Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Les Thibault, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Боян Атанасов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,1 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ckitnik (2010 г.)
- Начална корекция
- Еми (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Роже Мартен дю Гар.
Семейство Тибо. Том I
Френска. Второ издание
ИК „Народна култура“, София, 1980
Редактор: Пенка Пройкова
Коректор: Грета Петрова, Радослава Маринович
Издание:
Роже Мартен дю Гар.
Семейство Тибо. Том II
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Стоян Панчев
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДПК Димитър Благоев, София, ул. „Ракитин“ 2
Дадена за набор: ноември 1979 г.
Подписана за печат: май 1980 г.
Излязла от печат: юли 1980 г.
Формат 84×108/32.
Печатни коли 64.
Изд.коли 53,76.
Усл.изд.коли 61,67
История
- — Добавяне
XXV
Госпожа дьо Батенкур седеше и се прозяваше в големия салон с лакирани китайски паравани. Антоан бе забранил на Леон да въвежда когото и да било в малкия му кабинет.
Прозорците бяха отворени. Денят преваляше, а въздухът не трепваше застоял. Ана разтърси рамене и отметна върху облегалото на креслото лекото си вечерно палто.
— Трябва да чакаме, горкият ми Фелоу! — рече тя полугласно. Ушите на кученцето, мързеливо отпуснато на килима, леко потрепнаха. Ана беше купила тази топка златиста коприна на Изложението през 1900 година и още продължаваше упорито да мъкне навсякъде със себе си това грохнало някогашно чудо с развалени зъби и капризен характер.
Изведнъж Фелоу вдигна глава и Ана се изправи: и двамата едновременно бяха разпознали бързите стъпки на Антоан, неговия маниер рязко да отваря и да затваря вратите.
Действително беше той. Лицето му имаше загрижен професионален израз.
Той леко целуна косите й; после устните му се плъзнаха надолу до тила й и Ана потрепери. Тя вдигна ръка и бавно погали с пръсти хубавото четвъртито чело, волевите изпъкнали вежди, слепоочията и бузата му. След това задържа в шепата си силната му челюст — отличителен белег на всички в семейството Тибо, — челюстта, която тя едновременно обичаше и от която се боеше. Най-после вдигна глава, стана и се усмихна.
— Погледнете ме най-сетне, Тони!… Не така! Очите ви са обърнати към мен, но погледът ви е другаде… Не ви харесвам, когато придавате на лицето си израз на велик човек!
Той бе обхванал раменете й и я държеше пред себе си, като галеше заобления й гръб. После, без да свали ръце, — се отдръпна леко назад, гледайки я от горе на долу като собственик. Той се бе привързал към Ана не толкова заради красотата й, а просто защото тя бе така явно създадена за любов.
Тя го оставяше да я разглежда, вдигнала към него очи, пълни с живот и радост.
— Ей сега ще се преоблека и ще бъда на ваше разположение — рече той, като лекичко я бутна, за да направи крачка назад, и седна във фотьойла.
Той сега толкова често се обличаше вечер в смокинг, че не му трябваха повече от пет минути, за да си вземе душ, да се обръсне, да сложи колосана риза, бяла жилетка и всичко останало. Дрехите му бяха приготвени предварително и Леон му подаваше ту едно, ту друго, с наведени очи и глупава тържественост, сякаш свещенодействуваше.
— Сламената шапка и шофьорските ръкавици — рече той полугласно.
Преди да излезе от стаята, Антоан хвърли бърз поглед към огледалото, за да види как изглежда, и изтегли маншетите си. Той отскоро бе разбрал, че не трябва да пренебрегва приятното чувство и доброто настроение, които създават изящното бельо, хубаво прилягащата яка и добре скроените дрехи. Струваше му се, че след като е свършил дневната си работа, има право да си позволи — и че дори хигиената го изисква — да посвети вечерта на безделие и скъпи удоволствия; приятно му бе да сподели тези часове на отмора с Ана, макар че бе напълно способен, както понякога му се случваше, егоистично да прекара вечерта съвсем сам.
— Къде ще ме заведете на вечеря, Тони? — запита тя, докато Антоан, помагайки й да сложи палтото си, бързо целуна голата й шия. — Не в Париж… Толкова е горещо… Хайде да отидем до Марли и да вечеряме в Пра. Или пък да отидем в „Кок“? Там ще бъде още по-весело.
— Далеч е…
— Няма значение. Освен това след Версай напоследък поправиха пътя.
Тя по свой, особен начин изговаряше фразите: „Хайде да направим това!“, „Ами ако отидем там?“ — произнасяйки всяка сричка с различен тон, с отсянка на разочарование и с гальовен, малко уморен поглед. С невинен вид предлагаше най-глупавите лудории, без никога да държи сметка нито за разстоянието, нито за часа, нито за умората, нито за вкусовете на Антоан, нито пък за разходите, които той правеше, за да удовлетвори прищевките й.
— Е, добре, да отидем в „Кок“ — каза Антоан весело. — Ставай, Фелоу! — Той се наведе, взе кучето под мишница, отвори вратата и се дръпна назад, за да направи път на Ана.
Но тя се спря. Наситеният син цвят на палтото й, кремавият тон на роклята, черният лак на паравана правеха да изпъкне още по-силно матовият блясък на мургавата й кожа. Обърната към него, тя го гледаше с поглед, изпълнен с копнеж.
— Моят Тони! — пошепна тя така тихо, сякаш говореше на себе си.
— Хайде! — каза той.
— Хайде… — въздъхна тя, като че ли изборът на този ресторант на четиридесет и пет километра от Париж беше още една отстъпка от нейна страна пред капризите на някой деспот. Тя весело прекрачи прага, шумейки с тафтените си волани, вдигнала глава, с гъвкава стъпка.
— Когато ходиш — пошепна Антоан на ухото й, — ти приличаш на красива фрегата, когато се впуска в открито море…
Макар че колата беше мощна и приятна за каране, Антоан почти не изпитваше удоволствие да шофира; но той знаеше, че Ана предпочита да бъдат само двамата, без шофьора.
Слънцето беше залязло. Вечерта беше още топла. За да преминат гората, Антоан избираше безлюдните тесни пътища между високите дървета. Топъл въздух, който миришеше на зеленина, навлизаше в колата през отворените прозорчета.
Ана бърбореше. По повод на последното си пътуване до Берк тя му заговори за мъжа си, нещо, което правеше рядко.
— Представи си, не искаше да ме пусне да замина! Молеше ме, заплашваше ме. Държа се невъзможно! Но все пак ме закара до гарата. Обаче имаше вид на мъченик. И на перона в момента, когато влакът тръгваше, има дързостта да ми каже: „Нима никога няма да се промените?“ Тогава от прозореца на вагона аз му креснах: „Не!“ И това „не“ беше страшно!… Вярно е, че няма да се променя, защото го ненавиждам. Мразя го и толкова!
Антоан се усмихваше. Не му бе неприятно да я види ядосана. Понякога й казваше: „Много обичам, когато погледът ти стане злодейски!“ Той си спомняше Симон дьо Батенкур, приятеля на Даниел и Жак, спомняше си профила му на козле, безцветните му коси, благия му малко лицемерен вид; спомняше си, че беше доста антипатичен, общо взето.
— И като си помисля, че наистина се бях захласнала по този глупак — продължи Ана. — А може би именно поради това…
— Поради кое?
— Ами поради глупостта му… Поради това, че толкова малко неща му се бяха случили в живота… Струваше ми се, че това ще ме освежи, ще ме промени. Като че ли щеше да ми даде възможност да започна нов живот… О, какъв идиот може да бъде човек понякога!
Тя си спомни за решението си да говори по-често за себе си, за миналото си; стори й се, че сега беше най-подходящият момент. Седна по-удобно, облегна глава на рамото на Антоан и загледана в пътя, се отдаде на спомените си.
— Срещах го понякога в Турен, на лов. Бях забелязала, че ме гледа, но той никога не ме заговаряше. Една вечер, като се прибирах, го срещнах в гората. Вървеше пеш, не знам защо. Бях сама. Спрях колата и му предложих да го закарам до Тур. Лицето му стана виолетово. Качи се при мене. Не говореше нищо. Свечеряваше се. И изведнъж, малко преди да влезем в града…
Антоан я слушаше разсеяно, тъй като вниманието му бе съсредоточено в пътя, в ритъма на мотора.
Ана… След него тя ще обича други; ще следва съдбата си. Антоан съвсем не си правеше илюзии за трайността на връзката им.
„Странно — помисли си той, — мен винаги са ме харесвали свободомислещи жени с гореща кръв…“
Понякога той се питаше дали любовното приятелство, което бе имал с метресите си и което го задоволяваше, не беше твърде непълна, твърде ограничена форма на любовта. „Ти смесваш любовта със страстта“ — му бе казал напоследък Щудлер. Но непълна или не, той си бе избрал тази форма и бе напълно доволен от нея. Тя не изчерпваше силите му, а той бе човек, който работи, който иска да бъде свободен, за да се посвети безусловно на призванието си. Припомни си скорошния си разговор с Щудлер. Халифа му бе цитирал думите на един млад писател, негов познат, някой си Пеги[1]: „Да обичаш, значи да се съгласяваш с любимия човек дори когато той не е прав.“ Тази формула бе дълбоко възмутила Антоан. Любовта в тази всепоглъщаща, безумна, затъпяваща форма винаги го смайваше, вдъхваше му страх и дори някакво отвращение…
Колата тръгна по моста, мина Сена и бързо започна да се изкачва по склона на Сюрен.
— Ей там има една долнопробна кръчмичка, където можеш да ядеш пържена риба — каза Ана изведнъж и посочи с ръка.
До неотдавна Делорм я водеше винаги там. Бивш студент по медицина, той беше станал аптекар в Булон и няколко години, до последната зима, когато Ана най-после успя да се освободи от порока си, той заплащаше нежностите на тази паднала му от небето любовница, като я снабдяваше с морфин.
Страхувайки се да не би Антоан да й зададе въпрос, тя се засмя пресилено.
— Заслужава си да отидеш дотам само заради съдържателката! Една дебела баба, косата й е цяла навита на масури и чорапите й са усукани около глезените… Предпочела бих да ходя боса, отколкото с изкривени чорапи! А ти?
— Ще отидем там някоя неделя — предложи Антоан.
— О, не в неделен ден. Нали знаеш как мразя неделите. И всички тия хора, които запречват улиците под предлог, че си почиват!
— В края на краищата имаме късмет, че шест дни в седмицата хората работят — отвърна Антоан подигравателно.
Тя не разбра упрека и се разсмя.
— Масури! Много ми харесва тая дума. Просто звънти като кастанети. Като си взема друго куче, ще го нарека Масур… Но никога вече няма да имам друго куче — поде тя сериозно. — Когато Фелоу остарее, ще го отровя. И няма да си взема друго.
Младият мъж се усмихна, без да обърне глава.
— Ще имаш ли кураж да отровиш Фелоу?
— Да — отвърна тя отсечено. — Но чак когато съвсем остарее и изнемощее.
Той й хвърли кратък поглед. Спомни си какви слухове се носеха около смъртта на Гупийо. От време на време мислеше за това, но почти винаги отхвърляше тези мисли със смях като абсурдни. Обаче понякога Ана го плашеше.
„Тя е способна на всичко — помисли си той. — На всичко, дори да отрови съпруга си, «когато съвсем остарее и изнемощее»…“
Запита я:
— А с какво? Със стрихнин или с цианкалий?
— Не, с барбитурова киселина… Най-добрият от всички е дидиал. Но той е вписан в таблица „Б“ и е нужна рецепта… Ще се задоволим с обикновен диал. Нали, Фелоу?
Антоан се изсмя малко принудено.
— Не е толкова лесно да определиш точната доза… Един-два грама повече или по-малко и всичко пропада…
— Един-два грама ли? За куче, което няма дори три кила? Нищо не разбирате от тия работи, докторе!… — Тя направи бързо сметка наум и заяви уверено: — Не, на Фелоу с двадесет и пет сантиграма диал или двадесет и осем най-много ще му види човек сметката…
Тя замълча. Той също мълчеше. Дали и двамата мислеха за едно и също нещо? Не, защото тя пошепна:
— Никога няма да взема друго куче след Фелоу… Никога. Учудва ли те това? — Тя се притисна отново до него. — Защото аз съм способна да бъда вярна, Тони. Знаеш ли?… И то истински вярна…
Колата забави ход, за да направи завой и да премине прелеза на железопътната линия.
Загледана в пътя, Ана се усмихваше разсеяно.
— Всъщност, Тони, аз съм родена за една-единствена голяма любов… И съвсем не съм виновна, че животът ми досега… Все пак — поде тя с убеждение — мога да кажа едно: никога не съм се унижавала… — Ана говореше искрено, забравила беше Делорм. — И не съжалявам за нищо — заключи тя.
После помълча още една минута, опряла глава на рамото на Антоан, като гледаше притъмнелите храсти под дърветата и играещите облаци от мушици, през които преминаваше колата.
— Странно — поде тя, — колкото по-щастлива се чувствувам, толкова по-добра ставам… Има дни, когато така ми се иска да се посветя на нещо, на някого!
Той бе поразен от копнежа, който звучеше в гласа й. Знаеше, че е искрена, че луксът, светското й положение — цел на петнадесет години пресмятания и машинации — не й бяха дали нито успокоение, нито щастие.
Тя въздъхна:
— Знаеш ли, идната зима съм решила да почна друг живот… сериозен… полезен живот… Трябва да ми помогнеш, Тони. Обещаваш ли ми?
Тя често споменаваше за този свой план. Антоан впрочем съвсем не смяташе, че Ана е неспособна да промени живота си. Тя имаше ценни качества въпреки слабостите си: надарена бе с доста жив практичен ум и упоритост, която би устояла на всякакви изпитания. Но за да успее и за да постоянствува, би трябвало да има до себе си човек, който да я ръководи и да обезвреди недостатъците й; някой човек като него например. Миналата зима бе видял какво влияние има върху нея, когато реши да я накара да се откаже от морфина. Придума я да се подложи цели осем седмици на мъчително лекуване за дезинтоксикация в една клиника в Сен-Жермен, откъдето тя се върна изтощена, но окончателно излекувана; оттогава не си бе правила морфинови инжекции. Без никакво съмнение той би могъл, ако си дадеше труд, да насочи към сериозни занимания нейната неизползувана енергия. Само един знак от него би бил достатъчен цялото бъдеще на Ана да бъде преобразено… Обаче той беше твърдо решил да не направи този знак. Много добре си представяше какви нови и обременителни задължения би създало за него подобно „спасяване“. Всички жестове задължават; особено благородните жестове… А той трябваше да насочва собствения си живот, да пази свободата си. Със свободата си не правеше никакви компромиси. Но винаги мислеше за бъдещето на Ана с вълнение и тъга; струваше му се, че обръща глава, за да не гледа как давещ се човек протяга към него ръце.
По изключение тази вечер „Сребърният петел“ беше почти празен.
Щом колата спря, метр д’отелът, келнерите и сервитьорите на вино заобиколиха закъснелите клиенти и услужливо тръгнаха с тях от маса на маса. Малък струнен оркестър, скрит зад зеленината, засвири под сурдинка. Всички имаха такъв вид, сякаш играеха роли в добре режисирана театрална постановка; Антоан вървеше след Ана съвсем естествено с увереността на актьор, излизащ на сцената в роля, която владее добре и в която има успех.
Масите бяха дискретно отделени една от друга с туфи кучешки дрян и сандъчета с цветя. Най-после Ана избра място. Първата й грижа бе да сложи кученцето върху възглавничката, която съдържателят любезно постави на чакъла; възглавничката беше от розов кретон; изобщо всичко беше розово в „Сребърният петел“ — от лехите с розови бегонии до покривките, чадърите и лампионите, закачени по клоните.
Застанала права пред масата, Ана грижливо проучваше листа. Обичаше да си придава лаком вид. Заобиколен от келнерите, метр д’отелът стоеше мълчалив, внимателен, допрял молива до устните си. Антоан чакаше тя да седне. Ана се обърна към него, свали ръкавицата си и посочи няколко ястия в листа. Тя смяташе — и това не бе съвсем невярно, — че той държи на етикета и не обича тя да се обръща направо към прислугата.
Антоан предаде поръчката с твърдия и интимен тон, с който обичаше да говори в подобни случаи. Метр д’отелът записваше, като правеше почтителни и одобрителни знаци. Антоан го гледаше как пише. Раболепието на персонала му беше приятно. То му се виждаше напълно естествено и той беше склонен да вярва наивно, че това е проява на симпатия към него.
— О, какво прелестно pussy[2]! — извика Ана, като протегна ръка към едно черно дяволче, което бе скочило на масичката за сервиране и което възмутените келнери подгониха с кърпи. Котенцето, което трябва да нямаше повече от месец и половина, бе съвсем черно, измършавяло от глад, с подуто коремче, странно зелени очи и огромна глава.
Ана го взе на ръце и смеейки се, го допря до бузата си.
Леко раздразнен, Антоан се усмихваше.
— Оставете този разсадник на бълхи, Ана… Ще ви одраска.
— Не, ти не си разсадник на бълхи… Не, ти си само едно сладко pussy — протестираше Ана, като стискаше мръсното животинче до гърдите си и галеше главицата му с върха на брадичката си. — Какъв корем има само! Нали доста прилича на скрин в стил „Луи XV“? И виж каква голяма глава! Прилича на лук, който е покълнал… Не сте ли забелязали, Тони, че когато лукът покълне, той изглежда много смешен?
Антоан реши, че трябва да се разсмее, но смехът му излезе малко принуден. Това му се случваше рядко. Той чу собствения си глас с изненада — внезапно бе схванал особения му звук. „Гледай ти — каза си той и сърцето му някак странно се сви, — засмях се точно като тате.“ Никога в живота си Антоан не бе забелязал как се смее господин Тибо; и ето че тази вечер той изведнъж чу неговия смях да излиза от собствената му уста.
Ана искаше да накара мръсното коте да остане на коленете й, в резултат на което кремавата й тафтена рокля пострада много.
— О, лошо коте! — извика тя възхитена. — Хайде, помъркай ми малко, господин дяволе!… Ето… то разбира всичко… Сигурна съм, че има душа — каза тя сериозно. — Трябва да ми го купиш, Тони: то ще бъде нашият талисман. Докато е с нас, ще чувствувам, че нищо лошо не може да ни се случи.
— Ще запомня думите ви — каза Антоан подигравателно. — И ако пак почнете да твърдите, че не сте суеверна!…
Той и друг път я бе закачал на тази тема. Тя му беше признала, че често вечер, когато се прибира в спалнята си сама, не можела да се реши да си легне, защото й се струвало, че предчувствува някакво нещастие. Тогава измъкнала от чекмеджето, където пазела спомени от миналото си, един стар сборник за гадаене и си хвърляла карти, докато капне за сън.
— Прав сте — каза Ана изведнъж. — Говоря като идиотка.
После пусна котето, което направи два-три скока, като се олюляваше, и изчезна в гъсталака. След това, оглеждайки се, за да види дали са сами, Ана впи поглед в очите на Антоан и прошепна:
— Мъмри ме, много обичам, когато ме мъмриш… Ще те слушам, ще видиш… И ще се поправя… Ще стана такава, каквато ти ме искаш.
Мина му през ума, че може би тя го обича повече, отколкото той би искал. Усмихна се и й направи знак да почне да яде супата си. Тя го послуша, свела очи като дете. След това заговори за съвсем други неща: за летните месеци, които бе решила да прекара в Париж, за да не се отделя от Антоан; после за политическото престъпление, извършено от любов, чиито подробности от няколко дни изпълваха страниците на всички вестници.
— Каква смелост! Как бих искала да извърша нещо подобно! Заради тебе! Да убия някого, който ти желае злото! — Отдалеч двете цигулки, виолата и челото засвириха един менует. Тя се замечта за миг и с ласкав, но сериозен глас бавно добави: — Да убиеш от любов!…
— Имате вид на човек, способен на такова нещо! — забеляза Антоан усмихнато.
Ана искаше да отговори, но метр д’отелът, преди да разреже гълъбите, й поднесе сребърния съд, от който се дигаше пара като от кадилница и се носеше приятна миризма на дивеч.
Антоан забеляза, че сълзи блестяха в края на клепките й. Погледна я въпросително. Дали не бе я обидил, без да иска?
— Това е може би по-вярно, отколкото сам си мислите — въздъхна тя, без да го гледа. Въздишката й бе така странна, че той отново си помисли за Гупийо.
— Кое е вярно? — запита Антоан с любопитство.
Изненадана от тона му, тя вдигна очи и долови в погледа му смущение, което най-напред не можа да си обясни. Изведнъж си припомни разговора им за разните отрови и въпросите му. Известни й бяха всички обвинения, които хвърляха по неин адрес след смъртта на мъжа й. Един вестник в Оаза дори си бе позволил да направи доста прозрачни намеци, които окончателно бяха затвърдили в целия край легендата за стария милионер, затворен в замъка си от млада авантюристка, за която се оженил на стари години, и който една нощ бил умрял при тайнствени обстоятелства.
Антоан овладя гласа си и повтори:
— Кое е вярно?
— Че имам вид на героиня от мелодрама — отговори тя хладно, защото не желаеше да покаже, че е отгатнала мисълта му. После извади огледалцето си от чантата и разсеяно започна да разглежда лицето си. — Погледнете, имам ли лице на човек, който ще умре глупаво в леглото си? Не. Аз ще свърша по драматичен начин, ще видите! Някоя сутрин ще ме намерят просната в спалнята ми, убита с нож… На килима, съвсем гола, със забит нож!… Впрочем забелязала съм, че героините на романите, които се казват Ана, накрая винаги умират от нож… Знаете ли — продължи тя, без да вдигне очи от огледалцето, — ужасно се страхувам да не бъда грозна, когато умра. Толкова са отвратителни побелелите устни на мъртъвците!… Непременно искам да ме гримират. Впрочем вписала съм това в завещанието си.
Тя говореше бързо, по-бързо от обикновено, и съскаше малко, както когато беше изплашена. С крайчеца на кърпичката си внимателно попи сълзите, останали между клепките й, после се напудри с пухчето, сложи всичко обратно в чантата и щракна закопчалката.
— Всъщност — поде тя — съвсем не ми е толкова неприятно да приличам на героиня от мелодрама. — За да направи това признание, тя придаде изведнъж нещо вулгарно на хубавия си алтов глас.
Най-после обърна лице към Антоан и забеляза, че той продължава да я наблюдава внимателно. Тогава Ана бавно се усмихна и като че ли се реши да заговори.
— Видът ми вече ми е изиграл няколко лоши шеги — въздъхна тя. — Знаете ли, че по едно време ме мислеха за отровителка?
За миг Антоан се поколеба. Той премига няколко пъти и каза:
— Знам.
Ана опря лакти на масата, загледа любовника си в очите и с провлечен глас бавно изрече:
— Вярваш ли, че съм способна на такова нещо?
Тонът й бе дързък, а погледът й — залутан някъде надалеч.
— Защо не? — отвърна той полушеговито, полусериозно.
Няколко секунди тя остана мълчалива, вперила очи в покривката. Мина й през ум, че може би това съмнение придава пикантност на чувствата, които Антоан храни към нея, и изпита изкушение да го остави в неизвестност. Но когато го погледна отново, това желание изчезна.
— Не — каза тя веднага рязко. — Действителността не прилича толкова на роман. Случи се така, че бях сама с Гупийо онази нощ, когато той умря; това е вярно. Но той си умря, когато му дойде часът, и аз нямам никаква вина за смъртта му.
Мълчанието на Антоан и начинът, по който я слушаше, като че ли показваха, че той очаква по-големи подробности. Тя бутна пред себе си чинията, до която не се бе докоснала, и извади цигара от чантата си. Антоан я остави да запуши, без да направи никакво движение. Тя често пушеше тези чайни цигари — доставяше си ги от Ню Йорк — и те издаваха остър и замайващ мирис на изгоряла трева. Ана дръпна няколко пъти от цигарата, като дълго издухваше пред себе си дима; после уморено прошепна:
— Интересуват ли ви тия стари истории?
— Да — отвърна Антоан малко по-бързо, отколкото би желал.
Тя се усмихна и вдигна рамене, като че ли ставаше дума за дребна прищявка от негова страна.
Мислите на Антоан блуждаеха. Нали Ана веднъж му бе казала: „За да се защищавам в живота, аз бях свикнала да лъжа. Затова, ако някога забележиш, че те лъжа, трябва веднага да ми го кажеш… и да не ми се сърдиш…“ Той се чувствуваше съвсем объркан. Спомни си изведнъж за странната близост, която бе забелязал между Ана и мис Мери, гувернантката на малката Югет. Беше съвсем сигурен, че не се е излъгал относно естеството на тази близост. Когато един ден — много по-късно — усмихнато бе задал на приятелката си няколко точни въпроса, Ана не само се бе изплъзнала, без да направи никакви признания, но дори бе възразила срещу подобно подозрение със смайващо възмущение и съвсем искрен вид.
— Не, не! Никакви кости! Хубава работа! Искате да се задави ли!
Един келнер току-що бе сложил пред възглавничката на Фелоу паница с пастет и за да прояви усърдие, се готвеше да постави в нея и костите от гълъбите.
Метр д’отелът дотича.
— Какво желае госпожата?…
— Нищо, нищо — отговори Ана раздразнено.
Кученцето се бе изправило на задните си лапички и душеше паницата. То се протегна, разтърси уши, подуши из въздуха няколко пъти и отчаяно обърна сплесканата си главичка към господарката си.
— Какво има, мой мъничък Фелоу? — запита Ана.
— Какво има, малко мошениче? — повтори като ехо метр д’отелът.
— Подайте ми чинията — каза Ана на келнера. Тя я докосна с опакото на ръката си. — Дявол да го вземе, ами вашият пастет е съвсем изстинал! Нали ви казах: да бъде топъл… И никаква тлъстина — добави тя строго, като посочи с пръст към едно парченце тлъстина. — Ориз, моркови и малко ситно скълцано месо не е бог знае какво чудо!
— Отнесете това! — заповяда метр д’отелът.
Келнерът вдигна паницата и загледа пастета: после покорно тръгна към кухнята. Но преди да се отдалечи, той вдигна за миг очи към масата и Антоан срещна погледа му.
— Мила — каза Антоан с упрек в гласа, щом останаха сами, — не мислите ли, че господин Фелоу става малко прекалено капризен?
— Този келнер е идиот! — прекъсна го Ана сърдито. — Видяхте ли го? Седеше като дръвник пред паницата.
— Може би е мислил — каза Антоан благо, — че в този момент жена му и децата му, които сигурно живеят на някой таван, имат за вечеря само…
Ана сложи бързо топлата си тръпнеща ръка върху неговата.
— Вярно е, Тони. Това, за което говорите, е ужасно… Но все пак нали не искате Фелоу да се разболее? — Тя като че ли бе действително объркана. — Защо се смеете сега? Слушайте, Тони, трябва да дадете бакшиш на горкия келнер… Специално на него… Голям бакшиш… От страна на Фелоу… — Тя се замечта за малко и после изведнъж каза: — Представете си, брат ми също почна да работи като келнер в ресторант… Да, келнер в един евтин ресторант.
— Не знаех, че имате брат — рече Антоан. Тонът и изразът на лицето му сякаш казваха: „И въобще аз знам толкова малко за вас…“
— О, той е далеч… Ако е жив още… Замина за Индокитай, постъпи в колониалните войски… Трябва да си е устроил някак живота там. Никога не съм чула нищо за него… — Тя постепенно снишаваше глас, който бе най-вълнуващ в ниските тонове. — Колко глупаво, така лесно бих могла да му помогна!… — добави тя и после замълча.
— Е, и какво? — подкани я Антоан, след като помълча няколко секунди. — Значи, той е умрял, когато вие не сте били там?
— Кой? — запита Ана, премигвайки.
Неговата настойчивост я учудваше. Все пак бе доволна, че Антоан се бе заинтересувал толкова много.
Тя изведнъж се разсмя леко, неочакван заразителен смях.
— Най-глупавото е, представи си, че ме обвиняваха в това, което не съм извършила и което може би никога не бих имала смелостта да извърша, а никой не узна това, на което действително бях способна. Ще ти го кажа сега: понеже нямах доверие в завещанието на Гупийо, когато той вече се беше вдетинил, с помощта на един нотариус от Бове изтръгнах от него пълномощно и през последните две години най-спокойно си присвоих голяма част от богатството му. Впрочем това беше съвсем ненужно, защото цялото завещание беше в моя полза; Югет получаваше само законната си част… Но аз считах, че след седем години ад имам пълно право сама да се погрижа за себе си!
Тя престана да се смее и нежно добави:
— Тони, ти си първият, на когото разказвам това.
После внезапно потръпна.
— Студено ли ти е? — запита Антоан, като потърси с очи палтото й. Нощта ставаше хладна; беше вече късно.
— Не, жадна съм — рече тя, като вдигна чашата си към кофичката с шампанско.
После жадно изпи виното, което той й наля, запали една от специалните си цигари и се изправи, за да метне палтото на раменете си. Сядайки отново, тя премести стола си, за да бъде по-близо до него.
— Чуваш ли? — запита Ана.
Нощни пеперуди летяха около лампионите и постоянно се блъскаха в чадъра. Оркестърът беше замлъкнал. В „странноприемницата“ повечето прозорци бяха тъмни.
— Много е приятно тук, но знам едно място, където ще ни бъде още по-добре… — поде тя с многообещаващ поглед.
Понеже той не отговаряше, тя улови ръката му, обърна я и я сложи на покривката. Антоан помисли, че иска да му гледа на ръка.
— Не — каза той, като се мъчеше да издърпа ръката си. Предсказанията го дразнеха повече от всичко, защото винаги и най-хубавите му се виждаха посредствени в сравнение с бъдещето, което той сам си чертаеше.
— Колко си глупав! — извика тя, смеейки се, без да пусне ръката му. — Гледай, ето какво искам… — После се наведе изведнъж, долепи устни до дланта му и остана така цяла минута, без да мръдне.
Със свободната си ръка той галеше нежно наведения й тил. Сравняваше скритата страст, която бушуваше в Ана, с умерените чувства, които сам изпитваше към нея.
В този миг, сякаш прочела интуитивно мислите му, Ана леко вдигна глава.
— Не искам от тебе да ме обичаш, както аз те обичам; искам само да ме оставиш да те обичам…