Елизабет Лоуел
Където е сърцето (20)

Глава 20

Шели стоеше в „Златната лилия“ срещу бащата на Били и всичко, за което можеше да мисли, бе, че е благодарна, че Дейв и Кейн Ремингтън не бяха кръвни братя. Дейв бе висок мъж, с тъмноруса коса и кестеняви очи.

Ако приличаше повече на Кейн, младата жена нямаше да може да скрие чувствата си. През трите седмици, откакто се бяха разделили, тя бе научила, че в този свят има и нещо много по страшно от това да плачеш в тъмна нощ и да чуваш разговор на непознат език. Сега на виковете й в мрака отговаряше ужасното мълчание на самотата.

— Благодаря ви отново, че сте се погрижили за сина ми — казваше Дейв Ремингтън.

Тя се усмихна тъжно:

— Напротив, удоволствието бе изцяло за мен. Беше чудесно да прекарам няколко дни с него. Имате прекрасен син.

Без да се замисля, тя разтвори прегръдки за Били. Той едва ли се нуждаеше от нежността й сега, когато баща му се бе завърнал, но на нея й бяха липсвали смехът и лудориите на момчето.

Били обви ръце около нея и с удоволствие се усмихна, като безмълвно й каза, че за него е също така хубаво да се срещнат отново. После я пусна и отстъпи назад. Погледна я с чисто детско любопитство и каза с присъщата си тийнейджърска нетактичност:

— Да не си била болна, Шели?

Дейв погледна от Били към тъмнокосата жена с питащи очи. После се обърна към сина си:

— Не смяташ ли, че си доста груб?

— Не съм — откровено заключи момчето. После се вгледа в лицето й още по-упорито: — Трябва да отидеш на плаж. Изглеждаш много бледа.

— Били… — предупреди го баща му и протегна ръка, за да го спре.

— Всичко е наред — обади се Шели. — Той е прав. Напоследък имах твърде много работа.

— Е, сега чичо Кейн е вече тук и ще можеш да…

Тя не чу останалото. Ако преди малко бе бледа, то сега изглеждаше бяла като тебешир.

„Тук е, а не ми се обади. След толкова самотни часове не е поискал да ме разбере, не ми е повярвал, че го обичам. А може би е решил, че вече не съм му необходима. За него аз съм просто някаква неврастеничка, която си играе на дом.“

Дейв пристъпи и протегна ръка към нея.

— Мис Уайлд? Добре ли сте?

Тя пое дълбоко дъх и се опита да се усмихне:

— Просто съм изморена. Работих през цялата нощ.

И предната нощ, и нощта преди нея, и по-предната. През всичките самотни нощи, когато непрекъснато се връщаше към онзи момент, в който Кейн излезе от къщата с яростни клетви, като я остави разплакана в дома, създаден за него.

„Пътник, който обича единствено безкрайния хоризонт. Всички онези примамливи непознати пейзажи го зоват. Този безкраен свят навън… Аз… крия ли се тук?“

Шели се опита да изгони последната мисъл, но не успя. Както и досега, тя я преследваше неотстъпно през дългите самотни часове.

„Да не би да е прав? Да съм се вкопчила в детството си и да не мога да преодолея онези страхове?“

Тя смътно осъзна, че ръката на Дейв е върху нейната, за да я подкрепи да не падне. С усилие започна да диша по-равномерно и бузите й видимо порозовяха.

— Как е Скуизи? — напрегнато прозвучаха обикновените думи.

— Чудесно — отговори Били. — Благодаря ти за големия аквариум.

— Той изглежда по-добре в него, отколкото рибите. Дай му нещо за стискане от мен. И ако имаш проблеми с оставането му при теб, обади ми се веднага. Ще го приютя.

Момчето се засмя.

— Няма проблеми. Дженевиев го харесва.

Дейв разроши с любов косата на сина си.

— Това е, защото я научи как да говори със змията.

Били извади език и започна бързо да го движи напред-назад, като имитираше стрелкащия се език на змиите. После се намръщи, недоволен от постигнатото.

— Никой не е така добър, както ти — обърна се момчето към Шели.

Тя се усмихна. Кейн също се бе възхитил, когато му бе говорила на змийски. Но смехът му бе прераснал в страстна възбуда и…

— Ще дойдеш на сватбата, нали? — попита Били.

Шели се поколеба. Бе приела поканата само защото мислеше, че Кейн ще бъде в Атакама. Но сега…

— Моля те… Ти обеща — умоляваше момчето.

— Били. Престани вече — обади се баща му. — Мис Уайлд е много заета.

— Но тя обеща…

Шели погледна Дейв и видя искрена симпатия в погледа му. Зачуди се какво точно бе казал Кейн на брат си.

— Кажи довиждане, сине! Ще дойда при теб след няколко минути.

Момчето разбра намека, въздъхна и каза:

— Довиждане, Шели. Благодаря ти отново.

— Не ме забравяй, отбивай се понякога! — усмихна се тя.

— Разбира се.

Момчето тръгна и преди да затвори вратата на магазина, извика през рамо:

— Ще се видим на сватбата, нали? — после бързо излезе.

Дейв Ремингтън поклати глава.

— Извинявай, Шели… пардон, мис Уайлд.

— Шели — поправи го тя. — Няма нищо за извинение. Имате син за завиждане.

Дейв се огледа наоколо, за да се убеди, че може да говори спокойно, и отправи към нея пълните си с тревога кестеняви очи.

— Ти обзаведе къщата на Кейн, нали?

Тя кимна.

— И аз си помислих така веднага щом те видях. Никога досега не съм допускал, че едно място може да въплъти човешката същност.

— Благодаря — прошепна Шели.

— Не говоря за професионализма. Имам предвид любовта.

Очите й просветнаха болезнено и тя не можа да го скрие.

— Защо напусна брат ми?

За секунда Шели реши да не отговори на въпроса. Но предизвикателството бе твърде голямо.

„Може би Дейв знае повече. Може би той ще ми помогне да разбера защо съм сама.“

— Така ли ти каза Кейн? Че съм го напуснала?

— Не, той не е говорил за теб въобще. Били ми разказа за връзката ви.

Тя присви очи, за да прикрие болката.

— Защо, Шели?

— Питай него — отговори тя с тих глас.

Дейв се изсмя тъжно:

— Бих искал да доживее до сватбения ми ден. След това ще го питам.

— Какво означава това? — сепна се Шели.

— Кейн и аз сме имали трудни моменти. Той ме научи как да преценявам хората, признаците, които да търся, различните сигнали, показващи ярост и нападателност.

— Човешката душа — прошепна тя.

— Да. Той притежава човечност за трима.

В този момент тя би искала да отрече. Но дълбоко в душата си знаеше, че той е прав.

— Кейн е като буря, търсеща своя пристан. Бог да е на помощ на онези, които го предизвикат. Така че аз те питам отново. Какво се случи?

— Той си замина.

— Какво?

— Чу ме.

— Чух, но не вярвам.

— Повярвай. Аз се опитвам да го направя.

— Шели, брат ми те обича.

— Не толкова, че да остане тук с мен.

— Искаш да бъде тук през цялото време? Не можеш ли да направиш компромис и да пътуваш с него понякога?

Тя не отговори. Както и Кейн, тя притежаваше свой собствен бизнес. Можеше да си позволи да пътува колкото и когато поиска. Но тя искаше да остане в Ел Ей.

„Целият свят е навън. А аз съм се скрила тук…“

Вратата на магазина се отвори с трясък и вътре влетя Били.

— Шели, близо до дома ти има пожар. Току-що съобщиха по радиото. Чух го в колата.

Тя изхвърча навън и застана на улицата. Вятърът духаше силно, прекалено силно, и Шели се напрегна да преодолее напора му, за да вижда ясно. Но нямаше нужда дори да присвива очи — без усилие забеляза гъстия дим точно на нейните хълмове. Вятърът го бе подел и развяваше края му като огромен черен флаг. Само за няколко секунди нещо в основата му се взриви и нагоре се понесоха огнени искри в свирепа борба с вятъра. „Див и непредсказуем — каза си Шели. — Недокоснат от човешка ръка.“

— Това да не е… — прозвуча гласът на Дейв зад гърба й. — Да.

Без повече приказки, тя се върна тичешком в „Златната лилия“, грабна ключовете на колата и се втурна навън. Били и Дейв тичаха след нея.

— Можем ли да помогнем с нещо?

— Не. Ако огънят е много силен, ще отцепят района. Може и да пуснат някои от обитателите на къщите, но и това не е сигурно. Благодаря все пак.

Тя бързо подкара колата, излезе от паркинга и гумите изсвистяха по булеварда. Сега се виждаше по-добре. Пожарът бе обхванал средната част от хълмовете на североизток от къщата й. Засега тя не беше на пътя на огнената стихия. Все още.

„Утешението е слабо, но все пак ще го приема“ — каза си мрачно тя.

Часът бе девет и половина, денят — сух и ясен. Събота. Ветровете от Санта Ана щяха да духат поне до здрачаване. Преди да затихне, скоростта на вятъра бе около четирийсет и пет — петдесет мили в час, а понякога и осемдесет.

Колкото повече приближаваше до дома си, толкова по-силно звучаха сирените. Покрай нея минаха поне осем пожарни коли, но в подстъпите към стръмните, обрасли с храсталаци хълмове бяха повече.

Движението се забави и после спря, за да пропусне виещите сирени. Хората излизаха на улицата, заслоняваха очи с ръце и сочеха към гъстия дим, виещ се към небето.

Шели усети слабата миризма на пушек. Продължи да кара с възможно най-висока скорост. Задминаха я още няколко пожарни коли и най-после тя навлезе в отбивката към дома си. Първото нещо, което видя, бе патрулната кола, блокирала пътя. Тя спря рязко и изскочи навън. Затича се към отворения прозорец и в този момент я спря заместник-шерифът. Мъжът с усилие вървеше срещу вятъра и придържаше шапката си с ръка.

— Съжалявам, мадам! Мога да ви пусна само ако живеете наблизо. Пътят свършва тук, а наоколо се е събрала тълпа любопитни. Няма да успеем да изведем обитателите на къщите, ако вятърът се обърне и пожарът обхване района.

— Аз живея тук.

Младата жена извади шофьорската си книжка и посочи адреса. Човекът го прочете, сравни бледото й лице със снимката и върна документа.

— Добре, мадам, но се ослушвайте за съобщения от нашата кола. Само за всеки случай.

— В случай, че…

— Ако се наложи евакуация. Засега ви препоръчваме да напуснете района, не ви задължаваме. Но ако…

— Но ние не сме на пътя на пожара!

— Засега да. Вече изведохме хората от североизточната част. Булдозерите правят насип между огъня и вашите домове. Очакваме и самолетите. Всичко ще е абсолютно наред, ако вятърът не смени посоката си.

— Благодаря ти, Господи! — въздъхна Шели.

— Но все пак вслушвайте се навън. А сега изключете газта, електричеството и натоварете колата с всичко, което бихте искали да вземете. По-добре да сме подготвени, отколкото после да съжаляваме.

„Евакуация! Невъзможно!“ — каза си тя. Наистина се усещаше мирис на дим и прах, но огънят беше далеч. „Нямам намерение да бягам уплашено само за да се почувства някакъв си шериф спокоен.“

Шели, разбира се, премълча тези мисли относно евакуацията. Иначе рискуваше да остане от тази страна на барикадата. Но ако само една-единствена искра попаднеше в къщата и Шели не беше там, за да я угаси, всичко щеше да приключи много бързо. Щеше да остане без дом.

Нов порив на вятъра връхлетя върху колата й и почти събори шапката на шерифа. Тя чакаше търпеливо представителят на закона да я остави на мира и да отмести колата си от пътя.

По тясната алея към дома й нямаше никакви камиони. Явно усилията бяха концентрирани на североизток. Там, където къщите бяха застрашени от всеки повей на вятъра. Докато караше, видя само частни коли, паркирани по най-удобния за потегляне начин. Забеляза, че превозните средства бяха претъпкани с дрехи, картини, компютри, домашни любимци и други най-различни предмети. Дори и цветя в саксии. Явно всеки имаше различно разбиране за ценностите в живота. Тя знаеше, че някои от съседите й вече бяха правили подобни пътешествия, уплашени от приближаващ се пожар. Товареха и потегляха към апартаментите на приятели, после се връщаха преди залез-слънце, след като се уверяха, че огънят е овладян. Беше се случвало и завършваше благополучно. Досега. Така щеше да бъде и този път.

„Фалшива тревога — помисли си тя. — Като последните два пъти. Предпазливост, предпазни мерки, нищо повече. Не и тук.“ Не можеше и нямаше да се случи с нейния собствен дом.

Тя си повтаряше тези думи през целия път до къщата. Скочи от колата и първата й работа бе да изключи електричеството. След това грабна гаечен ключ и се отправи по страничната алея. Там, скрити под бетона, се намираха шахтите за газта и водата. Водата можеше да остане пусната, дори се налагаше, но газта трябваше да се спре на всяка цена.

Отнякъде изскочи Надж. Движенията на котката бяха странни — напрегнати и сковани. Първичните инстинкти си казваха думата — ноздрите на животното душеха сухия, прашен въздух. Котката измяука дрезгаво и постави лапа върху крака на Шели.

— Знам, Надж, мирише като в ада — успокоително каза Шели.

Влезе в къщата, затвори прозорците и вратите, преди да се преоблече в удобни дрехи. Поколеба се, после все пак реши и извади клетката на Надж, приспособена за колата. Котката я видя и веднага започна да се дърпа.

— Не, моля те, недей — извика Шели и я хвана за козината.

Бързо напъха нещастното животно в приспособлението и го отнесе навън.

— Не искам да се паникьосаш и да избягаш нагоре в планината, ако вятърът задуха насам и усетиш повечко пушек — обясняваше тя на раздразнената котка. — Всеки косъм от скъпоценната ти козина трябва да е в пълна безопасност.

Надж задраска стените на затвора си в яростен протест, когато я видя да се отдалечава.

— Съжалявам, Надж! Имам дълъг списък от задачи и много малко време. Потърпи известно време!

Младата жена се втурна отново в къщата, като преговаряше наум реда на най-спешните неща. Извади стълбата от гаража и я опря в страничните корнизи.

„Да се надяваме, че налягането на водата няма да спадне — каза си тя. — Ако някой обаче я спре внезапно…“ С мълчаливи молитви завъртя крана докрай и с облекчение видя, че все още имаше вода. Не толкова силна, както обикновено, но все пак достатъчна, за да напои района около къщата. Постави маркуча върху изправената стълба, после закрепи устройството за пръскане в една от вдлъбнатините на покрива, включи го на кръгов режим на работа и остана до него, без да обръща внимание на студените пръски, които я обливаха от главата до краката.

Тук, от височината на покрива, можеше да вижда цялото протежение на сляпата улица вляво, чиито завършек правеше красив завой нагоре в планината. Зад поредицата от къщи на североизток огънят бе обхванал билото на хълмовете. Пожарът изглеждаше като черно одеяло, обшито с червени ресни, яростно размахано над гребена на планината.

Чу се звук на мощен пропелер и Шели бързо се вкопчи в металния ръб на покрива. Впери поглед в небето и видя огромната машина да изскача сякаш от нищото в ярката знойна синева. Няколко кръга над пламъците бяха достатъчни за ориентация и самолетът се спусна надолу, проблесна за последен път и изчезна в огнения ад.

Младата жена несъзнателно затаи дъх, докато очакваше появата на машината. Най-после самолетът изплува и тя въздъхна радостно. Някъде там, вече бяха изсипани тонове противозапалителна смес, която трябваше да забави разрастването на пожара.

Изведнъж усети как вятърът смени посоката си към къщата й и ужасено се вгледа в мятащото се червено-черно кълбо, което рязко скочи към нея. Въздухът се изпълни с дим, по улицата се затъркаляха кълба от сив прах.

„Не, не може да бъде. Вятърът ще се обърне пак. Трябва!“

От другата страна на улицата, зад зелените терасовидни площи, застроени с домове, работеха булдозерите — на билото и ниско долу, в каньона. Приличаха на метални шамани, целите в пръст и мръсотия, и изграждаха преграда на вероятния път на огнената стихия.

Вятърът задуха отново в предишната посока и въздухът леко се проясни. Шели продължаваше да гледа със свито сърце, като отправяше неми молби към небесата да не поемат червените искри от огненото кълбо. Ако това се случеше, всякакви прегради ставаха безполезни. В сухите храсти щяха да се разгорят множество малки огньове. След това щяха да се обединят, да се понесат с вятъра и да обхванат нови райони, нови къщи. И нейния дом.

„Не може да се случи! Просто не може!“

Студена струя вода обля гърба й и я върна в реалността. Напомни й, че има още много работа. Къщата й имаше покрив от три нива. Тя бе напоила с вода само едното от тях.

Предпазливо се спусна по хлъзгавата наклонена плоскост и слезе по стълбата. Отиде отново до гаража, извади още една лека стълба и я понесе през портата от червено дърво, надолу по стръмните стъпала, към второто ниво на покрива. Изкачи се и закрепи нов маркуч. Щом нагласи пръскачката по възможно най-сигурния начин, бързо слезе и се затича по обратния път.

Вече монтираше последното устройство върху най-ниската част на покривната конструкция, когато усети как горещият въздух я връхлетя. Със свито сърце се втурна да пусне вградената в двора поливна система.

Но налягането на водата вече не бе същото. Явно всичките й съседи бяха оставили крановете отворени, докато бягаха от домовете си. Вятърът се засили, развя косата й около лицето, замъгли очите й. От басейна се надигна прозрачна мъгла и я обви като призрачен воал.

„Как ми се иска да мога да разпростра тази влага навсякъде по моите хълмове! Ако само имах магическа пръчка…“

В този момент се сети за мощната помпа, която поемаше водата от басейна и я изсипваше като водопад от височината на скалите в единия край.

„Не стига за магия, но е по-добро от нищото…“

Спусна се към водната помпа и филтърната система, прикрити от зеленина и скали. Включи на пълна мощност и водната струя забуча гневно, после рязко подскочи във въздуха и започна да сее водни пръски наоколо.

„Всяко нещо може да помогне“ — каза си тя с надежда. Прехапа замислено долната си устна и погледна към сухите храсти, където се бяха разхождали с Кейн. Небето в тази посока бе кристалночисто. Нямаше и следа от дим, цветята цъфтяха необезпокоени, прозрачният въздух се стелеше над естествената цветна градина. Беше много трудно да си представи човек, че някъде зад гърба му бушува огнената стихия.

Шели се извърна и тогава видя, че димът вече бе застигнал и нейния дом като гигантска ръка с черни пипала и червени нокти. Вятърът въздъхна и отхвърли косата от лицето й. Шели го зачака отново да промени посоката си.

Чакаше.

И чакаше.

Заляха я огнени пръски, които просъскваха и преставаха да дишат, преди да докоснат земята. Зад нея бумтеше водната струя, съревноваваше се с воя на вятъра и сипеше успокоителен хлад.

Но нищо не можеше да промени факта, че огънят се насочваше право към дома й. Тя се втурна към покривните нива и промени местоположението на пръскачките, за да обхванат нови пространства от кедровото покритие. Посипа я черна пепел и набразди ръцете й на мръсно бели ивици. Беше гореща, много гореща. Можеше да пламне всеки момент.

„Не, проклета да съм, не…“

Само една трета от всеки покрив бе пропита от спасителна влага. Бе необходимо още време, най-малко половин час, за да успее да обезопаси поне минимално цялата повърхност. А горещината и слънцето допълнително отнемаха от силата на водните струи, правеха ги слаби и безпомощни срещу огнената стихия.

Патрулната кола бавно потегли по улицата. Странно спокойният глас се лееше от усилвателната уредба. Първата част от съобщението заглъхна и се изгуби, понесена от вятъра. Но Шели не се и стараеше да чуе думите. Тя знаеше смисъла им — нареждаха на хората да се качват в колите и да напуснат района.

„Не — процеди през зъби. — Не може да е толкова близо!“

Полицейската кола премина покрай къщата и думите долетяха до покрива:

„Вятърът продължава да духа от изток, очаква се пробив на огнената вълна. Няма причина за паника, времето за евакуация е достатъчно. Качвайте се в колите и шофирайте бавно и внимателно по посока на града.“

Водата и пепелта се смесиха по лицето й. Тя все още стоеше върху най-ниското ниво на покрива и слушаше заповедта. После бавно се огледа наоколо. Покривът не беше напоен с вода навсякъде.

„Не мога да си тръгна така. Има още работа. Освен това огънят е поне един хребет по-нагоре. А и вятърът може да смени посоката си още веднъж. Ветровете от Санта Ана са толкова непостоянни…“

Патрулната кола стигна до края на сляпата улица, обърна и тръгна в обратна посока, като редеше заповеди за евакуация. Останалите превозни средства бавно потегляха след нея, докато се оформи стройна колона, спускаща се бавно надолу по хълмовете.

Шели чакаше, но не видя никакви пожарни коли. Явно опасността не бе толкова близо.

„Няма да си тръгна. Това е моят дом. Ако падне искра, трябва да съм тук, за да я изгася.“

Огледа се любопитно. На югозапад, над дефилето зад къщата й, небето бе променило цвета си от синьо към сиво. Високо горе, въздухът бе мръсен и потъмняваше с всяка изминала минута. Наоколо се стелеше черна пепел. Тук-там проблясваха светещи искри.

„Ще напоя целия покрив и тогава ще замина. Но не и преди това.“

Част от Шели считаше това решение за правилно. Другата обаче бе ужасена. Вятърът духаше към нея, право от изток и бе достатъчно силен, за да я събори. Тя мрачно се усмихна и се заизкачва към по-горното ниво. Дървото бе хлъзгаво там, където го бе напоила водата, и горещо на останалите места. Вятърът се поколеба и задуха в северна посока.

„Благодаря ти, господи… Ще имам достатъчно време. Дори може и да не се наложи да си тръгвам…“

Следващите двайсет минути бяха относително спокойни. Шели трескаво бродеше по покрива, като се стараеше да обезопаси всяко кътче от дървените плочки. Не забеляза новите самолети, впуснали се в огнения ад, не видя саждите с големина на човешка длан, не усети нарастващото напрежение наоколо. Виждаше само дървото около себе си и чуваше единствено буботенето на пръскачките.

След около половин час тя стоеше на средния покрив и гледаше на югоизток. Небето, което допреди малко бе синьо и чисто, сега бе придобило тъмносив оттенък. Сърцето й заби в гърлото и младата жена забърза към източната част. Всеки път, когато се бе качвала от покрив на покрив, тя си бе обещавала, че го прави за последно и после потегля към града.

„Не ставай глупава. Все още има достатъчно време, за да си тръгнеш!“

Дори и след като пламъците бяха прескочили вече изкуствената бариера и бяха превзели билото до къщата й, огънят все още бе слаб и несигурен. Ако все пак не стихнеше, в дъното на каньона го очакваше нова преграда.

„Мога да преместя пръскачките поне още веднъж. Ще напоя добре дървото и ще спася дома си.“

Каза си, че всичко ще е наред, и погледна часовника си. Обзе я лошо предчувствие. Вятърът духаше от изток вече цели двайсет минути и огънят идваше право към нея. Закашля се от дразнещия гърлото й дим и се заизкачва към върха на покрива. Когато взе маркуча в ръка, погледна отгоре за пръв път от трийсет минути.

Разтърси я неописуем ужас.

Огненият ад бе навсякъде. Пламъците бяха високи около двайсет фута, извиваха се и танцуваха по земята с особена, зловеща красота. После силен пукот изпълни въздуха и денят сякаш избухна.

Неподвижна, едва дишайки, Шели се вслушваше във воя на пожара, бушуващ в храстите около нея.

Вятърът яростно задуха и огънят отговори с нов изблик на пламъци, превзе въздуха, небето, всичко, освен скалистата земя.

Първите огнени искри изсвистяха и изгаснаха в краката й, но тя знаеше, че би било страшно глупаво да остане. Огънят не бе намалял ни най-малко въпреки преградната стена. Вече целият каньон се бе предал на стихията. Никакви пръскачки не бяха в състояние да спрат или отклонят огненото нашествие.

От двете страни на улицата запълзяха червени езици, предвестници на ада. Пътят към безопасността бе застрашен. Шели безчувствено наблюдаваше как пламъците весело превръщаха къщата й в смъртоносен затвор.

И тогава се чу свистенето на моторни гуми, което сякаш разцепи небесата. Появи се огромна, черна сянка няколко мили по-надолу по пътя. Ездачът на мощната машина вземаше рязко завоите, прилепен към седалката, караше бясно мотора, като балансираше със собственото си тегло.

Шели излезе от полусънното си вцепенение и разтвори ужасено очи. Защото мъжът идваше, за да остане с нея.

— Кейн! Връщай се веднага!

Викът едва не разкъса гърлото й, но воят на пожара бе по-силен.

— Боже господи, връщай се, докато все още можеш!

Вятърът отнесе примесения с плач крясък и жената видя как пламъците изскочиха пред мъжа, след него, около него… Машината изчезна от погледа й.

След това времето забави своя ход и спря. Единственото нещо, което се движеше, бе свирепата злост на огъня. И Шели изпищя болезнено, защото почувства как душата й се отделя от тялото.