Елизабет Лоуел
Където е сърцето (12)

Глава 12

Тетрадката по математика изглеждаше толкова смачкана, колкото самия Били, преди Шели да се заеме с него. В момента те работеха на пода.

— Добре, но тук не ми казват дължината или ширината на стаята — спореше момчето. — Как мога… да знам лицето?

— Знаеш размерите на стаята.

— Знам ли ги?

— Помисли. Колко е дълга стаята. Не в метри или сантиметри, опитай се да я опишеш на някой твой приятел.

— Два пъти по-дълга, отколкото широка.

— Чудесно!

— Да, обаче те искат сантиметри, метри и обем!

— Ще стигнем и дотам. Сега… Надж, изчезвай!

Тя сграбчи котката за врата и се опита да я измести. Голямото животно замаха игриво с лапи към розовата боа. Шели забеляза, че Надж бе прибрала ноктите си.

— Добре, ако назовем ширината с Х, как ще обозначим дължината?

— Два пъти Х?

— Да, но…

— Сетих се, Х на квадрат, както в задача номер три.

— Браво!

Лицето на Били се озари от радост:

— Значи лицето ще бъде Х по Х на квадрат, така ли?

— Точно така.

— Момчето се усмихна и наведе глава над тетрадката.

Шели придържаше котката и го наблюдаваше как с истински ентусиазъм решава задачата. Били пишеше уверено и почти не грешеше. След като веднъж бе разбрал, че Хиксът може да замести всичко, навсякъде и по всяко време, сега нямаше търпение да приложи наученото. Беше ясно, че детето притежава бърз и гъвкав ум, но досега го бе използвал, за да се инати и се измъква от работа. За негова изненада младата жена бе проявила много по-голямо упорство от неговото и го бе накарала да се заеме сериозно с домашното. Интеркомът иззвъня.

— Предполагам, че това е майка ти. Върви да я посрещнеш и я покани да влезе.

— Мамо, можеш да влезеш и да се настаниш — каза Били след като натисна бутона. — Ние ще дойдем, след като Шели ми помогне с последната задача.

После изключи интеркома и се хвърли на пода с игривата грация, присъща на тийнейджърите. Шели го погледна, изненадана от факта, че той дори не отиде да каже здравей на майка си. Все пак не я беше виждал цели шест дни.

— Задачата може да почака, докато поздравиш майка си — каза тя.

— Нея не я е грижа — разсеяно отговори Били.

Излегна се на пода и подпрял глава на ръката си, продължи да се занимава с уравнението. Намръщи се, докато се опитваше да се съсредоточи. Надж веднага се прилепи до момчето и постави лапи на гърба му. Това явно създаваше неудобство при писането, но Били не се оплака. Той и Надж бяха делили леглото през последните шест нощи.

Сега Надж реши, че може да спечели вниманието на момчето, и протегна лапа към молива, който се движеше толкова изкусително пред черния й нос.

— Надж, досадна си като муха — провлечено каза момчето, но умът му явно бе другаде. — Шели?

— Хммм? — измърмори тя.

— Пропуснали са нещо в тази задача.

Младата жена се придвижи по пода близо до момчето и тетрадката. Били я извъртя към нея, за да може да вижда заедно с него.

— Казват, че В е равно на 10 — мърмореше Били, — а С е равно на А, а пък две А е равно на В. И после се пита на колко е равно С. Откъде мога да знам, като не ми дават А?

Шели мълчеше и го чакаше да се досети. Момчето продължи да мърмори под нос и след минута вдигна глава:

— Значи половината от В е равно на А, а пък аз имам В… О, разбрах най-после. Разбира се, че е така. Страхотно! Гений съм!

Наведе се над тетрадката и се зае да пише. С умението на експерт отхвърляше любвеобилните атаки на Надж и Скуизи. Шели протегна ръка и боата веднага се възползва. Така поне детето щеше да има малко спокойствие.

— В е равно на 10, а А е половината от В. Значи А е равно на 5 и е равно на С. Просто… — в гласа му се прокрадна възхищение от откритието.

— Но невинаги е толкова лесно — обади се глас от вратата на спалнята. — Такъв е животът.

Шели се сепна и вдигна глава:

— Ти си се върнал!

Въпреки че Кейн беше уморен, мръсен и най-вече изнервен от бъркотията, която бе заварил в собствения си дом, той успя да се усмихне на легналата в краката му жена. Не беше възможно да не се усмихне човек на гледката.

— Здрасти, чичо Кейн! — Били продължаваше да пише бързо. — Свършвам след минута.

— Не бързай — насмешливо каза мъжът. — От много години не съм ходил на цирк — седна на пода и зае индианска поза. — Вие трябва да сте Кралицата на змиите?

— Всъщност се занимавам с опитомяването на лъвове — гласът й бе дрезгав от изненадата и от още нещо, което накара тялото му да потръпне от удоволствие.

— Звероукротителка, така ли? Тогава това трябва да е лъвът.

Протегна ръка, сграбчи Надж за врата и я вдигна във въздуха. Котката не направи какъвто и да било опит да се бори.

— Явно много работа е хвърлена тук за опитомяването на това животно — подигравателно продължи мъжът.

Поклати глава и пусна Надж на пода. После се обърна към момчето:

— Били?

— Йес, сър?

— Би ли се концентрирал върху задачата за още известно време? Защото аз имам един Х-фактор, който ми липсваше през тези шест дни.

Детето вдигна глава и видя как чичо му взе Шели в скута си. За секунда Били изглеждаше смаян. След това се усмихна разбиращо и сведе очи към задачата.

— Здравей, диваче! — прошепна Кейн.

Целувката му бе дискретна, повече като нежно докосване. Въпреки това ток прониза тялото му, когато устните им се срещнаха. За него шестте дни бяха продължили шест месеца.

Но същото се бе случило и с Шели. Тя нетърпеливо се притисна до гърдите му и се отърка в тялото му като котка. Той въздъхна облекчено. Много от времето бе изтекло в мисли, как щяха да го посрещнат. Дали щеше да е щастлива от появата му, или гневна, както когато се разделиха?

— Здравей, пътнико — прошепна тя. — Добре дошъл вкъщи.

Плъзна пръсти по изрусената от слънцето коса, докосна почернялата загрубяла буза и нежно обрисува устата. После ръката й се спря в процепа на ризата, за да усети топлината и зова на тялото му.

Пулсът му заби ускорено, младата жена можеше да забележи туптящата вена на потъмнялата шия. Усмихна се тъжно, когато докосна неспокойната плът, защото разбра, че не желаеше повече да се бори с чувството си към този мъж. Беше се опитала да изгради защитна преграда, докато той отсъстваше. Много пъти бе обмисляла поведението си и бе преценявала ситуацията, в която щяха да се срещнат отново. Тя щеше да бъде хладна, учтива и да контролира реакциите си. В безопасност! Сега той влезе съвсем неочаквано и всичко пропадна, когато се вгледа в изтощеното му от работа и безсъние лице. Не можеше да остане настрана. Трябваше да го приласкае, да изтрие напрежението и умората от чертите му.

И тя се сви още по-близо до него и протегна длан към челото му, за да поеме част от тревогите и да облекчи страданието му. Кейн потърка небръсната буза в меката й кожа, после в копринената й коса и се усмихна:

— Сигурно бода като кактус и изглеждам много зле.

Тя вдигна златистозелен поглед и още веднъж видя всичко: тъмните кръгове под очите и тънката бръчка около устните.

— Изглеждаш… великолепно.

— Пилешки бутчета! — прошепна той и целуна нежно клепачите й. — Приличам на ада.

— Не и за мен.

Ръцете му се сключиха около тялото й, придърпа я плътно до себе си и зарови лице в меките кичури:

— Най-после вкъщи! — Въздишката му прозвуча по-скоро като ръмжене.

— Да — прошепна Шели. — У дома.

И наистина се чувстваше приютена и приласкана в ръцете му. Това я изплаши и отново старите спомени изплуваха в съзнанието й. После бавно изчезнаха в топлината и сигурността на прегръдката му. Тя ги остави да си отидат и се отпусна с доверие, което бе ново и прекрасно за нея.

Кейн усети ръцете й да се спускат бавно по гърба му. Разбра, че защитната преграда се бе срутила и тази жена му се отдаваше напълно. Притисна я до сърцето си и пожела дълбоко в душата си този миг да не свършва никога.

Бавно, много бавно, двамата затвориха очи и си казаха безмълвно всичко, което не можеха или се страхуваха да произнесат на глас.

В този момент се чу звънецът от входната врата. Шели се съвзе първа. Отиде до интеркома и каза:

— Слизам веднага!

Не дочака отговора и тръгна към входа.

Когато отвори, видя Джоу Лин да потропва нервно с крак. Въпреки сенките под очите жената изглеждаше впечатляващо. Шели мигновено се сети за разпиляната си, разрошена коса, избелелите джинси и памучната риза, небрежно привързана на кръста. Това, което би могло да се каже в нейна полза, бе, че е подходящо облечена за общуване с момче, боа-констриктор, огромна котка и учебник по математика.

— Луп ми каза, че Били е тук — проговори жената.

— Да.

— Кажи му да се приготви. Закъснявам.

Изведнъж смарагдовозелените очи на жената се разшириха. Шели вече знаеше, без да се обръща, че зад нея бе застанал Кейн.

— Виж ти, виж ти… Самият железен мъж! — иронично продължи Джоу Лин. — Да не би малката кучка да не те е пуснала от леглото, за да се обръснеш?

Устните на Шели побеляха от стискане. Единственото, което я спря да не издере лицето на тази жена, бе присъствието на Били в къщата. Детето можеше да се появи всеки момент.

— Какъв е проблемът? — безизразно попита Кейн. — Да не би да не си успяла да си легнеш с мъж цели шест дни?

Червенината обагри порцелановата кожа на жената.

— Мога да имам всеки мъж, когото поискам, и ти знаеш това.

— Да, разбира се. Само че не можеш да задържиш нито един от тях — шибна я гласът му като камшик. После отново стана студен и безжалостен като сребристите му очи. — Ако още веднъж си отвориш устата и обидиш Шели, ще съжаляваш — отчетливо произнесе мъжът. — Някакви въпроси?

Отвращението в тона му бе толкова силно, че Джоу Лин отстъпи стъписана. После ги изгледа поред и Шели можеше да се закълне, че в красивите й очи прозираше мъка и обърканост.

— Ще почакам Били тук — каза най-после Джоу Лин с едва овладян глас. — Кажи му да побърза.

— Ако наистина беше нетърпелива да го видиш, нямаше да отсъстваш толкова дълго, нали така? — попита Кейн.

— Да не би да ревнуваш? — в гласа й прозвуча нескрита покана.

— За какво?

— Ти знаеш.

— Права си. Ясна си ми напълно. Само на Дейв му отне толкова време да разбере, че чукането, което си е осигурил, не си е струвало цената, която плащаше.

Преди да е довършил думите си, Джоу Лин вече бързаше към колата си. Високите, остри токове на сандалите издаваха отчетлив звук по каменната алея.

Той наблюдаваше бягството й с леденостудени очи. После привлече Шели до гърдите си и погали раменете й:

— Съжалявам. Трябваше да го направя. Тази жена има отровен език. Не бих искал да нарани теб или Били само защото ме е гнус да се търкалям с нея в леглото.

— Тя… наистина те желае.

Шели усети как той вдигна рамене и дъхът му опари кожата на врата й:

— Джоу Лин иска всичко, което не може да има. Въпреки това Дейв я обичаше. Любов, за която други жени биха убили. Но тя едва не уби него.

— Тъжно — промълви Шели. — Ужасно тъжно.

— Не я съжалявай! Това ще й даде оръжие срещу теб.

— Защо Дейв е оставил Били на жена като нея?

— Не успял да се свърже навреме с мен. Не е искал да го води във Франция, защото е закъсал в училище. Разводът и без това го потиска. А и Джоу Лин се примолила толкова мило да се грижи за сина си само за няколко седмици. „Моля те, съкровище, умолявам те…“

— Но защо й е да се притеснява? Тя всъщност няма намерение да прекара по-голямата част от времето си с Били.

— Просто е. Иска да продължи да влияе на Дейв.

— Но след като не обича съпруга си, защо да го прави? Аз не бих искала да виждам бившия си мъж.

— Ти не си Джоу Лин. Тя иска да притежава всичко. Няма значение дали й трябва. После се оглежда за нов любовник.

Шели бавно поклати глава, като си мислеше за Били.

— Сега тя загуби властта си над брат ми. И иска да си го върне. Затова използва всякакво оръжие.

— Дори собствения си син?

— Особено него.

— Баща му не може ли да направи нещо?

— Дейв не разбира какво всъщност става. Той се зарадва, че най-после Джоу Лин прояви майчински интерес. Той никога не е преценявал правилно ходовете й. Твърде наивен е.

— Ами ако…

До тях долетя гласът на Били. Момчето оживено говореше на Надж. Кейн я прегърна и бързо я пусна, тъй като момчето се появи на вратата.

— Къде е мама?

— Реши да те изчака в колата — каза безизразно Кейн.

Момчето го изгледа с поглед на възрастен, но се въздържа да задава въпроси, намести сака с книгите върху рамото си и се обърна към Шели:

— Скуизи беше много гладен и бърз. Сега не иска нищо друго, освен да поспи няколко дни. — Момчето я погледна срамежливо. — Благодаря ти за всичко. Беше наистина чудесно.

Шели разтвори ръце. Детето захвърли книгите и я прегърна. На лицето му засия прекрасна усмивка. В този момент клаксонът раздра тишината. Младата жена вдигна сака и го подаде на Били.

— Майка ти каза, че бърза. Ще се видим скоро. И ако се затрудниш с домашните, обади ми се.

— Добре.

— Беше ми хубаво с теб — промълви Шели.

Били я погледна право в очите и в погледа му нямаше нищо детско. Момчето проверяваше дали тя не говореше обичайните учтивости. Търсеше истината. Откри я, кимна с глава и се засмя.

Клаксонът се обади отново и го накара да се затича по каменната алея към яркочервената кола на майка си.

— Били? — извика го Кейн.

— Да, сър?

— Ако ти… ако майка ти се нуждае от нещо, просто се обади.

Момчето разбра скрития смисъл на казаното.

— Благодаря, но не мисля, че ми е ядосана. А ако е, ще й мине бързо.

— С нея нищо не се знае… — каза Кейн, но достатъчно тихо, за да не чуе детето.

Колата потегли със свистене на гумите и когато се отдалечи достатъчно, Кейн прегърна Шели през раменете и я поведе към всекидневната. Вратата се затвори зад тях и чак тогава тя осъзна, че е сама с него.

Напълно сама.