Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (31)

X

Прав пред камината, по пижама и въоръжен с една малайска кама, Антоан режеше парчета от фруктовия кейк на масата.

Рашел се прозина и каза лениво:

— Режи по-дебели парчета, мили. — Тя лежеше гола на леглото, пъхнала ръце под главата си.

Прозорецът беше отворен, но закрит до долу с транспарант и стаята беше изпълнена с топъл полумрак, като напечена от слънцето палатка. Париж се печеше в огъня на августовския неделен ден. Никакъв шум не идваше от улицата. Къщата също се бе смълчала, може би беше празна, с изключение на по-горния етаж, където Алин сигурно четеше на глас сутрешния вестник, за да развлече г-жа Шал и оздравяващото момиче, което още няколко седмици трябваше да остане в хоризонтално положение.

— Гладна съм — заяви Рашел, отваряйки широко розовата си като на котка уста.

— Водата още не може да кипне.

— Нищо. Дай ми едно парче.

Антоан сложи дебел резен кейк в една чиния и я постави на края на леглото. Рашел бавно изви рамене и все така лежейки, се подпря на лакът, после, отметнала назад глава, започна да яде, ронейки с пръсти парченца от кейка, които падаха право в устата й.

— А ти не искаш ли, мили?

— Ще чакам чая — отвърна той като се отпусна в мекото кресло.

— Уморен ли си?

Той се усмихна.

Леглото беше ниско, без завивки по него. Розовите завеси се закръгляха в дъното на алкова, където голото тяло на Рашел, гордо изтегнато, сякаш почиваше във вдлъбнатината на прозрачна черупка — истинска алегорична фигура.

— Ако бях художник… — прошепна Антоан.

— Виждаш ли, че си уморен — прекъсна го Рашел с бегла усмивка. — Щом у тебе се събуди художникът, значи, си уморен.

Тя отметна назад глава и лицето й потъна в сянката, очертано върху пламтящия фон на косите. От блестящото й като седеф тяло се излъчваше светлина. Десният й крак, лениво отпуснат и извит като сърп, потъваше в постелята; другият, свит в коляното и изпънат, подчертаваше извивката на бедрото и капачето на коляното се издигаше в мекия здрач като изваяно от слонова кост.

— Гладна съм — глезено каза Рашел.

И когато той се приближи да вземе празната чиния, тя обви врата му със силните си ръце и притегли главата му към себе си.

— О, тази брада! — рече Рашел, без да го отблъсне. — Кога ще ни отървеш от нея?

Антоан се изправи, хвърли неспокоен поглед към огледалото и отиде да донесе второ парче кейк.

— Точно това ми харесва толкова у тебе! — заяви той, докато тя отхапваше едри парчета от сладкиша.

— Моят апетит ли?

— Твоето здраве. Това тяло, в което кръвта циркулира добре. У тебе има жизненост!… И аз физически не съм зле — добави Антоан, като отново потърси с очи огледалото. Той изправи рамене, изпъчи се и изду гърди, без да забелязва колко слаби изглеждаха ръцете и краката му в сравнение с голямата му глава. Антоан винаги си въобразяваше, че телосложението му изглежда също така внушително, както изразът, който той нарочно придаваше на лицето си. Той изпитваше такъв прилив на сили от всичко, което любовта разпалваше в душата му, че от две седмици насам самочувствието му бе достигнало до дързост. — Знаеш ли — заключи Антоан, — ние и двамата имаме такава физика, че можем да живеем сто години!

— Заедно ли? — пошепна тя, гледайки го с нежни, полузатворени очи. И в същия миг тъжна мисъл я докосна — изпита страх, че няма да може винаги да запази възхищението, което изпитваше към него и което я правеше така щастлива.

Тя отвори очи, опипа краката си, плъзна ръце по гъвкавото си тяло и каза:

— О, ако не ме убие някой, сигурно ще доживея дълбока старост. Когато загубих баща си, той беше на седемдесет и две години, а беше здрав като петдесетгодишен. Умря внезапно от слънчев удар. Впрочем в нашето семейство всички умират от злополука. Брат ми се удави. И аз също няма да умра от естествена смърт, а сигурно от някой револверен изстрел. Наумила съм си, че ще стане така.

— А майка ти?

— Майка ми ли? Тя е жива. Всеки път я намирам подмладена. Вярно е, че при живота, който води… Затворена е в „Света Ана“^[1] — добави тя с най-обикновен тон.

— В приюта за…

— Не съм ли ти казвала? — Рашел се усмихна, сякаш се извиняваше, и продължи любезно да обяснява: — Има вече седемнадесет години, откакто е там. Едва си спомням каква беше тя тогава. Аз бях само деветгодишна, можеш да си представиш! Весела е, сякаш не страда от нищо, пее… Ние сме издръжливи в нашето семейство… Водата ти ври.

Антоан изтича към спиртника и докато чакаше да стане чаят, той се наведе към тоалетната масичка, закри с ръка брадата си и се помъчи да си представи как би изглеждал, ако се обръсне. Не, харесваше му тази тъмна маса, която закриваше долната част на лицето му: тя подчертаваше светлия правоъгълник на челото и извивката на веждите, придаваше тежест на погледа му! И освен това той инстинктивно се боеше да открие устата си, сякаш това щеше да бъде някакво компрометиращо признание.

Рашел седна на леглото, за да изпие чая си, после запали цигара и отново се изтегна.

— Ела до мене. Какво се мусиш там?

Той весело се плъзна до нея и се наведе над лицето й. Уханието от разпиляната й коса се издигаше към него в топлината на алкова; ухание, едновременно възбуждащо и сладко, настойчиво и леко неприятно, което той ту търсеше, ту отбягваше, защото толкова дълго го бе вдъхвал, че дори гърлото му бе пропито с него.

— Какво има? — запита тя.

— Гледам те.

— Котенцето ми…

Щом се откъсна от устните й, Антоан застана пак както преди — загледан с любопитство в очите й.

— Какво гледаш толкова?

— Търся зениците ти.

— Толкова ли е мъчно да ги намериш?

— Да, поради клепките. Те са като златна мъгла пред очите ти. Това именно ти придава такъв вид…

— Какъв?

— Загадъчен.

Тя вдигна рамене и каза:

— Очите ми са сини.

— Така ли мислиш?

— Сребристосини.

— Съвсем не — възрази той като отново докосна с устни устата на Рашел и после бързо закачливо се отдръпна назад. — Твоите очи са ту сиви, ту виолетови. Мътни са, нямат ясен цвят.

— Благодаря. — Тя се разсмя и започна да върти очи наляво-надясно.

Антоан я гледаше и си мислеше: „Петнадесет дни… А ми се струва, че са минали месеци. И все пак не бих могъл да кажа какъв цвят са очите й. А какво знам за живота й? Двадесет и шест години, изживени без мен в един свят, толкова различен от моя! Изживени, т.е. пълни с толкова неща, с толкова усещания. Тайнствени неща, които започвам малко по малко да разкривам…“ Той не признаваше сам пред себе си какво удоволствие му доставят неговите открития; още по-малко го показваше пред нея и никога не я разпитваше за нищо. Но тя самата охотно бъбреше за себе си. Той я слушаше, разсъждаваше, сравняваше подробностите, датите, мъчеше се да разбере и главно се чудеше; постоянно се чудеше, но се стараеше никога да не го прояви. Дали от прикритост? Не, а защото той отдавна се държеше пред хората като че ли знае всичко. Той знаеше да разпитва само болните си. Любопитството и изненадата бяха между тези чувства, които гордостта му го бе приучила да прикрива под маската на човек, който слуша внимателно и напълно разбира всичко.

— Днес ти ме гледаш, като че ли не ме познаваш — каза тя. — Недей, стига, остави ме де!

Тя започваше да се дразни. Затвори очи, за да избегне изпитателния му поглед. Той поиска да повдигне с пръст клепачите й.

— Стига, не. Престани, не искам вече — извика Рашел ядосано, като закри очи с голата си ръка.

— Значи, искаш да скриеш нещо от мене? Ах ти, малък сфинкс! — каза той като започна да целува хубавата лъскава ръка от рамото до китката.

„Прикрита ли е тя? — запита се Антоан. — Не… може би у нея има известна сдържаност, но няма притворство. Напротив, тя обича да разказва за себе си. Дори всеки ден става все по-бъбрива… Защото ме обича — помисли си той възхитен, — защото ме обича!“

Тя обви с ръка врата му и притегли главата му към лицето си. После изведнъж каза със сериозен тон:

— Това е вярно, знаеш ли? Хората не могат да си представят колко много може да се прочете само в един поглед! — Рашел замълча. Той чу тихия й гърлен смях, който тя не можеше да сдържи винаги когато си спомняше за миналото. — Ето на’, спомням си например как само от един поглед, просто от един поглед открих тайната на мъжа, с когото живеех от месеци. На масата. В един ресторант в Бордо. Седяхме един срещу друг и разговаряхме. Очите ни шареха по чиниите и по лицата ни или пък се спираха за миг в залата. И изведнъж — никога няма да забравя това — забелязах, може би за по-малко от секунда, улових погледа му, който той втренчи зад мене с такъв израз, че… Това ми подействува така силно, че изведнъж неволно се обърнах и видях…

— Е?

— Е, нищо. Просто исках да ти кажа — поде тя с друг тон, — че човек трябва да се пази от такива погледи.

Антоан щеше да запита каква е била тайната, но не посмя. Той ужасно се страхуваше да не се покаже наивен, ако започне да задава излишни въпроси. На два-три пъти вече се беше осмелил да поиска обяснения от този вид, но Рашел го бе погледнала така учудено и развеселено, с такава подигравателна усмивка, че той се бе почувствувал дълбоко унижен.

Затова и сега замълча и тя поде отново:

— Тия стари истории ме натъжават… Целуни ме. Още. По-хубаво. — Но тя очевидно все още продължаваше да мисли за случката, защото добави: — Впрочем аз казах „тайната му“, но трябваше да кажа „една от неговите тайни“. У този човек никога не можеш да откриеш всичко.

И за да се откъсне от мислите си, а може би и от въпросителния поглед на Антоан, тя се изви цяла с едно така бавно и така грациозно движение, както би се извила змия.

— Колко си гъвкава! — каза той, милвайки я, както се гали расово животно.

— Така ли? А знаете ли, господине, че аз бях девет години в операта.

— Ти? В Париж ли?

— Да, господине. И дори бях първа, когато напуснах.

— Отдавна ли?

— Преди шест години.

— А защо напусна?

— Заради краката. — За миг сянка мина по лицето й. Но почти веднага след това тя добави: — А после без малко не станах ездачка в един цирк. Учудва ли те това?

— Не — заяви той решително. — В кой цирк?

— О, не във Франция. В една голяма международна трупа, с която Хирш по това време се разхождаше по света. Нали си спомняш за Хирш, онзи приятел, за когото ти говорих и който сега е в Египетски Судан. Той искаше да използува моите дарби, но аз не се хванах. — Както говореше, тя сгъваше и отпущаше ту единия, ту другия си крак със сдържаната ловкост на учител по гимнастика. — То беше негова идея — продължи тя, — защото едно време в Ньойѝ ме беше карал да уча малко волтижировка. Аз обожавах това. Имахме прекрасни коне и, бога ми, добре ги използувах.

— В Ньойи ли живеехте?

— Аз не. Той живееше там. Беше собственик на манежа в Ньойи по това време. Той винаги е обичал страстно конете. Аз също. А ти?

— Яздя по малко — каза той, като се изправяше. — Но не съм имал много случаи за това. Пък и време нямах.

— Ах, случаи аз съм имала много! И то какви! Веднъж прекарахме двадесет и два дни в езда.

— Къде?

— Във вътрешността на Мароко.

— Била ли си в Мароко?

— Два пъти. Хирш продаваше стари пушки „Гра“ на племето харки в Южно Мароко. Беше истинска експедиция. Един ден нашият лагер беше сериозно нападнат. Биха се цяла нощ и цял ден… Не, всъщност биха се през нощта, когато не се вижда нищо — и това беше най-страшното, — и цялата сутрин на следния ден. Убиха седемнадесет туземци, които бяха с нас, и раниха около тридесет. При всяка престрелка лягах между сандъците и все пак и аз отнесох един куршум.

— Отнесе куршум ли?

— Да — отвърна тя като се смееше. — Дребна работа, драскотина. — Тя посочи един нежен белег в гънката под ребрата.

— А защо ми каза, че си паднала от кола? — запита Антоан, без да се усмихва.

— О — отвърна тя като вдигна рамена, — това беше първият ни ден. Ти щеше да помислиш, че искам да се правя интересна.

Те замълчаха.

„Способна ли е тя да ме излъже?“ — питаше се Антоан.

Очите на Рашел станаха мечтателни, после блеснаха отново, но с искра на омраза, която бързо угасна.

— Той си въобразяваше тогава, че ще го следвам навсякъде и винаги. Но се мамеше.

Антоан изпитваше някакво неясно задоволство винаги когато тя хвърляше към миналото си поглед, изпълнен с омраза. Почувствува желание да й каже: „Остани при мене. Завинаги“. Той опря бузата си до белега и остана така известно време. Лекарското му ухо неволно следеше в дъното на кънтящия гръден кош лекото движение на кръвта в артериите и долавяше ясно далечното, но отчетливо туптене на сърцето. Ноздрите му потръпнаха. Сред топлината на леглото от цялото тяло на Рашел се носеше същият мирис, какъвто имаше косата й — малко по-слаб и по-различен: блудкав и в същото време опияняващ мирис, примесен с нещо пикантно; лек дъх на влажно тяло, който напомняше за най-различни аромати — на прясно масло, на орехови листа, на сурово дърво, на захаросани бадеми с ванилия. Всъщност това не беше толкова мирис, колкото някакво изпарение или по-скоро сладост, защото от нея върху устните оставаше вкус на подправки.

— Не ми говори вече за това — подхвана тя — и ми подай една цигара, не от тези, а от новите, които са на масичката… Една приятелка ми ги прави. Тя слага в тютюна малко зелен чай. Това им придава мирис на огън от сухи листа, напомня за нощуване на открито и на още и аз не знам точно какво, мирише ми на есен, на лов. Нали знаеш миризмата на барута, когато стреляш в храсталаците и пушекът бавно се разнася в мъглата?

Той отново се излегна до нея сред тютюневия дим. Ръцете му галеха корема й, гладък и фосфоресциращ от белота, с едва забележима розова отсянка, разлат и кръгъл като корито на шадраван. Вероятно от пътуванията си тя бе придобила навика да употребява ориенталски мазила и тази женска плът бе запазила девическа свежест и чистота.

— „Umbilicus sicut crater eburneus^[2] — пошепна той, като цитираше по памет криво-ляво пасаж от «Песен на песните», която го бе така силно смущавала към шестнадесетата му година. — Venter tuus sicut… ммм… sicut cupa!“

— Какво значи това? — запита тя като се полуизправи. — Чакай, остави ме да отгатна. Culpa, това го знам, от mea culpa, значи вина, грях, нали? Твоят корем е грях?

Антоан избухна в смях. Откакто живееше с нея, вече не потискаше веселостта си.

— Не culpa, а cupa… Коремът ти е подобен на купа — поправи я той като притисна глава върху бедрото на Рашел. И продължи да декламира по памет: — „Quam pulchrae sunt mamma tua, soror mea!“ Колко красиви са твоите гърди, о, сестро моя! „Sicut duo (тука не знам какво идваше) gemelli, qui pascuntur in liliisu“. Като две козички, които пасат между лилии!

Тя нежно ги повдигаше една след друга и ги разглеждаше с умилена усмивка, като двойка верни животни.

— Много рядко нещо са розовите връхчета, съвсем, съвсем розови, розови като ябълкови пъпки — заяви Рашел с най-сериозен тон. — Ти като лекар трябва да си забелязал това.

— Бога ми, така е — отговори той. — Епидерма без пигментна гранулация, бяло, бяло с леко розови сенки. — И затваряйки очи, се сгуши колкото може по-близо до нея. После добави със сънлив глас: — О, раменете ти… Не мога да търпя мършави рамене, рамене на шивашки прислужнички.

— Наистина ли?

— Така пълнички и заоблени… Тези хубави твърди гънки… Тази плът, гладка като сапун… Това обичам… Не мърдай. Добре ми е така.

Изведнъж един много неприятен спомен го шибна като камшик. „Плът, гладка като сапун…“ Това се бе случило няколко дни след злополуката с Дедет, когато една вечер се връщаше с Даниел от Мезон-Лафит. Бяха сами в купето и Антоан, който не можеше да мисли за нищо друго, освен за Рашел, се поддаде на изкушението да разправи приключението си на този познавач. През време на пътя той разказа трагичната история; операцията in extremis^[3], тревожното бдение до главата на малката, внезапното желание, което го бе обхванало, когато видя красивото червенокосо момиче, заспало до него на дивана. Тогава си бе послужил със същите думи: „Така пълнички и заоблени… плът, гладка като сапун…“ Не посмя да разкаже какво бе станало по-нататък; когато дойде до момента, в който, слизайки призори по стълбите, беше видял отворената врата на Рашел, добави, не толкова от дискретност, колкото от някакво глупаво желание да изтъкне пред младежа силата на волята си:

— Чакаше ли ме тя? Трябваше ли да се възползувам от благоприятните обстоятелства?… Бога ми, престорих се, че не съм видял нищо и отминах. Какво бихте направили вие на мое място?

Тогава Даниел, който до този момент го беше слушал мълчаливо, го измери с очи и го смаза със следните думи:

— Бих постъпил точно като вас, лъжец такъв!

Антоан още чуваше тона на Даниел — подигравателен, скептичен, обиден, но все пак добродушен, заради което беше невъзможно да му се разсърди човек. Този спомен го засягаше болезнено. Лъжец… Впрочем истина беше, че понякога му се случваше да излъже; или по-точно казано, че беше лъгал.

„Така пълнички и заоблени…“ — повтаряше си наум и Рашел.

— Може би ще стана някоя дебелана — каза тя. — Еврейките, нали знаеш… Но майка ми не беше пълна, а и аз съм само наполовина еврейка. О, ако ме познаваше, когато бях шестнадесетгодишна и влязох в подготвителния клас! Истинско червенокосо мишле…

Преди той да може да я задържи, тя се измъкна от леглото.

— Какво те прихвана?

— Хрумна ми нещо.

— В такъв случай се съобщава предварително.

— По-добре да не знаеш — възрази тя като се смееше и се отдръпна, за да избегне протегнатата към нея ръка.

— Лулу, ела да поспим! — пошепна той с умолителен глас.

— Няма вече нани. Слагаме калъфите — каза тя като навлече пеньоара си.

После изтича до малкото си бюро, вдигна капака му, измъкна едно чекмедже със снимки и седна на ръба на леглото, като сложи чекмеджето върху събраните си колена.

— Умирам за стари снимки. Вечер често вземам цялата купчина и лягам с тях и с часове ги прехвърлям и си мисля… Стой мирно… На’, гледай. Нали това не те отегчава?

Свит зад нея като ловджийско куче, Антоан се надигна заинтригуван и се облегна удобно на лакътя си. Той виждаше в профил лицето на Рашел, наведено над снимките, сериозно лице, върху което спуснатите клепки заграждаха с жълта рязка тесния отвор на окото. Набързо събраната й коса, която той виждаше срещу светлината, приличаше на каска от почти оранжеви копринени къдри; при всяко движение на главата сякаш искри изскачаха от косата й.

— Ах, ето снимката, която търсех. Виждаш ли тази балеринка? Това съм аз. Този ден сигурно са ми се карали, задето съм измачкала воланите на балетната си пола, като съм се опирала о стената. Не би рекъл човек, нали, че тези коси до раменете, тези остри лакти, този плосък, едва деколтиран корсаж са мои. Нямам много весел вид, а?… А тука, гледай, учех трета година. Прасците ми са се закръглили вече… Това пък е нашият клас. Виждаш ли ни край стената? Позна ли ме? Да, тази. А тази тука е Луиза. Това не ти казва нищо, нали? Ами това е прочутата Фити Белла, с която бяхме в същия клас; по това време тя се казваше просто Луиза. Викахме й даже Луизон. Карахме се с нея за места. Може би и аз щях да бъда звезда днес, ако не беше този флебит… Ето, искаш ли да видиш Хирш? А, той те интересува, нали? Ето го. Как го намираш? Сигурно не си мислил, че е толкова възрастен? Но уверявам те, че петдесетте години никак не му личат. Ужасен човек! Виж му врата, огромен врат, потънал в раменете. Когато обърне глава, цялото му тяло се извърта. Като го видиш за пръв път, ще си кажеш: търговец на коне, треньор. Нали? Дъщеря му винаги му казваше: „Милорд, ти приличаш на търговец на роби“. Това го разсмиваше; той се смееше някак скрито… Все пак погледни черепа му, виж широкия му гърбав нос, гънката на устата. Грозен е, но в него има индивидуалност. А очите! Още повече би приличал на животно, ако нямаше тези очи. Не знам как да ти ги опиша. Не ти ли изглежда самоуверен, готов на всичко, буен? Кажи де? Буен и чувствен? А, как обича живота тоя човек! Напразно го мразя, просто имам желание да кажа за него, както се казва за някой булдог: „Просто е хубав с грозотата си“. Не намираш ли?… Гледай, това е тате! Тате сред работничките си. Той си беше винаги такъв, с бяла брадичка, по жилетка, със завързана на шнур ножица. Можеше да ти ушие костюм с три парцала и четири карфици. Тази снимка е направена в работилницата му. Виждаш ли загърнатите с плат манекени в дъното и моделите, закачени на стената? Той беше станал шивач на операта и не работеше вече за други клиенти. Още можеш да попиташ хората от операта какво мнение имат за дядо Гьопферт. Когато трябваше да изпратим майка ми в лудницата и останахме да живеем сами двамата, горкият старец се надяваше, че аз ще работя при него и един ден ще ми остави ателието си. То носеше много пари. Както виждаш, и сега живея, без да работя. Можеш да си представиш обаче какво значи за едно дете да вижда постоянно ателието, пълно с актриси! Аз имах само една мисъл в главата си: да стана балерина. Баща ми беше съгласен. Той сам ме повери на баба Щауб. И след това беше много доволен, когато видя, че напредвам. Често ми говореше за моето бъдеще. Горкият старец, ако ме видеше днес, ако знаеше, че от мене не е излязло нищо! А знаеш ли колко плаках, когато трябваше да зарежа всичко. Общо взето, жените нямат амбиции, те предпочитат да си живеят спокойно. А в театъра ние се борехме със зъби и нокти, за да напреднем; и тази борба скоро започва да ти харесва, и то не по-малко от успеха. А когато трябва да се откажеш от сцената и да почнеш да живееш като всички други, да нямаш вече бъдеще пред себе си, тогава ти се струва, че това е краят на всичко… Гледай, това са снимки, правени при разни пътувания. Не са подредени… Ето, тук сме на обед, не си спомням къде, някъде в Карпатите. Хирш беше отишъл на лов. Виж какви големи увиснали мустаци си беше оставил; приличаше на султан с тях. Князът винаги го наричаше Махмуд. Виждаш ли този мургавия, дето стои прав зад мене? Това е княз Петър, който после стана крал на Сърбия. Той ми беше подарил тези две бели хрътки, които са легнали пред нас, както ти си легнал сега, точно като тебе… А този тука, дето се смее, не намираш ли, че прилича на мене? Погледни по-хубаво. Не? Но това е брат ми. Да, това е той. Беше тъмнокос като татко, а аз съм руса като майка си… Е, така де, руса, червеникаворуса. Ех, че си глупав! Добре, червенокоса, щом настояваш! Обаче по характер аз приличах на баща си, а брат ми имаше известна прилика с майка ми… Гледай, на тази снимка се вижда още по-добре… Нямам нито една снимка от майка ми, нито една; баща ми ги унищожи всичките. Той никога не говореше за нея. И никога не ме заведе в „Света Ана“. Той самият обаче ходеше по два пъти седмично, и то цели девет години; нито веднъж не пропусна приемния ден. Научих това по-късно от сестрите. Той сядал срещу майка ми и оставал с нея около един час, а понякога и повече. И то за нищо, както се казва, защото тя не го познавала — нито него, нито някого другиго. Но той я обожаваше. Беше много по-стар от нея. И никога не можа да се оправи, откакто стана това с майка ми… Спомням си много добре вечерта, когато дойдоха в ателието да повикат тате, защото бяха задържали майка ми. Да, в „Лувъра“, универсалния магазин, беше откраднала някакъв трикотаж от щанда. Представи си, госпожа Гьопферт, костюмиерката на операта! Намерили в маншона й мъжки чорапи и детска фланелка! Пуснаха я веднага, казаха, че била клептоманка. Ти разбираш от тия работи, нали? Така и започна болестта… И знаеш ли, брат ми беше наследил много от нея, сам има един куп ужасни истории в банката. Тогава и Хирш се намеси. Но и с него щеше да стане същото рано или късно, ако не беше се случила тази злополука…

Остави тази снимка… Остави я де! Разбира се, че не съм аз, щом ти казвам! Това е… една моя кръщелница. Тя умря… Гледай тази. Това е пред вратите на Танжер… Не, не ми обръщай внимание, мили, мина ми, нали виждаш. Ето, не плача вече… Това е равнината Бубана — лагерът на експедиционната колона на Си Гебас. А това съм аз до джамията на Сиди-Бел-Абес. Виждаш ли Маракеш в далечината?… Гледай тук, това е близо до Мисум-Мисум или може би при Донго, не си спомням вече. Това са двама вождове от племето дзем. Много трудно беше да ги фотографирам. Човекоядци. Да, да, има ги още…

А това е нещо ужасно! Нищо ли не виждаш? Ето, тук, тази малка купчина камъни. Виждаш ли сега? Отдолу има една жена. Пребита с камъни! Страхотно нещо! Представи си, мъжът на тази жена я напуснал без каквито и да било причини. Няма го три години. Просто изчезнал. Тя смятала, че е мъртъв и се оженила повторно. Две години след женитбата й той се върнал. А в тези племена двуженството е нечувано престъпление. И тогава я пребили с камъни… Хирш насила ме накара да дойда от Мешед, нарочно за да видя това, но аз избягах на петстотин метра. Бях видяла жената как я мъкнат из селото още сутринта и това просто ме разболя. А той остана да види всичко; даже искаше да гледа от първата редица… Слушай, казваха, че били изкопали дупка, много дълбока яма, и после довели жената. Тя сама легнала в нея, без да каже нито дума. Невероятно, нали? Не промълвила дума, но тълпата ревеше и макар че бях далеч, чувах ги как викаха „смърт“… Техният велик жрец почнал екзекуцията като най-напред прочел присъдата и след това пръв хвърлил с всичка сила един огромен камък в дупката. Хирш ми каза после, че жената дори не извикала. Тогава тълпата побесняла. Били си приготвили големи купчини камъни и всеки грабел от тях и хвърлял върху нея. Хирш ми се закле, че той не бил хвърлил камък. Когато ямата се напълнила — нали виждаш, дори отгоре има натрупани камъни, — всички тъпкали върху тях и надавали крясъци. След това се разотишли. Тогава Хирш ме накара да се върна и направи тази снимка, защото апаратът беше у мене. Трябваше да отида… Виж, само като си помисля за това, пак ми се разбива сърцето. Тя беше отдолу… Мъртва или почти мъртва… А, тази не, шшт!

Антоан, който подаваше главата си над рамото на Рашел, нема’ време да отличи нищо друго, освен някакви голи преплетени крака. Рашел бързо сложи ръка на очите му. Топлината на тази длан върху клепачите му припомни жеста (макар и по-малко трескав, жестът бе съвсем същият), който тя бе направила, за да не го остави да види екстаза, изписан на лицето й във върховния миг на наслаждението. Той се боричкаше на шега с нея, но тя скочи изведнъж като притисна до гърдите си цял куп снимки, завързани заедно.

После изтича до бюрото си, смеейки се, хвърли връзката в едно чекмедже и го заключи.

— Преди всичко те не са мои — каза тя. — И аз нямам право да разполагам с тях.

— А на кого са?

— На Хирш.

Тя се върна и седна отново при Антоан.

— Сега ще бъдеш послушен, нали? Обещаваш ли ми? Продължаваме. Нали това не те отегчава?… Гледай, това е друга експедиция… Експедиция на магарета в гората на Сен-Клу. Гледай, почваха да се носят кимоно ръкави. Колко шик беше моето костюмче!