Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (116)

XLII

Жак не дочака Антоан да се върне и си отиде. Той дори изпита съжаление, че се бе забавил при брат си, когато портиерката на авеню Дьо л’Обсерватоар му съобщи, че госпожица Жени се е върнала преди повече от час.

Изкачи се по стълбите с големи крачки и позвъни. С разтуптяно сърце дебнеше стъпките на Жени зад вратата, но вместо стъпки чу гласа й:

— Кой е?

— Жак.

Той чу как щракна резето и дръпна верижката. Най-после вратата се отвори.

— Мама замина — рече Жени, за да обясни защо така здраво е залостила вратата. — Току-що я изпратих на гарата.

Тя стоеше в рамката на вратата, сякаш се стесняваше да го пусне вътре. Но той я гледаше право в лицето с честен и весел израз, който веднага разпръсна смущението й. Жак беше тук! Вчерашният сън продължаваше.

Внезапно той й протегна нежно и едновременно двете си ръце. Със същия решителен и прям жест тя отпусна ръцете си в неговите и отстъпвайки две крачки назад, без да ги отдръпне, го остави да прекрачи прага.

„Къде да го приема?“ — питаше се тя, докато го чакаше. Всички мебели в салона бяха покрити с калъфи. Да го покани в стаята си? Това беше нейното убежище, само нейно, и тя изпитваше някаква свенливост да въведе там когото и да било; дори Даниел рядко влизаше при нея. Оставаха стаята на Даниел и на госпожа дьо Фонтанен, където обикновено прекарваха денем двете жени. Най-после Жени се спря на кабинета на брат си.

— Да влезем в стаята на Даниел — каза тя. — Това е единственото хладно място в нашия апартамент.

Тъй като нямаше още лека черна рокля, в къщи Жени носеше стара лятна рокля от бял муселин с отворена яка, която й придаваше пролетен и спортен вид. Макар че имаше тесни ханшове и дълги крака, не можеше да се каже, че е много гъвкава, защото тя по инстинкт контролираше движенията си и нарочно вдървяваше походката си; но въпреки това стройното й тяло имаше пъргавостта на младостта.

Жак вървеше след нея с разсеян вид. Не можеше да гледа наоколо си без вълнение. Всичко му бе познато: вестибюлът с холандския шкаф и белите фаянсови чинии със сини шарки, закачени над вратите; сивата стена на коридора, на която госпожа дьо Фонтанен някога закачваше първите скици с въглен на сина си; нишата с врата от червено стъкло, където децата си бяха направили фотографическа лаборатория; стаята на Даниел, етажерката с книги, старият часовник от алабастър, двата малки тапицирани с червено кадифе фотьойли, където толкова пъти беше седял със своя приятел…

— Мама замина — обясни Жени, като вдигаше щорите, за да прикрие плахостта си. — Замина за Виена.

— Закъде?

— За Виена, за Австрия… Седнете — каза тя, като се обърна, без да забележи смаяното лице на Жак.

Предната вечер, противно на очакванията й, майка й не я бе разпитвала защо е закъсняла. Всецяло заета с приготовленията за заминаването си на следния ден — понеже не можеше да стяга багажа си, докато Даниел бе в къщи, — тя дори не бе погледнала часовника, докато дъщеря й я нямаше. Затова не Жени започна да дава обяснения, а майка й побърза да й съобщи — с известно смущение, задето досега я бе държала в неведение относно плановете си, — че ще отсъствува десетина дни от къщи, за да отиде на самото място и „да уреди сметките“ на мъжа си.

— За Виена? — повтори Жак, без да седне. — И вие я оставихте да замине!

Жени му разказа накратко какво бе станало, как още при първите й възражения майка й я бе прекъснала и бе заявила, че само ако отиде лично във Виена, ще може да тури край на техните затруднения.

Жак я гледаше нежно, докато тя говореше. Жени седеше на един стол пред бюрото на Даниел, изправена, със сериозно лице, въздържана. Гънката на устата, малко стиснатите устни („Уста, привикнала на мълчание“ — помисли си той) показваха разсъдливост и енергия. Жени седеше малко стегната, изпитателният й поглед не издаваше нищо. Предизвикателство ли бе това? Гордост? Боязливост? Не! Жак я познаваше доста добре, затова разбираше, че тази скованост беше естествена и не изразяваше нищо друго освен известна страна на характера й — някаква наложена сдържаност, някаква морална сдържаност.

Той се колебаеше дали да й каже защо мисли, че госпожа дьо Фонтанен е избрала лош момент да замине за Австрия.

— Брат ви знаеше ли за това пътуване? — запита той предпазливо.

— Не.

— Ах! — възкликна той и внезапно се реши да заговори: — Даниел би се противопоставил изрично на това заминаване, сигурен съм. Нима госпожа дьо Фонтанен не знаеше, че Австрия мобилизира? Че границите се охраняват от войски? Че може би утре във Виена ще бъде обявено военно положение?

Сега бе ред на Жени да се слиса. От осем дни тя не бе погледнала вестник. С няколко думи Жак я постави в течение на главните събития.

Той се мъчеше да говори истината, като подбираше думите си, за да не разтревожи Жени. Въпросите, които тя му зададе и в които прозираше известно съмнение, показваха, че политическите събития заемат малко място в живота й. Възможността да избухне война — една от многото войни, за които бе чела в учебниците по история не я стряскаше. Дори през ум не й мина, че в случай на въоръжен конфликт Даниел ще бъде изложен на страшна опасност; тя мислеше само за материалните затруднения, които биха могли да изникнат за майка й, ако се обяви война.

— Твърде вероятно е — побърза да каже Жак — госпожа дьо Фонтанен да се откаже от намеренията си още по пътя. Можете да очаквате да се върне бързо-бързо.

— Така ли мислите? — отвърна тя живо и се изчерви.

Жени му призна, че въпреки всичко се е зарадвала много на това заминаване, защото така се е отложил моментът на обясненията. Не от страх — обясни му тя, — че ще срещне неодобрение; плашела я повече от всичко друго мисълта, че ще трябва да говори за себе си, да разкрие чувствата си.

— Не трябва да забравяте това, Жак — добави тя, гледайки го сериозно. — Аз очаквам чувствата ми да бъдат отгатнати…

— И аз също — отвърна той, като се засмя.

Разговорът доби по-интимен характер. Той я разпитваше за самата нея, караше я да си уяснява нещата, помагаше й да се самоанализира. Тя се съгласяваше на това без голямо усилие. Не отказваше да отговаря на въпросите му; малко по малко дори започна да чувствува благодарност, задето я разпитва; и дори се учудваше, че изпитва някакво удоволствие да излезе заради него от обичайната си въздържаност. Защото никой никога не се бе навеждал към нея с такъв топъл и пленителен поглед; никой никога не й бе говорил така внимателно, пазейки се да не я засегне, с толкова явно желание да я разбере. Някаква непозната топлота я обгръщаше. Струваше й се, че дотогава е живяла отделена от света и че преградите, които я заобикаляха, внезапно са се отместили някъде далеч и са й открили неподозирани хоризонти.

Жак не преставаше да се усмихва безпричинно. Усмихваше се повече на собственото си щастие, отколкото на Жени. Това щастие го бе замаяло. Забравил бе Европа — нищо вече не съществуваше за него освен тях двамата. Всичко, което тя казваше, дори най-незначителните неща му се струваха тъй изпълнени с доверие и близост, че в гърдите му бликаше буйна благодарност. У него покълваше нова мисъл, която го изпълваше с гордост: тяхната любов бе не само нещо рядко и ценно, но и съвършено изключително, небивало преживяване. Думата „душа“ не слизаше от устните им и всеки път тази неопределена тайнствена дума отекваше с особен трепет в тях, подобно на магическо заклинание, чиято тайна само те знаеха.

— Знаете ли какво ме учудва? — извика той изведнъж. — Това, че така малко се учудвам! Чувствувам как дълбоко в душата си никога не съм се съмнявал в това, което ни е очаквало.

— И аз също.

Всъщност и двамата се заблуждаваха. Но колкото повече мислеха един за друг, толкова повече им се струваше, че нито ден не са преставали да се надяват.

— И на мен ми се струва съвсем естествено да бъда тук… — поде той. — Сега, когато съм до вас, изпитвам чувството, че най-после съм попаднал в истинската си атмосфера.

— И аз също.

И двамата постоянно се поддаваха на сладостното изкушение да се чувствуват хармонично свързани, да твърдят, че са еднакви във всичко.

Тя бе станала от стола си и сега седеше срещу него в почти непринудена поза. Любовта й вече я преобразяваше физически, разкриваше се в движенията й, придаваше й необичайна грация и гъвкавост. Жак наблюдаваше с възхищение тази метаморфоза. Той галеше с поглед играта на сенките върху повдигащите се гърди, извивките на мускулите под плата, ритъма на дишането й. Не можеше да се насити да гледа двете й подвижни ръце, които се устремяваха една към друга, докосваха се, разделяха се и отново се събираха като влюбени гълъби. Ноктите й бяха много малки, кръгли, издути и бели — „подобни на половинките на лешник“ — помисли си той.

Жак се наведе за миг към нея.

— Представете си, аз откривам цял куп чудесни неща…

— Какво откривате?

Заслушана в думите му, тя бе опряла лакът върху страничната облегалка на креслото и подпираше брадичката си с ръка; пръстите й следваха овала на бузата и свободният показалец ту докосваше леко устната й, ту за миг достигаше до слепоочието.

Гледайки я съвсем отблизо, той каза:

— При пълна дневна светлина вашите зеници действително блестят като сини камъчета, като два светли сапфира…

Тя се усмихна стеснено и наведе глава. После се изправи и като на шега, за да му отвърне със същото, го разгледа внимателно на свой ред.

— А аз намирам, че вие сте се променили от вчера, Жак.

— Променил ли съм се?

— Да, много.

Тя бе добила загадъчен вид. Той я обсипа с въпроси. Най-после въпреки многото й колебания, недомлъвки и уговорки успя да разбере това, което Жени не смееше да каже: тя интуитивно чувствуваше, че той е завладян от някаква скрита грижа, чужда на любовта им.

С един замах той отметна кичура, който висеше над челото му.

— Слушайте — каза Жак без предисловие, — ето какво съм правил от вчера досега.

И й разказа подробно за нощта, прекарана в градината на Тюйлери, за сутринта в редакцията на „Юманите“, за посещението при Антоан.

Спираше се на всички подробности, описвайки със самодоволството на романист местата и хората, цитираше думите на Стефани, на Гало, на Филип, на Рюмел, отбелязваше как той е реагирал, признаваше безпокойствата и надеждите си и се мъчеше да й даде представа за борбата, която водеше срещу опасността от война.

Тя го слушаше, без да изпусне нито дума, задъхана и объркана. Чувствуваше се запокитена изведнъж не само сред живота на Жак, но и сред самата европейска криза, изправена лице с лице със страшни проблеми, които й бяха напълно непознати. Изведнъж видя как целият обществен строеж се разлюля из основи. Изпита паническия страх на човек, който преживява земетресение и вижда как наоколо му рухват стени и покриви, всичко, което му е осигурявало защита и сигурност и което до преди един миг му е изглеждало неразрушимо.

Колкото до личната дейност на Жак в този свят, чието съществуване тя и не подозираше до вчера, Жени схващаше само съвсем неясното значение. Но за да се убеди напълно, че Жак заслужава любовта й, нужно й бе да го постави много високо; тя не се съмняваше, че целите му са благородни, че хората, чиито имена чуваше от него — Менестрел, Стефани, Жорес, — са достойни за изключително уважение. Техните убеждения сигурно бяха прави, щом Жак ги споделяше.

Думите му се лееха. Вниманието на Жени го окриляше и опияняваше.

— … ние, революционерите… — каза той.

Тя вдигна очи, в които се четеше изненада.

За първи път чуваше човек, който й бе симпатичен, да произнася с религиозно уважение думата революционер; тази дума винаги бе извиквала в ума й представата за хора с подозрителни физиономии, готови да палят и грабят богатите квартали, за да утолят ниските си страсти, скитници, които крият бомби под дрехите си и срещу които обществото може да се бори само като ги праща на заточение.

Тогава той започна да говори за социализма, за влизането си в Интернационала.

— Не мислете, че някакъв наивен порив на благородни чувства ме е тласнал към партията на революцията. Аз стигнах дотам след дълги съмнения, след голямо отчаяние, в пълна духовна самота. По онова време, когато се запознахме, аз исках да вярвам в братството между хората, в тържеството на истината и правдата, но си представях това тържество лесно и съвсем близко. Скоро открих, че това са били само илюзии и в душата ми настъпи мрак. По това време прекарах най-тежките мигове на живота си. Оставих се да падна морално… Слязох до дъното, до тинята… И ето, революционният идеал ме спаси — продължи той, мислейки с умиление и благодарност за Менестрел. — Революционният идеал изведнъж разшири, просветли моя хоризонт. Той даде смисъл на живота на своенравния и безполезен човек, какъвто бях от детинство… Разбрах, че е безсмислено да вярваш в лесно и близко тържество на справедливостта, но че още по-безсмислено и дори престъпно е да се отчайваш! Разбрах, че може не само да вярваш, но и да работиш за това дело! И че моят инстинктивен бунт може да даде плод, ако си поставя за задача да работя заедно с всички онези, които се бунтуват като мен и подпомагат прогресивното обществено движение!

Тя го слушаше, без да го прекъсва. Впрочем традиционният протестантизъм на семейството й я предразполагаше доста към мисълта, че обществото не бива да бъде подчинено на строги общозадължителни норми и че всеки човек има дълг да усъвършенствува собствената си личност и да доведе до неговите крайни резултати всяко дело, което съвестта му диктува. Жак чувствуваше, че тя го разбира. В мълчанието на Жени той долавяше трепета на един буден, здрав и уравновесен ум, безспорно необучен в теоретични разсъждения, но способен да се издигне свободно над предразсъдъците. Зад въздържаността, която не я напускаше, той чувствуваше тръпките на една напрегната чувствителност, готова да възприеме и да служи на всяко голямо дело, което би било наистина достойно за пълна саможертва.

Обаче тя не можа да се сдържи да не направи гримаса на недоверие и почти на неодобрение, когато Жак заяви, че капиталистическото общество, в което тя живее, без да мисли никому зло, представлява една утвърдена недопустима несправедливост. Без да бе много мислила по това, тя приемаше неравенството в богатствата като неизбежна последица на неравенството между хората.

— О, Жени — извика той, — сигурен съм, че вие не си представяте света на онеправданите такъв, какъвто той е всъщност! Иначе не бихте клатили глава така… Вие не знаете, че съвсем близо до вас има хиляди нещастници, които се трепят цял живот, ден след ден, превили гръбнак над работата си, без прилична заплата, без да са сигурни в бъдещето, без да има на какво да се надяват! Вие знаете, че се вадят въглища от земята, че се строят фабрики, но мислите ли понякога за онези милиони хора, които цял живот се задушават в мрака на мините? Или за онези милиони хора, чиито нерви се съсипват от грохота на машините? Или пък за тези селски труженици, уж по-облагодетелствувани, които ровят земята по десет, дванадесет, четиринадесет часа на ден, според сезона, и продават плода на своята пот на посредниците, които ги смучат? Такъв е трудът на хората! Преувеличавам ли? Ни най-малко! Говоря за неща, които съм виждал. В Хамбург, за да не пукна от глад, трябваше да работя като общ работник заедно със стотина други нещастници, гонени от същата нужда — да спечелят пари за хляб. Три седмици от сутрин до вечер се покорявах на надзиратели, които приличаха на тъмничари и непрекъснато крещяха: „Дигнете тези греди! Пренесете тези чували! Бутайте количките с пясък!“ А вечер напущахме пристанището с мизерната си заплата в джоба и се нахвърляхме на храната и на алкохола. Бяхме така съсипани, лепнещи от мръсотия, без сили, без мисъл, така убити от умора, че дори не роптаехме! И може би това е най-ужасното: повечето от тези нещастници дори и не подозират, че са жертва на страшна социална несправедливост! Човек действително се пита откъде черпят сили, за да понасят като нещо естествено този ужасен каторжнически живот! Успях да се измъкна от този ад, защото за щастие знам няколко езика и защото можах да скърпя една вестникарска статия… Но другите? Те продължават този непосилен труд там. Имаме ли право, Жени. Да приемем съществуването на тези неща? Можем ли да допуснем да продължава все така? Можем ли да се съгласим, че това е нормалното състояние на хората по земята?

Да вземем заводите! Във Фиуме известно време работих във фабрика за копчета. Бях роб на една машина, която трябваше непрекъснато да подхранвам всеки десет секунди. Невъзможно е да се разсееш и за минута, защото иначе ще ти хвръкне ръката… С часове повтарях едно-единствено движение, винаги същото. Не беше уморително, признавам. Но кълна ви се, че вечер излизах от фабриката по-затъпял от този идиотски труд, отколкото в Хамбург, след като бях носил на гръб два часа наред чували с цимент, чийто прах възпаляваше очите и изсушаваше гърлото?… В една фабрика за сапун в Италия видях жени, чиято работа се състоеше в това да вдигат и пренасят всеки десет минути сандъци със сапун на прах, които тежаха по четиридесет килограма, а през останалото време, застанали прави, въртяха тежки ръчки, които така бавно се задвижваха, че работничките трябваше да се опират с крак о стената. И те вършеха тази работа по осем часа на ден… Не измислям нищо. В една кожухарница в Прусия видях седемнадесетгодишни момичета, които четкаха кожи от сутрин до вечер; те поглъщаха толкова косми, че по няколко пъти на ден ходеха да повръщат… И за каква нищожна заплата! Защото навсякъде се приема, че жената за същия труд трябва да получава по-малко заплата от мъжа…

— Защо? — запита тя.

— Защото се предполага, че има баща или съпруг, който й помага…

— Често пъти е така — рече тя.

— О не! Тези нещастни жени са принудени да работят именно защото в нашето общество мъжът не печели достатъчно, за да издържа тези, които зависят от него.

Посочих ви случаи на работници в чужбина. Но само идете някоя сутрин в Иври, в Прюто, в Бианкур… Още преди седем часа ще видите върволица жени, които идват да оставят децата си в яслите, за да могат да отидат да бухат по фабриките. Работодателите, които са организирали тези ясли за своя сметка, са убедени, и то може би напълно добросъвестно, че са направили благодеяние на работниците… Можете да си представите какъв е животът на една майка, която, преди да почне ежедневния си осемчасов труд, е станала в пет часа сутринта да приготви кафето, да измие и облече децата си, да подреди малко стаята и да пристигне в седем часа на работа. Не е ли чудовищно това? И все пак то съществува! И капиталистическото общество процъфтява с цената на живота на всички тези хора?… Наистина, Жени, можем ли да търпим това? Можем ли да понасяме капиталистическото общество да процъфтява и занапред за сметка на тези милиони хора, които трябва да жертвуват живота си? Не! Но за да се измени това и всичко останало, властта трябва да премине в други ръце, политическата власт трябва да бъде завладяна от пролетариата. Разбирате ли? Ето смисъла на думата революция, която сякаш толкова ви плаши. Нужно е една нова, съвсем различна организация на обществото, която да позволи на човека не само да съществува, но и да живее! Трябва да се върне на индивида не само материална част от печалбата, създадена от неговия труд, но и онази част от свободата му, от свободното му време, от благосъстоянието му, без които той не може да се развива и да запази човешкото си достойнство…

— Човешкото достойнство… — повтори Жени замислено.

Тя изведнъж си даде сметка — и се почувствува малко засрамена от това, — че е достигнала двадесетата си година, без да знае нищо за труда и мизерията на този свят. Между масата на трудещите се и нея, млада буржоазка от 1914 година, класовите прегради бяха така непроницаеми, както преградите, които са разделяли кастите в античните цивилизации.

„Но все пак всички богати хора, които познавам, не са чудовища“ — каза си тя наивно.

Мислеше си за протестантските благотворителни дружества, в които участвуваше майка й и които подпомагаха нуждаещите се семейства… Тя почувствува как се изчервява от смущение. Благотворителност! Жени разбираше сега, че тези изпаднали в мизерия хора, които се молеха за подаяния, нямаха нищо общо с експлоатираните работници, които търсят правото си на живот, на независимост и на човешко достойнство. Нещастниците, които получаваха помощи, не бяха народът, както тя глупаво бе вярвала досега; те бяха просто паразитите на буржоазното общество, почти толкова чужди на работническия свят, обрисуван от Жак, колкото и на дамите, които ги посещаваха. Жак й бе разкрил съществуването на пролетариата.

— Човешкото достойнство — повтори тя още веднъж и тонът й показваше, че влага в тази дума истинския й смисъл.

— О — поде той, — първите резултати неизбежно ще бъдат смешни… Работникът, освободен от революцията, ще се нахвърли да задоволи първо най-егоистичните си нужди; да кажем дори най-ниските си апетити… Трябва да се примирим с това. Най-напред трябва да бъдат задоволени тези по-низши желания, за да стане възможно истинското… вътрешното усъвършенствуване… — Той се поколеба, преди да прибави — духовната култура…

Гласът му звучеше глухо. Тревога, която му бе добре позната, стискаше гърлото му, но той все пак продължи:

— Ние трябва да приемем, уви, тази необходимост — промяната на институциите далеч предшествува революцията в нравите. Но не трябва, не, ние нямаме право да се съмняваме в човека… Аз виждам добре неговите недостатъци! Но вярвам, искам да вярвам, че в по-голямата си част те са последица на днешното общество… Трябва да се борим срещу изкушението на песимизма, трябва да успеем да повярваме в човека!… В човека има, трябва да има скрит, неразрушим стремеж към величие… И ние трябва търпеливо да раздухваме този въглен, заровен в пепелта, и да го разпалим… Може би един ден той ще пламне!

Тя изрази одобрението си, като рязко кимна с глава.

Лицето й бе станало по-енергично от друг път, погледът й бе изпълнен с тържественост.

Той се усмихна от удоволствие.

— Но социалните промени са за по-късно… Най-напред трябва да се заемем с най-неотложното: сега задачата ни е да спасим мира!

Той изведнъж си спомни за срещата си със Стефани и хвърли поглед към алабастровия часовник. Той беше спрял. Жак погледна часовника си и скочи.

— Вече е осем часът — извика той, сякаш се сепваше от сън. — След четвърт час трябва да съм при Борсата!

Внезапно си даде сметка за неочаквания и строг обрат, който бе взел разговорът им. Стресна се да не би да е разочаровал Жени и поиска да се извини.

— Не, не — прекъсна го тя веднага. — Искам да зная какво мислите за всичко… Искам да зная живота ви… да го разбера. — Страстният й тон сякаш казваше: „Като ми се доверявате така, като се показвате пред мен такъв, какъвто сте, вие ми давате най-доброто доказателство за нежността си и това аз ценя най-много.“

— До утре — каза той, като тръгна към вратата. — Ще дойда рано, може ли? Веднага след обед.

Усмивка озари лицето й и очите й светнаха до самото дъно на зениците. Тя би искала да отговори: „Да, елате, върнете се тук колкото е възможно по-скоро… Аз чувствувам, че живея само когато вие сте при мен“, но се изчерви, замълча и го последва през коридора.

Вратата на салона беше открехната и той се спря пред нея.

— Позволявате ли да погледна? Този салон ми напомня толкова неща…

Капаците бяха затворени. Тя мина пред него и отиде да отвори прозореца. Имаше особена походка, по особен начин преминаваше стаята, за да отиде право към даден предмет — без рязкост, но с кротка и непоколебима твърдост.

От натрупаните накуп завеси и сложените по пода навити килими се носеше миризма на плат и смазка за паркет. Жак гледаше наоколо си и се усмихваше. Спомняше си за първото си посещение с Антоан… Тогава Жени се мусеше и отиде да се облегне на балкона, а той бе застанал глупаво в онзи ъгъл пред витрината. Не беше нужно да повдига метнатия върху нея чаршаф, за да види бонбониерите, ветрилата, миниатюрите, всичките украшения, които бе разглеждал в този ден от приличие и които години след това винаги виждаше на същото място… Различните образи на Жени през тези години се наслагваха един върху друг пред очите му като копирки на една и съща оригинална рисунка. Той си спомняше държането й като момиченце, като младо момиче, внезапните промени на настроението й, нейните прекършени пориви, внезапните й изчервявания, нейните полупризнания…

Обърна се към нея и се усмихна. Можеше ли Жени да отгатне за какво мисли той? Може би. Тя не казваше нищо. Гледа я няколко секунди мълчаливо. Ето тя стои отново днес в същия салон: у нея няма плахост; както някога погледът й бе без боязливост, но сдържан, прям и малко твърд; гладкото й лице бе тайнствено и чисто.

— Жени, покажете ми също и спалнята на майка ви. Може ли?

— Елате — каза тя, без да прояви изненада.

Той познаваше и най-малките подробности и в тази спалня: отрупаните с портрети и снимки стени, широкото легло, покрито със зелена дамаска и метната върху нея дантела. Даниел го въвеждаше в стаята, след като почукваше на вратата. Обикновено госпожа дьо Фонтанен, седнала под розовата светлина на абажура в един от двата фотьойла пред камината, четеше пред огъня някакво нравоучително съчинение или английски роман. Тя оставяше отворената книга на коленете си и посрещаше двамата младежи с такава лъчиста усмивка, сякаш нищо не можеше да й достави по-голяма радост от тяхното посещение. Караше Жак да седне срещу нея, разпитваше го за живота му, за учението му с насърчителен поглед. И ако Даниел поискаше да събере разпръснатите главни в огнището, майка му с игриво движение живо вземаше машата от ръцете му: „Не, не — казваше тя, като се смееше, — остави. Ти не знаеш «привичките на огъня».“

Жак трябваше да направи усилие, за да се откъсне от тези спомени.

— Да вървим — рече той най-сетне, като тръгна към вратата.

Тя го придружи до антрето.

Той я загледа изведнъж с такава сериозност, че някакъв безпричинен страх я обхвана и я накара да сведе лице.

— Били ли сте някога щастлива тук? Истински щастлива?

Преди да отговори, Жени най-съвестно прехвърли спомените си от миналото, преживя отново за няколко секунди изтеклите години, неспокойното си, измъчвано от съмнения детство, припомни си себе си като умно, съсредоточено, затворено момиче. Имаше няколко светли лъча в тази сивота: нежността на майка й, обичта на Даниел… И все пак не… Щастлива, истински щастлива? Не, никога.

Тя вдигна очи и поклати отрицателно глава.

Видя как Жак си пое дълбоко дъх, отметна къдрицата от челото си с решително движение и изведнъж се усмихна. Той не каза нищо; не смееше да й обещае щастие. Без да престане да се усмихва, загледан дълбоко в очите й, той взе двете й ръце, както бе направил, когато пристигна, и допря устните си до тях. Тя не откъсваше очи от него. Чувствуваше как сърцето й бие, бие…

Жени много по-късно разбра с каква яснота се бе врязал в паметта й образът на Жак — такъв, какъвто беше в този миг, застанал прав и наведен към нея, и с каква невероятна острота щеше да вижда през целия си живот това чело, този тъмен кичур, този проницателен поглед, непокорен и смел, тази доверчива усмивка, която обещаваше толкова лъчезарни неща…