Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (111)

XXXVII

Експресът за Страсбург не бе заминал. Трите фенера на последния вагон блестяха неподвижни. Даниел и Жени не се виждаха, загубени в тълпата.

Девет и двадесет и осем. Девет и тридесет. Водовъртеж раздвижи човешкия мравуняк на перона. Последните врати се захлопваха. Локомотивът изсвири. В бледата светлина на лампите с волтова дъга гъсти бели облаци се издигаха към стъкления свод. Върволицата осветени вагони трепна. Чуха се скърцания и няколко глухи удара. Жак, закован на място, бе втренчил очи в последния вагон, който не мърдаше още; най-после и той потегли. Трите червени светлинки започнаха да се отдалечават и релсите на линията се показаха. Влакът, който отнасяше Даниел, бавно изчезна в мрака.

„А сега?“ — каза си Жак, който добросъвестно вярваше, че още се колебае какво да направи.

Той се бе приближил до началото на перона и гледаше как тълпата започна да се отправя към изхода, след като влакът тръгна. Минавайки под електрическите глобуси, лицата на хората се оживяваха за миг, преди да изчезнат отново в дрезгавата светлина.

Жени…

Когато я зърна отдалеч, първото му желание бе да избяга, да се скрие. Но срамът не бе най-силното чувство у него в този миг. Той се приближи, за да застане на пътя й.

Тя идваше право срещу него. На лицето й още личаха следите от раздялата. Вървеше бързо, без да вижда нищо.

Изведнъж, на разстояние два метра от него, тя го забеляза. Жак видя как лицето й се сгърчи и бегла искра на уплаха разшири зениците й, както онази вечер, когато го беше заварила при Антоан.

Отначало не й мина през ума, че е имал дързостта да я чака; сметна, че по някаква случайност се е забавил на перона. Единствената й мисъл бе да отвърне очи и да избегне срещата. Носена от течението, тя трябваше да мине пред Жак. Почувствува, че той я гледа втренчено и едва тогава разбра, че бе застанал там, за да я причака. Когато се изравни с него, той машинално повдигна шапката си. Тя не отговори на поздрава му и навела глава, се насочи право към изхода, като се препъваше и се провираше между пътниците, които вървяха пред нея. Едва се сдържаше да не се затича. Имаше само една цел: да се отдалечи колкото е възможно по-скоро от него, да се слее с тълпата, да изтича до метрото и да се скрие там.

Жак се бе обърнал да я проследи с очи, но стоеше като закован на мястото си.

„А сега? — каза си той отново. Трябваше да вземе решение. Минутата беше съдбоносна… — Преди всичко не бива да я изпускам от очи!“

Той се спусна подир нея.

Пътници, носачи, коли запречваха пътя му. Трябваше да заобиколи цяло семейство, наклякало около багажа си; блъсна се в колело на велосипед. Когато потърси Жени с очи, тя беше изчезнала. Направи тичешком няколко завоя. Повдигаше се на пръсти, за да огледа с помътнели очи масата движещи се гърбове. Най-после по чудо разпозна черния воал и тесните рамене сред стадото, което напираше към изхода… Да не я изпуща из очи… да прикове поглед в нея!

Тя обаче имаше преднина. Докато Жак тъпчеше на място, задържан от тълпата, тя премина през вратичката, пресече чакалнята и зави надясно към метрото. Побеснял от нетърпение, той започна да се блъска с лакти, изтласка хората наоколо си, достигна до вратичката и се спусна по стълбата към метрото. Къде ли е тя? Внезапно я забеляза на дъното, при последните стъпала. С няколко скока той намали разстоянието помежду им.

„А сега?“ — каза си той за трети път.

Беше съвсем близо до нея. Да я заговори ли? Направи още една крачка и се озова точно зад нея. Тогава, със задъхан глас, той произнесе името й:

— Жени!

Тя мислеше, че е избягала от него. Този зов, неочакван като удар в гърба, я накара да се олюлее.

Той повтори:

— Жени!

Тя сякаш не го чу и полетя напред като стрела; страхът й даваше крила. Но сърцето й бе така натегнало, че й се струваше като онези огромни тежести, които човек мъкне понякога насън и които го парализират да не може да избяга.

В края на галерията пред нея се откриваше почти пусто стълбище. Тя се втурна надолу, без да се запита накъде води то. Перилата по средата на стълбите ги стесняваха наполовина. Тя забеляза долу вратичката на перона и чиновника, който дупчеше билетите. С трескава ръка започна да рови в чантата си. Жак проследи движенията й. Жени очевидно имаше билет, а той нямаше! Без билет няма да го оставят да мине. Ако тя достигне до вратичката, той ще я изпусне! Без да се колебае, той се засили, настигна я, мина пред нея и като се обърна, безцеремонно й препречи пътя.

Тя разбра, че е уловена. Краката й се разтрепериха, но застана пред него и го изгледа.

Той стоеше на пътя й с шапка на глава, зачервен, с разкривено лице, с безсрамен и втренчен поглед. Приличаше на престъпник или на луд…

— Искам да ви говоря.

— Не!

— Да!

Тя го гледаше, без да показва уплахата си; бледите й разширени зеници изразяваха само ярост и презрение. Накрая извика с тих, задъхан и дрезгав глас:

— Вървете си!

Няколко секунди те стояха неподвижни лице срещу лице, опиянени от упоритостта си, кръстосали погледи, изпълнени с омраза.

Те обаче запречваха тясното стълбище. Бързащи пътници се промушваха между тях, мърморейки, и после любопитно се обръщаха. Жени забеляза това. Тя се почувствува обезоръжена. По-добре да отстъпи, отколкото да продължава този скандал… Жак беше по-силен от нея и тя нямаше да може да избяга от неговите обяснения. Но поне нека не бъде тук, не под любопитните погледи на минувачите.

Обърна се рязко кръгом и тръгвайки обратно по същия път, бързо се изкачи по стъпалата. Той я последва. Изведнъж се озоваха извън гарата.

„Ако вземе такси или скочи в някой трамвай, и аз ще се кача с нея“ — каза си Жак.

Площадът беше силно осветен. Жени смело се спусна между колите. Той тръгна след нея. За малко не го блъсна един автобус и той чу ругатните на шофьора. Впил очи в бягащия силует, Жак пет пари не даваше за опасността. Никога не се бе чувствувал така сигурен в себе си.

Най-после тя достигна тротоара и се обърна. Той беше там, на няколко метра. Явно нямаше да избяга от него. Тогава Жени взе решение. Сега дори почти желаеше да има възможност да му извика, че го презира и да свърши завинаги с това. Но къде? Не в тази навалица…

Тя слабо познаваше този квартал. Един булевард водеше вдясно. Той гъмжеше от хора, но тя все пак тръгна по него напосоки.

„Къде ли отива сега? — питаше се Жак. — Това е вече глупаво…“

Чувствата му се бяха променили: смущение и жалост бяха изместили злобното възбуждение, което го бе обхванало преди малко.

Внезапно тя се поколеба. Вляво се откриваше тясна пуста уличка, върху която огромната фасада на едно здание хвърляше тъмна сянка. Жени нарочно влезе в нея.

Какво ли ще направи той? Чувствуваше, че се приближава. Ей сега ще й заговори… Напрегнала слух, с обтегнати нерви, тя се приготви още при първата му дума да се обърне и най-после да излее яда си.

— Жени… Моля ви за прошка…

Това бяха единствените думи, които не очакваше!… Този смирен и трогателен глас… Стори й се, че ще загуби съзнание.

Спря се и се облегна с ръка на стената. Доста дълго остана неподвижна, едва дишаща, със затворени очи.

Той не се приближаваше. Бе свалил шапката си.

— Ще ви оставя, ако искате… Отивам си веднага, без да прибавя нито дума. Обещавам ви…

Тя схвана смисъла на думите едва няколко секунди след като ги бе чула.

— Искате ли да си отида? — поде той полугласно.

„Не!“ — помисли си тя и изведнъж остана смаяна от себе си.

Без да чака да му отговори, той няколко пъти повтори съвсем тихо: „Жени…“ Гласът му бе така благ, така изпълнен със съчувствие, тъй плах, че звучеше като най-нежно признание.

Тя не се измами. Вдигна крадешком очи в тъмнината към разтревоженото му волево лице. Вълна на щастие стисна гърлото й.

— Искате ли да ви оставя? — запита той отново. Но сега интонацията му бе съвсем различна; беше сигурен, че тя няма да го изпъди, без да го изслуша.

Жени леко вдигна рамене и инстинктивно лицето й доби студен, презрителен израз; това бе единствената маска, която би могла да спаси гордостта й още няколко секунди.

— Жени, оставете ме да ви говоря… Трябва да ви говоря… Моля ви се… След това ще си отида… Елате до градинката пред църквата… Там поне ще можете да седнете… Ще дойдете ли?

Тя почувствува върху си настойчивия му поглед, който я смути още повече от гласа му. Той, изглежда, беше решил да й разкрие тайните си.

Тя нямаше сила да отговори. Но със сковано движение, сякаш още отстъпваше по принуда, се отдръпна от стената и изправена, втренчила поглед напред, тръгна като в унес.

Жак мълчаливо вървеше отстрани, една стъпка по-назад от нея. От време на време от девойката лъхаше свеж, едва доловим парфюм, който той вдъхваше заедно с топлия вечерен въздух. От вълнение и угризения очите му се овлажниха.

Едва тази вечер той бе готов да признае пред себе си каква смиреност и разкаяние, каква нужда от прошка и любов тайно късаха сърцето му, откакто отново беше срещнал Жени. Ще й каже ли това? Тя няма да му повярва. Досега бе проявявал само необузданост и грубост спрямо нея… Нищо никога не би могло да изличи обидата, спомена от това неприлично преследване.