Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (121)

XLVII

Беше още почти светло. Въздухът беше топъл, наситен с електричество като пред буря.

Булевардите представляваха необикновена гледка: всички търговци бяха спуснали ролетките си; повечето кафенета бяха затворени; тези, които бяха отворени, бяха раздигали масите от тротоарите по заповед на полицията, за да не би масите и столовете да послужат за издигане на барикади, както и за да се освободи място за действие на жандармерията. По улиците се тълпяха любопитни. Леки коли минаваха все по-рядко; няколко автобуса продължаваха да се движат, като свиреха непрекъснато.

Към булевардите Сен-Мартен и Мажента, както и в района на Общата конфедерация, тълпите бяха особено гъсти. Множество мъже и жени слизаха откъм Белвил. Бликнали от всички краища на Париж и на предградията, работници от всички възрасти, облечени в работните си дрехи, се събираха във все по-плътни групи. Във всички по-затулени места между къщите, при новостроящите се сгради, по ъглите на улиците отреди стражари бяха събрани като черни рояци около автобусите на префектурата, готови да ги пренесат на дадено място при първия сигнал.

Ванхееде и Митьорг чакаха Жак в една кръчма в предградието Тамил.

На площад Репюблик, където движението на колите бе спряно, множеството стоеше неподвижно на едно място. Жак и приятелите му се мъчеха да си пробият път с лакти през човешкото море, за да достигнат до редакторите на „Юманите“, които щяха да се съберат при пиедестала на паметника. Невъзможно беше обаче да се достигне до площадката, където вече се подреждаха челните редици на манифестантите.

Изведнъж тръпка, подобна на полъх на вятър, накара всички глави да се вдигнат нагоре. Петдесетина знамена, които досега не се виждаха, се вдигнаха над развълнуваното море. Тежко, прилепено към земята като влечуго, което започва да пълзи, шествието потегли без викове и песни към вратата Сен-Мартен. За няколко минути, подобно поток от лава, разлял се по стръмнината, тълпата изпълни широките булеварди и непрекъснато увеличаваща се от притоците, които идеха от страничните улици, започна бавно да тече на запад.

Обхванати от човешката маса, задушаващи се от горещина, Жак, Ванхееде и Митьорг вървяха лакът до лакът, за да не се загубят. Течението ги понесе, заля ги с глухия си ропот. Спираше ги за миг и след това отново ги подемаше, за да ги хвърли наляво или надясно към мрачните фасади на къщите, чиито прозорци бяха отрупани с любопитни. Беше се вече стъмнило и електрическите глобуси пръскаха слаба тъжна светлина върху движещия се хаос.

„О! — казваше си Жак, опиянен от радост и гордост. — Какво предупреждение! Цял един народ, изправен срещу войната! Масите разбраха… Масите отговориха на нашия зов!… Ако Рюмел можеше да види това!…“

Спиране, по-дълго от досегашните, ги бе притиснало към колонадата на театър „Жимназ“. Отпред се разнесоха викове. Изглежда, че някъде към началото на булевард Поасониер колоната се бе сблъскала с преграда.

Минаха пет-десет минути. Жак започна да става нетърпелив.

— Елате — каза той, като хвана дребничкия Ванхееде за ръка.

Последвани от Митьорг, който мърмореше, те се промъкваха напред, цепейки навалицата, заобикаляйки най-плътните групи, правейки зигзаги, и все пак успяха да се придвижат малко.

— Отсреща идва контраманифестация! — каза някой. — Съюзът на патриотите е заел кръстопътя и препречва улицата!

Оставяйки албиноса, Жак успя да се покачи на корниза на един магазин, за да види какво става.

Знамената се бяха спрели на ъгъла на булевард Поасониер при червената сграда на вестник „Матен“. Първите редици на двете манифестации се бяха сблъскали с ругатни и викове. Стълкновението, макар и ограничено само на едно място, бе ожесточено. От двете страни се виждаха заплашителни лица и протегнати юмруци. Полицаите, събрани на малки черни групи, пръснати из тълпата, се суетяха наоколо, но като че ли не искаха да се намесват. Едно бяло знаме се развя — като по даден знак патриотите запяха „Марсилезата“. Тогава в един глас, който бързо се усили и заглуши всички други шумове с мощния си ритъм, социалистите отговориха с „Интернационалът“. Една мъртва вълна внезапно повдигна и разтърси човешкия мравуняк. От съседните улици вляво и вдясно изскочиха взводове от стражари, командувани от полицейски офицери, и с устрем се врязаха в тълпата, стараейки се да разчистят кръстопътя. Схватката се усили. Песните спряха, след това почнаха наново, прекъсвани от крясъци: „Към Берлин!“, „Да живее Франция!“, „Долу войната!“. Впущайки се към мястото, където сблъскването бе най-горещо, полицията нападна пацифистите, които отговаряха на заканите на патриотите. Остри изсвирвания процепиха въздуха. Чуха се викове: „Говеда!… Смет!“ Размахаха се бастуни, вдигнаха се юмруци. Жак видя как двама стражари се хвърлиха върху един манифестант, който се съпротивяваше, и го отнесоха полупребит в една от полицейските коли, които чакаха на ъгъла на улицата.

Той беснееше, че е толкова далеч. Може би, ако се промъкне покрай къщите, ще успее да достигне до кръстопътя? Припомни си навреме обаче мисията си и влака… Днес той не принадлежеше на себе си, нямаше право да се поддава на импулсите си.

Откъм булевардите се понесе глух шум. Далеч някъде блеснаха каски. Ескадрон жандармеристи се приближаваше в тръс срещу манифестацията.

— Ще ни нападнат!

— Бягайте!

Около Жак изплашената тълпа се опитваше да се върне назад. Но тя бе притисната между конниците, които приближаваха, и огромната опашка на шествието, която ги тласкаше в обратна посока и правеше невъзможно всякакво отстъпление. Кацнал на корниза като върху скала, блъскана от бурята, Жак се бе вкопчил в железния капак, за да не бъде свален от водовъртежите на човешкото море, което кипеше под него. Потърси с очи другарите си, но не можа да ги открие. „Знаят къде съм — каза си той — и ако могат, ще дойдат при мен… — После изведнъж с ужас си помисли: — Добре, че не доведох Жени…“

На кръстопътя конете тъпчеха на място. Много хора бяха съборени на земята. Ту изплашени, ту яростни лица, ту одраскани чела се показваха и изчезваха в човешкия въртоп.

Какво става? Не можеше да се разбере нищо… Средата на кръстопътя беше вече опразнена. Пацифистите трябваше да отстъпят пред съгласуваното настъпление на конната полиция и пешите стражари. По средата на улицата, осеяна с бастуни, шапки и разхвърляни вещи, се движеха полицейски офицери със сребърни галони и няколко цивилни, вероятно също така от полицията. Около тях веригата на стражарите напредваше и разширяваше кръга. Скоро целият булевард бе заграден от полицията от единия до другия край.

Тогава подобно на стадо, върху което са се нахвърлили кучета и което, след като безредно тъпче на място няколко минути, се обръща в друга посока, манифестантите се обърнаха кръгом и се втурнаха като вихър към булевардите Страсбург и Севастопол.

— Събираме се на ъгъла на улица Друо!

„Не е благоразумно да се бавя много тук“ — каза си Жак. Тъкмо си бе припомнил, че ако го арестуват, ще може да представи само лична карта на името на Жан-Себастиан Еберле, женевски студент.

 

 

Успя да се измъкне по улица Отвил. Но започна да се колебае. Какво ли беше станало с Ванхееде и Митьорг? Какво да направи? Да тича с всички до улица Друо? Да се намеси в боя с полицията? А ако го арестуват? А ако попадне в някой водовъртеж или се озове между два полицейски кордона и изпусне влака… Колко е часът? Единадесет без пет… Колкото и да му бе неприятно, благоразумието изискваше да обърне гръб на манифестацията и да се приближи до Северната гара.

Скоро се озова на площад Лафайет пред църквата „Сен-Венсан дьо Пол“. Малкото площадче! Жени… Прииска му се да се изкачи по стъпалата, да отиде на поклонение при тяхната пейка… Но група стражари бяха заели стълбите.

Умираше от жажда. Спомни си, че знае наблизо един бар на улица Фобур Сен-Дени, където се събираха социалистите от секцията „Дюнкерк“. Имаше време да прекара там половин час, преди да вземе влака.

Задният салон, където обикновено се срещаха дейците, беше празен. Но близо до бара пет-шест клиенти бяха заобиколили съдържателя, стар член на партията, и коментираха събитията в квартала, станал театър на няколко сериозни схватки. Манифестанти срещу войната били грубо разпръснати около Източната гара. Те се събрали отново пред Общата конфедерация и там започнал истински метеж, който предизвикал нападение от страна на полицията; казваха, че имало много ранени. Участъците в района били пълни с арестувани манифестанти. Носеше се слух, че директорът на градската полиция, който ръководел действията по булевардите, бил ударен с нож. Един посетител, който идваше от Паси, разказа, че на площад Дьо ла Конкорд статуята на Страсбург била цяла загърната в трицветни воали и пазена от група млади патриоти, които палели бенгалски огньове, охранявани от стражари. Един стар работник със сиви мустаци, който бе дал на съдържателката да му зашие скъсаната през време на боя дреха, твърдеше, че големи групи работници от разпръснатите манифестанти се били събрали отново към Борсата и с развято червено знаме и викове: „Долу войната!“ вървели сега към Пале-Бурбон.

— Долу войната! — измърмори съдържателят. Той помнеше войната от 1870 година; участвувал бе в Комуната. После, клатейки разярено глава, добави: — Отдавна трябваше да се вика: „Долу войната!“… Сега все едно, че викаш: „Долу дъждът!“, когато бурята вече е дошла.

Старият, който пушеше и присвиваше очи, се разсърди:

— Никога не е прекалено късно, Шарл! Ако беше видял какво представляваше между осем и девет часа площад Репюблик… Притиснати един до друг като сардели!

— Аз бях там — каза Жак, като се доближи.

— Щом си бил там, кажи не беше ли така! Никога не е бивало подобно нещо. Пък аз манифестации съм виждал колкото щеш! Когато си драхме гърлата срещу екзекуцията на Ферер — бяхме сто хиляди… Бях и когато ревахме срещу военните затвори и искахме да освободят Русе; и тогава бяхме сто хиляди… И сигурно повече от сто хиляди бяхме на Пре Сен-Жерве, когато протестирахме срещу закона за тригодишната военна служба… Но тая вечер! Триста хиляди ли бяхме, петстотин хиляди ли, милион ли? Никой не знае. От Белвил до „Мадлената“ се изливаше цяло море и се чуваше един-единствен вик: „Да живее мирът!…“ Не, момчета, подобна манифестация не съм виждал досега. А пък аз разбирам от тия работи! Добре, че стражарите нямаха оръжие, иначе, както беше почнало, щеше да се лее кръв по улиците!… Казвам ви, ако тази вечер се бяхме показали по-смели, режимът щеше да падне! Изпуснахме хубавия случай! Когато тръгнахме от площад Репюблик със знамената, о, дявол да го вземе, Шарл, ако в този момент имахме водач на място, знаеш ли къде щяхме всички да отидем като един човек? Право в Елисейския дворец да направим революция!

Жак се смееше от удоволствие.

— Играта е само отложена. Утре и това ще стане, дядо!

Той тръгна за гарата развеселен. Дадоха му без никакви мъчнотии билет трета класа за Берлин.

На перона го чакаше изненада: Ванхееде и Митьорг бяха вече там. Те знаеха часа, в който заминава влакът, и бяха дошли да се сбогуват с него. Ванхееде си бе загубил шапката. Лицето му бе бледо и посърнало от тъга. Митьорг, напротив, зачервен и вбесен, бе мушнал юмруци в джобовете си. Бяха го арестували и набили, но той бе успял да избяга в последния момент при едно ново сблъскване, когато го водеха към полицейските коли. Той непрекъснато въртеше големите си възмутени очи зад очилата и докато разказваше приключението си отчасти на френски, отчасти на немски, устата му се пълнеше със слюнка.

— Не стойте тук — им каза Жак. — Не трябва да привличаме внимание, като стоим трима.

Ванхееде улови с две ръце ръката на Жак. Дългите му безцветни клепки нервно мигаха на фона на бледото му лице, подобно на лице на слепец. Той пошепна с гальовен и умолителен глас:

— Бъдете разумен, Боти…

Жак се засмя, за да скрие смущението си.

— В сряда в Брюксел.

В същия час в дома си на улица Спонтини Ана, облечена за излизане, стоеше права в малкия салон на първия етаж с втренчени очи, като допираше слушалката до ухото си.

След като бе прочел всичките вестници, Антоан бе вече угасил лампата и се готвеше да заспи. Заглушения звън на телефона, който Леон слагаше вечер на нощната му масичка, го накара да седне в леглото.

— Ти ли си, Тони — прошепна нежен далечен глас.

— Какво? Какво има?

— Нищо…

— О, има нещо! Говори! — извика той обезпокоен.

— Нищо, уверявам те… Абсолютно нищо… Исках само да чуя гласа ти… Легнал ли си беше?

— Да.

— Спеше ли, мили?

— Да, не, не още… Почти… Наистина ли няма нищо сериозно?

Тя се засмя:

— Не, Тони… Много мило от твоя страна да се безпокоиш така… Исках да чуя гласа ти, нали ти казвам… Нима не разбираш, че човек може внезапно да изпита желание, желание да чуе гласа на някого?…

Облегнат на лакът, той търпеливо чакаше смутен и начумерен от светлината, която падаше точно в очите му.

— Тони…

— Какво?

— Нищо, нищо… Обичам те, Тони… Толкова бих искала да си при мен тази вечер, в този миг…

Последваха няколко секунди мълчание, което й се стори безкрайно.

— Но, Ана, нали ти обясних…

Тя го прекъсна и на един дъх каза:

— О, да, знам, не ми обръщай внимание… Лека нощ, любов моя!

— Лека нощ.

Той пръв окачи слушалката. Щракането на апарата сякаш й причини физическа болка. Тя затвори очи и цяла минута притиска ухото си до апарата, сякаш чакаше някакво чудо.

— Аз съм идиотка — изрече Ана най-после почти на висок глас.

Противно на всякакъв здрав разум тя се бе надявала — дори бе сигурна, — че той ще й каже: „Ела бързо «у дома»… И аз ще дойда веднага.“

„Идиотка! Идиотка! Идиотка!“ — повтаряше си тя, като хвърли на масата чантата, шапката и ръкавиците си. И изведнъж простата, скрита и жестока истина изпъкна пред нея: тя имаше болезнена нужда от него, а той не се нуждаеше от нея!