Елизабет Лоуел
Където е сърцето (2)

Глава 2

Джоу Лин стоеше сковано в другия край на огромната всекидневна. Когато се приближиха достатъчно, Шели и Кейн видяха мръсно розовата змия, свита удобно в яркото петно слънчева светлина.

Жената изпищя отново.

С едно-единствено движение на ръката, Кейн я вдигна и постави на безопасно разстояние. После се обърна, за да се разправи с влечугото. И замръзна шокиран.

Шели вече се бе навела над навитата змия и я вдигаше съвсем спокойно, като че ли това беше розова панделка, изпусната от непослушно дете.

Докато Кейн я наблюдаваше невярващо, Брайън издаде звук, подобен на женски писък.

— Ш… Шели, к… акво, по дяволите… — заекна той.

Джоу Лин бъбреше несвързано и стискаше ръцете на мъжа до себе си. Той я подаде на Брайън, въпреки че тя не искаше да го пусне, отмести ръцете й и насочи цялото си внимание към Шели.

Тя бе застанала, обляна от водопада на слънчевите лъчи, и държеше извиващата се змия.

— Спокойно, Брайън, това тук е домашен любимец!

— Как можеш да бъдеш сигурна? — заекна отново партньорът й.

Шели се опита да прикрие усмивката си, но не успя и наведе глава.

— Всичко е наред — успя да каже най-после тя. — Наистина, Брайън, този вид е много любвеобилен и флегматичен, когато ги нахраниш добре. Нарича се розова боа-констриктор.

Чу се нов вик — Джоу Лин пак не бе на себе си от ужас. С бърз жест, Кейн затисна перфектно начервената й уста с ръка. После всички чуха как Брайън преглътна шумно:

— Боа? Ти каза боа! Но те ядат хора!

— Само в лошите, имам предвид, слаби филми за Амазонка. Този вид тук обича сухите местности и се храни с мишки.

Джоу Лин започна да издава странни звуци, подобни на мучене, и Кейн махна ръката си.

— Били! — дрезгаво изкрещя жената.

Нищо не бе останало от кукленската й физиономия — бе бледа като платно, на бузите й бяха избили две ярки червени петна.

— Ще го убия! Проклетият малък негодник! Казах му съвсем ясно, че не искам това проклето влечуго в къщата си!

В този момент се чу небрежното затръшване на входната врата.

— Мамо, аз съм — обади се момчешки глас. — Върнах се от плажа.

Момчето след малко се появи в стаята. Първото нещо, което видя, бе посивялото лице на майка си. Второто — любимата си змия, увита около ръката на някаква непозната жена. Устните му се изкривиха и изплюха дума, която бе приоритет на възрастните в подобни случаи.

Кейн тактично прочисти гърлото си, за да заглади впечатлението от неловката ситуация.

— Тя няма да направи нищо лошо — започна Били и забърза към Шели.

— Трябва да е женска — усмихна се Шели.

— Не. Това е мъжка змия.

— Той наистина е чудесен — изкоментира тя. — Как го наричаш?

— Името му е Скуизи Гълтача. Какво по-подходящо?

Този път Шели се разсмя гласно. Смехът й бе жизнерадостен и топъл, без каквато и да било преструвка.

Кейн несъзнателно направи крачка към нея, сякаш бе насекомо, заслепено от ярка светлина. Впечатли го тази невероятна комбинация от интелигентност, чувство за хумор и женственост, толкова интригуваща на фона на перфектната излъсканост на физиономията на Джоу Лин, поддържана с единствената цел да съблазнява.

— Аз съм Били — момчето протегна ръка към Шели. — А ти коя си?

— Шели — каза тя.

— Господи, децата ти са големи късметлии. Не мога да повярвам! Майка, която не се страхува от змии! — той поклати глава, като явно обмисляше неограничените предимства на подобно съжителство.

— Кейн — гласът на Джоу Лин трепереше от гняв. — Убий я!

— Боже господи, мамо! Не можеш да имаш предвид това!

— Мога, по дяволите! Кейн, направи нещо!

— Става въпрос само за два месеца, чичо Кейн! — думите бяха отправени към мъжа, но умоляващият поглед на момчето не изпускаше Шели. — Не мога да го взема с мен вкъщи, защото татко не е в страната — обясни й той. — А икономът няма да разреши на Скуизи да живее в къщата, ако аз не съм там, обаче аз съм тук, а не там, защото съм тук.

— Убий я, Кейн! — продължи да настоява Джоу Лин. — Веднага!

Били умолително се взираше в мъжа, после отвори уста да заговори. Кейн го прекъсна с повелителен жест и се обърна към Шели.

— Шели?

Тя го разбра. Усмихна се леко и каза:

— Ще ми разрешиш ли да се грижа за Скуизи, докато баща ти се върне и те вземе? — Младата жена погледна към Били.

— Ще го направиш за мен?

— Разбира се.

— Ъ… Той яде само живи мишки… — колебливо прошепна момчето, разкъсвано между желанието да бъде искрено и стремежа да запази живота на любимеца си.

— Знам. Баща ми е херпетолог. Знаеш ли какво означава?

— Да. Човек, който изучава влечугите.

Двамата не забелязаха, че Кейн вървеше след тях с тиха, плъзгаща се походка и слушаше внимателно. Изпитваше същата възбуда като в деня, когато бе изследвал онези скали, за да открие минерали, а вместо това бе попаднал на жила от чисто, самородно злато. И в този момент усети треската на откритието да го разтърсва като електрически ток. Сетивата му бяха изострени до краен предел.

— Баща ми е очарован от това, което той нарича „пясъчна екология“ — продължаваше Шели.

— Ще ми обясниш ли?

— Накратко, той изследва как влечугите се приспособяват към най-сухите места на земята. Както знаеш, повечето от пустинните змии са отровни. Много отровни. Изглежда, те принадлежат на пустинята, представляват нейна основна характеристика, както и липсата на вода.

— Като пустинята Моджави?

— Също Сахара и Сонора и много други. Докато бях дете, пътувахме много. Живели сме в повечето големи пустини.

— Уоу… Винаги съм искал да живея в пустиня.

— Тук, в Южна Калифорния, си на една крачка от нея. Без да внасяме вода, не бихме издържали и месец.

— Наистина ли?

— Вярно е — обади се Кейн, който явно се забавляваше.

Шели стреснато се извърна.

— За толкова едър мъж, какъвто сте, се движите прекалено безшумно — кисело каза тя.

— Самата вие сте по-изненадваща.

— Къде е Джоу Лин? — Шели се повдигна на пръсти и се опита да надникне зад рамото на мъжа.

— Мама никога не би дошла в стаята ми. Тя я мрази.

— Мм… — успя да каже Шели.

— Стаята ми я кара да се чувства нервна — продължи Били. После вдигна примирено рамене. — Всъщност повечето неща я изнервят. Ей, хайде да вървим…

Кейн се наведе към Шели и прошепна тихо, за да не го чуе Били:

— И аз усещам змия. Само че около сърцето си.

— Боа-констриктор?

Но въпреки че думите й прозвучаха свадливо, тя усети, че не се дразни от близостта на този мъж.

— Познавач на сърцето, търсещ топлина — поправи я той.

— Скуизи — умолително извика Били. — Тръгваме!

— Дай го тук — каза Кейн.

— Хей, ти също не се страхуваш! — възхити се Били. — Да не би и ти да се интересуваш от херпетология?

— Не, но и аз съм бил някога момче.

— Трябва да е било много отдавна — прозвучаха вещо детските думи.

— Поне преди век — засмя се чичо му.

Шели се подсмихна. Лицето й придоби сериозно изражение веднага, щом като мъжът я погледна. Очите му бяха толкова близо, че тя можеше да види синьо-черните проблясъци на зениците върху сивите ириси. Видя и как, съвсем неочаквано, зениците му се разшириха, а ноздрите потрепнаха, сякаш надушваха плячка. Въпреки че не я докосваше, Шели усети, че се изгубва в излъчването на мощното му присъствие — топлият му дъх галеше устните й, наоколо се носеше острата миризма на парфюма му, тялото му й изпращаше топлината си като искрено обещание за нещо предстоящо. Погледът му се премести върху устните й и тя почувства странно неудобство.

— Шели! — Брайън се бе появил на прага. — Ако наистина имаш сериозно намерение да вземеш това… — той спря рязко и погледна към Били: — Ако си решила да се занимаваш с това ъ… създание, ще трябва да си поръчаш такси.

Тя кимна с безразличие.

— Защото аз няма да взема тази ши… проклета змия в колата си.

— Няма никакъв проблем — намеси се Кейн.

По някакъв начин тонът му я накара да потрепери и тя облиза несъзнателно долната си устна. Очите му проследиха розовия връх на езика й и Кейн нечуто въздъхна.

— Ти не знаеш дори къде живее тя — възрази Брайън.

— Няма значение. Ще я заведа, където пожелае.

— Това на практика е неограничена територия — иронично подхвърли партньорът й.

— И аз мисля така.

Настъпи неловко мълчание. После Брайън сви рамене с гневно движение.

— Чудесно — каза той. — Тогава аз ще заведа Джоу Лин до „Златната лилия“, за да разгледа магазина. Съгласна ли си, Шели?

— Разбира се.

— Добре. Сигурна ли си? — предизвикателно продължи Брайън.

Шели неохотно отмести поглед от блещукащите пламъчета в очите на Кейн, които я караха да се чувства замаяна, сякаш стоеше пред дълбоки, изпълнени с тайнственост, езера.

— За какво трябва да съм сигурна? — попита тя.

Брайън отново повдигна рамене и се извърна.

— Не се притеснявай да покажеш каквото и да било на Джоу Лин. Само се съобразявай да е от каталог или историческа книга. Така ще е напълно доволна.

Най-после партньорът й се усмихна с обикновената си, чувствена усмивка.

— Ще й предложа каквото трябва. Ще действам много внимателно — увери я той. — Знам, че клиентката ни преживя ужасен ден.

Шели бързо погледна към Кейн, като се опита да открие ревност в очите му, но той явно нямаше нищо против да остави Джоу Лин във вещите ръце на Брайън. Като имаше предвид колко страхотно изглеждаше партньорът й, тя си помисли, че или „чичото“ на Били въобще не ревнуваше, или пък беше изключително самоуверен. Или и двете.

— Много мило от твоя страна — каза тя разсеяно на партньора си. — Ще се срещнем в магазина веднага след като оставя Скуизи у дома.

— Няма нужда да бързаш — отговори Брайън, като се взираше в лицето на Кейн със същата настойчивост, с каквато и тя преди малко.

— Няма — увери го спокойно Кейн.

Партньорът й измърмори нещо и тръгна към изхода на къщата.

— Приятел? — меко попита Кейн.

— По-лошо. Партньор.

— И в леглото ли?

— В бизнеса.

— Както кажеш… — погледна я той.

— Щом не искаш да ми вярваш, защо въобще си правиш труда да питаш? — Шели се извърна към Били. — Това там не е ли терариумът на Скуизи?

— Ами, да. Трябва да съм забравил открехнат капака сутринта. Закъснявах — добави момчето.

Шели имаше чувството, че това му се случва постоянно, но не можеше да го обвини. Самата тя бе под влиянието на калифорнийското горещо, изпепеляващо слънце, което й носеше дълги, безсънни нощи, изпълнени с копнежи по всички онези диви места, където бе израсла. Насила прогони спомените от съзнанието си. „Направих свободно избора си, когато бях на деветнайсет — напомни си тя. — Тогава реших, че предпочитам спокойствието и сигурността. И собствен дом.“

Да, тогава се бе нуждаела от увереността, че ако й се наложи да вика за помощ, отговорът щеше да е на език, който тя разбираше. Но още по-силно бе изпитала желанието да знае, че някъде, на някакво местенце на тази земя, има нещо, което й принадлежи изцяло.

И тя остана и построи този дом.

— Добре, Били — каза Шели с ясен глас. — Да тръгваме.

— Това влечуго може да причини неприятности върху мотора — обади се Кейн.

— Мотор! Да не искаш да кажеш, че си го докарал? — възкликна Били.

Кейн започна да обяснява, но после реши, че ще е по-добре да премълчи. Лицето на момчето бе безизразно, по него не личеше нито ентусиазъм, нито копнеж.

— Имам мотор — каза то. — Но мама няма да ми разреши да го карам.

Сега то наблюдаваше мъжа с нямо обожание и Шели почувствува как сълзите пълнят очите й. Родителите й я бяха мъкнали из целия свят, но поне й бяха спестили ада на развода.

— Знам за мотора — каза Кейн със странно груб глас. — Точно затова съм тук. Дейв и аз решихме, че няма да е лошо да съм при тебе, докато той е във Франция.

— Ти не си дошъл заради мама? — заекна Били.

— Тук съм, за да видя теб.

— Тя знае ли?

— Не.

— Тогава не й казвай. Тя мрази всичко, което татко прави.

Кейн се опита да намери подходящите думи, но не успя. Най-накрая просто сложи голямата си ръка върху рамото на племенника си.

— Ще поработим някога с теб по въпроса — каза той. — А сега би ли ни заел каската си?

— Тази? — Били учудено посочи към очукания шлем.

— Да нямаш нещо по-добро?

— Не — Били вдигна каската, обърса я от праха и с опитно око огледа Шели. — Ще й стане само ако махне оня глупав ластик от главата си.

Лявата ръка на Кейн се стрелна толкова бързо, че Шели въобще не можа да реагира или да възрази. Усети силните му, търсещи пръсти и изпита неочаквано силно удоволствие от докосването. Секунда след това косата й се разпиля по раменете. Той погали врата й под гъстите кичури, преди да се отдръпне, като остави след себе си усещането за непознат досега трепет.

Били нагласи шлема на главата й и отстъпи доволен встрани.

— Все едно че е направен за теб — възхити се момчето.

Шели разсеяно кимна. Тя все още бе под въздействието на трепета, предизвикан от Кейн.

Мъжът повдигна ръката си, която преди малко бе заровил в косата на Шели, и ноздрите му потрепнаха, усетили уханието на парфюма й. Погледна към нея отново, с желанието да я притегли към себе си и пак да почувства тежките кичури, да вкуси от примамващите го устни. Наблюдаваше я и се чудеше дали жената бе изпитала същото първично влечение както него. Намери доказателството в разширените от удивление зеници и неспокойното потрепване на устните. И в този момент разбра, че му се искаше да я повали още сега на пода и да потъне в нея, докато неудовлетворението и самотата останат само далечен спомен.

Но не успя. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за момента, в който щеше да слее тялото си с нейното и да усети сладкото й ухание.

Шели сведе поглед, защото не можеше да издържа повече на явното желание, което се четеше в очите му.

Пое дълбоко дъх, за да прикрие и успокои бурята, развихрила се в тялото й, и си помисли, че досега не бе срещала мъж, който да я вълнува толкова много. Усещаше всяко негово движение, трепваше при металните отблясъци на светлината в гъстата му коса, при вида на къдравите мустаци, обрисуващи най-чувствената уста, която бе виждала някога.

— Били, донеси една възглавница… имам предвид калъфката — изрече тя и притвори очи.

— Каква калъфка? — попита Били.

— Ами, ще нося Скуизи в нея.

— Чудесна идея. И без това мразя тези проклети дантелени неща. Майка ми е трябвало да каже на декоратора, че не съм момиче.

Шели се извърна бързо от Кейн и свали калъфката на едната от възглавниците. И веднага разбра защо Били бе готов да се раздели с нея. Снежнобялото нещо изглеждаше повече като част от дамско бельо, отколкото като спална принадлежност. Тя с неодобрение огледа дантелената пяна в ръцете си.

— Може би ние ще трябва… — обърна се тя към Кейн, очаквайки помощта му. Когато двамата напъхаха Скуизи в калъфката, Кейн се обърна към Били:

— Не се притеснявай, ще се грижим добре за него.

Момчето кимна, но изражението му не се промени:

— Знам — каза то. — Но ще ми липсва компанията му.

— Ще идваш да го виждаш, нали се уговорихме? — напомни му Шели.

— Да, разбира се — тонът на момчето показваше същите чувства, както и лицето му.

Били бе сигурен, че това е само още едно от обещанията на възрастните, което ще бъде забравено на другия ден.

Шели разбра.

— Не говоря празни приказки! Ще те чакам!

Преди да успее да продължи с уверенията в добрите си намерения, Кейн повдигна брадичката й и с ловки движения надяна каската върху главата й. Очите му проблясваха гневно, но тя знаеше, че яростта му не е заради нея. Самата тя много ясно можеше да си представи самотното лято, което предстоеше за малкото момче в изисканата къща на Джоу Лин Къмингс.

— Добре ли е? — попита я Кейн. — Да не е прекалено стегната?

— Точно по мярка!

Били ги последва любопитно през коридора до изхода на елегантния дом. Отпред бе паркиран най-страхотният мотор, който бе виждал някога.

— Невероятен е — възкликна той с благоговение.

Мощните, изящно издължени линии на корпуса на мотора напомняха на Шели за гъвкавото тяло на черната пантера, приготвила се за скок.

Кейн се метна на мотора и погледна към нея. Предизвикателството в очите му бе явно и Шели леко се усмихна. Постави ръка на рамото му, сложи крак на стъпенката и спокойно се настани зад гърба на мъжа. Сякаш го бе правила поне сто пъти! Но това бе и самата истина — там, където бе преминало детството й, моторите и колелата бяха много по-разпространени и удобни от колите.

В този момент мощната машина въздъхна и оживя.

— Стискай здраво калъфката — извика Били.

— И мен — добави Кейн.

— Ще се грижа за него — извърна се Шели към момчето.

— За чичо ми ли? Той няма нужда от никакви грижи!

— Скуизи… Имам предвид Скуизи — прекъсна го тя.

— Не се хващай на бас за това! — Кейн закопча шлема си.

— Попаднала съм в лудница! — надвика шума на мотора Шели.

— Беше! — погледна я през рамото си мъжът. — Сега ще те измъкна оттук. Готова ли си?

„Не!“ — искаше да изкрещи Шели, но примирено обви едната си ръка около кръста му и каза през зъби:

— Можеш да тръгваш!

Ревът на машината превзе всичко наоколо и след секунда моторът изчезна зад първия завой на прашния път.