Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (74)

XIV

Щом погребението свърши, Антоан замина с кола за Компиен, под предлог, че иска да даде указания на майстора относно надгробния паметник, но всъщност той гледаше да избегне допира със смесената тълпа във влака. С бързия влак в седемнадесет и тридесет можеше да се върне в Париж преди вечеря. Той се надяваше да пътува сам, но се намеси случайността.

Пристигайки на перона няколко минути преди заминаването на влака, той неочаквано се озова лице с лице с абат Векар и направи усилие да прикрие досадата си.

— Негово преосвещенство — обясни абатът — има добрината да ми предложи място в колата си, за да си поговорим… — Той забеляза навъсеното и уморено лице на Антоан. — Бедни приятелю, трябва да сте капнал от умора… Толкова свят… и всички тези речи… Но все пак по-късно този ден ще остане измежду най-дълбоко врязаните в паметта ви спомени… Съжалявам, че Жак не присъствува на…

Антоан понечи да обясни защо при тези обстоятелства отсъствието на брат му му се струваше естествено, но абатът го прекъсна:

— Разбирам ви, разбирам ви… По-добре е, че не дойде. Вие ще му разкажете колко… назидателна беше тази церемония, нали?

Антоан не се въздържа и се залови за думата му.

— Назидателна ли? За други може би — измърмори той, — но не и за мен. Признавам ви, че тази тържественост, това официално красноречие… — Погледът му срещна очите на свещеника и той забеляза лукаво пламъче в тях. Абатът и Антоан еднакво преценяваха произнесените през следобеда речи.

Влакът влизаше в гарата.

Те забелязаха един слабо осветен, но празен вагон и се настаниха в него.

— Не пушите ли, господин абат?

Свещеникът важно сложи пръст на устните си.

— Какъв сте изкусител! — рече той и си взе цигара.

Запали я с присвити очи, после я измъкна от устата си и я разгледа ласкаво, като изпущаше дим през ноздрите си.

— В една церемония от този род — поде добродушно той — неизбежно е да има и този елемент — да кажем, като вашия приятел Ницше: човешки… дори прекалено човешки… Все пак подобна колективна проява на религиозно чувство, на морално чувство е доста трогателна и човек не може да остане равнодушен. Не е ли така?

— Не знам — промълви Антоан след кратко мълчание.

Той се обърна към абата и за миг го загледа мълчаливо.

От двадесет години Антоан добре познаваше това спокойно лице, този настойчив и благ поглед, този доверителен тон, тези отпуснати на гърдите ръце, този навик на свещеника да наклонява главата си наляво, което му придаваше вид на постоянна съсредоточеност. Но тази вечер той усещаше, че нещо се бе променило в отношенията им. Досега бе гледал на абат Векар само като на нещо свързано с господин Тибо — абатът бе просто изповедникът на баща му. Сега смъртта премахваше тази функция; и съображенията, които доскоро го караха да бъде въздържан и предпазлив спрямо свещеника, бяха вече изчезнали. За него абатът бе станал човек като всички други. И понеже след този ужасен ден му бе по-трудно да даде умерен израз на мислите си, той изпита облекчение, когато заяви без заобикалки:

— Признавам, че тези чувства ми са напълно чужди…

Абатът заговори със закачлив тон:

— Но все пак, ако не се заблуждавам, измежду разните човешки чувства, струва ми се, религиозното чувство доста често се среща… Как ще обясните това, драги приятелю?

Антоан нямаше намерение да се шегува:

— Винаги си спомням една фраза на абат Льоклер, директора на училището, който ми каза един ден, когато бях последна година в лицея: „Има умни хора, които нямат никакво артистично чувство. Може би вие пък нямате религиозно чувство“. Този почтен човек просто искаше да направи остроумна забележка, но аз винаги съм мислил, че този ден той прояви голяма проницателност.

— Ако подобно нещо беше възможно, бедни приятелю — рече абатът със същия тон на дружелюбна ирония, — вие действително бихте били за оплакване, защото половината свят ще остане затворен за вас!… Да, почти няма големи въпроси, за които да не може да се каже, че този, който се заема с разрешаването им без религиозно чувство, е осъден да види една много малка част от тях. Красотата на нашата религия… Защо се усмихвате?

Антоан сам не знаеше защо. Може би беше само нервна реакция след цяла седмица вълнения и особено след днешния ден, който бе изчерпал всичкото му търпение.

Абатът се усмихна на свой ред.

— Какво? Ще отречете ли, че нашата религия е красива?

— Съвсем не — отвърна весело Антоан. — Съгласен съм, че е красива… за да ви направя удоволствие — добави той. — Но все пак…

— Е?

— Но все пак това, че е красива, не означава, че е… разумна!

Абатът кротко размърда ръце пред гърдите си.

— Разумна! — промълви той, сякаш тази дума повдигна море от въпроси, които не можеше да разгледа сега, но чийто ключ притежаваше.

Той се позамисли и след това каза с по-боен тон:

— Може би сте от онези, които си въобразяват, че религията губи почва между модерните умове?

— Не знам — каза Антоан, чиято умереност изненада абата. — Може би не. Дори е възможно усилията на модерните умове — и аз имам пред вид именно онези, които са най-отдалечени от вярата, взета в буквален смисъл — смътно да се стремят да събират елементите на една религия, т.е. да свързват понятия, които в своята съвкупност биха образували едно цяло, доста малко различаващо се от представата, наречена от вярващите бог.

Свещеникът одобри думите му.

— И как би могло да бъде другояче. Стига само да помислим каква е човешката участ. Религията единствено може да уравновесява низките инстинкти, които човек има в себе си. Тя е единственото му достойнство. И единствената утеха за неговите страдания, единственият извор на примирение.

— А, това е вярно! — извика Антоан иронично. — Толкова малко хора ценят истината повече от удобствата си! А религията е върхът на душевното удобство!… Не се засягайте от това, което ще ви кажа, господин абат; все пак има някои умове, за които желанието да разберат е по-силно от нуждата им да вярват. И тези умове именно…

— Тези умове ли? — възрази свещеникът. — Те винаги застават на толкова тясна, толкова несигурна плоскост, на плоскостта на разума и на разсъждението. И никога не се издигат над тях. Ние трябва да ги съжаляваме, защото нашата вяра живее и се развива в друга, толкова по-широка област — в областта на волята, на чувствата… Не е ли така?

Антоан се усмихна двусмислено. Но светлината в купето беше толкова слаба, че абатът не забеляза усмивката му. Той продължи и неговата настойчивост сякаш показваше, че не случайно бе употребил думата „ние“:

— Човек мисли, че е много силен днес, защото иска „да разбере“. Но да вярваш, това значи да разбираш. А да разбираш, това значи да вярваш, или по-скоро аз бих казал, че „разбирам“ и „вярвам“ са несъизмерими понятия. Днес някои хора отказват да приемат за вярно това, което техният разум, недостатъчно подготвен или покварен в едно тенденциозно образование, не успява да докаже. Това просто значи, че те не отиват достатъчно напред. Напълно възможно е да познаеш бога със сигурност и да докажеш съществуването му с разум. Още от Аристотел, който, нека не забравяме, беше учителят на свети Тома, разумът доказва убедително…

Антоан оставяше абата да говори, без да го прекъсва, но го гледаше скептично.

— … Нашата религиозна философия — продължи свещеникът, малко стеснен от мълчанието на събеседника си — ни дава най-точни разсъждения, най…

— Господин абат — прекъсна го най-после Антоан весело, — имате ли право да кажете: „религиозни разсъждения“, „религиозна философия“?

— Право ли? — възкликна абат Векар объркан.

— Ами да! Всъщност почти не съществува религиозна мисъл, защото да мислиш, значи най-напред да се съмняваш!

— О, о, млади приятелю, къде отиваме? — извика свещеникът.

— Знам много добре, че черквата не се смущава от такива дребни работи… Но всички връзки, които тя с такава изобретателност се мъчи да установи от сто и повече години насам между вярата и философията или модерната наука, са повече или по-малко… нагласени — извинявайте за думата, — тъй като това, което подхранва вярата, това, което е неин предмет, това, което привлича тъй силно религиозните темпераменти, е именно свръхестественото, което философията и науката отричат.

Абатът започна да се върти на мястото си — чувствуваше, че опонентът му не е дете. Лека отсянка на недоволство пролича в гласа му:

— Вам, изглежда, ви е напълно неизвестно, че именно с помощта на ума си, чрез философски разсъждения, повечето млади хора днес достигат до вярата.

— О, о — възрази Антоан.

— Какво?

— Признавам ви, че не мога да схвана вярата, освен като интуитивна и сляпа. Когато тя претендира, че се основава на разума.

— Нима вие мислите още, че науката и философията отричат свръхестественото? Заблуда, млади приятелю, груба заблуда. Науката не се занимава с него, но това е съвсем друго нещо. Колкото до философията, всяка философия, достойна за това име…

— Достойна за това име?… Браво, ето как отстранихме опасните противници!

— … Всяка философия, достойна за това име, води неизбежно до свръхестественото — продължи свещеникът, като не остави Антоан да го прекъсне. — Но да отидем по-далеч: дори ако вашите съвременни учени успееха да докажат, че между същественото в техните открития и учението на черквата съществува основно противоречие — нещо, което при сегашното състояние на нашата апологетика е всъщност само коварна и абсурдна хипотеза, — какво би могло да докаже това, питам ви аз.

— О, дявол да го вземе! — рече Антоан усмихнат.

— Абсолютно нищо! — продължи абатът с жар. — Това просто би значило, че човешкият ум не е още способен да обедини знанията си и че той не крачи напред, а куца. А че той куца — добави свещеникът с приятелска усмивка, — няма да бъде счетено за голямо откритие от всички хора… Ама слушайте, Антоан, ние не живеем вече във времето на Волтер! Нужно ли е да ви припомням, че тъй нареченият „разум“ на вашите атеистични философски системи е печелил само привидни и съвсем краткотрайни победи над религията? Съществува ли една-единствена точка, по която религията да е била заловена в нелогичност?

— Нито една, съгласен съм — прекъсна го Антоан, смеейки се. — Черквата винаги е съумявала да се коригира навреме в дадена точка. Вашите богослови са майстори в изкуството да фабрикуват тънки и привидно логични аргументи, които им позволяват да не остават изложени дълго време на нападките на философите. Особено от известно време, трябва да призная, в тази игра те проявяват… смайваща, находчивост! Но това създава илюзии само у тези, които предварително желаят да си създадат илюзии.

— Не, драги приятелю. Напротив, вярвайте ми, логиката на черквата е имала винаги последната дума, защото тя е…

— … по-гъвкава, по-упорита…

— … по-дълбока от вашата. Може би вие ще се съгласите с мене, че нашият разум, оставен на собствените си сили, не успява да построи нещо друго, освен сгради от думи, от които нашето сърце не печели нищо. Защо така? Не само защото има един порядък от истини, които сякаш не се поддават на обикновената логика, нито защото понятието за Бога като че ли надминава възможностите на средния ум, а защото, разберете ме добре, на нашия разсъдък, предоставен на себе си, липсва сила, липсва опора в тези отвлечени области на знанието. Иначе казано, една истинска вяра, една жива вяра има правото да търси обяснения, които задоволяват напълно разума; но самият наш разум трябва да се стреми да се поучи от божественото просветление. Божественото просветление озарява разсъдъка. Истински вярващият се устремява не само с целия си ум, когато търси бога; той смирено трябва да се предложи на бога, на бога, който го търси; и когато се издигне до бога с рационалната си мисъл, той трябва да отвори душата си, трябва да стане… съсъд, за да приеме, да възприеме бога, който е неговата награда.

— Което в края на краищата значи, че мисълта не е достатъчна, за да се постигне истината, и че е нужно да се добави това, което вие наричате божествено просветление… Това е признание, и то доста сериозно признание — забеляза Антоан след кратко многозначително мълчание.

Тонът му беше такъв, че свещеникът веднага отвърна:

— А, бедни ми приятелю, вие сте жертва на вашето време… Вие сте рационалист!

— Аз съм… Винаги е трудно да кажеш какво си! Но признавам, че държа разумът да бъде задоволен.

Абатът размаха и двете си ръце:

— Вас ви съблазняват съмненията… Това е останка от романтизма. Човек чувствува някакво суетно удоволствие от замайването си, ласкае се, че страда от по-висша мъка…

— О, съвсем не е това, господин абат — извика Антоан. — Аз не познавам нито това замайване, нито тази мъка, нито всички тези мъгляви душевни състояния, за които говорите. Няма по-малко романтичен човек от мен. Безпокойството ми е съвършено непознато.

Казвайки тези думи, той си даде сметка, че твърдението му е престанало да бъде точно. Абсолютно сигурно беше, че той не изпитва никакво религиозно безпокойство в смисъла, в който го схващаше абат Векар. Но от три-четири години и той също с тревога бе изпитал смайването на човека пред вселената.

— Впрочем — поде той, — ако нямам вяра, би било неподходящо да кажа, че съм я загубил. По-скоро ми се струва, че никога не съм я имал.

— Хайде, хайде — възрази свещеникът. — Забравихте ли, Антоан, какво набожно дете бяхте?

— Набожно ли? Не. А просто покорно; прилежно и покорно. Нищо повече. Бях дисциплиниран по природа: изпълнявах религиозните си задължения като добър ученик. Нищо повече.

— Вие нарочно омаловажавате вярата, която сте имали в детските си години.

— Не вярата, а религиозното възпитание. Това е съвсем различно.

Антоан не се стремеше толкова да учуди абата, колкото да бъде искрен. Лекото възбуждение, което го караше да държи на своето, бе притъпило умората му. Той се впусна в анализ на миналото си, нещо доста ново за него, като разсъждаваше на глас:

— Да, възпитанието… Вижте как едно нещо води към друго, господин абат. Още от четиригодишна възраст майката, прислужницата, всички онези хора, от които зависи едно дете, му повтарят при всеки повод: „Дядо господ е на небето; дядо господ те познава, той те е създал; дядо господ те обича, дядо господ те вижда и те съди; дядо господ ще те накаже, дядо господ ще те възнагради…“. Чакайте!… На осемгодишна възраст го завеждат на литургия, на вечерня. То е между големите, които коленичат. Показват му сред цветята и светлините един красив позлатен потир сред облак от тамян и музика: това е все същият дядо господ в тази бяла просфора. Така. На единадесет години му обясняват от катедрата с авторитет, с убедителен тон, светата троица, въплъщението, изкуплението, възкресението, непорочното зачатие и т.н… Детето слуша и възприема. И как няма да възприема? Как би могло да се усъмни и най-малко във вярванията на родителите си, на съучениците си, на учителите си, на всички вярващи, които изпълват черквата? Как би могло то, едно такова малко същество, да се колебае пред тези тайни? То, което е загубено в света, което се чувствува обкръжено още от раждането си с тайнствени явления?… Помислете за това, господин абат: аз смятам, че това е основното. Да. Основата на въпроса е там! За детето всичко е неразбираемо. Земята, която то вижда плоска, се оказва кръгла; тя изглежда неподвижна, но всъщност се върти като пумпал в пространството. Слънцето кара семената да кълнят. Пиленцето излиза живо от яйцето… Божият син е слязъл от небето и се е оставил да го разпънат на кръст, за да изкупи греховете ни… Защо не?… Бог беше слово и словото стана плът… Нека разбира, който може, няма значение: номерът е изигран!

 

 

Влакът бе спрял. Някой крещеше в тъмнината името на гарата. Пътник, който мислеше, че купето е празно, отвори изведнъж вратата и мърморейки, я затвори отново.

Студен вятър облъхна лицата им.

Антоан се обърна към свещеника, чиито черти той не различаваше добре, защото светлината на лампата бе още повече намаляла.

Абатът мълчеше. Тогава Антоан продължи с по-спокоен тон:

— Е, може ли да се нарече „вяра“ наивното вярване на детето? Разбира се, не. Вярата е това, което идва по-късно. Вярата има други корени. И затова аз мога да кажа, че не съм имал вяра.

— По-добре кажете, че не сте я оставили да се разцъфти в душата ви, която впрочем е била така добре подготвена — рече абатът с глас, който изведнъж затрепери от възмущение. — Вярата е дар от бога, както паметта, и както нея, както всичките божи дарове трябва да бъде подхранвана… Но вие… вие!… Подобно на много други, вие сте се поддали на гордостта, на духа на противоречието, на суетното желание да мислите свободно, на изкушението да се разбунтувате срещу един установен ред…

Той веднага се упрекна за своя свещен гняв. Беше решил да не се оставя да бъде увлечен в религиозен спор.

Впрочем абатът си обясняваше погрешно тона на Антоан: беше склонен да се съмнява в пълната искреност на този хаплив глас, това увлечение, тази почти весела атака, които придаваха на младежкия му жар тон на малко пресилена смелост. Голямото му уважение към Антоан си оставаше непокътнато; и в това уважение имаше надежда — повече от надежда дори, сигурност, — че по-големият син на г-н Тибо няма да остане дълго с тези жалки, тези несъстоятелни възгледи.

Антоан мълчеше замислен.

— Не, господин абат — възрази той, като обмисляше думите си. — Това стана от само себе си, без никаква гордост, без никакво желание за бунт. Без да е трябвало да мисля по тези въпроси. Доколкото мога да си спомня, още от първото си причастие започнах да чувствувам смътно, че има нещо — не знам как да кажа, — нещо объркано, нещо обезпокоително във всичко това, което ни говореха за религията; нещо тъмно не само за нас, децата, но и за всички… Да, и за големите също. И за самите свещеници.

Абатът не можа да се сдържи и раздвижи ръце.

— О — продължи Антоан, — аз ни най-малко не съм подозирал, нито сега подозирам искреността на свещениците, които съм срещал, нито тяхната пламенност или по-скоро тяхната нужда от пламенност… Но те изглеждаха така, сякаш се движат трудно в тази тъмнина, вървят слепешком, с несъзнателно смущение се въртят около тези непроницаеми догми. Те ни уверяваха. В какво ни уверяваха? В това, което са ги уверявали и тях. Разбира се, те не се съмняваха в истините, които препредаваха. Но дали тяхното вътрешно приемане на тези истини беше така дълбоко, така сигурно, както твърденията им? Ето на’, аз не успявах да се убедя в това… Сигурно се възмущавате от думите ми… Не успявах, защото ние имахме възможност да ги сравняваме с нашите светски преподаватели. Те, трябва да призная, бяха по-уверени в себе си. Бяха много по-силни в своята специалност. Говореха ни за граматика, за история, за геометрия и като че ли бяха напълно разбрали това, за което говореха.

— Все пак би трябвало да се сравняват сравними неща — рече абатът, като сви устни.

— Но аз нямам пред вид предмета, материала, който те преподават; мисля само за отношението на тези светски лица спрямо това, което ни преподаваха. Дори когато тяхната наука се оказваше недостатъчна, в тяхното държане нямаше нищо неясно: колебанията им, дори невежеството им се излагаха на показ. Това наистина вдъхваше доверие; не можеше да събуди и най-малката мисъл за… измама. Не, не исках да кажа „измама“, но все пак признавам, господин абат, че колкото повече отивах към горните класове, все по-малко свещениците от училището ми вдъхваха онова чувство за сигурност, което по-късно изпитвах спрямо нашите професори в университета.

— Ако свещениците, които са ви преподавали — отвърна абатът, — бяха истински богослови, вие щяхте да запазите впечатление за абсолютна сигурност от общуването си с тях. — Абат Векар мислеше за професорите в семинарията, за своята прилежна младост и за собственото си чувство на сигурност.

Но Антоан продължаваше да разсъждава:

— Помислете си! Хлапакът, комуто малко по малко разкриват математиката, физиката, химията! Пред него се открива безкрайното пространство, в което неговият дух може да се впусне. Тогава религията му се вижда тясна, неразумна, лъжовна… Той не й се доверява вече…

Този път абатът се облегна назад и протегна ръка.

— Неразумна? Можете ли сериозно да кажете „неразумна“?

— Да — каза Антоан убедено. — И сега съзирам нещо, за което никога не бях помислял: вие изхождате от едно твърдо вярване и за да го защитите, викате на помощ разсъждението; докато ние, хората като мене, ние изхождаме от съмнението, от безразличието и се оставяме на разума да ни води, без да знаем къде ще ни заведе той. Господин абат — продължи той веднага, усмихвайки се и без да остави свещеника да му възрази, — ако започнете да спорите с мене, бързо ще ми докажете, че не разбирам нищо от тези неща. Предварително се съгласявам с вас. Това са въпроси, за които аз почти не мисля; може би дори никога не съм мислил за тях и преди. Вие виждате, че не заставам в позата на някакъв голям ум. Аз само се опитвам да ви обясня как моето католическо възпитание не ми е попречило да стигна дотам, където съм — до пълно неверие.

— Вашият цинизъм не ме ужасява, драги приятелю — каза абатът с малко пресилено добродушие. — Аз ви считам много по-добър, отколкото вие сам се смятате! Продължавайте, продължавайте, слушам ви!

— Ето, всъщност аз продължавах — и дълго след това продължавах — да изпълнявам религиозните си задължения. С безразличие, което не признавах дори пред себе си, с… учтиво безразличие. Дори по-късно никога не съм се залавял да анализирам, да ревизирам схващанията си; може би защото всъщност не им отдавах достатъчно значение… Аз бях твърде далеч от душевното състояние на един мой другар, който се готвеше да постъпи в училището за приложни изкуства и занаяти и който един ден, след като бе минал през една криза на съмнения, ми писа: „Направих преглед на целия механизъм. Драги мой, не им вярвай, твърде много болтове липсват, за да се държи машинката…“. По това време тъкмо навлизах в медицината. Скъсването — или по-скоро безразличието — беше вече свършен факт: не дочаках полунаучните лекции през първата година на университета, за да си дам сметка, че човек не може да вярва без доказателства…

— Без доказателства!

— … и че трябва да се откаже от идеята за абсолютна истина, защото едно нещо може да се приеме за вярно само под резерва и до доказване на противното… Сигурно думите ми продължават да ви дразнят. Не се сърдете, господин абат, но — и това е всичко, което исках да изтъкна, — но аз съм един, наречете го чудовищен, случай на естествено, инстинктивно неверие. Това е факт. Радвам се на добро здраве, мисля, че съм доста уравновесен, деен съм по темперамент и винаги отлично съм минавал без мистицизъм. Нищо от това, което знам, нищо от това, което съм наблюдавал, не ми позволява да вярвам, че онзи дядо господ от детските ми години съществува; и досега, трябва да призная, прекрасно съм минавал без него. Моят атеизъм се е формирал едновременно с ума ми. Не е било нужно да се отричам от каквото и да било. Не си мислете, че съм от онези загубили вярата си хора, които продължават да призовават бога в сърцето си, от онези неспокойни духове, които отчаяно протягат ръце към небето и след като вече са открили, че то е пусто. Не, не, аз съм човек, който съвсем не протяга ръце. Един свят без провидение ни най-малко не ме тормози. Нали виждате, аз се чувствувам много удобно в този свят.

Абатът размаха ръка в знак на отрицание.

— Напълно удобно — настоя Антоан. — И ето че това трае вече най-малко петнадесет години…

Той очакваше, че възмущението на свещеника ще избухне веднага. Но абатът мълчеше и кротко клатеше глава.

— Това е чисто материалистическа доктрина, бедни ми приятелю — рече той най-после. — Нима сте останали толкова назад? Като ви слуша човек, ще си помисли, че вярвате само в тялото си. Като че ли вярвате само в половината — и то в коя половина? — на самия себе си… За щастие всичко това става само привидно, тъй да се каже, по повърхността. Вие сам не познавате вашите истински източници и не знаете каква скрита сила е оставило във вас християнското ви възпитание. Вие отричате тази сила, но тя ви води, бедни ми приятелю!

— Какво да ви отговоря? Аз пък твърдя, че не дължа нищо на черквата. Умът ми, волята ми, характерът ми са се развили извън религията. Дори бих могъл да кажа, в противовес на нея. Аз се откъснах както от католическата, така и от езическата митология. За мен религия, суеверие — това са едни и същи неща… Не, действително, обективно погледнато, това, което християнското възпитание е оставило у мен, е равно на нула!

— Слепец! — извика абатът, като рязко вдигна ръка. — Не виждате ли, че целият ви ежедневен живот: трудът ви, изпълнението на дълга, предаността към ближния изрично опровергават вашия материализъм! Няма много хора, в чийто живот бог да се проявява повече! Никой повече от вас не съзнава мисията си! Никой няма повече чувство за лична отговорност! Е, тогава? Не трябва ли да приемем, че божията повеля е очевидна? Спрямо кого се чувствувате отговорен, ако не към бога?

Антоан не отговори веднага и абатът за миг помисли, че ударът е попаднал в целта. Всъщност възражението на свещеника се струваше на Антоан лишено от всякакво основание: да бъдеш съвестен в работата си, не означава непременно, че приемаш съществуването на бога, нито стойността на християнското богословие, нито някаква метафизическа увереност. Собственият му живот не беше ли доказателство за това? Но той отново почувствува, че между липсата на духовна вяра и крайната добросъвестност, която съблюдаваше в живота си, съществуваше необяснима несъвместимост. Човек трябва да обича работата си. Но защо пък да „трябва“? Защото човек, като обществено животно, трябва да допринася с усилията си за добрия ход на обществото, за неговия напредък? Необосновани твърдения, смешни, постулати! В името на какво? Винаги същият въпрос, на който никога не беше намерил истинския отговор.

— Хм… — прошепна Антоан най-после. — Съвест? Наслоени понятия? Оставени у всички ни от деветнадесет века християнство… Преди малко може би прибързано оцених на нула коефициента на моето възпитание… или по-скоро на моята наследственост…

— Не, драги приятелю. Тези останки в душата ви, това е свещената подкваса, за която намеквах. Един ден този квас наново ще започне да се надига и ще накара да бухне цялото тесто. И в този ден вашият духовен живот, който се развива сам, както може и въпреки волята ви, ще намери своята ос, истинския си смисъл. Докато отблъсваш бога, ти не можеш да го разбереш; може би дори не можеш да го разбереш и когато го търсиш… Ще видите един ден, без да сте пожелали това, ще забележите, че сте влезли в пристанището. И в този ден вие най-после ще научите, че е достатъчно да вярвате в бога, за да се освети и съгласува всичко!

— Но аз приемам това още отсега — отвърна Антоан усмихнато. — Зная, че много често нашите нужди създават сами лекарствата си и съм напълно готов да се съглася, че у голямото мнозинство хора нуждата да вярват е толкова повелителна, толкова инстинктивна, че тях малко ги е грижа дали това, в което вярват, е достойно за вярване: те наричат истина всичко онова, към което ги хвърля нуждата им да вярват… Впрочем — добави той, сякаш говореше на себе си — аз не мога да се отърва от мисълта, че повечето интелигентни католици, и особено мнозина културни свещеници, са повече или по-малко прагматици^[1], без сами да знаят това. Това, което за мен е неприемливо в догмите, трябва също така да бъде неприемливо за всички съвременни образовани умове. Само че вярващите държат на вярата си и за да не се разколебаят, избягват да мислят много, като се залавят за сантименталната, за моралната страна на религията. И освен това така добре са се погрижили да ги убедят, че черквата отдавна е опровергала без остатък всичките възражения срещу себе си, та те дори и не помислят да проверяват верността на тези твърдения… Извинявайте, но това беше казано само в скоби. Аз исках просто да обясня, че нуждата да се вярва, колкото и да е разпространена, не може да бъде достатъчно оправдание на християнската религия, която е така изпълнена с неясноти, със стари митове…

— Не става въпрос да се доказва съществуването на бога, когато човек го чувствува — заяви свещеникът и за първи път през целия разговор тонът му не допущаше възражение. После, като се наведе и направи приятелски жест, той продължи: — Това, което е непонятно, е, че именно вие, Антоан Тибо, говорите така. В много християнски семейства, уви, децата виждат, че родителите им живеят, като че ли няма бог; виждат, че ежедневният живот тече така, като че ли бог, за когото са им говорили, не съществува. Но вие! От най-ранно детство сте могли да откриете присъствието на бога във вашия дом! Вие, който сте видели как бог нашепва на бедния ви баща всяко от неговите дела…

Последва мълчание. Антоан гледаше втренчено абата, сякаш се въздържаше да отговори.

— Да — каза той накрая със стиснати устни, — именно аз съм виждал бога, уви, само чрез баща си. — Държането и тонът му доизказваха мисълта му. — Но днес не е подходящо да се разпростираме по този въпрос — добави той, за да прекрати разговора. Обърна глава и залепи чело о стъклото на прозореца. — Ето Крей — рече той.

Влакът забави ход и спря. Лампата на тавана блесна и светлината стана по-жива. Антоан се надяваше, че някой пътник ще влезе в купето и присъствието му ще прекрати разговора. Но гарата изглеждаше празна.

Влакът отново тръгна.

След доста дълго мълчание, през което и двамата като че ли се бяха отдали на собствените си мисли, Антоан отново се наведе към свещеника.

— Виждате ли, господин абат, две неща най-малко винаги ще ми пречат да се върна към католицизма. Най-напред въпросът за греха: аз съм неспособен, струва ми се, да изпитвам ужас от греха. И после въпросът за провидението: никога няма да мога да приема идеята за личен бог.

Абатът мълчеше.

— Да — продължи Антоан. — Това, което вие, католиците, наричате грях, за мен, напротив, е нещо живо и силно, инстинктивно, поучително! То именно позволява — как да кажа? — да се докоснеш до самата същност на нещата. Както и да вървиш напред. Никакъв прогрес… — о, аз не се мамя повече от който и да било друг относно стойността на думата „прогрес“, но тя е толкова удобна — никакъв прогрес не би бил възможен, ако човек покорно беше отбягвал греха… Но това би ни завело много далеч — прибави той и се усмихна иронично, като видя, че свещеникът леко вдига рамене. — Колкото до хипотезата за някакво провидение, о не! Единственото понятие, което приемам за безспорно, е понятието за безразличието на вселената.

Абатът подскочи:

— Но нима вашата наука върши друго? И тя, ще не ще, установи съществуването на един висш ред. Нарочно избягвам по-точния израз „божествен план“. Но, бедни ми приятелю, ако си позволяхме да отречем висшия разум, който ръководи явленията и чиито следи се виждат във всичко на този свят, ако се откажехме да приемем, че всичко в природата се стреми към някаква цел, че всичко е било създадено, за да се осъществи една хармония, ние не бихме могли да разберем абсолютно нищо!

— Но… Добре, нека да е така! Вселената е неразбираема за нас. Приемам това като факт.

— Това неразбираемо, драги приятелю, е бог!

— Но не и за мене. Още не съм отстъпил на изкушението да наричам бог всичко, което не разбирам.

Той се усмихна и помълча няколко секунди.

Абатът го гледаше, готов да отбие следващото нападение.

— Впрочем — подхвана Антоан, като продължаваше да се усмихва — за повечето католици идеята за божественото се свежда до детското понятие за „дядо господ“, за един малък личен бог, който е втренчил очи във всеки един от нас и с нежна грижа следи най-малките колебания на нашето съзнание, съзнанието на дребни като атоми същества, за един бог, от когото всеки от нас неуморно иска в молитвите си: „Боже, просветли ме… Боже, дай ми…“ и т.н. Разберете ме, господин абат, ни най-малко не искам да ви засегна с лесни сарказми. Но аз не разбирам как човек може да предположи съществуването на най-малката психологична връзка, на най-малката размяна на въпроси и отговори между който и да е от нас, безкрайно малка случайност в живота на вселената — дори между земята, тази прашинка между прашинките, — от една страна, и това огромно всичко, този принцип на вселената! Как мога да вложа в него човешка чувствителност, бащинска нежност, състрадание? Как да възприема сериозно ползата от причастието, от молитвите или пък — да речем какво? — от платената литургия, която се отслужва за еди-кого си, за една душа, временно хвърлена в чистилището? Хайде де! Действително няма никаква съществена разлика между тези обреди, тези вярвания на католическия култ и обредите на коя да е примитивна религия, езическите жертвоприношения, жертвите, които диваците принасят на идолите си!

Абатът понечи да отговори, че съществува естествена религия, обща за всички хора, и че догмата е именно това; но отново се сдържа. Сгушен в ъгъла, със скръстени ръце, мушнал пръстите си в ръкавите в търпелива, примирена и същевременно малко иронична поза, той като че ли чакаше края на тази импровизирана реч.

 

 

Пътуването наближаваше края си. Колелетата на вагона започнаха да тракат силно, преминавайки над стрелките на линиите в парижките предградия. Многобройни светлинки блещукаха в нощта през замъглените стъкла.

Антоан, който имаше да прибави още нещо, побърза да продължи:

— Впрочем, господин абат, не се заблуждавайте от думите, които току-що употребих. Макар че нищо не ми дава право — това ми е напълно ясно — да се впущам в областта на философията, искам да бъда откровен докрай. Аз ви говорих за висш ред, за принцип на вселената… Всъщност, струва ми се, че бих имал точно толкова основание да се съмнявам в този ред, колкото и да вярвам в него… От своя зрителна точка животното, наречено човек, какъвто съм аз, констатира един обширен, безкраен хаос от развихрени сили… Но подчиняват ли се тези сили на общ закон, закон, различен от тях и извън тях? Или се подчиняват на… — как да кажа? — на вътрешни закони, които лежат във всеки атом и ги карат да осъществяват някаква лична съдба, на закони, които не господствуват над тези сили, които не идват отвън, но които са се слели с тях, които някак си само ги оживяват?… И също така, до каква степен е свързана играта на явленията? Аз също така бих приел, че причините се пораждат безкрайно едни от други, като всяка причина е последица на друга причина и всяка последица причина на други последици. Защо непременно трябва да си представяме някакъв висш ред? Дали това не е изкушение на нашия логичен дух? Защо да искаме да намерим обща насока в тези движения, които се сблъскват едни с други до безкрайност? Често пъти съм си казвал: светът върви, сякаш нищо не води до нищо, сякаш нищо няма никакъв смисъл…

След като загледа Антоан мълчаливо, абатът наведе очи и с ледена усмивка изрече:

— След всичко това, струва ми се, ще ми бъде трудно да сляза още по-ниско…

После той стана, за да закопчае палтото си.

— Моля ви да ме извините, загдето ви казах всичко това, господин абат — каза Антоан с искрен изблик на съжаление. — Такива разговори никога не водят до нищо, само дразнят хората. Не знам какво ме прихвана днес.

Те стояха прави един до друг. Абатът погледна тъжно младия човек.

— Вие ми говорихте открито, като на приятел. Поне за това съм ви признателен.

Той като че ли се поколеба дали да каже още нещо, но влакът вече спираше на гарата.

— Да ви отведа ли в къщи с кола — предложи Антоан със съвсем различен тон.

— С удоволствие, с удоволствие…

 

 

В таксито Антоан, загрижен, обхванат вече от сложните задължения, които го чакаха, почти не говореше. Неговият спътник също мълчеше, сякаш бе потънал в размисъл.

Но когато минаха по моста на Сена, абатът се наведе към Антоан:

— На колко… години сте? На тридесет?

— Скоро ще стана на тридесет и две.

— Вие сте още млад човек… Ще видите. И други като вас са разбрали в края на краищата. И вашият ред ще дойде. В живота има часове, когато човек не може да мине без бога. Има един час, по-страшен от всички други: последният…

„Да — мислеше си Антоан. — Този ужас от смъртта… който тегне тъй силно над всеки цивилизован европеец… Докато най-после повече или по-малко убие у него радостта от живота…“

Свещеникът една не намекна за смъртта на господин Тибо, но се въздържа.

— Представяте ли си какво значи — подхвана той — да се изправиш на прага на вечността, без да вярваш в бога, без да виждаш на другия бряг всемогъщия и милосърден баща да ти протяга ръце? Да умреш в пълна тъмнина, без най-слабия лъч от надежда?

— О, господин абат, аз зная това така добре, както и вие. — И той също току-що бе помислил за смъртта на баща си. — Моят занаят — продължи той след кратко колебание, — моят занаят, както и вашият е да помагаме на умиращите. Аз може би съм виждал да умират повече невярващи от вас и имам толкова ужасни спомени от тези мигове, че ако можех да направя на болните си инжекции за вяра в последния момент… Не съм от онези, които изпитват мистично благоговение пред стоицизма, проявен в предсмъртния час. За самия себе си аз си желая, без да се срамувам, в този миг да бъда в състояние да възприема най-утешителната увереност. Толкова се страхувам от край без надежда, колкото от агония без морфин…

Той усети разтрепераната ръка на абата върху своята. Очевидно свещеникът искаше да изтълкува това неочаквано признание като добро предзнаменование.

— Да, да — поде той, като стискаше лакътя на Антоан с жар, в който се чувствуваше благодарност. — Е, послушайте ме: не си затваряйте всички врати към този утешител, от когото, както всички нас, и вие някой ден ще се нуждаете. Искам да кажа: не се отказвайте от молитвата.

— Молитвата ли? — възрази Антоан, като поклати глава. — Този глупав зов… Към какво? Към този проблематичен ред! Към един сляп и ням, един… безразличен ред?

— Няма значение, няма значение… Да, именно този „глупав зов“! Послушайте ме! Все пак, каквото и да бъде временното заключение, до което достигне вашата мисъл, каквато и да бъде тъмната представа за този ред и този закон, който стои зад явленията и който вие съзирате в минути на проблясък, все пак вие трябва да се обърнете към него, скъпо дете, и да се молите! О, по-добре приемете каквото и да е, заклевам ви, отколкото да се погребете във вашата самота! Поддържайте допира, запазете възможен език с безкрайното, дори ако в момента няма общение, дори ако в момента това общение е привидно само монолог!… Няма значение дали това е неизмерима нощ, безличност, неразгадаема загадка, все пак молете се на нея! Молете се на непознаваемото, но се молете. Не се отказвайте от „глупавия зов“, защото един ден вие ще разберете, че на този зов отговаря изведнъж една вътрешна тишина, едно чудно успокоение…

Антоан не отговори.

„Непроницаема преграда…“ — помисли си той.

Но чувствуваше, че свещеникът е дълбоко развълнуван и реши да не казва нищо, което може още по-силно да го огорчи.

Те вече пристигнаха на улица Грьонел.

Колата спря.

Абат Векар улови ръката на Антоан и я стисна. После, преди да слезе, навеждайки се в тъмнината на колата, той прошепна с променен глас:

— Католическата религия, драги приятелю, е съвсем друго нещо, вярвайте ми: тя е много повече, отколкото ви е било дадено да прозрете…