Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (127)

LIII

Залата неусетно се изпразваше. Тласкан на всички страни, повдиган нагоре, Жак се мъчеше да запази, доколкото може, дребничкият Ванхееде, вкопчил се в него като удавник, и не изпущаше от очи групата, която образуваха на няколко метра от него Менестрел, Митьорг, Ришардле, Сафрио, Зелавски, Патерсън и Алфреда. Нокак да стигне до тях? Бутайки албиноса пред себе си, той се възползуваше и от най-малките водовъртежи, които го изтласкваха към приятелите му. Най-после успя да премине малкото разстояние, което го отделяше от тях. Едва тогава той престана да се бори и се остави на течението, което го носеше към изхода заедно с другите.

Към пеенето на „Интернационалът“, което ту избухваше като фанфара, ту бучеше глухо, се примесваха дрезгави викове: „Долу войната!“, „Да живее социалдемокрацията!“, „Да живее мирът!“.

— Ела, момиченце, ще се загубиш — рече Менестрел.

Но Алфреда не го чу. Вкопчена в лакътя на Патерсън, тя непременно искаше да види какво става напред.

— Чакай, мила! — пошепна англичанинът. Той сплете здраво едни в други пръстите си и като се наведе, поднесе към младата жена дланите си, където тя успя да намести краката си като в стреме.

— Хоп! — извика той и като се изправи рязко, я повдигна над тълпата. Тя се смееше. За да запази равновесие, притискаше тялото си към гърдите на Патерсън. Големите й кукленски очи, широко отворени, блестяха с някакъв див огън тази вечер.

— Нищо не виждам — каза Алфреда с мек, опиянен глас. — Виждам само гора от знамена!

Тя не бързаше да слезе. Патерсън, със закрити от полата й очи, продължаваше да върви, като се препъваше.

Без да знаят как, всички се озоваха навън.

На улицата множеството бе още по-гъсто, отколкото в залата, и шумът бе тъй силен, тъй непрекъснат, че човек почти преставаше да го чува. След като тъпка известно време на място, човешката маса сякаш започна да се насочва нанякъде, раздвижи се и преливайки през полицейските кордони, поглъщайки в себе си натрупаните по тротоарите любопитни, започна бавно да тече в нощта.

— Къде ни водят? — запита Жак.

— Zusammenmarschieren, Kamerad.^[1] — му извика Митьорг. Увисналите му бузи бяха червени и подути, сякаш току-що бе излязъл от гореща баня.

— Мисля, че ще манифестираме пред министерствата — обясни Ришардле.

— Keinen Krieg! Friede, Friede!^[2] — ревеше Митьорг.

— Долой войну!… Мир! Мир! — викаше Зелавски с модулиращ гърлен глас.

— Къде е Фреда? — пошепна Менестрел.

Жак се обърна и потърси младата жена с очи. Зад него вървеше Ришардле, високо вдигнал глава, с вечната усмивка на устните си — неговата прекалено дръзка усмивка. Отзад идеха Митьорг и Зелавски, а Ванхееде се гушеше между тях; албиносът се бе заловил с лакти за мишците на двамата си другари, които почти го носеха. Той нито викаше, нито пееше; само полузатворил очи, бе вдигнал към небето прозрачното си лице, на което бе изписан болезнен и възторжен израз… Малко по-далеч се виждаха Патерсън и Алфреда. Жак зърна само лицата им; те бяха така близо едно до друго, сякаш младите хора вървяха прегърнати.

— Че къде ли е тя? — повтори Пилота с разтревожен глас. Той се чувствуваше като слепец, който е загубил кучето си.

Беше лятна нощ, дълбока и мрачна. Лампите на витрините бяха угасени. От всички прозорци — много от тях още осветени — се навеждаха черни силуети. При пресичането на големите артерии — се виждаха много трамваи, празни и тъмни, наредени един зад друг на релсите. Рояци хора се стичаха от страничните улици и непрекъснато увеличаваха човешката река. Мнозинството бяха работници от града и предградията. Демонстранти бяха дошли отвсякъде — от Анверс, от Ган, от Лиеж, от Намюр, от всички миньорски градчета, — за да се присъединят към брюкселските социалисти и чуждите делегации: тази вечер Брюксел като че ли бе станал европейската столица на мира.

„Това е! — каза си Жак. — Мирът е спасен! Никоя сила на света не може да разбие подобна стена! Ако тази тълпа пожелае, войната ще бъде отблъсната!“

Полицията, безпомощна, се задоволяваше да охранява кралския дворец, парка и министерствата с четворен кордон стражари. Началото на шествието мина пред тях, без да се спира, и се насочи към площад Роял, за да слезе до центъра на града. Пред тържествените смълчани дворци хиляди уста скандираха с еднакъв жар: „Да живее социалната революция“, „Долу войната!“

Отпред наредени групи маршируваха, гордо заобиколили знамената си. След тях следваше безредна тълпа, като на шумен панаир — жените се залавяха за мъжете си и децата, носени на рамо от бащите си, отваряха широко възхитените си очи. Всички съзнаваха, че съставляват част от огромната пролетарска сила. С изопнати черти, с втренчени погледи те вървяха напред, почти без да разговарят. Когато шествието спираше, хората продължаваха да маршируват на място. Откритите чела блестяха под електрическите глобуси. Върху всички тези лица, опиянени от вяра, напрегнати от една и съща твърда воля, се четеше убеждението, че най-после тази вечер те са победили правителствата. Над този прилив, който заливаше всичко, се носеше „Интернационалът“. Хиляди гласове ревяха песента мощно и отсечено, сякаш хиляди сърца туптяха в унисон.

На няколко пъти Жак имаше впечатление, че Менестрел се опитва да се доближи до него, за да му каже нещо. Но всеки път блъсканицата или засилващата се врява му попречваха.

— Ето я най-после масовата акция! — му извика Жак. Той се мъчеше да се усмихне, за да прикрие буйния си възторг; но в погледа му блестеше същата трескава радост, която бликаше и в очите на всички.

Пилота не отговори. Очите му бяха строги и около устата му се бе образувала горчива гънка, която Жак не можеше да си обясни.

Изведнъж бурна вълна разлюля тълпата. Очевидно началото на шествието се бе сблъскало в някаква преграда. Жак се изправи на пръсти, за да разбере какво става отпред, и изведнъж чу до ухото си гласа на Пилота — няколко думи, изречени бързо с фалцетния глас, който винаги учудваше хората:

— Моето момче, аз наистина мисля, че тази вечер Фреда няма…

Останалата част от фразата заглъхна в шума. Жак се обърна смаян. Сторило му се бе, че чува: „… няма да се върне в хотела“.

Погледите им се срещнаха. Лицето на Пилота беше в сянка; черните му зеници, безизразни като на котка, горяха като фосфоресциращите очи на животно.

В този миг мощен въртоп, който се бе образувал отпред, достигна до тях и ги подхвърли нагоре.

На една пресечка на булевард Дю Миди малка група националисти, събрани набързо около едно знаме, дръзко се бе опитала да прегради пътя на шествието. Кратка схватка, която обаче не попречи на манифестантите да продължат пътя си. Но това спиране и блъсканицата, която последва, бе достатъчна да раздели Жак от Менестрел и приятелите му.

Отхвърлен надясно, той се озова притиснат до стената на къщите, докато в средата, под натиска на идващите отзад хора, се образува силно течение, което завлече напред групата на Менестрел. От мястото, където бе прикован за миг, той изведнъж забеляза на няколко метра пред себе си лицето на Патерсън. Алфреда бе все още с него. Те го отминаха, без да го забележат. Той обаче има време да ги види добре. Двамата вече не приличаха на себе си… Полумракът, подчертавайки костеливия релеф на лицето му, странно извайваше чертите на Патерсън. Очите му, обикновено подвижни и засмени, сега имаха някакъв застинал блясък, жесток и безумен. Лицето на Алфреда бе не по-малко променено — някакъв решителен, пламенен, дързък и чувствен израз бе изменил чертите й, които изглеждаха вулгарни; човек би казал, че това е лице на уличница, на пияна уличница. Тя опираше сляпото си око о рамото на Патерсън. Устата й беше отворена — пееше „Интернационалът“ с дрезгав и отсечен глас, сякаш празнуваше собствената си победа, собственото си освобождение, победата на инстинкта… Жак си припомни думите на Менестрел: „Мисля, че тази вечер Фреда няма да се върне…“

Той се уплаши и без да знае какво точно би могъл да им каже, се опита да се промъкне през тълпата и да ги настигне. Извика: „Пат!“, но пленник на масата, която го притискаше от всички страни, след няколко напразни опита се отказа от намерението си. Той ги проследи още известно време с очи, после ги изгуби напълно от погледа си и се отпусна пасивно, понесен напред от човешкия поток.

Щом остана сам, магическата сила на колективната психика го завладя. Всяко чувство за време и пространство изчезна, индивидуалното съзнание се изличи. Той сякаш се отпусна в някакво смътно вцепенение, сля се с някаква първична среда. Потънал в тази движеща се братска тълпа, разтопен в нея, той се чувствуваше освободен от самия себе си. В глъбините на душата си бе запазил, подобно на горещ извор, който не избликва до повърхността, смътното съзнание, че съставлява част от едно цяло, от едно цяло, което представлява безкраен брой, безкрайна сила и истина, но не мислеше за това. Продължаваше да върви без мисъл, отдаден на леко опиянение, успокоително като сън.

Това блажено състояние продължи цял час, а може би и повече. Удари си крака в бордюра на тротоара и този удар го освободи внезапно от магията. Изведнъж почувствува умората си.

Заградена от мрачни фасади, колоната продължаваше да върви напред, плъзгаше се бавно и неумолимо. Назад песните бяха почти спрели. От време на време див вик се изтръгваше от нечии потиснати гърди: „Да живее мирът!“, „Да живее Интернационалът!“. Подобен на сутрешно кукуригане на петел, този вик събуждаше други викове оттук-оттам. После тишината отново се възцаряваше и за няколко минути се чуваше само тежкото задъхано дишане и тропотът на човешкото стадо.

Жак се мъчеше да остане встрани, за да се приближи до къщите. Остави се тълпата да го носи покрай затворените магазини, като дебнеше случай да се отдели от нея. Достигна до една странична уличка. Тя беше пълна с хора от квартала, които се бяха струпали там, за да видят манифестацията. Успя да се вмъкне в нея и да намери свободно място до една чешма, вградена в стената. Водата течеше студена и бистра с приветлив ромон. Той се напи, наплиска челото и ръцете си и остана малко там да си отдъхне. Над него летният небосвод блещукаше. Жак си припомни сблъскванията в Париж по-предната вечер, вчерашните стълкновения в Берлин. Във всички европейски градове народите се надигаха с една и съща сила срещу безсмислената кървава жертва. На Рингщрасе във Виена, на Трафалгар Скуер в Лондон, на Невски проспект в Петербург, където казаците с голи саби нападаха манифестантите, навсякъде се носеше все същият вик: „Friede! Peace! Мир!“ Ръцете на всички трудещи се протягаха през границите към същия братски идеал. От цяла Европа се надигаше един и същи вик. Как можеше човек да се съмнява в бъдещето! Утре човечеството, отпъдило тревогата си, ще може отново да работи, за да си създаде по-добра съдба…

Бъдещето!… Жени…

Образът на младото момиче го завладя внезапно, пропъждайки всички други мисли. Бурните възторзи, преживени тази вечер, бяха заместени от лудо желание за нежност и ласки.

Жак стана и тръгна отново в нощта. Да спи… Това бе единственото нещо, което желаеше в този миг. Където и да било, на първата пейка, която му се мерне пред очите… Той се помъчи да се ориентира в тази част на града, която слабо познаваше. Изведнъж се озова на пуст площад. Спомни си, че бе минал през него днес следобед с Патерсън и Алфреда. Кураж… Хотелът, където англичанинът си бе наел стая, сигурно не беше далеч…

Той действително го намери доста лесно.

Събу се, свали дрехата и яката си и веднага се хвърли полуоблечен на леглото.