Шели?“

„Не знам. Единственото, което знам, е, че когато я видях, просто трябваше да я имам.“

Припомни си и усмивката му след този разговор, неочаквана и загадъчна, без каквито и да било думи.

— А ти какво виждаш, Кейн? — прошепна младата жена в празната стая. — Какво се крие в това безкрайно, древно небе, което те накара да ми се усмихнеш тогава като човек, който внезапно е получил всичко, за което някога е мечтал.

Трябваше да получи отговор. Веднага щом той се прибереше вкъщи. При нея.