Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (138)

LXIV

Жак се събуди преди нея. Докато бавно се възвръщаше към действителността, той съзерцава възхитено няколко минути огряното от утринна светлина нежно младо лице, по което едва личаха следите от вълненията и умората. Смекчените устни сякаш се готвеха да се усмихнат. Прозрачната сянка на клепките падаше като акварелно петно върху розовината на матовата гладка кожа. Жак едва се въздържа да не прилепи устни върху нея. Внимателно се плъзна до ръба на дивана и успя да стане, без тя да трепне.

Застанал прав, той зърна в огледалото измачканите дрехи, пръстения цвят на лицето си и разрошената си коса. Мисълта, че младото момиче може да го види така, го накара бързешком да отиде до вратата. Но преди да излезе, той избра няколко цъфнали грахчета от вазата, която бе на камината, и ги сложи за сбогом на мястото, където бе спал. После, стъпвайки на пръсти, излезе от стаята.

Минаваше седем часът. Събота, първи август. Нов месец, летен месец, месецът за летуване. Какво ли ще донесе той? Война? Революция?… Или мир?

Денят обещаваше да бъде прекрасен.

Жак си спомни, че на булевард Монпарнас, близо до кафенето „Клозери де Лила“, имаше баня.

Преди да влезе там, той купи няколко вестника.

Много от тях като „Матен“ и „Журнал“ бяха отпечатани само на един лист. Нима вече правеха икономии като във време на война? Вестниците съдържаха много точни сведения, предназначени за мобилизираните, „в случай че“…

Броят на „Юманите“ бе излязъл както обикновено.

Обграден с широка черна рамка, вестникът бе пълен с подробности около убийството. Жак с учудване прочете трогателното писмо на Поанкаре до вдовицата на Жорес: „… В един час, когато националното единение е по-необходимо от всякога, желая да ви изразя…“ Той знаеше, че в този момент госпожа Жорес беше на път и че приятелите на мъжа й не искаха да разпоредят нищо по погребението, преди да се завърне тя. Следователно писмото е било съобщено веднага на печата от самия Поанкаре. С каква цел?

В едно прочувствено възвание, издадено от името на министерския съвет и подписано от Вивиани, се изтъкваше, че Жорес „в тези трудни дни е поддържал със своя авторитет патриотичните действия на правителството“. Последният пасаж съдържаше прикрита заплаха: „В сериозните часове, които преживява родината, правителството разчита на патриотизма на работническата класа и на цялото население и вярва, че те ще запазят спокойствие и няма да усилват общото възбуждение с агитации, които биха създали безредие в столицата.“ Дали правителството се страхуваше от метежи? В хрониката се споменаваше, че научавайки новината за убийството, господин Малви, министърът на вътрешните работи, напуснал министерския съвет и отишъл в министерството, за да поддържа връзка с полицията.

С единодушие, което подсказваше, че им е била дадена официална инструкция, всички вестници настояваха върху необходимостта от единство и използуваха убийството, за да възхваляват колкото се може повече „примера“, който „великият републиканец“ е дал преди смъртта си „на своята партия“, като е одобрил инициативата на правителството „да вземе необходимите предпазни мерки пред вид на възможността да настъпят страшни събития“. Според тези коментари излизаше, че гласът, който бе замлъкнал вчера, не се бе никога издигал за друго нещо, освен да насърчава националистичната политика на Франция.

Умела и коварна маневра! Веднъж повалили противника, сега беше връх на ловкостта да си присвоят трупа му, да направят от него символ на верноподанически чувства към правителството, да си послужат с него като с оръжие, и то именно срещу обезглавения социализъм. „Дали ще отидат дотам да поискат от парламента да вземе решение за официално, държавно погребение?“ — питаше се Жак отвратен. Той смачка навлажнените от парата на банята вестници на топка, която хвърли далеч от себе си, и изпълнен с ярост, се потопи в хладката вода.

„Трябва да гледаме нещата право в лицето“ — каза си той.

Армията на „родолюбците“ се увеличаваше с такава бързина, че сега борбата изглеждаше невъзможна. Журналисти, професори, писатели и учени, интелектуалци — всички се надпреварваха един през друг да се откажат от независимия си критичен дух, за да проповядват новия кръстоносен поход, да разпалват омраза към наследствения враг, да възхваляват пасивната покорност и да подготвят безсмисленото масово заколение. Дори в левите вестници най-добрите измежду народните водачи, които до вчера още твърдяха с всичкия си авторитет, че чудовищното сблъскване между европейските държави не представлява нищо друго освен разширена на международна почва класова борба, крайна последица на жаждата за печалба, на конкуренцията и на собствеността — дори и те, изглежда, бяха готови да поставят влиянието си в услуга на правителството. От срам неколцина от тях изказваха някакви смотолевени съжаления: „Уви, нашата мечта бе тъй прекрасна!…“ Но всички един по един капитулираха. Всички оправдаваха защитата на родината и насърчаваха вече работниците, които ги следваха, да сътрудничат без угризения на съвестта на делото на смъртта. Тяхното колективно отстъпление внезапно остави свободно поле за действие на онези, които разпространяваха патриотични лъжи; тяхното малодушие рискуваше окончателно да убие сред неуверените маси смътно желание за бунт, което дотогава Жак бе считал за единствена надежда да бъде спасен мирът.

„О — мислеше си той с мъчително чувство на безсилие, — техният удар беше великолепно подготвен… Война може да се води само с фанатизиран народ. Най-напред да мобилизираме съзнанието на хората; мобилизацията на гражданите след това ще бъде просто детска игра!“

В паметта му изплува споменът за някакъв митинг. Кой беше говорил? Жорес или Вандервелд, или някой друг водач, когото жадуващият за вяра народ слушаше прехласнато? Една вечер от трибуната той бе сравнил отделната работа на революционера с количката чакъл, която всяко семейство от крайбрежните села изсипва на брега на морето.

„Вълните налитат — бе извикал той, — вълните разпръсват купчинката като прах. Но от всяка количка остава мъничък куп от тежки камъни, които вълните не отнасят! И дигата бавно се изгражда. И ще дойде неизбежно времето, когато натрупаните камъни ще образуват солиден насип, който ще отблъсне омаломощената вълна, ще образуват нова земя, която бъдещите поколения тържествуващо ще завземат?…“ Благородни метафори, които в онзи ден повдигаха луд възторг сред слушателите.

„Но пред сегашния прилив — помисли си Жак — какво ще остане от всички тези смешни усилия?“

Той изведнъж се засрами от слабостта си. „Не трябва да бъда като другите… Не трябва да се поддавам на отчаянието. Всичко ще стане непоправимо само тогава, когато на свой ред и най-добрите измежду нас се преклонят пред мита за неизбежността на събитията! Ние творим събитията! Трябва да се надяваме, на всяка цена! И да действуваме! Да се борим докрай срещу тревожните внушения, срещу коварната зараза на паниката! Още нищо не е загубено!“

Той се чувствуваше страшно сам. Сам, защото беше верен и чист. Сам, но някак си закрилян от тази вълнуваща изолираност. Колкото и дълбоко да бе отчаянието му, той знаеше, че е прав и че защищава истината. Никога нямаше да се съгласи да се отрече от нея!

 

 

Преди да се върне при Жени, той изтича до редакцията на „Юманите“. Тази сутрин сградата приличаше на дом, в който лежи мъртвец.

Въпреки ранния час хора непрекъснато сновяха по стълбите и в коридорите; по лицата на всички партийни дейци се четеше скръб и обезсърчение. Името на убиеца минаваше от уста на уста: Раул Вилен… Никой не го познаваше. Неуравновесен тип ли беше? Или агент на националистите? Кой го бе подтикнал към това убийство? В участъка той не можел да даде никакво обяснение за постъпката си. Върху лист хартия, намерен в джоба му, бяха написали тайнствени думи: „Отечеството е в опасност, трябва да се действува срещу убийците.“

Както всички редактори на вестника, Стефани бе прекарал нощта прав. Лицето му имаше восъчен цвят. Малките му черни очи премигваха, възпалени от сълзи и безсъница.

Десетина социалисти се бяха струпали в кабинета му. Водеше се оживен спор.

Твърдяха, че фон Шьон, германският посланик, направил невероятна постъпка пред Ке д’Орсе, за да издействува от Франция да остане неутрална и да откаже военно съдействие на Русия. Германия била готова да се задължи да не влиза във война с Франция, ако френското правителство се съгласяло да даде залог за неутралитета си: да разреши на Германия да окупира крепостите Тул и Вердюн, докато трае германската кампания срещу русите.

Някои като Бюро и Раб — малцина впрочем — подхвърлиха, че в края на краищата този пазарлък в последния момент все пак дава възможност на Франция да остане извън конфликта. Съвсем неочаквано обаче повечето започнаха да защищават френско-руския съюз. Младият Жюмлен се разбунтува и тонът му напомни на Жак възмущението на Манюел Роа.

— За първи път в историята Франция ще откаже да зачете подписа си!

Бюро рязко стана.

— Извинявайте! — извика той. — Да не дрънкаме напразно!… Преценете внимателно и последователно фактите. Сравнете датите на мобилизациите! Да оставим дори настрана това, което ние знаем за руските военни приготовления, отдавна започнати тайно и активно и дейно продължавани въпреки усилията на Франция. Нека за миг поговорим само за официалните декрети. Ето, указът на царя беше подписан завчера, в четвъртък следобед, и то въпреки страшното предупреждение на Германия, която предварително и съвършено ясно бе заявила, че руската мобилизация ще означава война. Завчера, четвъртък! А Франц-Йосиф е подписал декрета за мобилизация в петък, малко преди обед. След това, също така вчера, няколко часа по-късно Германия съобщаваше за Kriegsgefahr-zustand, което все пак не е равнозначно на обща мобилизация. Ето ви точната хронология на събитията.

И това не е тайна за никого — продължи той, като измъкна един вестник от джоба си. — Според признанието на един правителствен орган като „Матен“ руската обща мобилизация е предшествувала австрийската обща мобилизация. Фактите са налице! И то много важни! Това ще бъде от първостепенно значение за бъдещите историци. Безспорно Русия трябва да бъде считана за нападателка… И аз също държа — добави той след кратка пауза, като мереше думите си — не по-малко от всеки друг на френската чест. Но считам, че тези констатации дават днес право на Франция да откаже своята помощ на Русия, без никой да може да я обвини, че не е изпълнила задълженията, които е поела. Нещо повече дори. Считам, че отказът да се солидаризира с държавата нападателка би бил последният случай за нашето правителство да докаже блестящо и неопровержимо, че никога не е желало войната!

Настъпи мълчание, сякаш тези думи бяха внезапно възкресили надеждите на всички.

Дори Жюмлен не намери какво да възрази. Но той не обичаше да признава грешките си, затова измести въпроса.

— Задълженията, с които Франция се е обвързала… Но знае ли някой какви са тези задължения? Кой знае точно какви нови ангажименти е поел от името на Франция Поанкаре под влиянието на Изволски през последните две години?

— А какво е отговорил министърът? — запита Жак. — Естествено предложението на фон Шьон е било счетено от външното министерство като уловка, нали? Това е вечният припев на френската дипломация.

— Ако не като уловка — поправи го Кадиьо, който претендираше, че е добре осведомен, — то поне като маскирано предизвикателство, един вид ултиматум.

— С каква цел?

— Ами за да накара Франция да се произнесе веднага! Всички знаят, че планът на германския генерален щаб е да спечели още от началото решителна победа на френския фронт, която да му позволи да се обърне след това към източния фронт. Важно е следователно Германия да може да нападне Франция колкото се може по-скоро. Оттук произлиза и германското желание да накара Франция да влезе във войната, преди да започнат сраженията на руския фронт.

Стефани бе започнал да проявява нетърпение. Неговият звънлив глас рязко прекъсна спора:

— Боже мой, вие всички разсъждавате, като че ли войната е обявена или ей сега ще бъде обявена! И това точно когато съюзът между германските и френските социалисти ще се заякчи по-силно от всякога. Точно когато посещението на Мюлер, който довечера ще бъде между нас, позволява да разчитаме най-после на обща акция, незабавна, решителна акция!

Всички млъкнаха. За миг почувствуваха присъствието на Жорес. Стефани говореше, както би говорил Шефа. При сегашните обстоятелства официалното изпращане в Париж на представител на германската социалдемокрация да сключи въпреки съпротивата на правителството мирен пакт между двата народа не беше ли действително безпрецедентен факт, от който напълно основателно можеше да се очаква всичко?

— Чудесни хора са тия германци! — извика Жюмлен. Без всякакъв преход песимистичните му схващания отстъпиха пред младежката му вяра и това хвърляне от една крайност в друга много добре изразяваше общото объркване.

Появяването на Ренодел промени насоката на разговора.

Той беше блед и подпухнал, с разсеян поглед. Прекарал бе нощта в бдение пред тялото на приятеля си.

Идваше, за да участвува в заседанието на бюрото на Социалистическата федерация на департамента Сена, което бе свикано по спешност тази сутрин в редакцията на „Юманите“, за да разгледа създаденото положение в партията след смъртта на Жорес, но желаеше предварително да поговори със Стефани за позива, току-що издаден от Съюза на синдикатите. Той твърдеше, че навсякъде — в Лион, в Марсилия, в Тулуза, в Бордо, Нант, Руан и Лил — се организирали нови и нови манифестации.

— Не, не — повтаряше той, като стискаше юмруци. — Не трябва още да се отчайваме.

Оставиха ги сами. След като се опита да види Гало, който не бе в кабинета си, Жак си отиде. Преди да се върне при Жени, той искаше да види какъв вятър духа в средите на анархистите, затова се упъти към „Либертер“.

На площад Дапкур той се сблъска с двамата братя Кошоа, зидари, които често ходеха в „Либертер“. Те го разубедиха да не отива там.

— Оттам идваме. Няма никого. Другарите се крият. Полицията обикаля наоколо. Какъв смисъл има да те набележат?

Жак повървя малко с тях. Те не отиваха никъде определено, просто скитаха из улиците. Напуснали строежа „поради всичко това“.

— Какво ще кажеш ти за тая война? — попита по-старият, висок мъж с червени коси, груби черти и лице на лунички, чиито сиво-сини очи тази сутрин бяха необикновено благи.

— Какво го е грижа него, той е швейцарец — отсече по-младият.

Макар че не бяха близнаци, той беше истинско копие на брат си, но приличаше на него, както една завършена скулптура прилича на първоначалната скица.

Жак реши, че няма смисъл да дава точни обяснения.

— Напротив, много ме засяга дори — каза той мрачно.

По-младият любезно каза:

— Разбира се. Но все пак твоето е друга работа, ти не си забъркан в кашата като нас.

По-старият, който трябва да беше пийнал малко, за да отпразнува тази ненадейна отпуска, беше по-словоохотлив.

— О, за нас работата е проста. Сиромасите държат за кожата си… Не казвам, че ако се яви случай, няма да дам и главата си заради идеята… Но за идеите на патриотарите… имат много здраве! На когото му харесва, да върви! Нашата родина е там, където човек може спокойно да работи. Нали, Жюл?

По-младият си подсвиркваше; явно беше недоверчив.

— Е, тогава? — запита Жак. — Ако започнат да мобилизират… вие какво ще правите?

Той помисли за собственото си положение. На въпроса на Антоан: „Какво ще правиш?“ бе дал абсолютно искрен отговор. Действително не знаеше какво ще прави. Ще се бори, ще се бори отчаяно. Но къде? С кого? И как?… Не искаше впрочем да мисли за това, защото то би значило, че се съмнява в мира.

По-младият хвърли крадешком поглед към брат си, сякаш се страхуваше, че той може да издрънка нещо, и бързо отговори:

— Ние трябва да се явим едва на деветия ден. Има време, ще видим какво ще правим.

Но по-старият не забеляза предупреждението на брат си. Той се наведе към Жак и сниши глас:

— Познаваш ли Сайавар? Не? Един сипаничав… Сайавар от Пор-Бу. Знае наизуст испанската граница, както ние познаваме улиците на Минилмюш… — Той доверчиво смигна. — Испания, даже и да има война, изглежда, че ще остане неутрална. Там е чиста работа — нищо не ти пречи да си печелиш хляба като човек… Пък от работа не ни е страх, нали, Жюл?

По-младият гледаше Жак под око. Сините му зеници придобиха метален блясък.

— Да не си споменал на никого за това! — измърмори той.

— Бъди спокоен — рече Жак, като им стисна ръка.

Замислено ги гледаше как се отдалечават и тръбна глава в знак на несъгласие.

„Не, не като тях… Не и аз… Да се измъкнеш в неутрална страна, това би могло още да се оправдае. Но ако е, за да «работиш спокойно» и «да си печелиш хляба», докато другите… Не?… — Той направи няколко крачки и отново се спря: — Тогава какво?…“