Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (27)

VI

Жизел се питаше защо в последно време дните бяха толкова къси и лятото така лъчезарно; защо сутрин, докато се гласеше пред големия отворен прозорец, не можеше да не пее и да не се усмихва на всичко, което вижда: на огледалото си, на ведрото небе, на градината, на цветето върху перваза на прозореца, което поливаше, на портокаловите дървета по терасата, които сякаш се бяха свили на топка като таралежи, за да се защитят по-добре от слънчевите лъчи.

Когато летуваха в Мезон-Лафит, г-н Тибо на два-три дни отиваше в Париж по работа. В негово отсъствие въздухът във вилата ставаше по-лек. Обедите и вечерите се преобразяваха в някаква игра: Жак и Жиз се връщаха към безпричинните, луди смехове от детските си години. Госпожицата, развеселена, припкаше от килера до шкафовете с бельото, от кухнята до сушилнята, тананикайки старомодни песнички, които напомняха куплетите на Надо. През тези дни, успокоен, с бодър дух и пълен с противоречиви планове, Жак се отдаваше изцяло на своето призвание и прекарваше следобедите в някой кът на градината, където, седнал или прав, драскаше бележките си. Жизел, също обхваната от желание да използува добре времето си, се настаняваше на площадката на стълбището, откъдето можеше да наблюдава движенията на Жак, и потънала в „Great Expectations“ на Дикенс (книга, която госпожицата по настояване на Жак й беше разрешила да чете, за да се усъвършенствува в английския език), тя плачеше с наслада, защото още от началото беше отгатнала, че Пип ще изостави горката Биди заради жестоката и чудновата мис Естел.

 

 

Едно кратко отсъствие на Жак през втората половина на август — той не можа да откаже на Батенкур да стане свидетел на сватбата му и трябваше да замине за Турен — беше достатъчно да разруши този омагьосан свят.

На другия ден след връщането му в Мезон Жак се събуди рано след неспокоен сън. Докато се бръснеше грижливо и мислеше, че по лицето му няма вече никаква червенина и че на мястото на цирея е останал само едва забележим белег, перспективата да продължи това еднообразно съществуване внезапно му се стори така безнадеждна, че той заряза тоалета си и с бяс се тръшна напреки на леглото си. „Седмиците минават — помисли той. Това ли беше ваканцията, на която се беше толкова надявал? Изведнъж скочи на крака. — Трябва малко да поспортувам“ — каза си той с разумен тон, който не отговаряше на трескавите му движения. Извади от гардероба риза с отворена яка, провери дали обувките и ракетата му са в изправност и след няколко минути се метна на велосипеда, за да отиде по-бързо в клуба.

Два корта бяха заети. Жени играеше. Тя не даде вид, че е забелязала идването на Жак, който не бързаше да я поздрави. Едно пререждане на групите ги събра в една четворка, най-напред като противници, след това като партньори.

Двамата играеха еднакво добре. Те веднага възприеха неучтивия тон на миналите си срещи. Жак обръщаше твърде много внимание на Жени, но все по един дразнещ, даже оскърбителен начин, като се подиграваше на грешките й в играта и изпитваше видимо удоволствие да й противоречи. Жени отвръщаше веднага на всяка негова забележка с изкуствен глас, който не й беше присъщ. Тя лесно можеше да се освободи от нелюбезния си партньор, но въпреки това като че ли не се стараеше да го отстрани и упорствуваше да има последната дума. Когато другите играчи започнаха да се разотиват за обед, тя се обърна към Жак с предизвикателен тон:

— Ще ви бия четири игри поред.

Беше свръхвъзбудена и игра така нападателно, че Жак изгуби с четири на нула.

Победата я направи щедра.

— Това не се брои, защото вие не сте тренирали. Ще се реванширате тези дни.

Гласът й отново беше придобил обичайната си мека интонация. „И двамата сме деца“ — каза си Жак. Той беше щастлив, че все пак имат една обща слабост. Това беше като лъч на надежда. Обхвана го срам при мисълта как се отнася с Жени, но не можеше да измисли по какъв друг начин да се държи. Пред нея той никога нямаше да може да се покаже естествен; а именно с Жени, повече, отколкото с всеки друг, би искал да се държи непринудено.

Удряше дванадесет часа, когато те излязоха заедно от клуба, като водеха колелата си.

— Довиждане — каза тя. — Вие тръгвайте. Мене ми е толкова горещо, че ме е страх да не ми призлее, ако се кача на колелото.

Той не отговори и продължи да върви до нея.

Жени не обичаше да й се натрапват; тя изпита раздразнение, че не може да се освободи от своя спътник в момента, когато беше пожелала да остане сама. Жак не схвана това; искаше му се и утре да играе с нея и търсеше думи, с които да оправдае това внезапно желание.

— Сега, като се върнах от Турен… — започна той стеснително. Беше се отказал от своя ироничен тон. (Жени беше забелязала още миналата година, че щом останеха сами, той преставаше да я дразни.)

— Вие сте били в Турен? — попита тя, колкото да каже нещо.

— Да. На сватбата на един приятел. Но вие го познавате. Срещнах го у вас: Батенкур.

— Симон дьо Батенкур? — Тя, изглежда, си спомни за нещо и каза твърдо: — Той не ми беше приятен.

— Така ли! Защо?

Тя не обичаше да й задават въпроси по този начин.

— Вие сте много строга, той е мило момче — подхвана Жак като видя, че тя не отговаря. Но веднага се поправи: — Не, всъщност вие имате право, той е твърде посредствен човек.

Жени изказа съгласието си с кимване на глава и той се почувствува много щастлив.

— Не знаех, че сте се сближили с него — каза тя.

— Извинете, той се сближи с мене, не аз с него — поправи я Жак усмихнато. — Това се случи една вечер, когато се връщахме, не помня вече откъде. Беше много късно. Даниел ни беше оставил. Тогава Батенкур ми се довери съвсем ненадейно. Разказа ми целия си живот така, както човек поверява състоянието си на някой банкер: „Моля, заемете се с моите работи, разчитам на вас“.

Жени го слушаше с известно любопитство и вече не мислеше да се освободи от него.

— Често ли ви се случва да ви доверяват тайни? — попита тя.

— Не. Защо?… Да, може би. — Той се усмихна: — Да, всъщност това ми се случва доста често. Учудва ли ви? — прибави той малко предизвикателно.

Спокойният тон на отговора й го развълнува:

— Не, ни най-малко.

Горещият вятър на вълни лъхаше в лицата им, носейки дъха на градините, край които вървяха: мирис на влажна земя, тежък аромат на цветя, напечени от слънцето, на хелиотропи и индийски карамфили. Жак мълчеше. Сега тя подхвърли:

— И от изповед на изповед накрая го оженихте, така ли?

— О, не! Точно обратното. Всичко направих, за да предотвратя този глупав брак. Вдовица, четиринадесет години по-стара от него, и с дете отгоре на това! Родителите на Батенкур се скараха със сина си. Но нищо не можеше да се направи. — Жак си спомни, че веднъж сполучливо беше прикачил на своя приятел епитета обладан в библейския смисъл на думата и прибави: — Батенкур е напълно обладан от тази жена.

— Хубава ли е? — попита тя. Въпросът й показваше, че беше оценила силата на израза.

Той тъй дълго мисли, че тя сви устни и продължи:

— Не мислех, че ви поставям толкова смущаващ въпрос!

Той все още мислеше и не се усмихна.

— Не мога да кажа, че е хубава. Тя е страшна. Не намирам друга дума… Странно нещо са хората! — възкликна той след кратко мълчание. После вдигна очи към Жени и видя, че тя изглежда изненадана. — Така е — продължи Жак, — всички хора са толкова интересни! Даже и тези, с които никой не се занимава. Забелязали ли сте, когато говорите за ваши познати с други хора, които също ги познават, колко значителни, показателни неща са им убягнали? Затова хората тъй малко се разбират един друг.

Той отново я погледна и почувствува, че тя го беше слушала внимателно и сега си повтаряше думите му. Недоверието, с което винаги се отнасяше към Жени, изведнъж се замени с радостна непринуденост; поиска му се да задържи това необичайно внимание, да развълнува младото момиче, като му разкаже някои подробности от церемонията, които бяха още свежи в паметта му.

— За какво говорех? — каза той разсеяно. — Да, бих искал някой ден да опиша живота на тази жена по малкото, което зная за нея. Казват, че била започнала като продавачка в един базар. Упоритият възход на тази жена… — продължи той, повтаряйки формулата, която беше си записал в джобния бележник. — Сестра на Жюлиен Сорел. Обичате ли „Червено и черно“?

— Не, никак.

— Така ли? — рече той. — Да, разбирам какво искате да кажете. — Жак се замисли за миг и се усмихна. — Но ако почнем да отваряме скоби, никога няма да свърша. Не злоупотребявам ли с времето ви?

За да не покаже, че е много заинтригувана, тя подхвърли, без да мисли:

— Не, ние не обядваме преди дванадесет и половина заради Даниел.

— Тук ли е Даниел?

Жени се видя принудена да излъже.

— Каза, че може би ще дойде — отговори тя и се изчерви. — А вие?

— Не бързам, баща ми е в Париж. Да минем на сянка, имате ли нещо против? Искам да ви разкажа само за угощението, което дадоха след сватбата. О, не беше нищо особено, но въпреки това беше много мъчително, уверявам ви. Представете си най-напред фона: замък, тип исторически, с кула, реставрирана от Гупийо. Гупийо е първият й мъж, необикновена личност, бивш търговски пътник, който се оказал финансов гений и умрял мултимилионер, след като снабдил всичките ни провинциални градове с по един базар — „Базарите на двадесетия век“. Сигурно сте ги виждали. Вдовицата впрочем е ужасно богата. Как да ви я опиша? Слаба, гъвкава, прекалено елегантна, с глава, която ви кара да се чувствувате неудобно, горд профил; матово лице — малко на петна, сиви очи, сиви като цвят на къртица, с мътен оттенък. Тиха вода. Представяте ли си я? Държане на разглезено дете; обноски, значително по-младежки от външността й; говори високо, смее се. Понякога — не зная как да изразя това — сивият й поглед сякаш почва да бяга под клепачите, под миглите й; тогава детинщините, които говори, изведнъж придобиват някакъв тревожен смисъл и човек неволно си припомня слуха, който се носеше, след като овдовя, че постепенно била отровила Гупийо.

— Тя ме плаши — каза Жени, вече без да се бори срещу интереса, който Жак събуждаше у нея. Той схвана това и се почувствува приятно насърчен.

— Да, точно така — повтори той, — жена, която малко те плаши. Спомням си, че точно такова чувство изпитах, когато сядахме на масата. Аз я гледах: тя стоеше със суров израз на лицето, изправена пред масата, украсена с бели цветя…

— В бяло ли беше облечена?

— Почти. Не съвсем булчинска рокля — официална лятна рокля, да кажем, доста претенциозна, не съвсем бяла, кремава. Обедът беше поднесен на отделни маси. Тя канеше на своята маса всеки, който й попадне, без да се грижи за броя на местата. Батенкур седеше до нея. Изглеждаше нервен. Той й каза: „Не виждате ли, че обърквате всичко?“. Размениха си по един поглед… О, много странен поглед. Стори ми се, че между тях няма вече нищо младо, нищо жизнено, а само минало.

„Може би — казваше си Жени, — може би той не е толкова зъл, колкото си мислех, нито толкова сух, нито толкова…“ — И почти в същия миг откри, че отдавна е познавала Жак като чувствителен и добър. Това я смути и докато следеше разказа му, тя неволно запомняше всичко, което затвърдяваше новата й благоприятна преценка за него.

— Симон поиска да седна до него — продължи той. — От всичките му приятели само аз присъствувах. Даниел беше обещал да дойде, но се измъкна. И нито един член от семейството на Батенкур, нито даже първият му братовчед, с когото са отраснали заедно. Симон се надяваше до последния влак, че той ще дойде. Горкото момче, беше за съжаление. Той има чувствителна, нежна душа… Уверявам ви, зная много добри неща за него… Той гледаше всички тези хора около себе си: всички чужди. И очевидно мислеше за родителите си, защото по едно време ми каза: „Никога не бих повярвал, че ще бъдат тъй сурови. Нима трябва толкова много да ми се сърдят!“

По-късно, по време на обеда, пак ми каза: „Нито една дума, нито дори телеграма! Значи, вече не съществувам за тях, така ли?“. Не знаех какво да му отговоря. Тогава той побърза да прибави: „Не е въпрос за мене — аз две пари не давам, — но за Ана“. Тази ужасна Ана тъкмо разпечатваше една току-що донесена телеграма. Батенкур побледня съвсем. Но телеграмата беше за нея — поздравления от нейна приятелка. Тогава той не можа да издържи: въпреки че всички го гледаха, въпреки Ана с нейното затворено лице, въпреки студения й поглед, който го следеше, той заплака. Тя побесня. Симон си даде сметка за това. Той седеше до нея, разбира се. Докосна ръката й и каза полугласно, като малко момче: „Извинявайте“. Стана ми противно като го чух. Тя не трепна. После той почна да говори оживено, да се шегува. Това беше още по-мъчително, отколкото да го гледаш как плаче. Понякога, когато се насилваше да каже нещо, на очите му се показваха сълзи. Той ги изтриваше с ръка и продължаваше да говори.

Вълнението на Жак придаваше такава емоционалност на тази сцена, че Жени промълви:

— Ужасно!…

Той почувствува авторска радост, бурна радост, първата може би, но я прикри и лицемерно каза, сякаш не я беше чул:

— Не ви ли досаждам? — А след това поде веднага: — Но това не е всичко. При десерта от другите маси завикаха: „Младоженците!“. Батенкур и жена му трябваше да станат, да се усмихнат, да обиколят залата с чаша шампанско в ръка. И тук се случи нещо мъчително. Докато минаваха между масите, те бяха забравили детето от първия съпруг, момиченце на осем-девет години. Малката изтича след тях. Те вече се бяха върнали на местата си. Майката я целуна небрежно и оправи якичката на роклята й и я побутна към Батенкур. Но след тази обиколка, при която не беше срещнал погледа на нито един приятел, очите му бяха пълни със сълзи и той не виждаше нищо; трябваше да сложат момиченцето на коленете му. С каква престорена усмивка се наведе той над детето на „другия“! Малката му поднесе бузата си: тъжни бяха очите на това дете, няма да ги забравя никога. Най-сетне той я целуна. И тъй като тя не си отиваше, Батенкур някак глупаво погали брадичката й така, с един пръст. Разбирате ли? Жалка картинка. Но все пак интересна история… Не намирате ли?

Тя се обърна към него, изненадана от начина, по който беше произнесъл „интересна история“. Забеляза, че в погледа на Жак нямаше следа от тази тъпа заспалост, която й беше толкова неприятна; зениците му, ясни, подвижни и изразителни в този миг бяха съвсем чисти.

„Защо ли не е винаги такъв?“ — помисли си тя.

Сега той се усмихваше. Тъгата, навяна от тези спомени, беше по-слаба от интереса му към живота на хората, към всичко, което разкриваше мислите и чувствата им. Жени също изпитваше това удоволствие; и може би у нея, както и у него в този миг това чувство беше по-силно, защото беше споделяно.

Стигнаха края на алеята; гората вече се виждаше. Пред тях слънцето разстилаше върху тревата ослепителна покривка. Жак се спря.

— Аз бъбря — каза той — и ви отегчавам.

Тя не възрази. Въпреки това, вместо да се сбогува, той предложи:

— Щом съм дошъл дотук, бих могъл да се обадя на брат ви.

Стана й неприятно, сякаш в най-неподходящия момент й припомниха лъжата й, която сега още повече я раздразни, защото видя, че Жак се беше подвел. Тя не отговори нищо.

Той си помисли, че Жени се е наситила на присъствието му и не би желала да я придружава по-нататък. И това го засегна. Но не се реши да си тръгне и да я остави с лошо впечатление особено тази сутрин, когато му се струваше, че между тях се ражда нещо, което смътно бе желал от месеци, а може би и от години.

Те продължиха мълчаливо по пътя, ограден с акации, който водеше до малката вратичка. Вървейки малко зад Жени, Жак забеляза грациозната и тъжна извивка на бузата й.

Колкото повече наближаваха, толкова по-малко изглеждаше вероятно той да промени намерението си и да я остави сама. Минутите течаха.

Стигнаха до вратата. Тя отвори и той я последва. Прекосиха градината.

Терасата беше пуста, салонът — празен.

— Мамо! — извика Жени.

Никой не отговори. Тя се отправи към прозореца на кухнята и продължавайки лъжата си, попита:

— Господин Даниел дойде ли?

— Не, госпожице… но току-що донесоха телеграма.

— Не безпокойте майка си — каза най-после Жак. — Аз си отивам.

Жени стоеше изправена и лицето й изразяваше упорство.

— Довиждане — промърмори Жак. — До утре може би?

— Довиждане — отговори тя, но не тръгна да го изпрати.

Щом Жак се обърна, тя влезе във вестибюла, сложи с рязко движение ракетата в рамката и я захвърли върху сандъка, облекчена от възможността да изрази лошото си настроение чрез енергичен жест.

„Не, не утре! Сигурно не утре“ — помисли си тя.

Г-жа дьо Фонтанен беше чула от стаята си, че дъщеря й я вика, беше познала и гласа на Жак. Но беше толкова разстроена, че нямаше сили да си придаде спокоен вид. Телеграмата беше от мъжа й: Жером й съобщаваше, че е в Амстердам, сам и без средства, при Ноеми, която била болна. Г-жа дьо Фонтанен веднага беше решила да отиде в Париж, още днес, да изтегли каквото й беше останало в банката и да го изпрати на адреса, даден от Жером.

Тя се обличаше, когато дъщеря й влезе в стаята. Измененото лице на г-жа дьо Фонтанен и отворената телеграма върху масата уплашиха Жени.

— Какво има? — промълви тя. И веднага помисли:

„Случило се е нещо. А аз не бях тук. Само Жак е виновен за това.“

— Нищо страшно, миличка — въздъхна г-жа дьо Фонтанен. — Баща ти… баща ти има нужда от малко пари. — И засрамена от собствената си слабост, засрамена преди всичко пред детето си заради баща му, тя се изчерви и закри лицето си с ръце.