Елизабет Лоуел
Където е сърцето (15)

Глава 15

Възцарилото се мълчание се проточи дълго и Шели реши, че Кейн няма да отговори на въпроса й. Най-после той въздъхна, прокара пръсти през косата си и заговори:

— Виждал съм твърде много жени, тръгнали на лов за мъже. Искат всеки, когото срещнат. Но те всъщност не желаят мъжа, те искат мъжът да ги пожелае.

Напрежението в тялото му я измъчваше. Мускулите му бяха толкова твърди, колкото суровата бръчка около устата. Той я погледна.

— Не харесвах жените. От доста време. После срещнах една, огряна от слънцето…

— Стара мома, която не може да задържи нито един мъж до себе си.

Смехът му погали челото й.

— Още тогава се почувствах привлечен от теб — каза той, — но ти си вирна носа и… Е, добре, ядосах се.

— Не ми мина през ума, че можеш да не се впечатляваш от… прелестите на Джоу Лин.

— А, имаш предвид циците?

— Да не забравяме задните й части.

— Не ги пропуснах, но това беше отдавна. Процесът се нарича възмъжаване.

Усмивката й бавно се стопи, като видя напрежението отново да сковава лицето му.

— Ти ме впечатли, защото беше съвсем естествена. С всяка своя частица. Никакви лъжи, никакви игри. Притежаваш искреността, която се бях отказал да търся у жените — усмихна се и погали устните й с палеца си. — Когато те видях да палиш свещичките върху тортата на Били, разбрах, че трябва да направя всичко възможно да се любя с теб. Да бъда с искрена и способна да обича жена.

— И как беше? — тихо попита тя и в гласа й нямаше смях.

— Показа ми как мечтите стават реалност.

— Някои мечти се превръщат в кошмари.

— Не и тази. Най-после намерих жена, силна и нежна, интелигентна и необуздана като самата дива природа.

Дъхът му приближи лицето й и устните му се сляха с нейните. Когато се разделиха, тя вдигна глава и го погледна в очите:

— Кейн, аз не съм необуздана. Напротив, истински обичам дома си.

— Погледни през тази стъклена преграда и ми кажи, че не си дива дълбоко в душата си.

Шели погледна през високите прозорци на стаята за гости, разкриващи впечатляващ изглед към стръмните хълмове. Въпреки че й се искаше да отрече истината в думите му, тя трябваше да признае, че земята й говореше повече от думите на хората, че между нея и природата съществуваше дълбока, първична връзка.

Скоро щеше да се стъмни и заедно с мрака да подухне свежия бриз откъм Санта Ана. Океанският вятър винаги носеше живот на полупустинната земя. Вечерта се спускаше заедно със свежия дъх на дивите храсти и хладината над дишащите огън дефилета. Елените се канеха да изскочат от прикритието си и да оставят деликатни следи по изсушената земя, миещите мечки щяха смело да приближат басейна й, за да пият вода. След тях щяха да се появят опосумите. Понякога наоколо прибягваше и някой скункс. И, разбира се, зайците, трепкащи при всеки шум, ослушващи се за дебнещи койоти.

Това беше любимата част от деня за Шели — когато слънцето отстъпваше и разхлабваше огнената си прегръдка около земята. Тогава всичко светеше с някакъв особен, загадъчен блясък, който я мамеше да зареже всичко и да тръгне към дивите хълмове и да открие недокоснати от човешкия крак места.

Кейн съсредоточено я наблюдаваше как се взира в планината, и знаеше, че е прав. Тя може и да не искаше да го признае, но бе твърде искрена в реакциите си, за да скрие чувствата си. Тази жена обожаваше дивата природа, където се срещаха повече животни, отколкото хора и вятърът бе понякога единственият, с когото да разговаряш.

— Е, какво, обичам хубавия изглед. Това е всичко.

— Да, само че всеки има различно разбиране за хубав изглед.

— Е, и?

— Това, че прозорците ти не гледат към светлините на града, а към дивите хълмове.

Тя повдигна рамене:

— И така мога да виждам светлините.

— Можеш. Но всъщност ти се наслаждаваш на земята, не на града.

— Много хора предпочитат да не виждат други постройки наоколо. Ето защо изгледът към океана струва толкова скъпо. Това не означава, че всички, които живеят на брега на океана, мечтаят за дивата природа.

Предизвикателните нотки в гласа й го накараха да замълчи. Кейн не искаше да пропилява шанса си с прибързани думи. А и тя явно не искаше да признае дори пред себе си някои истини.

— Да, но Джоу Лин, например, затъмнява прозорците, защото е твърде посредствена и не може да осъзнае какво е океанът. Той не й говори нищо — тихо каза мъжът. — Докато ти си избрала прозорците ти да гледат към хълмовете, защото си искала да се любуваш на природата, неопитомена сред бетон и паваж.

Тя тръсна нетърпеливо глава, но той продължи:

— Не можеш да отречеш, че в теб има нещо диво. Не го крий. Защо да го правиш?

Шели се вцепени под гальовната му ръка, сякаш душата й се отдръпна от него. Той веднага усети промяната, като че ли се отнасяше до собственото му дишане. Погледна я с ясни, чисти очи:

— Защо отричаш, че не обичаш единствено дома си?

— Защото това не е истина.

— Обясни ми по-подробно.

Тя се размърда нервно:

— Обичам хълмовете заради жълто-кафявия успокояващ цвят и начина, по който светлината създава причудливи форми от тях. Те са толкова красиви — като шедьовър, създаден от човека.

— Не. Обожаваш ги точно защото не са сътворени от човешка ръка.

Шели се извърна и го изгледа с широко отворените си, лешникови очи:

— Не си прав. Аз съм влюбена в дома си — усмихна се, за да смекчи остротата на думите: — Хората се раждат различни. Ето те теб — грамаден, силен, вечно пътуващ и търсещ непознатото и неочакваното. — „И си най-чудесният човек, когото съм срещала“ — мислено завърши тя.

Тъжната й усмивка накара дъха му да секне. Очите й блестяха влажни, готови да проронят сълзи. Кейн рядко грешеше — този път тя му казваше по заобиколен начин сбогом завинаги.

— Не можеш да се откажеш от всичко между нас така лесно!

— Кой казва, че е лесно?

Преди да успее да отговори, младата жена закри устните му с ръце.

— Моля те — каза тя, — не бихме могли да се променим. Но можем да бъдем заедно, докато това продължи.

— Ще продължи вечно. Обичам те — той нежно прокара пърха на пръстите си по устните й. — И това е за първи път. За първи път казвам на жена, че я обичам.

Думите му отекнаха в съзнанието й, накараха я да умира и се ражда едновременно, промениха потока на мислите й въпреки нежеланието й. Сълзите изплуваха в очите й. Не знаеше какво да направи — да плаче, да се радва, да крещи или просто да скочи и да избяга от истината в думите на мъжа.

Той обожаваше да пътешества, тя — да се грижи за дома си. Двамата — завинаги? Беше невероятно. Невъзможно. Но да го загуби… Раната нямаше да зарасне никога.

— Кейн? — гласът й бе неясен и слаб.

Той я целуна нежно:

— Не плачи. Въпреки че се страхуваш да признаеш, че и ти по душа си пътник, поне знаеш, че ме обичаш. Толкова много, колкото и аз теб.

Шели разтърси глава, като недоумяваше защо е цялата тази безсмислена жестокост на живота — Били зависеше от майка като Джоу Лин, а неспокойният дух на Кейн бе привлечен от жена, избрала сигурността и уюта на постоянния дом.

Кейн се наведе и с безпокойство се вгледа в тъничката, чернокоса жена, която проявяваше необичаен инат.

— Изкушавам се да те взема в ръцете си и да те любя, докато забравиш за всичко наоколо и закрещиш от удоволствие и любов към мен. Тогава ще разбереш, че не можеш да се противопоставяш на това чувство.

Тя видя решителността в очите му и желанието да бъде с него я заслепи. Също и страхът.

— Но това само ще те изплаши още повече — продължи мъжът. — Затова ми покажи своите хълмове. Никога не ми се е случвало да бродя сред творение на изкуството.

Шели видя как той става и започва да се облича, като ровеше сред разхвърляните дрехи. Тя също се изправи, решена да демонстрира същото спокойствие. Но не успяваше. Обличаше се бавно и несръчно. Ръцете й трепереха, мислите й се лутаха в разни посоки.

— Трябва да вземем някои необходими неща — прибори, шише за вода… Имаш ли нещо подходящо в килера?

Този съвсем обикновен въпрос я шокира. Сякаш този мъж въобще не я бе съзерцавал с блестящите си, сребристи очи и не бе говорил за любов. Въздъхна, преглътна сухо, успя най-сетне да обуе джинсите си и се обърна към него.

Той дори не гледаше към нея.

— Да, имам всичко.

Зарадва се, че гласът й прозвуча уверено и безизразно. Като неговия.

— Раница?

— Да.

— Туристически обувки?

— Не и твоя размер.

— Аз имам удобни. Говоря за теб.

— Моите са в гардероба.

Той се усмихна особено, сякаш бе предусетил отговора и бе спечелил бас срещу самия себе си.

— Знаеш ли място, където можем да си направим пикник из твоите хълмове?

Тя бавно кимна отново и видя как леката усмивка смекчи суровото изражение на лицето му. Чувството я изкара от равновесие — искаше просто да стои и да гледа тази толкова чаровна усмивка, да…

— Хайде да тръгваме — каза той. — Ще направя още няколко сандвича, докато събираш багажа.

Тя го изгледа, докато излизаше със смътното усещане, че това не се случваше с нея. Реалността вече не съществуваше.

„Той не ми повярва, че връзката ни не може да просъществува — каза си тя. — Или просто не го е грижа.“

Останала сама в стаята, младата жена погледна през огромния прозорец към загадъчните, блестящи под слънчевите лъчи хълмове. Бавно поклати глава.

„Напротив, грижа го е. Но не толкова, че да изостави безкрайните пътища пред себе си. Освен това този мъж не знае какво е да имаш собствен дом, сигурност и уют. Не разбира какво пропуска.

Разбира се, знам, че изпитва нещо повече от желание към мен. Можеше да ми каже, че ме обича, преди да се любим, за да ме вкара в леглото си. Но после не бе необходимо да лъже относно чувствата си. Каза, каквото наистина мислеше. Всъщност получи това, което искаше.

Аз също.“

Чувствените спомени отново я завладяха и тя притвори очи. Бе искрена пред себе си, знаеше, че ще му се отдаде пак и пак. През цялото време, през което щеше да остане при нея.

Не само заради секса, въпреки че й беше чудесно с него. Но и защото… го обичаше. Домашарка и пътник! Що за каша!

Хапейки устни, тя стоеше неподвижна, като се опитваше да превъзмогне хаоса в мислите и чувствата си. Не успя. Вече всяко кътче от стаята, всяка кадифена сянка в измачканите чаршафи, всяка троха от сандвич върху подноса, всичко й напомняше за страстното им любене.

„Стига съм се лутала безцелно. Ще взема решение, когато животът ми го наложи. Сега ще направя каквото искам.“

А искаше да отиде на разходка из хълмовете. Често бродеше из тях и необходимите вещи бяха старателно скатани в ъгъла на гардероба й. Поне веднъж седмично излизаше със студена храна. Обичаше да седи в безмълвието на планината и да наблюдава как слънцето залязва и отстъпва място на луната, как дивият живот изпълзява от тайните места и тръгва на лов.

Шели нетърпеливо приключи с обличането, взе багажа в ръце и заизкачва стълбите по две наведнъж.

Кейн я изгледа над поредния сандвич и се усмихна на бързата й, решителна походка. Както и бе предположил, тя вече бе обула туристическите обувки.

— Излях останалата част от лимонадата в манерката — каза той. — Ако искаш още нещо, имам и друга манерка в камиона.

— Лимонадата е достатъчна. През нощта е прохладно. А и ние няма да се бавим дълго.

— И аз мисля така. Взе ли фенер?

Тя се поколеба да отговори веднага. Усети нещо особено във въпроса му. Той сякаш проверяваше собствените си предположения.

— Да — несигурно каза младата жена, — винаги нося в раницата си.

— А нож, кибрит, компас?

— И аптечка, и спален чувал — сухо продължи Шели. — Пропуснах ли нещо съществено, о, Господарю на пътищата?

— Не.

Изгледа я с разбиращ поглед и се върна към правенето на сандвичите. Внимателно режеше шунката на тънки парчета и ги поставяше върху големите резени хляб.

— Сложи по още една филия отгоре — обади се Шели.

— Много си бърза, нали? — усмихна се той. — Норките са такива, знаеш го.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— За домашарка, каквато се смяташ, имаш твърде голям опит в оцеляването в дивата природа.

— Научиха ме по много жесток начин. Но това беше, преди да изградя свой собствен дом.

— Имаш ли нещо, с което да увия сандвичите?

— Третото чекмедже отдясно.

Докато той търсеше, тя отиде до хладилника.

— Имам малко пържено пиле, останало от вчера.

— Да не би Били да е бил без апетит?

— Не, аз постъпих умно. Сготвих пет нормални порции. Така че остана достатъчно, за да си вземе няколко парчета и чантата на тръгване.

Кейн се изсмя.

— Смей се, смей се — продължи Шели. — Аз никога не съм разбирала истинското значение на фразата „бездънен стомах“, докато не видях Били да яде. Докато беше тук, два пъти правих огромни тави с шоколадови бисквити.

Тя вдигна поглед от раницата, в която бе сложила пилето, и видя, че Кейн я наблюдава с усмивка. Сърцето й се преобърна.

— Ти наистина можеш да обичаш — меко каза той.

— Това качество се придобива, когато човек се опитоми и създаде дом.

Думите бяха резки, но не и гласът. Беше й невъзможно да спори с този мъж, който се усмихваше тъй нежно срещу нея.

— Следващия път ще се върна, преди племенникът ми да е изял всички лакомства.

Шели трепна при спокойното му заявление, че смята отново да заминава някъде. И да се завърне.

— Всъщност скрих няколко бисквити в една кутия за кафе в шкафа над хладилника — каза тя и се пресегна за стол. — Мисля, че ще ти харесат.

— Това значи ли, че ти не искаш да ги ядеш?

— Да не се шегуваш! Те съдържат толкова много захар, масло и шоколад!

Кейн взе стола от ръцете й:

— Пак забравяш, че в къщата има мъж! — мина покрай нея и отвори шкафа.

Шели кисело си помисли, че той нямаше нужда дори да се надига на пръсти.

— Тази ли е въпросната кутия?

Преди да дочака отговор, мъжът отвори капака и ноздрите му вдъхнаха сладката миризма.

— Точно тази е. — Кейн дълбоко вдиша, докато дробовете му се изпълниха с вкусното ухание. — Навява ми някои спомени.

— Хубави?

— Най-хубавите. Сет обожаваше шоколадови бисквити. След като се ожениха, майка редовно ги правеше и в кухнята винаги имаше пълен буркан. Смях, любов и шоколад. Това е усещането.

Нежната, позната усмивка отново разби крехката й самозащита. Тя почувства, че след секунда ще се хвърли към него, ще обвие ръце около врата му и ще му каже колко е щастлива, че той е до нея, как й се иска да споделят спомените и бъдещето. И ще му признае, че й стига само да останат заедно.

Разбра, че го правеше в действителност, когато почувства топлината на гърдите му и силата на прегръдката.

— Радвам се, че имаш толкова хубави спомени от детството. Въпреки лошите.

Кейн вдиша дълбоко, но този път искаше да запомни нейното ухание.

„Нежна, щедра и много секси — помисли си той, докато целуваше косата й. — И толкова уплашена. Трябва добре да го запомня, защото нещо отвътре ми подсказва, че ако не се съобразя с този страх, след време ще страдам непоносимо. Защото ще изгубя най-хубавото, което ми се е случвало някога — любовта с тази жена.“

След болезнения провал на първия си брак той бе свикнал да разчита и вярва на инстинктите си. Не знаеше защо Шели се страхува да го обича, но усещаше, че е така. С нежелание я пусна от прегръдката си и каза:

— Това е твоята раница. Така че ги прибери — подаде й сандвичите и се загледа в умелите й ръце.

Тя извади всичко и започна да пренарежда вещите. Първо сложи твърдите предмети на дъното, меките върху тях, неравните — в средата, за да не убиват на гърба. После разклати силно раницата, за да разбере всичко ли е както трябва. Най-сетне размести един сандвич, останал под тежката кутия с бисквити.

Всяко нейно движение бе умело и вещо. Той разбра, че тя правеше често това — приготвяше раницата и излизаше сред дивите хълмове.

„Домашарка… Как ли не — помисли си иронично той — Колкото и силно да протестираше взелото в момента надмощие предпочитание към цивилизования живот, дълбоко в себе си тя е подвластна на скитническия инстинкт.“

Накани се да я подразни с противоречието, което откри между думите и постъпките й, но спря навреме. Нервността тъкмо бе започнала да изчезва от красивите зелени очи. Щеше да бъде последният глупак, ако я накараше да се страхува отново.

Кейн беше всичко, но не и глупак. Не и след проваления си брак.

— Ще взема това — пресегна се той за раницата.

— Аз съм свикнала. Освен това тя е твърде малка за теб.

— Дай да видя закопчалките.

Взе раницата и пригоди ремъците за широкия си гръб и рамене. После я постави с един замах и подскочи, за да я намести по-добре на тялото си. После закрачи с лекотата на човек, свикнал да носи далеч по-тежки товари.

— Приляга ми страхотно. Хайде, води.

Тя се отказа да спори. Тръгна към огненочервената вечер на хълмовете.

Щом излязоха от обсега на градината и басейна, горещината ги лъхна отвсякъде. Сякаш вървяха в нажежена пещ. Кейн беше ходил в достатъчно пустини, за да знае, че храстите създаваха измамна илюзия с гъстотата си. Под тях земята бе суха и скалиста.

— Този път не води никъде — каза той.

Шели погледна към двайсет фута широката ивица разорана от колелата земя, която опасваше собствеността й.

— Тук често карат мотори — уточни тя. — Хората използват доста места по хълмовете за състезания и ралита, когато сезонът на пожарите приключи.

— Оставили са дълбоки следи.

— Да, но времето на бързото каране е към своя край. Напоследък е доста сухо и това предвещава пожари. Тогава ще забранят всякакви неща от този род. Включително и туризма.

— Но ти няма да се откажеш, нали?

— Аз не пуша, не паля огньове, не стрелям. Никой не знае, че съм там…

През браздите от моторите личеше тясна пътечка от човешки крак. Шели тръгна по нея, без да се замисля и оглежда. Явно познаваше всеки сантиметър. Кейн се досети, че това е нейният собствен път към планината.

— Работи ли?

— Кое? Пистата ли?

— Да.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре. Някои от къщите тук са построени преди повече от десет години.

Кейн внимателно разглеждаше стръмните склонове, покрити с гъсти храсти, и скъпите къщи, построени почти на всяко било.

— Огънят започва от върховете, нали?

— Не, не се е случвало скоро. Храстите наоколо не са горели повече от сто години.

Мъжът се намръщи и отново впи поглед в гъстата суха растителност около къщата й. Храстите всъщност представляваха ниска гора. Двайсет фута висока, жълто-кафява плетеница, обграждаща дома й.

— Изненадан съм защо не си избрала долината — каза той. — Зелена и сигурна.

— И по-грозна. Погледът ти стига най-много до въздуха над къщата. Тук може да се диша. Поне през повечето време.

— Не обичаш да се чувстваш затворена, нали?

Шели не отговори. От храстите излитаха диви гълъби. Грациозни, устремени, оставящи следи в небето с ликуващите си крясъци, сиво-розовите птици се втурваха към далечните кафяви висини, недостъпни за човешки крак.

Тясната пътека свърши и те се изправиха пред стената от храсти. Шели се обърна към Кейн:

— Отваряй си очите! Тук няма очертан път. Това е просто начин да навлезеш в планината.

Кейн спокойно изчака, докато клоните, разместени от нахлуването й, се върнаха по местата си и тогава пристъпи. После тръгна след нея, като сляпо следваше крачките й и пазеше раницата от непрестанните удари на гъстата растителност.

Въпреки твърдата земя и липсата на каквато и да било пътека, Шели вървеше уверено и почти безшумно. Придвижваше се с минимални усилия на гъвкавото си тяло, придобити след дълъг опит в дивата природа.

Мъжът се усмихна, като си помисли, че походката й можеше да се сравни с летежа на птица. Шели сякаш се сливаше с околността.

„И това същество твърди, че е подвластно на цивилизацията на града. Глупости — мислеше си той с огромна радост. — Тя се движи с грацията на дивия гълъб, порещ храстите над себе си. И обожава тази земя, защото е дива и недокосната от човека.“ Но не искаше да спори с нея точна сега. Разговорът можеше да почака. „Дай й време, тя не е глупава, сама ще разбере.“

Дъното на стръмното дефиле бе покрито с гладки камъни. Гледката му подсказа, че независимо от горещината, когато дойдеха дъждовете, тук щеше да има достатъчно вода, която да помете дори и големите скални късове.

Но сега нямаше и следа от влага. Само горещият полъх на слънчевите лъчи, промъкнали се през плетеницата от храсти. Кейн погледна нагоре — гъстата преграда бе поне три пъти колкото собствения му ръст. Причудливи сенки бродеха из нея. Въздухът бе наситен с уханието на смола и билки.

Шели се обърна и тихо заговори:

— През зимата, ако стоиш достатъчно тихо, можеш да видиш как животните пият вода от извора.

Кейн погледна в посоката, в която сочеше тя. Сух мъх покриваше мястото, не по-голямо от раницата на гърба му. Никога не би познал предназначението му. Приличаше повече на малко, захвърлено върху земята, килимче, отколкото на воден каптаж.

— Тук имаше вода през цялата година. Но предната зима бе много суха. Тази също и изворът пресъхна.

— Какво стана с животните?

— Дойдоха при мен да пият вода от басейна. Дори и змиите.

— И ти им разреши?

— Те са тук много преди аз да се заселя по тези места.

Младата жена пресече дъното на дефилето и започна да се изкачва по отсрещната страна. Неколкостотин фута по-нагоре тя спря на една издадена скала, пред която храстите бяха отстъпили, и погледна изпитателно към мъжа зад нея. Той разбра и без да каже и дума, свали раницата и извади одеялото. Шели го наблюдаваше, докато успокояваше дишането си след напрегнатото изкачване. Изненада се, защото веднага пролича, че той въобще не се бе задъхал.

— Мисля, че имаш голям опит в катеренето — заключи тя.

Кейн усети тъгата в гласа й, но се въздържа.

— Доста. Сателитните снимки са достатъчни за ориентация в работата ми, но нищо не може да се сравни с личните впечатления, докато обхождаш земята.

— Или се катериш по нея.

— Да. Майката Природа е скрила много полезни минерали на ужасно трудни за човека места.

— Харесваш ги, нали? Имам предвид дивите места.

Той вдигна поглед, като се страхуваше да срещне нейния. Но видя само разбиране и желание да превъзмогне себе си.

— Да, обожавам ги — с равен глас продължи Кейн. — Също както ти се наслаждаваш на твоето недокоснато от човешки крак кътче.

Шели въздъхна и се вгледа в очите му, отразяващи слънчевите лъчи, очи, които я наблюдаваха с увереност. Не можеше нито да я приеме, нито да я отхвърли.

— Огледай се наоколо. — Той посочи храстите. — Тук е също толкова първично, както на много други места, където съм бил.

— Това е смешно. Лос Анжелис е до нас.

— Така ли? Колко души мислиш, че са стояли тук през последните хиляда години? Двама, Шели, само двама. Ти и аз.

— Но това не е същото. Не можеш да наречеш диво място на няколко километра от огромен град!

Тя взе раницата и започна да изважда храната. Разговорът явно беше приключен.

— И каква е разликата?

Всъщност въпросът беше разумен. Но тя нямаше разумен отговор.

— Не знам. Мога само да кажа, че тук имам и дом, и това наоколо. Но не се безпокой. Не съм очаквала от пътешественик като теб да ме разбере.

Кейн отново се поколеба, знаеше, че не бива да прибързва. Все пак не трябваше да се преструва, че е приел напълно мнението й.

— Домът не е място. Той е чувство. Като любовта. Не се крий зад елегантните стени, които си нарекла дом. Обичай ме. От това се нуждаем и двамата.

— Домът не е… — рязко заговори тя, но целувката му прекъсна протеста й.

— Не е бил досега. Изслушай ме, любов моя, моля те. Повече няма да говоря за това. Обещавам ти.

Стаил дъх, очакваше решението й, взираше се в лицето й с жадни очи и тъкмо когато си помисли, че всичко е свършено, тя кимна. Кейн прокара пръсти по устните си и си наложи да не я целува отново.

— Искам да се смея с теб, да споря с теб, да правя любов с теб, докато на този свят остане само един от нас. Искам да се оженя за теб и да прекарам живота си с теб.

Сълзите замъглиха очите й, но тя не каза нищо.

— Принадлежим си от мига, в който се видяхме — тихо продължи той. — Сякаш винаги съм те познавал, винаги съм те обичал. Отне ми толкова време, за да те намеря. Нека не пропиляваме още. Омъжи се за мен и ме обичай.

Бистрите капки се сляха в поточета по бузите й.

— Не ми давай отговор още сега. Всъщност аз не го искам в момента, защото се страхувам. Знам, че си мислиш, че да обичаш пътник като мен значи да разрушиш мечтите си и всичко постигнато досега. Дори себе си.

Тя пребледня, отново усетила необичайната му проницателност.

— Това е значи. Затова се страхуваш от мен и от самата себе си. Недей, мъниче! Няма да изгубиш своя дом. Напротив, ще го намериш. Ще го създадем в обятията си.

— Кейн…

— Добре, добре… Нека оставим нещата такива, каквито са. Ти ще довършиш къщата ми и после ще говорим пак.

— Но…

— Кажи да, любов моя!

Тя не разбра дали той искаше съгласието й да разговарят по-късно или помоли за любовта й в бъдеще. Знаеше само, че не може да каже не на този мъж, по чиито устни проблясваха нейните собствени сълзи, който се бе държал с нея толкова нежно, който я познаваше както никой друг в тоя свят.

Но не можеше да каже и да.

„Защо не? Нямаш да изгубиш нищо, което не е загубено досега. Нали така?“

— Шели?

Тя бавно кимна с глава.