Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (61)

I

Вечерта, когато Антоан, преди да вземе влака за Швейцария, беше дошъл да предупреди г-ца дьо Вез, че ще отсъствува двадесет и четири часа, старата госпожица го бе слушала разсеяно. Седнала пред малкото си бюро, тя от един час се мъчеше да напише една рекламация за загубената между Мезон-Лафит и Париж кошница със зеленчуци и бе толкова ядосана, че не можеше да мисли за нищо друго. Едва по-късно, след като привърши криво-ляво писмото си, направи нощния си тоалет и почна да казва вечерната си молитва, една фраза на Антоан изведнъж се появи в паметта й: „Ще кажете на сестра Селин, че доктор Теривие е уведомен и е готов да дойде веднага щом бъде повикан“. Тогава, без да мисли за часа и без дори да свърши молитвите си, тя побърза още тази вечер да се освободи от възложената й отговорност. Мина през целия апартамент, за да отиде да говори с калугерката.

Наближаваше десет часът.

В спалнята на г-н Тибо бяха угасили лампата. Стаята се осветяваше само от пламъка на огъня в камината, поддържан, за да се освежава въздухът. Тази мярка с всеки изминат ден ставаше все по-необходима, но въпреки това не успяваха да премахнат нито лютивите пари на лапите, нито изпаренията на йод и карбол, нито ментоловата миризма на успокоителния балсам и особено дъха на разлагащото се тяло.

В този миг болният почти нямаше болки; той дремеше, като хъркаше и стенеше. От месеци не бе имал истински сън, при който целият организъм се успокоява и почива. Сънят не значеше вече приспиване на съзнанието; болният само преставаше за кратко време да следи минута след минута как тече времето. Действително крайниците му се отпущаха в някакво полувцепенение, но мозъкът му не спираше нито за миг да създава образи, да прожектира несвързан филм, в който безредно се редуваха откъси от миналия му живот — зрелище, интересно като рой спомени и уморително като кошмар.

Тази вечер дрямката не успяваше да го освободи от мъчителното чувство, което го потискаше, и от халюцинациите, които растяха непрекъснато и го караха да тича като подгонен из сградите на колежа, през спалните, под аркадите, през параклиса, чак до двора… Едва там, пред статуята на свети Йосиф, при входа на гимнастическия салон, той се строполи, обхванал глава в ръце. Тогава онова ужасно, безименно нещо, което се носеше над него от няколко дни, изведнъж се спусна от мрака и тъкмо преди да го смаже, той се сепна и се събуди.

Зад паравана необикновена, слаба светлинка озаряваше един ъгъл на стаята, който винаги беше тъмен. Две сенки се очертаваха удължени до самия корниз. Той дочу шепот. Беше гласът на госпожицата. Веднъж в една такава нощ тя беше дошла да го повика… Жак имаше гърчове… Дали не е болно някое от децата?… Колко ли е часът?

Гласът на сестра Селин върна г-н Тибо към действителността. Думите достигнаха неясно до него. Той затаи дъх и напрегна слух.

Долови няколко по-ясни срички: „… Антоан казва, че докторът е уведомен. Ще пристигне веднага…“.

Но нали болният е сам той! Защо викат доктора?

Ужасното, непознато нещо отново започна да се върти над него. По-зле ли е той? Какво е станало? Дали е спал? Може би не е забелязал, че състоянието му се е влошило. Повикали са доктора! Посред нощ! Той е загубен! Ще умре! Тогава всичко онова, което беше казал — без да го вярва, — за да оповести тържествено близката си смърт, му дойде на ум и цялото му тяло се обля в пот. Той искаше да извика: „Елате! На помощ! Антоан!“. Но от гърлото му едва излязоха няколко звука, тъй трагични, че сестра Селин, блъскайки паравана, изтича и запали лампата.

Тя помисли веднага, че болният има сърдечна атака. Лицето му, обикновено восъчно жълто, сега е станало виолетово; очите са отворени и кръгли; устните не могат да произнесат нито дума.

Впрочем г-н Тибо не обръща внимание на това, което става около него. Устремен към своята идея-фикс, мозъкът му работи с безпощадна яснота. За няколко секунди той прехвърля през ума си развитието на болестта: операцията, после няколко месеца подобрение, отново влошаване, след това прогресивни усложнения, болки, които лекарствата с всеки изминат ден все по-малко успокояват. Всички подробности се свързват една с друга и най-после придобиват смисъл. Този път, този път вече няма съмнение! Изведнъж една празнота се явява там, където преди няколко минути е господствувала сигурността, без която е невъзможно да се живее; и тази празнота е така внезапна, че цялото му равновесие е нарушено. Дори яснотата на ума е замъглена: той не може вече да разсъждава. Човешкият ум до такава степен е насочен към бъдещето, че в момента, когато това бъдеще изчезне, когато всеки устрем на духа се сблъска инстинктивно със смъртта, мисълта става невъзможна.

Ръцете на болния се сгърчват върху чаршафите. Страх го гнети. Иска да извика, а не може. Чувствува се като прашинка, отнесена от лавина. Няма за какво да се задържи, всичко се е преобърнало, всичко потъва с него… Най-после гърлото му се отпуща, страхът си пробива път през него и бликва във вик на ужас, който веднага се задушава.

Госпожицата не може да вдигне превития си гръб, за да види какво става, и изпищява:

— Боже господи, какво има? Какво има, сестра?

И понеже калугерката не й отговаря, тя избягва.

Какво да прави? Кого да повика? Антоан го няма. Абата! Абат Векар.

Прислужничките са още в кухнята. Те не са чули нищо. Още при първите думи на старата госпожица Адриан се прекръства, а Клотилд забожда шала си, грабва портмонето и ключа си и изтичва навън.