Елизабет Лоуел
Където е сърцето (3)

Глава 3

Вече навлизаха в алеята пред дома й. Кейн се пресегна и изключи двигателя. Тя забеляза, че всичките движения на Кейн бяха спокойни и премерени. Не можеше да се въздържи и да не го наблюдава. Откри, че е толкова силен, колкото и концентриран в това, което върши. Бе карал мощната машина умело и много внимателно. Бе предпазлив към движението около себе си и не пое никакви рискове. Отстъпваше дори и пред някои баровци, които си мислеха, че са единственото важно нещо на пътя. Тя се възхищаваше на шофирането му точно толкова, колкото и от умението му да се справи със змията.

И точно тук беше проблемът.

„Харесвам го прекалено много — призна Шели. — Били го нарече чичо, но не ми се вярва да е брат на Джоу Лин.“

Защото много жени караха децата си да се обръщат към любовниците им с „чичо“. Това създаваше илюзията за семейство там, където съществуваха всякакви други взаимоотношения, но не и семейни. Мисълта, че Кейн е любовник на Джоу Лин, никак не допадна на Шели.

„Всеки мъж, който си мисли, че Джоу Лин е подходяща партия, греши. Аз вече направих същата грешка с бившия си съпруг и не смятам да се впускам в авантюри от подобен род.

Стига ми!“

Но безпокойството я обзе отново. Познаваше се добре и знаеше, че няма да постъпи благоразумно. Въпреки че бе наясно колко неподходящ е Кейн за нея, бе прекалено впечатлена от него. Още усещаше топлината на тялото му и играещите мускули, докато се возеха на мотора. Всичко у него й харесваше — от бронзовите отблясъци на косата до широките рамене и дългите, силни крака. Сепна се и чак сега осъзна, че се е замислила и все още седи зад гърба му, обвила кръста му с ръка, въпреки че отдавна бяха спрели. Отдръпна нервно ръката си, сякаш я бяха опарили.

Ако Кейн бе забелязал тази внезапна реакция, той въобще не го показа. С привичните си спокойни, плавни движения скочи от мотора, свали шлема си и го окачи на ръкохватката. Шели се почувства неловко от собствената си несръчност и сковано се измъкна някак си от седалката. За Скуизи не бе по-лесно. Боата се мяташе и напираше да се освободи от калъфката.

— Спокойно! — мърмореше Шели.

Но Скуизи продължаваше да се бори да пробие дупка в затвора си и да излезе. На Шели не й оставаше нищо друго, освен да държи здраво торбата и да се опита да свали каската със свободната си ръка.

Силни, загорели от слънцето пръсти отместиха нейните. Движеха се бавно, много бавно, като милувка, докато разкопчаваха каишката. Той махна шлема и го остави до неговия, като не отделяше потъмнелия си поглед от лицето й. Отмести и прибра разпилените кичури коса зад ушите й и тя въобще не помисли да възрази. После се наведе към нея:

— Не пищиш, когато видиш змия — започна Кейн с тих глас, — не правиш физиономии, като те поканят да се повозиш на мотор. Какви други условности пренебрегваш, Шели Уайлд?

Разумът й се върна точно когато устните му докоснаха нейните, и тя отстъпи назад.

— Не се целувам с непознати! Мисля, че това имаше предвид?

Очите му потъмняха още повече. След секунда мъжът успя да възвърне самообладанието си, въпреки че напрежението не беше отминало.

— Работата е там, че около теб се чувствам толкова спокойно, сякаш се познаваме отдавна. А и ти със сигурност не се отнасяш с мен като с непознат.

Протегна ръка и я помилва по бузата. Шели отмести гальовните пръсти и ги постави върху калъфката с мятащия се Скуизи.

— Това е Скуизи. Домашен любимец. И той не различава чужденците от дебелите връзки за обувки.

Кейн искрено се разсмя и не настоя за целувката, която явно толкова много искаше. Той хвана с едната си ръка калъфката, с другата придърпа Шели към себе си и тръгна редом до нея към къщата.

Всъщност впечатлението му от постройката бе съвсем непълно, защото, както много други в Калифорния, къщата бе построена с изглед към планината, а не към улицата. Поради тази причина архитектът въобще не се бе старал да я прави да изглежда представителна откъм предната част. Затова Кейн реши, че става въпрос за нещо съвсем обикновено — едноетажна постройка, пригодена за отдих през уикенда, съвсем обичайна за калифорнийския стил на живот. Покривът бе от кедрово дърво, много устойчиво на пожари, а стените от термично стъкло, рамкирано с оригинално червеникаво дърво. Тесният двор бе засаден с растения, отлично поддържани и поливани, които създаваха необичаен контраст на фона на жълтеникавата изсушена дива трева и мръснокафявите храсти. Райското кътче бе отделено от околната скучна гледка с шестфутова ограда от явно любимото на Шели червеникаво дърво.

— Внимавай — обърна се Шели към Кейн. — Една от дъските на верандата е разхлабена. Все си казвам, че е крайно време да я поправя, но…

Но Кейн не обърна внимание на думите й. В момента, в който прекрачи прага на жилището, той разбра колко погрешна бе първоначалната му представа. Всъщност бе видял само върха на айсберга от стъкло и дърво, в който го въведе Шели.

Построена във вътрешността на самия хълм, къщата се спускаше плавно на три нива. Тук архитектът се бе възползвал от предимствата на ландшафта — планината бе образувала естествена площадка — и бе изградил плувен басейн, вътрешен двор, място за барбекю и цветна градина.

Басейнът изпращаше примамливи отблясъци, които обещаваха прохлада и удоволствие. Лекият бриз, извиращ от клисурата дълбоко в низините на планината, разнасяше свежия дъх на диви цветя из цялата къща. Вълшебното сияние на Южна Калифорния нахлуваше свободно през отворените прозорци и озаряваше всичко в златисти багри.

Кейн стоеше в центъра на първото ниво и замаяно се оглеждаше наоколо с желанието да запечата великолепния ефект в съзнанието си. Никога не се бе чувствал толкова у дома си, както в това място, където влизаше за първи път. Всичко: от меката светлина, излъчвана от червеникавото дърво на пода, до гладките снежнобели стени и гредите на тавана въздействаше необикновено върху чувствата му. Помисли си, че този дом бе едновременно модерен и някак първичен. Тук планината бе толкова висока, че напълно заслужаваше името си. Скалистите ридове бяха обрасли с храсталаци, гъсти и изсушени от слънцето, и се извисяваха толкова стръмно нагоре в небесата, че дори и жадният за разрастване Лос Анжелис не бе могъл да ги погълне. Никой не можеше да се пребори с тази царствена природа, освен дивите животни, които не се поддаваха на опитомяване от човека.

Кейн разбра внушението на пейзажа. Самият той бе търсил подобно нещо из целия свят. Фактът, че подобни кътчета съществуваха в Ел Ей, беше една от причините да го избере за постоянното си пребиваване, когато бе в страната. Явно Шели изпитваше същото. Защото само на неколкостотин фута от виещия се към къщата път природата не се бе изменила от времето, когато испанският капитан бе сгрешил и нарекъл това кътче от континента на мечтаната и споменавана само в разказите на старите мореплаватели земя — Калифорния.

Мъжът продължи да изучава земята наоколо. Къщата на Шели и още няколко други подобни постройки представляваха скъпоценна перлена огърлица, проточила се по билото на стръмните хълмове. Ниско долу се виеше тънката ивица на пътя, която едва се различаваше от гъстите храсти, преминаващи в скалите. В далечината се виждаха други нанизи от белоснежни къщи, наредени по протежението на други хълмове, чиито вериги започваха от океана и продължаваха стремително нагоре, към билото на планината. Тук-там скалистите вериги бяха нарушени от равнината на долините, където се кипреха по-големи населени места, рояха се градчета, превзели достъпната земя.

Но не и тук. Не и на този хълм. Там, където Шели бе построила дома си, природата дишаше и живееше свободно като някое диво същество, каквото всъщност и беше.

— Невероятно! — възкликна най-после Кейн.

Той не очакваше отговор. Дори не усещаше, че бе започнал да говори на глас. Беше се вглъбил в природата и в собствените си чувства. Поглъщаше първичната хармония на земята и къщата с всяка фибра от тялото си. После, постепенно, други неща привлякоха вниманието му и мъжът откъсна поглед от скалистите хълмове. Самото помещение, в което стоеше, заслужаваше да бъде разгледано подробно — мебелите бяха разпръснати, но образуваха функционални групи. Цветът и материите отразяваха като ехо вълшебния изглед. Навсякъде в огромната стая се виждаха произведения на изкуството. Мъжът кимна с разбиране и леко се усмихна. За разлика от Джоу Лин Шели бе подбрала мебелировката и всичко останало заради прекрасната хармония, а не заради формата или стила.

Светлият кашмирен килим блестеше като басейна отвън и заемаше една трета от стаята. Други, по-малки килими създаваха интимни кътчета заедно с мебелите върху тях. Вдясно от себе си Кейн забеляза прекрасен японски скрин от деветнайсети век с рисунка, изобразяваща бели жерави. Други по-малки ракли и сандъци оформяха обширното пространство, като го разделяха на отделни кътове, създаващи уют и удобство.

Докато той се любуваше на обстановката, Шели мълчаливо го наблюдаваше. Беше забравил напълно за боата и калъфката се извиваше непрекъснато в дясната му ръка. Шели стоеше и се чудеше какво си мисли този мъж, застанал пред картината на танцьорката, чиято женственост и сила бяха запечатани за вечността от четката на художника.

Дали разбира какво се крие под, на пръв поглед, елементарната същност на тази ескимоска дърворезба на стара жена? Може ли да проникне под повърхността и да види смелостта и спокойствието на духа?

Дали му прави впечатление само блясъкът на слоновата кост на онзи Арабски шах, или се любува на съвършенството на фигурите и вечното предизвикателство към човека, което изразява тази игра?

Дали открива нещо друго, освен ценността на антиката, в оня египетски скарабей, или осъзнава човешкия страх и благоговение пред митичното същество?

Когато мъжът се спря пред стъклената кутия, тя притаи дъх. Вътре бе един от любимите й предмети — ягуар, издялан от немски майстор от голямо парче опал, което си стоеше все още в отломъка скала, който го бе приютил и оформил с годините. Камъкът бе австралийски и носеше блясъка на синьо-зелената природа, на места излъчваше оранжево златисти сияния, преливаше се във всички цветове на дъгата, за да изкристализира на повърхността в сребристобялата прозрачност на ефирно заоблачено небе. Художникът бе издялал тялото на огромната котка в самия опал. Изключителната виталност на звяра контрастираше ярко на фона на вечността, излъчвана от синьо-зелената сърцевина на опала. Ягуарът бе хванат в капан, смъртоносен капан, в момента на тържеството на физическата си красота и мощ. Самият камък бе сив, почти чер, носещ сенките на великата джунгла и някаква особена праисторическа прелест. Самата рисунка бе необикновена и заслужаваше цената, която бе платила за нея. Но това, което бе привлякло Шели, и тя не бе могла да му устои, бе малката рубинена пеперуда, кацнала на една от златистите лапи на котката. Големите й крила бяха полуразтворени, жилките по тях образуваха ефирна мрежа. Пеперудата бе напълно спокойна. Някак си художникът бе успял да придаде на огромната котка не само изражение на изненада, но и на удоволствие. Ягуарът не знаеше защо, но се наслаждаваше на късчето нежна красота, кацнало доверчиво върху лапата му.

Кейн бе придобил абсолютно същото изражение, когато бе видял как Шели вдига змията, накарала Джоу Лин да изпадне в истерия.

Нещо помръдна и Шели бързо се извърна. С плавна, дебнеща походка, с трептящи от напрежение мускули към тях се приближаваше огромна котка. Очите на животното светеха с опасен блясък, впити в калъфката, която примамливо се извиваше и играеше, прикрепяна от голямата ръка на Кейн.

Младата жена скочи към него, грабна змията и я вдигна високо над главата си. Опита се да задържи гърчещата се дантелена калъфка, но загуби равновесие и започна да пада право към стъклената клетка на ягуара. Когато Кейн я прихвана и спаси любимата й статуетка, Шели облекчено въздъхна и го обгърна със свободната си ръка, за да се изправи. За момент се почувства както на камиона, но после усети разликата: сега мъжът стоеше право пред нея, вперил очи в лицето й и притиснал цялото си тяло по протежение на нейното. Това я накара да се изчерви от неудобство.

— Нямаше да изтърва Скуизи — меко каза той, като не пропусна да забележи предателската червенина по бузите й.

Шели измърмори първата дума, която й хрумна:

— Надж!

— Не разбирам за какво говориш — продължи Кейн, — но истината е, че не се оплаквам — и той още по-плътно я прегърна.

— Наистина не разбираш — заобяснява тя, като отчаяно се опитваше да избяга от красивата му уста, която заплашително се приближаваше с всяка следваща дума към нейната. — Надж щеше да хване Скуизи!

Настойчивите му устни се поколебаха за миг, после се разтегнаха в мързелива усмивка:

— Звучи забавно…

— Кое?

— Ами извинението ти за въображаемото нещо, дебнещо Скуизи. Докато всъщност ти ме провокира да те прегърна и го направи много секси.

Шели издаде задавен звук, нещо между въздишка на отчаяние и смях.

— Надж е котката ми.

— Сега вече си обяснявам какво става с мен.

— Така ли?

— Тъкмо бях започнал да си мисля, че имаш и трети крак.

Младата жена погледна надолу.

— Това е Надж…

— По-скоро ноктите му!

— Ако ме пуснеш, веднага ще…

— Не се безпокой — каза мъжът и устните му отново се приближиха. — Всъщност нямам нищо против нокти.

Целувката му беше като усмивката, бавно и чувствено проучване на възможностите, които предлагаха устните й. Шели се почувства като малкия рубин — пеперудката, кацнала върху могъщата лапа. Тръпки на удоволствие разтърсиха тялото й и тя отвърна на целувката всеотдайно и нежно. Беше минала цяла вечност, откакто разрешаваше на мъж да я целува по този начин. И никога досега не се бе наслаждавала на целувка дори и наполовина както сега.

Но още едно топло, гъвкаво тяло се плъзна между техните. Надж търсеше нов път, за да се добере до игривата калъфка. Познатото умилкване на котката върна Шели в действителността. Тя си припомни къде се намира, коя всъщност бе и какво наистина иска от живота. Нежните целувки на един непознат определено не бяха сред целите й.

Внезапната скованост на тялото й постигна желания резултат — мъжът неохотно прекъсна целувката и я пусна.

— Кейн, аз не…

— Знам — дрезгаво я прекъсна той. — Ти не се целуваш с непознати. Но аз не съм ти чужд, Шели!

— Но…

— Вече знам, че харесваш неща, едновременно красиви и необичайни, цивилизовани и заедно с това необуздани. Знам, че си интелигентна, самостоятелна и с добро сърце. И съм сигурен, че въпреки решението си, ти ще бъдеш с мъж, когото едва познаваш, мъж, който току-що мина през ада заради теб.

Тя отвори уста, но не успя да изговори нито една дума.

Кейн се усмихна нежно:

— Знам още, че си по-сладка и по-всеотдайна отколкото в най-красивите ми сънища. И си също толкова изящна като оная рубинена пеперуда, потрепваща в ноктите на ягуара.

— Кейн — прошепна тя.

Устните му погалиха нейните:

— Непознат ли съм, Шели?

— Н… не — прозвуча страхливо, — но аз знам толкова малко за теб…

— Ще ме опознаеш.

Надж се опита да се покатери върху коляното на Кейн. Сега вече мъжът погледна надолу.

— Господи! Та това нещо е голямо почти колкото рис!

— Така е. Този вид, както и хималайските, са сред най-големите между домашните котки.

— Домашна?

Той отново погледна към Надж.

— Уверена ли си? — сухо попита мъжът.

— Котките са си котки, няма значение къде живеят.

Надж се изправи на задните си крака и игриво се пресегна към калъфката със Скуизи. Шели продължаваше да я държи далеч от домогванията на котката, но ръката й започваше да трепери от усилието.

— Разреши на мен — Кейн се протегна, пое змията и я повдигна високо. — Сега изведи котката.

Шели се приведе, сграбчи Надж и я поведе към вратата. Отвори с едната си ръка, докато с другата избута огромната котка навън.

— Чао, Надж. Ще те извикам за вечеря.

Котката потръпна ядосано и тръгна да търси по-лесна плячка.

Шели се извърна и видя, че Кейн отново изучаваше стаята с нетърпелив поглед. Тя забеляза, че мъжът одобрява видяното. Това я зарадва почти толкова, колкото гладната му и настойчива целувка.

— Обикновено, веднага мога да определя с какво се занимава човек, за да се прехранва, щом разгледам дома му.

— Е?

— Ти ме впечатли.

Тя прехапа език, за да не се впусне в излишни обяснения кой кого бе впечатлил и как го бе направил.

— Какво имаш предвид?

— Въпреки че мебелите ти са от най-различни краища на света и независимо от това, че някои струват няколко пенита, а други хиляди долари, всичко е в абсолютна хармония. Тази стая не може да се определи нито като женска, нито като мъжка. Не може да бъде наречена модерна или старомодна. Тя е подходяща за всеки човек.

— Благодаря за оценката.

— Няма защо.

Той се извърна внезапно и видя одобрението в лешниковите очи срещу себе си.

— И така, с какво се занимаваш, за да живееш?

— Придавам завършеност на нещата.

Устните му се изкривиха в иронична усмивка:

— Не можеш ли да бъдеш по-точна?

— Да, разбира се. Моите клиенти са много богати хора, които се озовават по различни причини на определено място за определено време, пет месеца например, но искат временният им дом да бъде по-удобен и отговарящ на изискванията и характера им, отколкото някой хотелски апартамент.

— Ако са толкова богати, защо просто не си купят мястото и къщата?

— В този случай те ще трябва да полагат определени грижи за имота и през времето, когато не са в него. Повечето от тях предпочитат да купят само мебелите — обясни тя. — Хайде, нека сложим Скуизи на безопасно място. Ела с мен.

Шели не видя типично мъжката усмивка на Кейн, защото вече се бе обърнала. Той би бил доволен да последва примамливо извиващите се хълбоци, където и да го поведяха. Но знаеше, че ако направеше още някоя подобна забележка, жената щеше отново да се свие в черупката си.

— Значи ти наемаш къщи за безумно богати клиенти?

— Не. Това вършат посредници. Аз доизкусурявам нещата.

— Не се ли нарича дизайнер на интериора?

Докато разпитваше, мъжът внимателно изучаваше къщата.

— Не е точно това — отговори Шели. — Аз не се занимавам с определяне на цвета на стените например или с тъканите и тапетите. Повечето от моите клиенти вземат под наем всичко — от ориенталското килимче пред камината, до картините на Пикасо. Това е в ресора на Брайън — декорът, мебелировката — основното, така да се каже.

— И накрая ти довършваш работата.

— Имам склад с най-различни предмети — кимна тя. — Произведения на изкуството, с които мога да придам характер и персонално излъчване на наетите къщи, мебели и декор.

— Но ти самата не живееш в дом под наем!

— Да. Това е моят собствен дом.

Лекото наблягане върху думата дом в голяма степен показа отношението й към въпроса.

— Значи, въпреки че добре разбираш какво значи да си без постоянен дом — бавно започна той, — ти си превърнала това място в част от себе си, дори и да не можеш да си позволиш да останеш задълго.

— Прекарах детството си в търсене на дом, мое собствено местенце, сигурност, за която бълнувах през нощите…

Шели рязко спря, като осъзна какво всъщност му казваше. Това бе нейният кошмар, най-лошото, което й се бе случило. Детството й бе преминало изпълнено с болка и страх, не бе имала дори с кого да сподели мъката си. Майка й също страдаше от самотата, а баща й винаги отсъстваше някъде из пустинята да лови змии.

— Да — продължи тя, — тогава разбрах, че искам нещо повече от апартамент под наем.

— Значи си изпитала това.

Шели се извърна и остави скрития въпрос без отговор. Кейн не зададе повече въпроси за къщи и домове под наем. Нямаше смисъл. Бе сигурен, че тя няма да му отговори. Не му харесваше, но не можеше да направи нищо.

Засега.